любима зимна поезия

З и м н о   н а с т р о е н и е

Зевс праща снеговете

и от небето иде дълга зима:

реките се сковаха в лед.

Ти тая зима укроти.

И запали си огън

в огнището. В голяма чаша

налей си сладко вино

и под главата си сложи

една възглавница по-мека.

***

Не бива да оставяме сърцето си

на грижите: ний нищо не печелим,

когато се отдаваме на скърби,

о Бакхусе... И все пак най-доброто лекарство

си остава виното.

Налей да се напием...

***

... Защото виното

е огледало

на човека...

***

Пий, Меланипе, с мене... Мислиш ли,

че ще се върнеш пак през Ахерон

- опасната, великата река -

при светлината бледа на деня?

О, не бъди тъй сигурен.

Сизиф бе също умен, също хитър

и два пъти орисницата го накара

да мине Ахерон,

но не избяга от смъртта.

И Кронос го осъди строго

на тежък труд под черната земя.

Та - нека затова...

***

Големите и многоцветни чаши донеси,

любима... Дионисий,

синът на Зевс и на Семела,

е дал на хората вино,

за да забравят.

Ти чашите ни напълни догоре,

смеси виното със вода

и нека чаша чашата да следва.

***

 О, този долен, лош Питак

- единодушно го избрахме

за господар на нашия нещастен

и добродушен град.

***

Недей посажда нищо друго,

преди лоза да посадиш.

***

Разказват в стари времена

Аристодем във Спарта

изрекъл мъдростта:

"Парите са човека".

Наистина до днес

нито един бедняк

не се е радвал

на слава,

ни на почит.

***

Да пием в здрача... И защо

да чакаме да се запалят лампите?

Остана малко от денят.

***

Цитирала съм и друг път тези стихове на Алкей от Лесбос.

Написани са приблизително преди 26 века.

Цитира се преводът на Борислав Георгиев

от изданието "Антична поезия. Антология", изд. "Народна култура",

библиотека "Световна класика", С., 1970

поетът е написал

 

П о ч и в а     с е

Почива се и сред война.

Нащърбените пушеци се дърпат, кон умира,

по каските простреляни,

по камиони, паднали на гръб,

ръждясва тишината.

 

Бодливото поле

като пребита патица залита, на всяка крачка

в дупка се препъва, в корени измъкнати се вплита

и го сипе пясък с дребни влажни камъчета

с но някое монокълче от лед.

 

Мирише на изпържени греди,

дюшеци, снимки, пелени, наблизо съскат

в огън гребени и пеперуди, вързопчета писма,

прободени с два реда мигли, блъснати с кълбо замаян

въздух на застинали над кладенец гърди.

 

И твойта пазва скърпена дими,

засъхналите клончета (където няма –

крайчец от конец чернее), в краката ти пищят

железни стърготини, в очите ти умират къщи, кули,

мостове с напънати стени.

 

Един безкраен залък на езика ти се рони,

бездънните торби на джобовете ги усещаш

като клепнали крила, на дланите ти всички линии са

скълцани, омесени са с тиня от пълзене,

в косите ти е перушина, все едно конфети:

–       ––  Седиш, Жумиш в Ненатанцувалия Се Салон!

Посоките са сбъркани, но по една от тях,

далече, близо, между клони се люлее твоя дом,

ограда, ако не е пепел, ако пепелта не е отнесена,

ако където е отнесена, е оставена на спокойствие,

ако не е превърната на прах, ако праха

поне донякъде е прах.

 

Ти седиш, дъвчеш ръждива тишина

в мир до оръжието с пръст извит, чукат всички

часовници, чукат, патицата куца-пада, пада-куца,

чукат, докато зазвънят да станеш и да тръгнеш

към горещата земя.

***

Щ у р ц и   з е л е н о л и к и

Опънати

Напрегнати

вкопани в корен-камъни.

Чупят

тишината,

упорито я преглъщат.

