към утрешния протест

 

Да си припомним, че Web of knowledge, по-късно скромно преименувана от създателите ѝ на Web of science, e само на 22 години, а Scopus e на 20 години. Как стана така, че две бази данни за точните науки управляват държавната политика за висшето образование в страна, чийто език има писменост от 1150 години?

Утре ще има протест, а фейсбук ми напомня за една малка-мъничка-мънинка победка, която сме постигнали като общност преди две години.

Утре ще има не стачка, не окупация на университети, а протест пред Министерството на финансите.

Поради това много от университетите у нас ще затворят врати.

В тях ще се проведат само изпити, които са насрочени отдавна със заповеди, както и официални събития – например, премиери на книги или други тържества, също предвидени отдавна и обявени за вечерта.

Някои преподаватели няма да проведат часовете си, някои служители няма да влязат в канцелариите си.

Протестът е обявен от Съвета на ректорите у нас в Позиция, публикувана на 17 май на страницата на този най-висш консултативен и неправителствен орган в управлението на висшите образователни институции:

https://rectors.bg/novini

Според мен позицията на Съвета на ректорите е прекалено мека, а още по-мека и направо беззъба е позицията на една от синдикалните организации, които най-малко от лятото на миналата година призовават към подобни действия.

И все пак, за първи път от началото на т. нар. „демократичен преход“ у нас имаме единна позиция на ректорските ръководства на всички наши университети, висши училища и колежи.

И преди се е случвало да има почти пълно единодушие, но почти. Винаги някой от университетите оставаше символично-частично в подкрепа на предишни протести.

Не знам как ще се развият събитията утре и след това.

Понеже никога не съм се въздържала да изразя чувствата си, а и говоря само от свое име  (никога не съм заемала изборна мандатна длъжност и никога не съм участвала в колективен орган на управление),

ще бъда категорична и сега.

В позицията на едната синдикална организация се казва, цитирам:

ОБЯВЯВАМЕ ПРОТЕСТНИ ДЕЙСТВИЯ СРЕЩУ РЕШЕНИЯТА НА МИНИСТЕРСТВО НА ФИНАНСИТЕ И ЛИЧНО СРЕЩУ ПОЗИЦИЯТА НА СЛУЖЕБНИЯ МИНИСТЪР НА

ФИНАНСИТЕ Г-ЖА следва нейното име...

НАЦИОНАЛНИЯТ ПРОТЕСТ на ВОН – КНСБ ще се състои на 20.05.2024 г., ПОНЕДЕЛНИК,

пред сградата на МИНИСТЕРСТВО НА ФИНАНСИТЕ.

Край на цитата.

Според мен позицията на браншовия синдикат е беззъба и с неточен адресат: сегашният министър, който и да е той, която и да е тя, е министър в служебно правителство, което няма и тримесечие във властта.

Трябва да се протестира срещу всички, които бяха на власт през последните

д е с е т    г о д и н и.

В позицията на Съвета на ректорите се казва, цитирам:

 За нас е важно за българското общество да стане ясно, че висшите училища не протестират единствено за средства за трудови възнаграждения, а за спазване на Закона за висше образование. Държавата нарушава собствените си правила. Изпълнителната власт не желае да изпълни решенията на законодателната власт.

Ако някой се опитва да представи нашия протест като такъв само за заплатите ни, той дълбоко не разбира същността му и мотивацията ни. Това не е протест за заплати, а протест срещу потъпкването и поставянето в ъгъла на значимостта на образованието и науката.

Целта на протеста са реални мерки, поемане на ангажименти и тяхното изпълнение. 

Подкрепяме исканията на нашите колеги синдикалисти и протестите, организирани от националните синдикални организации.

Край на цитата.

Ректорите на 44 наши висши образователни институции са се изразили възпитано и общо.

Ще изразя от свое име конкретно за какво бих протестирала аз.

