разговор в градината

снимка Денис Стоянов

Всички снимки на този блогпост са на Денис Стоянов и са публикувани в албума

Желание, разстояние, превод

Разговорът се състоя на 2 юни вечерта в Къщата за литература и превод, която се намира в София в кв. "Изток" на ул. "Латинка" №12. В двора на къщата на художника Ненко Балкански.

Това беше едно от събитията в програмата на 18-ото издание на международния литературен фестивал „СтолицаЛитература 2026: За любовта“ (15 май – 7 юни).

Пълната програма на вече приключилия фестивал може да видите тук: https://ekf.bg/news/-capitaliterature-festival-2026-program

Браво на Виолета Радкова за организирането му!

Точно този разговор беше озаглавен СтолицаЛитература 2026: Желание, разстояние, превод и във фейсбук беше обявен като

"любопитен разговор, който ще се движи между философията и литературата, между античната мисъл и съвременните идеи, с участието на Димка Гичева-Гочева, Огнян Касабов, Петър Прокопиев и Яна Букова".

След разговора Яна Букова ще прочете свои стихотворения и преводи на Сафо, Катул и други."

Точно така стана на 2 юни от 18:30 ч. в Къща за литература и превод / Sofia Literature and Translation House

Благодарим на всички, които помогнаха за случването на разговора и на дошлите да го чуят след проливен дъжд.

Събитието във фейсбук: https://www.facebook.com/events/1512589823903776

Във фейсбук водещият на разговора Огнян Касабов беше представен така: преподава история на философската естетика от Платон до Ницше, както и различни експериментални предмети, в СУ „Св. Кл. Охридски“. Научните му интереси включват Кант и немската класическа и некласическа философия, политическата теория и философията на природата. Превеждал е разнообразни кратки текстове от Лайбниц през Гьоте до Витгенщайн. Публикува политическа и критическа публицистика.

Във фейсбук Петър Прокопиев е представен така: наскоро завършва английска литература в Кеймбридж и понякога пише и превежда поезия и есета за „Пеат некогаш“. Преводът му на романа на Джон Бърджър „Към сватбата“ получава специална награда Кръстан Дянков за 2025 г. И освен това много много обича Ан Карсън.

Всъщност негова беше идеята от хилядите възможни начала и посоки разговорът да тръгне от книгата на Ан Карсън – Anne Carson, Eros the Bittersweet, Princeton University Press 1988, 2023. 

Във фейсбук Яна Букова беше представена така: 

авторка на пет книги с поезия, между които “Записки на жената призрак” и “Черно хайку”, два сборника кратка проза и на романа “Пътуване по посока на сянката”. Превела е на български език запазените фрагменти на Сафо, пълното творчество на Гай Валерий Катул и “Питийски оди” от Пиндар.

Накрая Яна чете свои стихотворения и преводи на Сафо и Катул.

 

разговор с колеги

 

Здравейте, посетители на този блог!

Нека първо по обичая на нашите съседи в Елада да си пожелаем новият месец да е хубав за всички нас!

Също така пожелавам на онези от вас, които имате малки деца, 

те да имат

щастливо детство, а вие да сте добри родители.

Да сте здрави и спокойни, да ги отгледате с радост!

Поканата за разговор е за утре вечер, 2 юни, 18:30 часа.

По това време в Къщата за литература и превод, 

която се намира в кв. "Изток" на ул. "Латинка" №12,

ще се проведе разговор по идея на г-жа Виолета Радкова.

Наскоро се запознах с нея, тя е писателка и основен организатор

на подобни събития, свързани най-вече с фондацията на Елизабет Костова.

В момента има цял цикъл от събития, предимно разговори, но и кинопрожекции, обхванати във 

фестивала Столица/ Литература. Кинопрожекциите ще са в петък и събота в кино "Одеон". 

Идеята за разговора утре вечер е на съвсем младия преводач Петър Прокопиев, бакалавър по кинокритика и литература, магистър по литература, човек едва на 25 години, но вече получил наградата "Кръстан Дянков" за превод

на съвременен англоезичен роман: за превода на Към сватбата от Джон Бърджър, изд. "Лист", 2025 г.

В момента той превежда (не знам за кое издателство) книгата на Ан Карсън 

Eros the Bittersweet – есе, посветено на любовната лирика и философстването за любовта в старогръцката литература.

Не знаех нищо за тази книга и авторката. 