Наводнения,

земетресения,

войни,

 

за всичко сме предупредени.

***

Биньо Иванов, от „Зрящият е хляб. Избрано“, съставителство и послеслов Яна Букова, изд. „Аквариус“, 2022, с. 29-31

 

 

сега реката е преляла

 

Поетесата-философка, познавачката на източната и особено на китайската мисловност и литература, преподавателката и преводачката Антоанета Николова за мен е нашата поетеса на висотата, владееща езика на мълчанието, разбираща езика на пустотата, но и на краткословното изговаряне, както и на наситеното с пастелни тонове пейзажно описване, върху което като ефирен воал се простира личното. 

Хората, за които поезията е като хляба на масата, вече отдавна са прочели стихосбирките ѝ  Втечнена светлина (1994), Приказки за същества без име (1998), Зелено/Огледало (2003), Високи бели птици на брега (2007) и Дишане (2008). Зад вратата на залеза (2014), (от която няколко стихотворения има тук.)

Както обикновено, без да съм поискала позволение, цитирам няколко стихотворения от най-новата ѝ стихосбирка Сега реката е преляла (Издателство за поезия Да, С., 2020), които ме пронизаха:

СРИЧАНЕ НА ПЪТЯ

По наклоненото стъкло на капандурата

върху прашец от цъфнали дървета

изписали са браздулици капките,

прилични на следи от тънък червей,

прилични на меандри на река,

подобни на извивките, с които

се гмуркат бели риби в светлината

и розите до дъно се разтварят,

защото все така се вие Пътят –

извива се, кръжи и криволичи

и може би нанякъде отвежда,

и може би дори да има смисъл,

досущ ей тези чудни браздулици,

изписани случайно от водата

в прашец златист,

от вятъра донесен.

ИЗГРЕВ

Дали по пясъчните дюни

сега отново ще позная

че идва вече ново слънце

напредва лятото горещо

и вятърът през мен минаващ

ме призовава там където

морето сънено надига

отвътре пазвата си обла

и морава като медуза

за да ме парне през лицето

със вътрешното на зората

 

ИЗУМРУДИ

Приличам на змия, застинала на сянка

край хлъзгавия мъх на стихнала река.

Отблясъци подводни по тялото се мяркат

и сенки удължени във тъмното текат.

От чезнещото дъно на скритите подмоли

се вдига струйка пясък и в светлото кръжи.

Върти се светлината и кръгла е догоре,

а като ос сред нея една змия лежи.

Захапала навътре сияйната опашка,

тя взира се безмълвно през тежката вода

и с тялото си пише загадка след загадка,

но няма кой да види нетрайната следа.

Във мълнийки зелени, изящни като пръсти,

се стрелка в светлината – клавиш подир клавиш,

и само тя дочува как музиката тътне

във тялото ѝ вътре със силата на стих.

Не може да говори и само се извива

с извивките на думи, преди да бъдат звук.

Тя чува светлината. Навярно е щастлива,

макар че тези звуци не чува никой друг.

 

ПАЧУЪРК

Събира свойте спомени в кълбо,

от него тегли бавно дълги нишки

и с потъмнели куки от сребро

изплита си най-топлата завивка.

По нея се преплитат цвят до цвят,

наслагват се и нещо ѝ говорят.

Туй розово е сякаш аромат

от ябълката в детството на двора.

А синкавото там е може би

извивката на хълмите стаени,

напевите на нощните щурци

и мирисът на нощ и окосено.

Ей тука в бяло облаци кръжат,

а там треви в зелено се люлеят.

Червеното е дъхавият цвят

на розите по дългата алея.

А жълтото, разпръснато навред,

са пролетните храсти натежали,

оранжевото – лято, пладне, мед,

рисуващото слънце по дувара.

Преплитат се в загадъчен мотив

кобалт и охра, сиво и лилаво

и бавно във контура им менлив

един рисунък общ се откроява.