Протестирам срещу продължаващото вече десет години

н а с ъ с к в а н е   и   и н т р и г а н т с т в а н е,

 разделяне и противопоставяне:

–      –  на учените, занимаващи се с точни науки срещу хуманитарите;

–       – на учените-изследователи от институтите в БАН срещу университетските преподаватели;

–       –  на столичните срещу „провинциалните“ университети и институти;

–       – на младите нехабилитирани преподаватели срещу по-възрастните и вече хабилитирани преподаватели;

–       – на преподавателите срещу служителите, администраторите, секретарите, библиотекарите, чистачите, техниците и всички останали, без които нито един университет не може да съществува.

 

Протестирам яростно и срещу най-новото, което е и най-гнусното:

н а с ъ с к в а н е т о   и   и н т р и г а н т с т в а н е т о,

противопоставянето на студентите срещу преподавателите.

В края на януари предишното редовно правителство   и з л ъ г а   студентите,

 че студентските такси могат да бъдат отменени сега и веднага, още през този семестър, без това да е предвидено изобщо в бюджета.

Не може и няма как да стане. Но някои от студентите са повярвали и сега се отнасят враждебно и с подозрение към нас: според тези някои, дано да не са мнозинство, студентските такси не са отменени сега и веднага... защото ние искаме да получаваме по-високи заплати.

 

Колеги, студентите ни намразиха!

 

Дори и да ни се увеличат заплатите и цялостното финансиране на висшето образование, дори и да се покрият празнините, зеещи от години, с тази омраза, която провокираха предишните управляващи към нас,

как ще преподаваме занапред?

Доверието на студентите как ще го върнем?

 

В историята на управлението на висшето образование у нас едва ли има по-гнусен, по-противен и по-злотворен интригант от неуважаемия академик Денков.

Вече 10 години, откакто стана за първи път заместник-министър, после три пъти служебен образователен, после образователен министър в редовно правителство, че накрая и министър-председател, той се отличи най-вече с виртуозното си майсторство в овладяването чрез разделяне и насъскване на едни срещу други.

Днес чета, че една социологическа агенция дава на Харвардски лустросаните 4 място. Според мен и това им е много, но още по-тъжно е, че на първо място отново остават онези, които в съвкупната си дейност (и бездействия) в законодателната и изпълнителната власт през последните 10 години сътвориха не по-малки злини.

Стават вече 6 години от приемането на уж изменителен, а по същество изцяло нов и репресивен, ретроактивен Закон за развитие на академичния състав в Република България/ ЗИД на ЗРАСРБ.

Тъжно, жалко и срамно е, че минаха вече 6 години, а последиците от този „закон за развитието“ стават все по-непоправими.

И да, този закон беше приет по време на второто управление на м у т р и т е.

Вече шест години няма категорична позиция на ректорските и на деканските ръководства срещу „закона за развитието...“

Позорно е да се ценят и стимулират само публикациите ни на английски език,

а книги и преводи на български да не се признават не само за сериозни и достойни научни приноси, но и изобщо да се обявяват за несъществуващи – както от овластени академични „колеги“, така и от чиновници в паразитната структура НАЦИД.

Всички наши и световни бази данни за публикационната активност – предимно и изключително на английски език – са достатъчно добри и полезни за науките в STEM.

Те са напълно неуместни за хуманитаристиката.

И това даже създателите на някои от тези бази го разбират и признават. Web of Science първоначално се е наричала Web of knowledge, но създателите ѝ правилно са преценили, че само публикации в точните науки могат да се вписват в подобни информационни системи,

а за много други знания, за повечето от другите области на знанието 

не е възможно и не е необходимо нито англицизирането им, нито фаворизирането на статии в списания вместо книги и преводи.
Както Web-ът, така и Scopus са на има-няма 20 години.

Срамно, позорно и убийствено е в една страна, чийто официален език има писменост от 1150 години, това унижаване на хуманитаристиката да продължава.
И няма да е никак зле най-после да се чуе позицията на Съвета на ректорите и по този проблем.

Поне в навечерието на 24 май – денят, който от години е тържеството на най-голямото обществено лицемерие, на най-помпозните и притворни речи, на най-кухата реторика за „духовността“, на най-театралното позиране на убийците на нашето образование, книжовност и наука както сред политиците, така и сред университетските мандарини.