Вече разбрах, че е класическа филоложка, преводачка на някои от старогръцките поети и на 10 от най-важните класически трагедии.

Вече почти прочетох и книгата, която е била нейната дисертация, но тя я е обработила така, че да стане по-четивна.

Пак е изключително тежка ерудитска книга, макар и не много голяма като обем, но със стотици препратки към

антични и съвременни поети и философи, педантично отразени в библиография,

общ тематичен индекс и индекс на

всички посочени или цитирани места.

В разговора ще участва отлично познатата Яна Букова, 

която е също класическа филоложка,

авторка на няколко поетични и прозаични книги,

преводачка от старогръцки, новогръцки и латински.

Тя живее и работи в Атина, но в момента е в София и накрая ще прочете свои преводи от Сафо и Катул.

За нейния превод на Сафо съм писала пак тук: https://dimkasdiary.blogspot.com/2010/12/blog-post.html

За други преводи на Сафо – на български от Борислав Георгиев и Райка Николова, но и на английски – е писал д-р Иван П. Петров през 2018 г.:

https://blogofivan.com/2018/09/03/sappho-nov-prevod/

Водещ на разговора между Петър Прокопиев, Яна Букова и мен ще е 

колегата доц. д-р Огнян Касабов, който е преподавател по

естетика във ФФ на СУ.

Организаторката на събитията във фестивала

Столица/Литература Виолета Радкова, която е бакалавър и магистър по английска филология,

е написала един чудесен роман, озаглавен И леглото ни е зеленина.

От години не бях чела толкова хубав роман и затова наскоро писах за него тук.

Ако е хубаво времето, разговорът ще се състои в двора на къщата.

Това е някогашният дом на художника Ненко Балкански и всичко

в градината и вътре в интериора е проектирано от него.

Ако вали, разговорът ще е вътре на втория етаж.

Ако ви е интересно – заповядайте.

Всичко хубаво!

любима зимна поезия

З и м н о   н а с т р о е н и е

Зевс праща снеговете

и от небето иде дълга зима:

реките се сковаха в лед.

Ти тая зима укроти.

И запали си огън

в огнището. В голяма чаша

налей си сладко вино

и под главата си сложи

една възглавница по-мека.

***

Не бива да оставяме сърцето си

на грижите: ний нищо не печелим,

когато се отдаваме на скърби,

о Бакхусе... И все пак най-доброто лекарство

си остава виното.

Налей да се напием...

***

... Защото виното

е огледало

на човека...

***

Пий, Меланипе, с мене... Мислиш ли,

че ще се върнеш пак през Ахерон

- опасната, великата река -

при светлината бледа на деня?

О, не бъди тъй сигурен.

Сизиф бе също умен, също хитър

и два пъти орисницата го накара

да мине Ахерон,

но не избяга от смъртта.

И Кронос го осъди строго

на тежък труд под черната земя.

Та - нека затова...

***

Големите и многоцветни чаши донеси,

любима... Дионисий,

синът на Зевс и на Семела,

е дал на хората вино,

за да забравят.

Ти чашите ни напълни догоре,

смеси виното със вода

и нека чаша чашата да следва.

***

 О, този долен, лош Питак

- единодушно го избрахме

за господар на нашия нещастен

и добродушен град.

***

Недей посажда нищо друго,

преди лоза да посадиш.

***

Разказват в стари времена

Аристодем във Спарта

изрекъл мъдростта:

"Парите са човека".

Наистина до днес

нито един бедняк

не се е радвал

на слава,

ни на почит.

***

Да пием в здрача... И защо

да чакаме да се запалят лампите?

Остана малко от денят.

***

Цитирала съм и друг път тези стихове на Алкей от Лесбос.

Написани са приблизително преди 26 века.

Цитира се преводът на Борислав Георгиев

от изданието "Антична поезия. Антология", изд. "Народна култура",

библиотека "Световна класика", С., 1970

поетът е написал

 

П о ч и в а     с е

Почива се и сред война.

Нащърбените пушеци се дърпат, кон умира,

по каските простреляни,

по камиони, паднали на гръб,

ръждясва тишината.

 

Бодливото поле

като пребита патица залита, на всяка крачка

в дупка се препъва, в корени измъкнати се вплита

и го сипе пясък с дребни влажни камъчета

с но някое монокълче от лед.

 

Мирише на изпържени греди,

дюшеци, снимки, пелени, наблизо съскат

в огън гребени и пеперуди, вързопчета писма,

прободени с два реда мигли, блъснати с кълбо замаян

въздух на застинали над кладенец гърди.