И нишките от детството така

спояват се във нишките от вчера,

че образуват фигура една

и с ярък цвят, и с багри избледнели.

И тъй расте туй цветно плетиво,

а майка ми полека се смалява

и в сняг стопен косите от сребро

с последната си нишка се втъкават.

***

Антоанета Николова е завършила философия в Софийския университет, доктор е по философия и доцент по източна философия в Югозападния университет "Неофит Рилски", Благоевград. 

Авторка е на философско-приказния роман Приказки за Страната Е (ИК „СОНМ“, 2019), който миналата година получи Националната награда „Христо Г. Данов“.

Освен поетеса и университетска преподавателка, тя е автор и на философско-теоретичното изследване Езикът на Пустотата („Аквариум Средиземноморие“, 2003). Заедно със София Катърова е съпреводачка от старокитайски на Поезия на планините и водите (старокитайска пейзажна лирика, ИК „Стигмати“, 2003, номинация за превод на годината), на Стихове от Студената планина (стихове на будисткия поет и отшелник Ханшан, ИК „Изток-Запад“, 2013, която получи наградата на Съюза на преводачите в България) и на Прокуденият от небесата (стихове на един от най-известните китайски поети Ли Бо, ИК „Изток-Запад“, 2014). Член е на Сдружението на български писатели, на Хайку клуб „София“ и на Световната хайку асоциация.

Да е здрава и щастлива, да твори все така!

слабо известно стихотворение

                    портрет от Никола Михайлов на Иван Вазов (9 юли 1850-22 септември 1921)

(1912):

Орфей

В Хайран-дере, де в мир вирей

тъмнозелената борика,

върви божествений Орфей

с любимата си Евридика.

Ей спре се той на тъмен стръм,

засвири в самотий безлюдни:

млъкна зефир и речен гръм,

да слушат звуковете чудни.

на лирата му. Дивен час!

Дръвя, скали, орли, гадини,

заслушаха… (туй виждах аз

преди три хиляди години)

И белоноги нимфи в рой

се стекоха да слушат, млади

богини, музи и без брой

наяди, фавни и дриади.

И гледах смаян. Ала звън

от близко стадо в планината

прокуди моя чуден сън,

Орфея, гостите, свирнята.

...

Ив. Вазов. Съчинения. Т. XVII. Живописна България: Пътни бележки. 

София, книгоиздателство Ал. Паскалев. Придворна печатница, 1921 (стр. 209)

открито от Н. Гочев при каталогизацията на домашната библиотека

любими балкански поети

                             корицата на книгата на Йован Христич - картината на Джорджо де Кирико:

Метафизически интериор с глава на Меркурий

Раждането на деня

Одисеас Елитис

Когато денят се протегне от стъблото си и отвори всички цветове на земята

Когато от глас на уста се отчупва сталагмитът

Когато слънцето заплува като река в едно неожънато поле

и побегне едно платно – овчарче на мелтемите – далече

Винаги одеждите ти са одежди на остров и мелница, която завърта наобратно годините

Годините, които си изживяла и които отново откривам да нараняват картината им в гърдите ми

Едното кайсиево дърво се навежда към другото и пръстта пада от прегръдката на будната вода

Осата в тялото на храста разперва крилете си и после изведнъж отлита и се изгубва жужейки

от капка към листо и от листо към статуя и колкото лети, толкова се променя времето

Отнася нещата, които напомнят за теб, и колкото лети все повече ги сближава с любовта ми

Същият копнеж се изплита отново

Пламти стволът на дървото на слънцето на доброто сърце

Така те виждам все още в лъча на вечния ден

Да слушаш сърцебиенето на сушата

Раждането не е променило нито една твоя радост

Оставяше една голяма невеста от пяна качвайки се

Поклащаше главата си, сапунисана от сутрешната хубост

Ясното небе разширяваше очите ти

Вече нямаше загадка, която да не се разбули, която да не се превърне в пепел в устата на вятъра

