за юбилея на Даниела

            специален поздрав за нея: концертно изпълнение на трима много популярни певци на триото на Квазимодо, Фроло и Феб от мюзикъла "Парижката Света Богородица" - една от нейните любими книги в детството

Днес рожден ден и юбилей има Даниела Ганевска-Йочева – най-добрата ми приятелка от детството и ученическите години.

Сприятелихме се още в първите дни на първи клас – хем учехме в един и същи клас, в едно и също VІ-то основно училище в Стара Загора, хем живеехме в един и същ блок. Училището тогава носеше името “Атанас Генчев”, а сега е “Свети Никола”.

С Даниела бяхме в една паралелка от първи до седми клас, но също така заедно участвахме в балетната група на училището от първи до четвърти клас.
Заедно ходихме при една и съща другарка (така се казваше тогава на учителките и преподавателките), другарката Генова, в продължение на пет години да учим акордеон в Детската музикална школа.
Заедно ходихме при другарката Атанасова на солфеж – от трети до седми клас.
Заедно ни включиха и в групата за допълнително физическо – т.нар. "изправителна гимнастика", поради гръбначно изкривяване, за което ни казаха, че и при двете се е развило в една и съща степен.

Заедно пеехме в училищния хор – тя в групата на алтите, а аз при мецосопраните.
Заедно свирехме в училищния оркестър – в духовата музика на училището аз свирех на сопран, а тя на алт. Да, точно така се казваха тези специфични инструменти за училищни фанфарни оркестри.

Заедно с останалите съученици сме ходили и на екскурзии из страната, и на балетен конкурс в Русе – когато бяхме във втори клас.
Там и двете на сцената направихме по една груба грешка, та после ни се караха много, че сме провалили балетния ансамбъл на училището и заради нас сме на второ, а не на първо място.

А пък на що бригади сме работили заедно...

В училището, в което учехме, се опитваха да ни дадат образцово социалистическо възпитание и имаше строга дисциплина. Дори на бригада рано сутрин се отиваше с бяла тениска, анцуг и червена пионерска вратовръзка.

От тези много ранни училищни бригади, на които също се явявахме винаги с безукорна пионерска униформа, като че ли най-приятно беше брането на праскови, на което ни водиха веднъж, а най-гадно от всичко беше брането на памук.

Памукът расте на едни много малки храстчета и когато бяхме в пети клас, в продължение на няколко дни през есента ни караха с автобуси на бригада – да лазим по едно голямо памуково поле, в близост до старозагорското село Опан, и да дообираме остатъците от памучни власинки в изсъхналите чашки на памучните цветчета.

Най-гадната селскостопанска бригада, на която съм била – хем трябва да лазиш, ама наистина да лазиш, защото памучните храсти са ниски; хем вечер, когато си легнеш в леглото да спиш, имаш чувството, че в ръцете ти има топчета памук...

А може би най-необичайната и красива бригада беше брането на рози.

Розоберът се случва в края на май и на края на седми клас няколко дни ходихме и на такава бригада. Рано сутрин или по-скоро посред нощ се събирахме в двора на училището в 3 часа и половина – разбира се, с белите тениски, анцузите и червените пионерски вратовръзки върху тях. После с едни автобуси ни извозваха до едно доста отдалечено казанлъшко село, май се казваше Розино, и започвахме да берем розите.

Всичко това се случва винаги призори. Както розите и розовите цветчета, така и тютюневите листа трябва да се откъсват призори, преди изгрев слънце, защото само тогава в листата се задържат онези етерично-маслени капки, заради които се отглеждат.

Събирахме розовия цвят в чували, към обяд или рано следобед ни връщаха в града, а всички, покрай които минехме, ни казваха, че ухаем на рози...

Но най-интересно от всичко, което ни се е случило заедно, бяха дългите разговори, които водихме – и просто така, на връщане от училище, и поради книгите, които заедно четяхме. От читалищната библиотека, от училищната библиотека или от огромната библиотека на родителите на Даниела. Тук е мястото да напиша, че у тях беше най-богатата домашна библиотека, която съм виждала в Стара Загора.

Майката на Даниела – леля Пенка – беше и продължава да бъде една от най-страстните жени-библиофили, които познавам.

Веднъж, още в първите дни на септември или октомври, когато бяхме първолачки, целия следобед висяхме на катерушките в училищния двор и обсъждахме как така

другарят Лечев ни уверяваше преди малко, че Земята се върти около оста си, а пък ние не усещаме това.

Защо ни се струва, че Земята е напълно неподвижна, а то всъщност не е така?

Когато спим и усещаме нещо насън, защо всичко е толкова живо и уж истинско, а после, след събуждането виждаме, че въобще не е така...
 Кое е истинското? Да не се окаже някой път след време, че и това, което мислим за действително сега, не е?

Защо изобщо спим и сънуваме?

В по-късните ученически години, когато си разказвахме и страшните си сънища, много често се питахме: Защо понякога сънуваме земи и места, на които никога не сме били? Защо понякога и двете сънуваме огромни вълни, които заливат нашия 12-етажен блок?

Друг път отваряхме големите пликове със служебната кореспонденция на майка й.
А леля Пенка беше магистър-фармацевт и получаваше едни големи луксозни списания от фармацевтични фирми за най-различни лекарства.

Четяхме описанието на лекарствата и се опитвахме да си обясним значението на най-различни думички, които не разбирахме.

Една лятна ваканция си спомням как няколко дни обсъждахме изречението: “Субстанцията на лекарството съдържа моноглицериди”. Досещахме се приблизително какво означава “моноглицериди”, но какво е това “субстанция”?

После попитахме и леля Пенка, разбира се, и тя ни обясни какво е това “субстанция на лекарство”, но след това и двете си казахме, че ще трябва да минат още много години и да прочетем още много книги, за да разберем какво е това субстанция.

После тя учи във Френската гимназия, а аз – в Руската, и понеже и двете гимназии си деляха една и съща сграда, двете гимназии се редувахме и учехме на смени. А по соца се учеше и работеше даже в събота, и затова, докато учехме в гимназиите, се виждахме само в неделя следобед, но пак си говорехме по няколко часа.

После станах студентка по философия, а тя, една година след това – по френска филология в СУ, но вече всичко беше много трудно за съгласуване...

И понеже тя от години живее със семейството си във Франция, близо до брега на Бискайския залив, в Нант, не се виждаме понякога с години.

Най-хубавото и най-безкористното от ранните ми приятелства.
И най-съдбовното.
Най-упоритите въпроси, които от десетилетия се въртят в главата ми, всъщност за първи път ми ги е задавала тя и ме е ръчкала с дни да ги обръщаме и обмисляме отвсякъде .

Преди години написах нещо подобно за нея на сайта на publicrepublic при една от последните ни срещи.
Напоследък пак някъде се загуби, но се надявам, че е добре и дано е здрава и щастлива!

Честит рожден ден, Дани! Честит юбилей!