откъс от предисловието

 

Предисловие: За небето, или за космоса и за нашата представа за него

 

Τέλος δὲ τῆς μὲν ποιητικῆς ἐπιστήμης τὸ ἔργον, τῆς δὲ φυσικῆς τὸ φαινόμενον ἀεὶ κυρίως κατὰ τὴν αἴσθησιν.

                                                                                      Цел на практическото знание е действието,

а на знанието за природата –

явлението да се обясни така, че да съответства

най-добре на сетивното възприятие.

                                 За небето, кн. Гама/ІІІ, гл. 7[1]

 

      Текстът на За небето и За възникването и загиването достигна до българските читатели за първи път в края на 2006 г. Тогава той беше част от мащабен издателски проект на „СОНМ“, включен в библиотека „Делос“. Томчето беше озаглавено Аристотел. Два трактата. Преводът на За възникването и загиването беше направен от д-р Димитър Илиев, а д-р Владимир Маринов редактира и неговия, и моя превод на За небето. Нашето колегиално сътрудничество през лятото и есента на 2006 г. премина плодотворно и съвпадна по време с няколкомесечна специализация на колегата Маринов в Ягелонския университет в Краков. Поради това, докато подготвяхме изданието, си разменихме стотици писма по електронната поща, чрез които обсъдихме почти всяко изречение не само от текста на Философа, но и предговора, индексите, обснителните бележки. С уместни издателски редакторско-коректорски бележки ни помогна колегата Дора Минева, а Веселин Праматаров направи няколкото необходими чертежи. Изданието завършва с изключително полезно приложение, каквото досега няма в нито едно преводно издание на български на класически античен философски текст: обяснение и чертежи за строежа на съвършените Платонови стереометрични фигури, чрез които в Тимей се представят четирите стихии. Това приложение за петте многостена беше написано от Мария Николова в сътрудничество с Никола Бенин. Главен редактор на поредицата „Делос“ беше Николай Гочев.

       Концепцията на онова издание беше в едно книжно тяло да са включени За небето и За възникването и загиването, които често биват издавани заедно, защото представят Аристотеловото разбиране за космоса и за четирите стихии, или четирите елемента, които го изграждат. И двата текста са част от втората философия или „физиката”, философията на природата на Аристотел. В Аристотеловия Corpus (академичното Берлинско издание от 1831 г., подготвено от Имануел Бекер[2]) За небето следва Физика-та, а За възникването и загиването следва За небето. Взети заедно, като една текстова цялост от 6 книги, За небето и За възникването и загиването са се оказали едни от най-влиятелните текстове не само в историята на философията и науката, а изобщо в историята на човечеството. Макар че първият от тях е наречен За небето, той е много повече космологически и космографски, а не астрономически текст, и макар че вторият има заглавие За възникването и загиването от съдържанието му става ясно, че във вечния Аристотелов свят, няма нито абсолютно възникване, нито абсолютно загиване.

        Българският читател вече има възможност да прочете в превод и Физика. Тя е част от двуезичната поредица на изд. „Захарий Стоянов“, преводът е на проф. Цочо Бояджиев, редактиран е от проф. Иван Христов, а гръцкият текст е възпроизведен по изданието на Имануел Бекер.

       Томчето на изд. „СОНМ“ от 2006 г. отдавна вече е неоткриваемо дори и при антикварите, поради това предлагаме на читателите ново издание на превода на За небето, който е почти непроменен, но този път той е обединен в едно книжно тяло с може би последния Платонов диалог Епиномис. За авторството на този диалог се спори, още в античността са изказани предположенията, че не е автентичен, като авторът му се търси сред членовете на Академията – някой от студентите на Платон, които са били там в последните две десетилетия на живота му. Този пренебрегван, сравнително малко коментиран и интерпретиран диалог, обаче, може да осветли повече неясни страни на интелектуалните спорове в Академията, и да подпомогне разбирането за различните хипотези, предложени от Платон, от Аристотел, може би от Филип от Опунт. Който и да е авторът на Епиномис, диалогът е много ценен като своеобразен мост, свързващ космогонията и космографията на Тимей с космологията на За небето. За това ще стане по-подробно дума в послесловите на този том.