Сменяше с ръцете си сезоните, слагайки снегове и дъждове, цветя, морета

И денят се отделяше от тялото ти, качваше се, отваряше се,

велико благословение над слънчогледите

Какво знае сега щурецът от историята, която ти остави,

какво знае скакалецът

Селската камбана, която се отваря на вятъра,

гъсеницата, минзухарът, таралежът, изворът на водата

Безброй гласове те викат и те канят

така че ела отначало да изживеем цветовете

да открием даровете на голия остров

Розови и сини сводове ще възкресят усещането

Смело като гръд усещането готово пак да полети

Така че ела да постелим светлината

Да приспим синята светлина върху каменните стълби на август

Знаеш, всяко пътуване се отваря за гълъбите

Целият свят се опира на морето и сушата

Ще хванем облака, ще излезем от бедата на времето

От другата страна на неволята

Ще играем със слънцето в пръстите си

В местата на отвореното сърце

Ще видим отново да се ражда светът.

                                                                        Преведе от гръцки АЙЛИН ТОПЛЕВА,

                                                                        публикувано в Литературен вестник, 

                                                                         13-19 февруари 2019   

**********

Йован Христич,  любими стихотворения от Александрийската школа     

от ДНЕВНИК ЗА ОДИСЕЙ

Мисля, че е вече късно

Мисля, че е вече късно да се обърна

Да сляза или да се покатеря по същата стълба

Където моята прозрачна кръв се вдига или

Спуска. Това тихо траене

Като бавна река отнася моите брегове.

Ако бъдещето означава чакане,

Ще остане непознато, смисъл

Който никога не ще открием, всяко вярване

Ще бъде тайна за очите ни. Това тихо траене –

Бавен червей гризе стъблото ми.

И червеят се гърчи в сърцевината на ябълката,

В неподвижното месо около себе си, докато вятърът

Не помръдне ябълката, реката не отнесе стъблото

И не се появи кръвта. Това тихо траене –

Стара рана изчерпва кръвта ми.

Кръвта става кръв, в месото пътят е пробит,

Слънце, родено от вятъра, безкрайна жажда на

                                                            небето,

Влиза в ябълката, раздвижва вятъра,

Все пак, късно е. Това тихо траене

Гризе стъблото ми и кръвта изчерпва се.

***********

КОРАБЕН ДНЕВНИК

3

Не питай какво ни е довело тук:

Може би песента, чието ехо долавяхме цяла зима,

Докато морето, като арфа, още недокосната

                                                             от пръсти,

Напрегнато слуша същата стара песен,

Шепот в ухото на самия себе си.

Или щастлив отлив ни е отвлякъл, оставяйки

Раковини в тревата на блестящия пясък –

Войници, прогонени от поражението, които хвърлят

                                              оръжието си

Морето спасява своята кръв и плътта си.

Или вятърът, който се завихря бавно, за да изпревари

Слънцето преди пладне.

Или вълните, чиито огледала ни заслепяват със

Немирното и мрачно слънце.

*************

от  Александрийската школа

СОКРАТ НА БОЙНОТО ПОЛЕ

Стоеше така, цял ден и цяла нощ –

Под него сняг, мълчание във него,

А вечният въздух се сгъсти около него

в звезди, във огън, в смърт.

И земята под него – разсечена плът,

Разцъфтяваше. Денят си отиваше

Но геометрията на звездите отпечатана

Дълбоко под нозете му, очакваше.

И гледаше, като в дима на жертвеник

Броденето във мрака, стъпките ни търсещи

Предишните следи, затрупани със сняг

Който сега топи се под замръзналите му нозе.

Виждаше как се плетат и разплитат

Същите лъжи, докато звездите не ни се открият

И в пръстена им не разпознаем

Своята от дванадесетте предречени съдби.

