романът на Виктор

 

За съжаление го прочетох едва сега, преди няколко дни, а той си отиде внезапно от този свят на Рождество Христово миналата година.

Бог да го прости!

***

Боинг – 747 задължително трябва да се прочете от всеки, който иска да познава не само най-доброто от вълната на „емигрантската проза“, а най-доброто сред романовите четива в съвременната българска литература.

Гледах няколко интервюта с Виктор в YouTube от миналата година – по БНТ и по ТВ Европа, прочетох и послеслова на Деян Енев.

Не е съвсем точно да се каже, че това е късен дебют и че Виктор публикува едва на 55-годишна възраст, само защото романът е издаден през 2015 г. и няколко пъти е тиражиран допълнително.

Вярно е, че Виктор дебютира като романист през 2015 г., но писателският му път започва много по-рано. Още докато бяхме състуденти и учехме в един и същ курс философия от 1982 до 1987 г., Виктор има 30 публикувани разкази във вестник Студентска трибуна, а също така стотици репортажи и статии във вестник Кооперативно село. След втори курс той се прехвърли да следва задочно и работеше като журналист за този вестник. Кръстосал е страната на длъж и шир, пътувал е почти винаги само на стоп – и за да спестява командировъчните, и за да се среща случайно с колкото се може повече хора на път, и от несъмнено търсене на приключения.

Такъв беше той: авантюрист.

В едно от интервютата за телевизиите той сам определя романа като приключенско-философски. В литературата никога не може да се знае, но сякаш почти изцяло автобиографично разказва за преживелиците си от 1990 до 2003 г. – четиринадесетте години на емигрантски перипетии в Канада, в Монреал, сред кебекуа в Кебек. В целия роман географското наименование и жителите са изписани така, за да се запази френското им произнасяне.

Клишето казва, че „се чете на един дъх“. Деян Енев е написал, че започнал да чете една вечер и до четири часа на другата сутрин не могъл да го остави. А аз за малко да си пропусна гарата, понеже миналия четвъртък дочитах последните страници току преди да сляза от влака…

Всички ние имаме близки, роднини, съученици и приятели, пръснати по света. Сред милионната българска диаспора нямаше как да не се появят поне няколко писателски пера, които да опишат защо са отишли другаде и как са живели там.

От романа на Виктор се разбира, че е отишъл именно там, а не в Европа или в Щатите, в търсене на живот на друго място, от жаждата да пътешества и да види други страни, култури и начини на живот. Не е бил притиснат от материални несгоди, напротив. Единствен син е на баща-писател, който е автор на 20 книги за космонавтиката и авиацията, единствено дете на семейство с добро материално положение. Впрочем, Виктор и баща му в съавторство имат написан, но неосъществен сценарий за перипетиите и опасностите, които се случват при полета на първия наш космонавт Георги Иванов.

***

Авантюрите на Виктор в Канада, пътешествията в Куба и Испания, са описани с хумор, изповедно и без самосъжаление. Още като студент пишеше и публикуваше много в два вестника. Но това, което е мечтал най-много, е било не просто да има писателско амплоа, а да пише добри киносценарии. Прочел всички броеве на списанието Киноизкуство, в което навремето са публикували на края на всеки брой сценарии на наши или чужди филми. Може би и затова романът е кинематографичен. Пейзажите в разказа са такива, че имах усещането, че и аз съм била там, направила съм си снимки, подредила съм десетки от тях във фейсбук и сега си ги припомням, като ги плъзгам една след друга.

Виктор не просто рисува природата, а и разказва за историята на Канада, за драмите около сепаратистките мераци в началото на 90-те години и напрежението около референдума. Той споделя и своята симпатия към солидарното, но не стадно-колективистично канадско общество, страни от индивидуализма на американците, възхищава се от непосредствеността, честността и наивността на кубинците.

Деян Енев е написал, че го е предупредил: Няма да получиш награда. Не очаквай литературни награди за този роман.

Разбира се, дори и да беше останал жив, въпреки големия читателски успех, той  може би не би получил точно този тип признание – защото е нестандартен, нешаблонен към неполиткоректен. На едно място си признава, че Доналд Тръмп му е симпатичен, като веднъж даже му се присънва… Да уточня, че романът е писан преди 2015 г., а първото му издание е оттогава. Издаден е от "Ерго".

Виктор не се оплаква от неволи, напротив, даже в почти всичко успява. И във всичките му занятия и истории за различните му начинания има поуки, които обаче талантливо не са вербализирани назидателно.

Читателят се сеща. Например, един от колегите му в първия ресторант, в който е работил като мияч и чистач, му споделил как с леко докосване на определено място може да се водят безплатни и мно-о-о-ого дълги международни телефонни разговори. Виктор уреждал по този начин, с тази ловка манипулация на телефонния автомат разговори на магураджиите от сънародниците-емигранти през 1990 г. Срещу малка „такса“, която им вземал. И първите спечелени пари проводил на родителите си, но когато техен роднина отишъл да обмени канадските долари на „Магурата“, бил измамен… Откъдето дошли, там отишли.

Всъщност разказът е най-вече за съдбата на успял емигрант, който би могъл да заживее съвсем средностатистически живот на човек от средното ниво от средната класа. Да си купи къща чрез ипотека и автомобил чрез лизинг. Но той е бягал презглава от този средностатистически живот и не такава е била неговата мечта.