        ***

       За Аристотел „небе”,  или „свят” и „космос” са различни думи, които се отнасят към цялото съществуващо по един и същ начин. Те обозначават вселената като цяло и изразяват нейния съвършен порядък. В това отношение Аристотел е прилежен ученик на Платон, който в целия монолог на Тимей в едноименния диалог синонимизира „небе” или „свят”, „космос” и „порядък”. Ето например какво се казва за божествения вид в живото същество-космоса, създаден от демиурга:

Той изработил божествения вид предимно от огън, за да бъде с най-блестяща и най-красива външност, наподобявайки Вселената, го направил съвършено кръгъл, поставил го при разума на най-могъщото и му поръчал да следва Вселената; разпределил го около цялото Небе в кръг, та Светът като истински космос – ред – да представлява разнообразие в своята цялост[3].

      Аристотел наследява тази раздвижена диалектическа синонимизация на „небе”, „свят” и „космос”, но не може да се въздържи от това да не дисциплинира и да не подреди няколкото основни смисъла на тази дума οὐρανός. Прави го в централната 9 гл. на кн. Алфа:

          За да си изясним предмета на изследването, нека първо кажем, какво наричаме „небе" и в колко смисъла употребяваме тази дума. Едно значение на „небе" е същността, принадлежаща на най-крайната периферия на Вселената; също това е природното тяло, намиращо се в крайната периферия на Вселената. Обикновено наричаме „небе" онова, което е най-крайно и най-горе, и където смятаме, че е установено всичко божествено. Друго значение на „небе" е непрекъснатото тяло в най-крайната периферия на Вселената, в което се намират луната, слънцето и някои от звездите: и казваме, че тези неща са на небето. Освен това наричаме „небе" тялото, което е обхванато от крайната периферия - защото обикновено определяме като небе цялото и вселената. След като говорим за небе в три значения, твърдим, че е необходимо цялото, което е обхванато от най-крайната периферия, да се състои от цялото естествено и сетивно тяло, поради това, че нито има някакво тяло извън небето, нито пък е възможно да възникне[4].

      Ето това са основните теми в текста, наречен За небето: обсъжда се не само небето в тесния смисъл на думата, сиреч най-външната небесна сфера, космическата периферия, но и божественото и безсмъртно тяло, което го изгражда - етерът, както и целият космос, обхванат от него и четирите основни стихии, които го изграждат. За възникването и загиването се съсредоточава върху тях и върху изградените от тях съставни неща, за да обясни движението, пораждането, изменението и погиването на нещата в космоса-порядък.

         Основните твърдения на Философа относно космоса са:

         Космосът е един-единствен, или светът е един-единствен. Няма други светове извън него, тъй като извън него няма нито място, нито празно. Друг космос не е имало в миналото и няма да има в бъдещето. Този един-единствен космос, който съществува сега, е съществувал винаги и ще продължи да съществува вечно.

        Безкрайното не съществува като актуална безкрайна протяжност. То е мислимо като безкрайна делимост, като безкрайно осъществяване на времето и като безкрайно осъществяване във времето. От това следва, че космосът е краен  в своята пространствена протегнатост и че има най-външна периферия, а от безкрайното осъществяване на съществуващото във възможност следва, че светът ще съществува вечно.

       Има още едно твърдение, което за Аристотел също е важно и което обикновено остава недогледано и подведено под утвърждението за несъществуването на действителната пространствена протяжност. Не само, че няма пространствена безкрайност и не само че няма безкрайно много светове, но няма и няколко свята. Съществуването на няколко космоса – повече от един, но краен, а не безкраен брой – е предположение, което той също много внимателно анализира и опровергава в За небето.

       Има четири основни стихии, или четири „първи тела”, четири първи елемента – земята, водата, въздухът и огънят, които не само имат своите движения, присъщи по природа, но и своите собствени места в космоса, които също са им присъщи по природа. Аристотел не се колебае да нарече местата на стихиите техни „домашни места”. Космосът е дом за стихиите и те са неговите четири основни обитатели.