                                                                             Превод на СВЕТЛОЗАР ИГОВ

                                                               

                                 Цитирам три любими стихотворения от изданието Йован Христич. Александрийската школа.

Второ преработено издание.

 Подбор и превод от сръбски Светлозар Игов.

 Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2017

На 19 февруари проф. Светлозар Игов представи изданието във "Фотосинтезис" и говори за драматургията, есеистиката и поезията на Йован Христич.

четохме преводи от...

     
       Античните мотиви в творчество на Рьоне Шар бяха представени и рецитирани по време на аудиторната работа на 31 октомври, съвместно със студентите от свободноизбираемия курс  Античността в художествената литература и естетиката. Имаше и гости.

       На български Рьоне Шар е превеждан и от Стефан Гечев, и от Златозар Петров, но само в подборката на Георги Мицков в Непредсказано бъдеще, С., "Народна култура", 1983, има антични стихотворения.

Рецитирахме някои от стиховете по антични мотиви, после изнесох лекция за живота и творчеството му, която беше изцяло опряна на книгата:

     Прекрасна биографична книга от 1996 г., съставена от Мари-Клод Шар. 1050 страници, десетки фотографии, пълна биография и библиография, всички негови творби, публикувани в хронологичен порядък и в първоначалните си редакции с надлежни библиографски препратки към изданията, в които са се появили за първи път. И много илюстрации и рисунки, подарени от най-известни художници на ХХ век за стихосбирките му.

      Относно предговора към превода на Ив Батистини на фрагментите от Хераклит, за който помолих за помощ: почти незабавно, още на следващия ден от апела на блога тук и във фейсбук, получих великолепен превод от непознат млад колега, който се казва Ангел Дамянов и в момента е студент във Франция. Ето го:

Предговор към превод на фрагменти от Хераклит на Ив Батистини

Рьоне Шар

Всъщност изглежда невъзможно да се придаде на една философия онзи побѐден лик, присъщ на човека, както е невъзможно и обратното – да се пригоди външният облик на една идея, била тя и най-възвишената, към характерните за живото черти. Това, което ни е дадено да съзрем, е само асцендент, мимолетни докосвания.

Душата периодически се влюбва в този окрилен катерач – философа, предлагащ ѝ да достигне по-прозирен връх, чието покоряване тя е въобразила за своя цел в света. Но както предложените закони са всякога – поне отчасти – отхвърлени от опозицията, опита и от онази функция на всички неща – умората, така и въжделената цел в последна сметка е само едно заблуждение, поредното възобновяване на играта на познание.

Прозорецът, необуздано разтворен към ближния, се оказва с изглед само навътре, към най-загадъчните части на вътрешното. Така е било до Хераклит. Такъв продължава да бъде светът за непозналите философа от Ефес.

Несъмнено нашите вкусове, одухотвореност, удовлетворения са разнообразни дотолкова, че дори фрагментарни софизми могат мълниеносно да ни завладеят, да погъделичкат глада ни. Но скоро истината заема пред нас своето безусловно водаческо място и ние отново поемаме след нея, обгърнати от урагани и празнота, от съмнения и надменно превъзходство. Колко подмолна се разкрива тогава всяка надежда!

Хераклит е този, който, сам налагайки си да не разкъса на парчета този незаобиколим въпрос, повече от всекиго го отнася към жестовете, интелекта и навиците, без да угаси пламъка, да наруши сложността, да отнеме от тайнството или да подчини младежкия му дух. Той знае, че истината е благородна, а образът, който я разкрива, това е трагедията. Той не се задоволява да дефинира свободата, а я открива неизкоренима, разпалваща ламтежа на тираните, обезкървена, но с нарастващи сили, в самия център на вечното. Взорът му на слънчев орел, специфичната му чувственост са го убедили веднъж завинаги, че единствената сигурност, която притежаваме за реалността на утрешния ден, е песимизмът – завършена форма на тайната, където отиваме, за да се отморим, да застанем на пост или да поспим.