 

И твойта пазва скърпена дими,

засъхналите клончета (където няма –

крайчец от конец чернее), в краката ти пищят

железни стърготини, в очите ти умират къщи, кули,

мостове с напънати стени.

 

Един безкраен залък на езика ти се рони,

бездънните торби на джобовете ги усещаш

като клепнали крила, на дланите ти всички линии са

скълцани, омесени са с тиня от пълзене,

в косите ти е перушина, все едно конфети:

–       ––  Седиш, Жумиш в Ненатанцувалия Се Салон!

Посоките са сбъркани, но по една от тях,

далече, близо, между клони се люлее твоя дом,

ограда, ако не е пепел, ако пепелта не е отнесена,

ако където е отнесена, е оставена на спокойствие,

ако не е превърната на прах, ако праха

поне донякъде е прах.

 

Ти седиш, дъвчеш ръждива тишина

в мир до оръжието с пръст извит, чукат всички

часовници, чукат, патицата куца-пада, пада-куца,

чукат, докато зазвънят да станеш и да тръгнеш

към горещата земя.

***

Щ у р ц и   з е л е н о л и к и

Опънати

Напрегнати

вкопани в корен-камъни.

Чупят

тишината,

упорито я преглъщат.

Наводнения,

земетресения,

войни,

 

за всичко сме предупредени.

***

Биньо Иванов, от „Зрящият е хляб. Избрано“, съставителство и послеслов Яна Букова, изд. „Аквариус“, 2022, с. 29-31

 

 

сега реката е преляла

 

Поетесата-философка, познавачката на източната и особено на китайската мисловност и литература, преподавателката и преводачката Антоанета Николова за мен е нашата поетеса на висотата, владееща езика на мълчанието, разбираща езика на пустотата, но и на краткословното изговаряне, както и на наситеното с пастелни тонове пейзажно описване, върху което като ефирен воал се простира личното. 

Хората, за които поезията е като хляба на масата, вече отдавна са прочели стихосбирките ѝ  Втечнена светлина (1994), Приказки за същества без име (1998), Зелено/Огледало (2003), Високи бели птици на брега (2007) и Дишане (2008). Зад вратата на залеза (2014), (от която няколко стихотворения има тук.)

Както обикновено, без да съм поискала позволение, цитирам няколко стихотворения от най-новата ѝ стихосбирка Сега реката е преляла (Издателство за поезия Да, С., 2020), които ме пронизаха:

СРИЧАНЕ НА ПЪТЯ

По наклоненото стъкло на капандурата

върху прашец от цъфнали дървета

изписали са браздулици капките,

прилични на следи от тънък червей,

прилични на меандри на река,

подобни на извивките, с които

се гмуркат бели риби в светлината

и розите до дъно се разтварят,

защото все така се вие Пътят –

извива се, кръжи и криволичи

и може би нанякъде отвежда,

и може би дори да има смисъл,

досущ ей тези чудни браздулици,

изписани случайно от водата

в прашец златист,

от вятъра донесен.

ИЗГРЕВ

Дали по пясъчните дюни

сега отново ще позная

че идва вече ново слънце

напредва лятото горещо

и вятърът през мен минаващ

ме призовава там където

морето сънено надига

отвътре пазвата си обла

и морава като медуза

за да ме парне през лицето

със вътрешното на зората

 

ИЗУМРУДИ

Приличам на змия, застинала на сянка

край хлъзгавия мъх на стихнала река.

Отблясъци подводни по тялото се мяркат

и сенки удължени във тъмното текат.

От чезнещото дъно на скритите подмоли

се вдига струйка пясък и в светлото кръжи.

Върти се светлината и кръгла е догоре,

а като ос сред нея една змия лежи.

Захапала навътре сияйната опашка,

тя взира се безмълвно през тежката вода

и с тялото си пише загадка след загадка,

но няма кой да види нетрайната следа.

Във мълнийки зелени, изящни като пръсти,

се стрелка в светлината – клавиш подир клавиш,

и само тя дочува как музиката тътне

във тялото ѝ вътре със силата на стих.

Не може да говори и само се извива

с извивките на думи, преди да бъдат звук.

Тя чува светлината. Навярно е щастлива,

макар че тези звуци не чува никой друг.

 

ПАЧУЪРК

Събира свойте спомени в кълбо,

от него тегли бавно дълги нишки

и с потъмнели куки от сребро

изплита си най-топлата завивка.