       Освен четирите стихии има и едно друго, по-особено и в някакъв смисъл нетелесно тяло – то е онова, от което е изтъкана най-външната космическа сфера и което вечно се движи в себе си. Поради това свое вечно движение то е безсмъртно и е наречено „вечнобягащото” – сиреч „етер”. При Аристотел това божествено и безсмъртно нетелесно тяло изтласква световната душа на Платон и застава на нейно място. Да добавим и още нещо, което е по-непознато. Заменянето на световната душа с етера в космологията е подпомогнато и от една друга ключова идея, представена в биологическите работи на Аристотел – съществуването на т.нар. вродена пневма и на т.нар. психична топлина, които са разпрострени навсякъде, дори и сред пясъка, тинята и калта. Според написаното в За раждането на животните вродената пневма и съдържащата се в нея психична топлина е аналог на стихията, от която са изградени звездите и е извор на самозараждането на най-миниатюрните живи същественца даже там, където обикновено не може да се предполага самопоявяване на живот[5].

       Една друга основополагаща космологическа идея, която Платон в Тимей и Аристотел в За небето споделят е, че светът има център, и Земята има среда, като центърът на космоса и на Земята съвпадат.

       Да спрем дотук, за да добавим нещо важно. С почти всички тези твърдения за космоса биха се съгласили почти всички по-ранни гръцки философи. Разбира се, само атомистите не биха се съгласили с отричането на действителната пространствена протяжност и с утвърждаването на един-единствен космос не само като актуално съществуващ сега, но и като единственият, съществувал преди и единственият, който ще съществува в бъдещето. Според тях е имало, има и ще има безкрайно много светове. А само питагорейците не биха се съгласили с твърдението, че център на вселената е Земята. Според тях център на космоса не е нито Слънцето, нито Земята, а едно друго космическо светило, което те наричат „средищният пожар“, „олтар на боговете” или „Зевсова стража”.

      Според Платон и Аристотел обаче, Земята е в центъра на космоса. От монолога на Тимей в едноименния диалог на Платон се разбира, че Земята е задвижена около оста си, но според Аристотел това е невъзможно и невярно: тя е в центъра на вселената и е неподвижна. Има още едно фундаментално различие, което провокира критичната полемика на Аристотел срещу неговия учител както в За небето, така и в За възникването и загиването. То се ражда от принципния спор: как да мислим за космоса – преди всичко като математици или като физици? Както е известно, според един късноантичен анекдот на входа на Академията е имало надпис „Който не е геометър да не влиза” и точно поради това космогонично-космологическият разказ на Тимей в едноименния диалог е геометрично-космологически, математическо-космогоничен. Аристотел не е бил напълно чужд на математическото теоретизиране (и затова ще стане дума по-нататък), но все пак той решително застава на страната на физиката като по-достойна да бъде „втора философия”, асистираща на теологиката.

      От всички тези основоположения на космологията и на философията на природата, разгърнати в За небето, съвсем на едро скицирани дотук, можем да заключим, че тази текстова цялост дава изключително важни сведения не само за Аристотеловата философия. С каквото и да се е занимавал той в Ликейона, каквото и да е преподавал и съответно, каквито и да са записките за това преподаване, които днес ние четем като негови „произведения”, винаги преди или паралелно с обосноваването на неговите възгледи се прави и критично преосмисляне или категорична полемика със схващанията на предшествениците му. В това отношение За небето” няма съперници. Ако сравним какво е съотношението на целия текст към частите, в които се дават сведения за и се спори с теориите на по-ранните гръцки философи и с космогонията на Платон, ще видим, че това е най-богатият историко-философски текст от Соrpus’a. Поради това е важен не само за познаването на Аристотеловата философия, но и за разбирането на досократическата и Платоновата философия, за античната философия изобщо, която на първо място и най-вече е била космология.      