Ходът на времето напредва едновременно в нас и извън нас. Той не е подчинен на природни закономерности, той се прибавя към тях и сам действа върху тях. Спасението е в появата на магически явления, които е възможно да се случат пред очите ни. Те преобръщат, обогатявайки го, един често неблагодатен ред. Усещането за предопределеност, постоянното присъствие на риска и тъкмо тази част от неяснотата, като огромно весло, потъващо във водите, оголва до същността му всеки изминаващ час и ни държи в готовност на повърхността.

         Хераклит е гордият, устойчив и тревожен гений, прекосяващ подвижните времена, които е формулирал, утвърдил, но и забравил, за да побегне пред тях, мимоходом поемайки въздух чрез един или друг от нас.

Стойността на настоящия превод е в цялостното удовлетворение, отдаващо дължимото както на философията, така и на поезията, вдъхновена от жителя на Ефес. На въпроса дали е важно да се говори правдиво, или да се венцехвали, тук е отговорено безусловно. Говорейки правдиво, едновременно на острието на стрелата и по следите на полета ѝ, поезията му незабавно поема към върховете, тъй като Хераклит притежава свободната възвисяваща сила, която търси отзвук, дарява с подвижност речта и я принуждава да се самоизяжда.

Той споделя с другите трансцендентността, същевременно лишавайки се от присъствието им. Отвъд уроците му, се явява и извънвременната красота, наподобяваща слънцето, което съзрява на крепостния вал, ала отнася плодовете на лъчите си другаде. Хераклит затваря цикъла на модерността, който в светлината на Дионис и на трагедията напредва към окончателната си песен и последния си сблъсък. Той приключва с мрака и мълниите на нашите дни. Удовлетворена еднодневка – пръстът му заключва устните ни, показалец, чийто нокът е изтръгнат.

Превод: Ангел Дамянов

      Освен неговия превод, който много ме зарадва със светкавичната си отзивчивост, някакъв анонимен преводач написа коментар към предишния пост по темата на блога и е предложил свой, публикуван 

на негов блог: http://ivanovdixit.blogspot.com/

      Освен превода на Ангел Дамянов, прочетохме и чудесния превод на колегата Боряна Цанева от специалност Френска филология.

Хераклит от Ефес

Наистина, изглежда невъзможно да се придаде на една философия нескрито победоносното изражение на човешко лице, и обратно, да се пригоди към конкретни черти на живо същество поведението на една идея, пък била тя и най-висша сред подобните ѝ. Това, което ни се мярва, е въздействие, мимолетно докосване.

Мине не мине, и душата отново се влюбва в този крилат планинец, философа, който предлага да я отведе на един по-ясно забележим връх, за чието покоряване ѝ се струва, че е дошла на този свят. Но законите, които са на ход всеки път, биват оборени, поне отчасти, от противодействието, от опита и от умората – повсеместно явление –, така че лелеяната цел в крайна сметка се оказва разочарование, връщане на познанието в играта.

Прозорецът, отворен със замах към бъдното, всъщност е гледал навътре, към хаотичното безредие отвътре. Така е до появата на Хераклит. Така върви светът и до днес за онези, които не познават ефесянина.

Разбира се, вкусовете ни, вдъхновението ни, източниците ни на удовлетворение са многообразни, ето защо късчета от софизми могат да ни завладеят ненадейно, намирайки пресечна точка с копнежа ни. Но истината скоро се завръща пред нас, наш водач в абсолютното, и ние отново тръгваме след нея, обкръжени от всички страни от урагани, от празно пространство, от съмнение и от високомерно превъзходство. Колко само е изобретателна тогава надеждата!