Още от зимата на 1990 г. започва да работи като преводач от български на английски и обратно, както и особено много от руски на английски и обратно. Първата му публикация е интервю, дадено по негова инициатива във френскоезичен вестник, само месец след пристигането му, в което се опитва да даде своето обяснение и да привлече внимание към това защо наши сънародници започват да емигрират там. Пише и колонки в англоезичен вестник, като огромна популярност му спечелва една за правата на домашните помощнички-филипинки. После те организирали благодарствена среща с него, а сред стотиците изящни красавици, които го гледали с възхищение, той се почувствал като в еротичен филм...

Мечтата му, да напише хубав киносценарий и той да бъде превърнат във филм, почти се сбъдва. Един от сценариите му бива харесан, започва да го преработва във формат за телевизионен сериал и точно когато приключва с редакцията, се променя законът за субсидиране на филми чрез отчисления от данъци на фирми.

После идва кинаджийският бар „Камера“, но да не преразказвам всичко.

***

Жени и уиски, уиски и жени. Виктор си изповядва всичко – и за жените, и за прехода от червения към черния Джони, и за опасната игра, в която веднъж се изкушава да влезе, която го отвежда до ръба на закона, че и малко отвъд него. Но Виктор спира навреме, в последния момент.

И всичко това е изповядано. Може би изповедният тон прави романа толкова четивен. Някой би си помислил, че Виктор е емигрирал, само и само за да търси приключения, да превърне живота си в низ от смешни, тъжни, опасни, а понякога и съвсем банални сюжети, че да има след това готов биографичен материал, който почти документално да изложи като роман.

Не е така. Виктор е много талантлив писател. И това се вижда още, още повече във втората му книга, която излезе в края на миналата година, току преди внезапната му кончина. Разказите и новелата, събрани в томчето Мемоарите на един призрак, изд. "Артграф", 2020. Но за него и за третата му книга, която още не съм намерила в книжарниците, ще споделя по-нататък.

***

На сайта на Факел може да прочетете написаното от Деян Енев за романа на Виктор Цаков-Дяков и откъс от него: http://old.fakel.bg/index.php?t=4833

представяне на "Метафизика" и сборника "Мислене и действане"

Всички снимки са на госпожа Иглика Трифонова от Университетското издателство "Св. Климент Охридски".

Представянето се състоя на 2 юли, петък, от 17.30 часа в Университетската ботаническа градина в София.

Водещ беше доц. д-р Петър Горанов от ФФ, а събитието беше открито от д-р Вяра Калфина – председател на УС на Асоциацията за развитие на университетското класическо образование. За Метафизика говори д-р Ясен Андреев от Института по философия и социология в БАН, а сборникът Мислене и действане беше представен от д-р Вероника Келбечева от Медицинския университет в Пловдив.

Кратки изказвания направиха също преводачът Николай Гочев и аз като една от съставителите на сборника.

Имахме късмет с времето, не беше много горещо. За да се случи всичко това, помагаха много хора. И по пътя на книгите в издателството, и след това за организирането на представянето.

 

две в едно

 По повод на днешното представяне на две книги

Александра Димитрова е коментирала вчера във фейсбук:

Още се чудя защо е две в едно: Метафизиката не заслужава да дели прожектора.

· Reply · 8h

На което отговарям: Dimka Gocheva

Александра Димитрова, има няколко причини, даже са повече от четири...

1. Първата причина е свързана със сборника. Сборникът "Мислене и действане" е интересен и заслужава да бъде разгласено за него, защото той е свидетелство за смислеността на АРУКО, а тя пък е една от малкото научни общности у нас, които обединяват хора, търсещи знания и разбиране на миналото. Освен това, се самоорганизира и управлява демократично (за разлика от други миниобщества, събиращи колеги на професионално-образователна основа).

2. Втората е свързана с Асоциацията. Тя навърши 15 години миналата година през март, но вече една година нейният празник нямаше как да бъде отпразнуван. Мъртвилото на ограниченията попречи на това. Макар че дори и да не се беше разразила бедата, сигурно пак би ми хрумнало премиерата да е две в едно: едната книга излезе на 8 юни, а другата – на 18 август миналата година, като и двете са от едно и също издателство.

3. Третата причина: едната книга е на Аристотел, а другата е вдъхновена от юбилей на превод на Платонов диалог на български. А Платон и Аристотел не бива да се делят и противопоставят по никакъв повод. Те трябва да са винаги редом един до друг, макар и сочещи в различни посоки: единият нагоре и отвъд това-тук, а другият – право напред към "ето това".

4. Четвъртата причина е свързана с несекващия низ от малшансове, които пресрещат българските преводи и издания на "Метафизика" – като се започне от обявяването ѝ за несъществуваща преди 21 години, защото била преведена от двама преводачи, които като зли демиурзи от гностически космогоничен мит старателно скрили това от нищо неподозиращите читатели-жертви и се стигне до опита, опитан миналата година, разпространението на отпечатания превод на Николай Гочев да бъде блокирано в издателството. За това разказах на моя блог миналата година. Това, че изобщо ще има публично събитие, на което някой ще се осмели да каже, че вече има български превод на "М", направен само от един преводач и издаден в едно книжно тяло за удобство на читателите, направо не е за вярване.

А впрочем, времето изглежда благоприятно: прогнозата е, че днес няма да вали поне до вечерта, а нe е и жега. Ще имаме по-щадяща температура за събиране на хора на открито и на по-нетривиално място, близко до растенията и цветята в Ботаническата градина. Който иска да дойде, нека да дойде, поне да се видим, защото университетите не са стадиони, в които да могат да влизат хиляди хора. Кой знае още колко дълго Ректоратът ще остане обитаван само от гълъбите.

1Лъчезар Гичев