Херодот за справедливостта в семейството

В Херодотовата “История” има и няколко семейни истории, които той разказва някак отстранено, но все пак в тях можем да видим интересни щрихи и внушения за родовата или семейната справедливост.
Една от предисториите на Камбисовата история е свързана с майка му Касандане и баща му Кир. Когато Камбис бил на не повече от десет години, забелязал, че баща му пренебрегва майка му (и останалите си съпруги) заради египетската наложница Нитетис, и се заклел, че когато самият той стане мъж ще отмъсти за страданията на майка си, причинени от египтянката и “ще обърне Египет наопаки – което е горе, ще бъде долу, а което е долу – горе! ”
Подобна е историята и с тирана на Коринт Периандър, който, макар че бил един от седемте мъдреци на Елада, в пристъп на ревност убил жена си Мелиса (ІІІ, 50-53). Единият от синовете му – Люкофрон – научил за това и започнал да наказва баща си с мълчание. Когато Периандър разбрал, че по този начин синът му въздава справедливост заради убийството на майка му, той го изгонил от двореца и забранил на всичките си поданици да му дават подслон. След четири дни обаче бащиният гняв се смалил и сам Периандър отишъл да се моли на сина си да се върне в двореца. И тъй като Люкофрон не склонил, Периандър го изпратил на заточение, но много години по-късно отново пратил вестител, да го умоляват да се върне от Коркира (или Керкира), а когато и той не успял, изпратил дъщеря си, сиреч сестра му.
В тази пространна история, която завършва трагично, най-интересното с оглед на проблема за човешката природа са двата увещателни монолога – на Периандър и на сестрата на Люкофрон, чието име Херодот не споменава. В нейния монолог има едно впечатляващо място: “Върни се в къщи, престани да се самонаказваш. Честолюбието е лошо имане; не лекувай злото със зло. Мнозина предпочитат разумната справедливост пред необуздаността. Мнозина вече в търсене на майчината правда са загубили бащинията си. Тиранската власт е неустойчиво нещо и мнозина ламтят за нея, а той е старец вече и времето му е отминало. Недей да подаряваш на друг благата, които са твои собствени.»
Това, че децата могат да бъдат съдници на родителите си и понякога противопоставят бащиното на майчиното, при това, не в обикновените семейства, а в родовете на тираните или царете, е добре познато в гръцката литература от Тиванския цикъл и неговите драматургични интерпретации в атическата трагедия. И Орест, и Електра се опълчват срещу майка си Клитемнестра, но стигат по-далеч. Херодотовата история за Люкофрон и неговото осъждане на баща му, ни показва много по-осъразмерена справедливост – той не убива баща си, а го наказва с мълчание. Но краят пак е трагичен.
Другото още по-важно разграничение тук е във фразата: мнозина предпочитат по-снизходителните пред крайно жестоко-справедливите неща. по-снизходителните, по-милостивите, по-опрощаващите преценки, решения и постъпки, са за предпочитане пред суровостта и неумолимата педантична суровост. Това е едно много важно понятие и разграничение, което после ще бъде промислено от Аристотел в “Никомахова етика” като един от подвидовете на справедливостта – най-важната от всички човешки добродетели, както според Платон, така и според Аристотел .


Друг аспект на вътрешно-семейната справедливост или несправедливост са принципите на наследяване на властта. Книга Седма започва (VІІ, 2-4) с едно подробно представяне на раздорите между синовете-наследници на Дарий. Когато той се отправял на поход срещу Египет и Атина, трябвало да посочи свой наследник, като от първата си жена имал трима сина, които му се били родили преди да стане цар, а от истински любимата Атоса, дъщерята на Кир, имал четири сина, които му се родили след като се възцарил. В спора за наследството синовете на първата съпруга на Дарий изтъквали първородството си, а Ксеркс изтъквал това, че е внук и наследник на Кир – “човекът, който сподобил персите със свобода”. В дворцовите междуособици се намесил Демаретос от Лакедемон, който свидетелствал, че според спартанското право за първороден наследник на владетел се признава този, който се е родил пръв след неговото възцаряване, а не пръв във времето изобщо. Дарий приел тези думи като справедливи, и съответно за наследник на престола бил посочен любимият първороден син на любимата Атоса – Ксеркс. Херодот, който обикновено е дискретен в разказването на безбройните истории, които разказва, тук все пак дава едно изречение в коментар: “На мен ми се струва, че и без този съвет Ксеркс щял да стане цар, защото Атоса била всесилна.” (VІІ, 4-1)