По нея се преплитат цвят до цвят,

наслагват се и нещо ѝ говорят.

Туй розово е сякаш аромат

от ябълката в детството на двора.

А синкавото там е може би

извивката на хълмите стаени,

напевите на нощните щурци

и мирисът на нощ и окосено.

Ей тука в бяло облаци кръжат,

а там треви в зелено се люлеят.

Червеното е дъхавият цвят

на розите по дългата алея.

А жълтото, разпръснато навред,

са пролетните храсти натежали,

оранжевото – лято, пладне, мед,

рисуващото слънце по дувара.

Преплитат се в загадъчен мотив

кобалт и охра, сиво и лилаво

и бавно във контура им менлив

един рисунък общ се откроява.

И нишките от детството така

спояват се във нишките от вчера,

че образуват фигура една

и с ярък цвят, и с багри избледнели.

И тъй расте туй цветно плетиво,

а майка ми полека се смалява

и в сняг стопен косите от сребро

с последната си нишка се втъкават.

***

Антоанета Николова е завършила философия в Софийския университет, доктор е по философия и доцент по източна философия в Югозападния университет "Неофит Рилски", Благоевград. 

Авторка е на философско-приказния роман Приказки за Страната Е (ИК „СОНМ“, 2019), който миналата година получи Националната награда „Христо Г. Данов“.

Освен поетеса и университетска преподавателка, тя е автор и на философско-теоретичното изследване Езикът на Пустотата („Аквариум Средиземноморие“, 2003). Заедно със София Катърова е съпреводачка от старокитайски на Поезия на планините и водите (старокитайска пейзажна лирика, ИК „Стигмати“, 2003, номинация за превод на годината), на Стихове от Студената планина (стихове на будисткия поет и отшелник Ханшан, ИК „Изток-Запад“, 2013, която получи наградата на Съюза на преводачите в България) и на Прокуденият от небесата (стихове на един от най-известните китайски поети Ли Бо, ИК „Изток-Запад“, 2014). Член е на Сдружението на български писатели, на Хайку клуб „София“ и на Световната хайку асоциация.

Да е здрава и щастлива, да твори все така!

слабо известно стихотворение

                    портрет от Никола Михайлов на Иван Вазов (9 юли 1850-22 септември 1921)

(1912):

Орфей

В Хайран-дере, де в мир вирей

тъмнозелената борика,

върви божествений Орфей

с любимата си Евридика.

Ей спре се той на тъмен стръм,

засвири в самотий безлюдни:

млъкна зефир и речен гръм,

да слушат звуковете чудни.

на лирата му. Дивен час!

Дръвя, скали, орли, гадини,

заслушаха… (туй виждах аз

преди три хиляди години)

И белоноги нимфи в рой

се стекоха да слушат, млади

богини, музи и без брой

наяди, фавни и дриади.

И гледах смаян. Ала звън

от близко стадо в планината

прокуди моя чуден сън,

Орфея, гостите, свирнята.

...

Ив. Вазов. Съчинения. Т. XVII. Живописна България: Пътни бележки. 

София, книгоиздателство Ал. Паскалев. Придворна печатница, 1921 (стр. 209)

открито от Н. Гочев при каталогизацията на домашната библиотека

любими балкански поети

                             корицата на книгата на Йован Христич - картината на Джорджо де Кирико:

Метафизически интериор с глава на Меркурий

Раждането на деня

Одисеас Елитис

Когато денят се протегне от стъблото си и отвори всички цветове на земята

Когато от глас на уста се отчупва сталагмитът

Когато слънцето заплува като река в едно неожънато поле

и побегне едно платно – овчарче на мелтемите – далече

Винаги одеждите ти са одежди на остров и мелница, която завърта наобратно годините

Годините, които си изживяла и които отново откривам да нараняват картината им в гърдите ми

Едното кайсиево дърво се навежда към другото и пръстта пада от прегръдката на будната вода

Осата в тялото на храста разперва крилете си и после изведнъж отлита и се изгубва жужейки

от капка към листо и от листо към статуя и колкото лети, толкова се променя времето

Отнася нещата, които напомнят за теб, и колкото лети все повече ги сближава с любовта ми