     Има обаче още няколко важни качества, които обясняват световноисторическия успех и влиянието на За небето. От всички основополагащи твърдения, изброени малко по-напред, Аристотел успява да изгради една цялостна и непротиворечива теория и картина за космоса, която напълно доминира в продължение на почти две хилядолетия. Как той успява да маргинализира далеч по-достоверните – от съвременна гледна точка – космологии на питагорейците и на Платон? Космологията на питагорейците, според която вселената не е нито геоцентрична, нито даже хелиоцентрична, но и космологията на Платон, според която Земята е в центъра на вселената, но се върти с околоосево движение? Защо Аристотеловата представа за космоса е помела не само тях, но и космологичните модели на Хераклид от Понта (съвременник на Ксенократ и Аристотел) и на античния Коперник – Аристарх от Самос[6] (ок. 320-250 г.)? Защо впоследствие Клавдий Птолемей (живял през първата половина на ІІ век сл.Хр.) се обляга върху този метафизично-космологичен фундамент и чрез него създава астрономическия модел, останал непоклатим още едно хилядолетие и половина[7]? Отговорите на тези въпроси не са малко и не са лесни, но най-непосредственият от тях е: защото Аристотеловият космологичен модел е изграден върху всекидневния житейски сетивен опит и защото тъкмо такава е целта, с която е промислена и целеположена неговата философия на природата и неговият логос за космоса: Цел на практическото знание е действието, а на знанието за природата – явлението да се обясни така, че да съответства най-добре на сетивното възприятие.

       Това прави За небето много важен текст и за епистемологията, и за историята на нашето човешко разбиране за света около нас, за нашето всекидневно човешко усещане на света, който ни заобикаля и за трудностите пред възприемането на по-верните, но и по-спекулативни и по-трудно разбираеми обяснения на околното – като това, че Земята се върти с околоосево движение и че тя обикаля около Слънцето, а не то около нея. 

       Не ще и дума, това са необикновено важни текстове и за историята на науката и философията на науката, включително и до днес. Борбата на Коперник (1437-1543 г.), на Галилей (1564-1642 г.) и на Кеплер (1571-1630 г.) срещу геоцентричната и геостатичната космология на Аристотел е изисквала те не просто да я открекат или да се възмутят от нея, а подробно и аргументирано да я опровергаят. Новоевропейската наука успява да създаде нова научна картина на космоса не с голословно заклеймяване, а точно защото изключително внимателно прочита и разбира своя могъщ концептуален противник, доминирал над представите на човечеството от векове. Поради това Галилей е бил по-внимателен читател и се е опитвал да разбере своя опонент далеч по-напрегнато и проникновено от неговите почтителни обяснители, каквито са били ред коментатори-неоплатоници ( като Александър Афродизийски, чийто коментар се е загубил или Симплиций, чийто коментар е запазен напълно), или Тома от Аквино. Най-убедителен пример за продуктивността на критичното промисляне на Аристотеловата космология е Галилеовият Диалог за двете главни системи на света – Птолемеевата и Коперниковата, в който са вградени пространни пасажи повече от За небето и по-малко от За възникването и загиването[8]. Начинът, по който Галилей анализира и вниква в Аристотеловата аргументация и начинът, по който я надмогва, остава поучаващ и до днес, за това как трябва да се спори с една всеобхватна метафизично-космологическа теория – нищо, че признанието за това е дошло по-късно.

        Същевременно това, че новоевропейската наука е имала много големи трудности и неприятности покрай пенсионирането на Аристотеловата космология е довело до пренебрегването и незабелязването на много ценни страници от За небето и За възникването и загиването. Няма нищо по-безперспективно и късогледо от абсолютизираното охулване на Аристотел, пък било то и на схоластизирания Аристотел, заради неговите научни представи или заради космологичната му теория. Философът не бива да бъде демонизиран. Напротив, и до днес неговата философия на природата е незаменима, защото той е мислителят, който създава физиката като втора философия и промисля понятията, с които теоретичната физика и други дисциплини, изучаващи природата, градят своите науки и в наши дни: природа, време, движение, енергия (при това „енергия“ е не само термин или понятие, а дума, която Аристотел е измислил и която преди това изобщо не е съществувала в гръцкия език!), място, празно, делимост-неделимост, маса, обем, плътност, прекъснатост-непрекъснатост. Наистина, тези понятия се промислят и дефинират по-скоро във Физика и в Метафизика, но без тяхното използване в За небето не би се получила картината за структурата и вечността на космоса, която те представят. Освен това За небето дава допълнителни нюанси на понятията скорост, импулс и ускорение или по-скоро и по-точно казано на Аристотеловия архетип на понятията скорост, импулс и ускорение.