Хераклит е този, който, за разлика от всички останали, не раздробява големия въпрос на по-малки, а го извежда до постъпките, ума и навиците на човека, без да охлажда парливостта му, без да заличава сложността му, без да накърнява загадката му, без да задушава младежката му свежест. Той знае, че истината е благородна и че образът, който я разкрива, е трагедията. Не се задоволява с даване на определения за свободата, а я изживява – неизкоренима, разпалваща щенията на тираните, губеща кръв, но с крепнещи сили, в самата сърцевина на вечното. Зрението му на царски орел, особената му чувствителност са го убедили веднъж завинаги, че единствената сигурност, с която разполагаме по отношение на реалността на утрешния ден, е песимизмът, последен стадий на тайната, при която идваме да се освежим, да отворим очи за заобикалящото ни и да си починем.

Ставането се случва едновременно вътре в нас и около нас. То не е подчинено на природните факти; то се прибавя към тях и действа върху тях. Непокътната е възможността за случване на магически събития пред очите ни. Те разтърсват изоснови, правейки го плодоносен, един твърде често ялов порядък. Усещането за неизбежност, непрекъснатото присъствие на опасността, и участъкът от тъмнината, подобен на огромно весло, потъващо във водата, заставят времето да затаява дъх и ни държат открити към него.

Хераклит е онзи горд, непоклатим и тревожен гений, който прекосява формулираните от самия него движещи се времена, застинали и забравени на мига, за да ги изпревари със своя бяг, пътьом поемайки дъх у този или онзи от нас.

Достойнството на този превод се състои в това, че той напълно удовлетворява както философията, така и поезията на мисълта, вдъхновена от ефесянина. Въпросът кое е по-важно – точните думи или красивия изказ – тук е безпредметен. Право в целта, на върха на острието на стрелата и в дирята ѝ, поезията се извисява завчас до върховете, защото Хераклит притежава онази недостижима въздигаща сила, която бележи с откритост и дарява с движение езика, поставяйки го в служба на собственото му унищожение.

Той споделя с другите трансцендентността, и в същото време се е оттеглил от другите. Отвъд учението остава древната красота, така както слънцето узрява върху крепостната стена, но дава плода на лъчите си другаде. Хераклит затваря цикъла на модерността, която в светлината на Дионис и на трагедията пристъпва напред за лебедова песен и заключителна схватка. Стъпките ѝ я отвеждат до етапа на нашите мрачни и озарявани от мълнии дни. Подобно на блажена еднодневка, нейният пръст, показалец, чийто нокът е бил изтръгнат, запечатва устните ни.

                                                               Превод: Боряна Цанева

      Благодарение на нея получихме и важен линк със съдържанието на броевете на списанието Емпедокъл, което се списва преди всичко по идеи на Рьоне Шар през 1949 и 1950 г., но за жалост, вдъхновените от досократическата философска поезия не са били много и опитът е краткотраен:

http://www.revues-litteraires.com/articles.php?pg=823&fbclid=IwAR1PJLf8MQcpjwc_b5xd8gjF4h-BUDmHEHXR2hv59DO3RD6K-XLWWMAfqyI

    В антологията Френски поети-сюрреалисти (ИК "Колибри", С., 1997), 

съставена от Стефан Гечев, има много голям 

предговор от него и по няколко странички за всеки поет, включен в подборката. Написаното от Гечев за поезията на Рьоне Шар ми харесва много, както и преводите му. От превода на Гечев прочетохме няколко поетични миниатюри от  Feuillets d'Hypnos, които в неговия превод са Листовките на Хипнос, а в превода на Георги Мицков са Листенцата на Хипнос.

Харесва ми и оценката на Стефан Гечев за поезията на Рьоне Шар като най-красивото порождение на сюрреализма, 

същевременно

радикално различно от него и поетично явление sui generis. 

Като тази поезия няма друга, тя е единствена по рода си.

***

Утре вечер тази половина от курса, в която асистирам-и-партнирам, ще продължи с гост-лектор доц. д-р Невена Панова.

Тя ще говори за Митът за Одисей на Тончо Жечев.