Същият копнеж се изплита отново

Пламти стволът на дървото на слънцето на доброто сърце

Така те виждам все още в лъча на вечния ден

Да слушаш сърцебиенето на сушата

Раждането не е променило нито една твоя радост

Оставяше една голяма невеста от пяна качвайки се

Поклащаше главата си, сапунисана от сутрешната хубост

Ясното небе разширяваше очите ти

Вече нямаше загадка, която да не се разбули, която да не се превърне в пепел в устата на вятъра

Сменяше с ръцете си сезоните, слагайки снегове и дъждове, цветя, морета

И денят се отделяше от тялото ти, качваше се, отваряше се,

велико благословение над слънчогледите

Какво знае сега щурецът от историята, която ти остави,

какво знае скакалецът

Селската камбана, която се отваря на вятъра,

гъсеницата, минзухарът, таралежът, изворът на водата

Безброй гласове те викат и те канят

така че ела отначало да изживеем цветовете

да открием даровете на голия остров

Розови и сини сводове ще възкресят усещането

Смело като гръд усещането готово пак да полети

Така че ела да постелим светлината

Да приспим синята светлина върху каменните стълби на август

Знаеш, всяко пътуване се отваря за гълъбите

Целият свят се опира на морето и сушата

Ще хванем облака, ще излезем от бедата на времето

От другата страна на неволята

Ще играем със слънцето в пръстите си

В местата на отвореното сърце

Ще видим отново да се ражда светът.

                                                                        Преведе от гръцки АЙЛИН ТОПЛЕВА,

                                                                        публикувано в Литературен вестник, 

                                                                         13-19 февруари 2019   

**********

Йован Христич,  любими стихотворения от Александрийската школа     

от ДНЕВНИК ЗА ОДИСЕЙ

Мисля, че е вече късно

Мисля, че е вече късно да се обърна

Да сляза или да се покатеря по същата стълба

Където моята прозрачна кръв се вдига или

Спуска. Това тихо траене

Като бавна река отнася моите брегове.

Ако бъдещето означава чакане,

Ще остане непознато, смисъл

Който никога не ще открием, всяко вярване

Ще бъде тайна за очите ни. Това тихо траене –

Бавен червей гризе стъблото ми.

И червеят се гърчи в сърцевината на ябълката,

В неподвижното месо около себе си, докато вятърът

Не помръдне ябълката, реката не отнесе стъблото

И не се появи кръвта. Това тихо траене –

Стара рана изчерпва кръвта ми.

Кръвта става кръв, в месото пътят е пробит,

Слънце, родено от вятъра, безкрайна жажда на

                                                            небето,

Влиза в ябълката, раздвижва вятъра,

Все пак, късно е. Това тихо траене

Гризе стъблото ми и кръвта изчерпва се.

***********

КОРАБЕН ДНЕВНИК

3

Не питай какво ни е довело тук:

Може би песента, чието ехо долавяхме цяла зима,

Докато морето, като арфа, още недокосната

                                                             от пръсти,

Напрегнато слуша същата стара песен,

Шепот в ухото на самия себе си.

Или щастлив отлив ни е отвлякъл, оставяйки

Раковини в тревата на блестящия пясък –

Войници, прогонени от поражението, които хвърлят

                                              оръжието си

Морето спасява своята кръв и плътта си.

Или вятърът, който се завихря бавно, за да изпревари

Слънцето преди пладне.

Или вълните, чиито огледала ни заслепяват със

Немирното и мрачно слънце.

*************

от  Александрийската школа

СОКРАТ НА БОЙНОТО ПОЛЕ

Стоеше така, цял ден и цяла нощ –

Под него сняг, мълчание във него,

А вечният въздух се сгъсти около него

в звезди, във огън, в смърт.

И земята под него – разсечена плът,

Разцъфтяваше. Денят си отиваше

Но геометрията на звездите отпечатана

Дълбоко под нозете му, очакваше.

И гледаше, като в дима на жертвеник

Броденето във мрака, стъпките ни търсещи

Предишните следи, затрупани със сняг

Който сега топи се под замръзналите му нозе.

Виждаше как се плетат и разплитат

Същите лъжи, докато звездите не ни се открият

И в пръстена им не разпознаем

Своята от дванадесетте предречени съдби.

                                                                             Превод на СВЕТЛОЗАР ИГОВ

                                                               

                                 Цитирам три любими стихотворения от изданието Йован Христич. Александрийската школа.

Второ преработено издание.

 Подбор и превод от сръбски Светлозар Игов.

 Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2017

На 19 февруари проф. Светлозар Игов представи изданието във "Фотосинтезис" и говори за драматургията, есеистиката и поезията на Йован Христич.