     И още. Колкото и да бил е далеч от математиката по дух и колкото и да опровергава своя учител заради фаворизирането на математиката като цяло (особено в Метафизика) и заради неговата теория за стереометричния строеж на четирите стихии в частност, Аристотел показва специфичен талант за най-абстрактни математически теоретизации каквато е теорията за безкрайностите: в За небето при разсъждаването върху и отричането на трансфинитната безкрайност, а в За възникването и загиването при промислянето на инфинитезималната безкрайност.

     И още. На последните страници на За небето са изложени разсъждения, които могат да бъдат четени като теоретичен фундамент на множество бъдещи инженерно-технически начинания. При анализа на тежкото и лекото както в абсолютен смисъл, така и при съотнасянето на едно нещо с други по-тежки или по-леки от него неща, Аристотел пише за възможността както на корабоплаването, така и на въздухоплаването – при това не само на дървени, но и на железни плавателни средства! И това е направен близо век преди прословутото откритие на Архимед, съпроводено с радостното: „Еврика!”

     При изреждането на великите културно-технически и цивилизационни идеи на Аристотел, повлияли върху идеите на човечеството за космоса в продължение на векове и хилядолетия, не бива да пропускаме и геолого-географската му теория. Освен схващането за неподвижността на Земята, в 13 и 14 гл. на книга Бета/ІІ той излага много убедителни разсъждения и за нейната сферичност, и за нейната не особено голяма величина. Според него, като се преплава морето отвъд Херакловите стълбове (Гибралтар) и се държи посока запад, ще се достигне до Индия. Едно от удивителните неща в Платоновия Тимей (25а и сл.) е това, че когато говори за големината на Земята и за мястото на потъналата Атлантида, Критий споменава, че онова, което е оттатък Херакловите стълбове, е много по-голямо и по-истинско море в сравнение с отсамното, сиреч морето в средата на Земята. При това, добавя Критий, сушата от другата страна на това огромно море е цял континент... С други думи, Платон – неизвестно и необяснимо как – е имал много по-достоверна представа не само за движението на Земята около оста ѝ, но и за общата ѝ география. Както и за много други неща, Аристотел не му повярвал и на края на книга Бета ни убеждава, че всъщност Земята наистина е кръгла, но е много по-малка, отколкото Платон – неизвестно и необяснимо как – предполага. Това е една от щастливите заблуди на Аристотел. Смазващият му авторитет, мултиплициран многократно от Страбон[9] и от още по-смазващия натиск на томизма особено в католическите страни, и особено през ХVІ и ХVІІ век разпалва въображението и авантюристичната страст на мореплавателите (и финансиращите ги короновани лица), които едва ли биха били толкова смели (и толкова щедри), че да се впуснат в безумието на преплуването със смехотворни плавателни средства на едно „море”, което се оказало доста по-голямо от това, което пише за него в За небето. Написаното от Платон за общата география на Земята в Тимей се оказва по-достоверно, но написаното от Аристотел в За небето –  по-окуражаващо и стимулиращо.

    И накрая, последно в този ред на изброяване, но не и по важност: За небето не предлага „само” много космология и философия на природата и първоначалата, кинематика и механика, история и критика на по-ранната философия и безконечни спорове с Платон, абстрактна математическа теория за безкрайното и астрономически схеми, геология и обща география. В него има и много, много първа философия – онази философия, която се занимава с причините и началата, с неподвижното и самостоятелно съществуващото, със съществуващото доколкото то е съществуващо и се мисли като съществуващо, и доколкото езикът може да го изкаже и като мислено, и като мислимо, и като наистина съществуващо. Теорията за възникването и загиването, за пораждането и гибелта на нещата и на стихиите е промислена изцяло с понятията на теологиката и първата философия – началата, причините, възможността, действителността-осъществяване и ентелехията като достигане до битийния предел, целево предопределен като битиен финал в себеосъществяването на всяко нещо. Много интересни и не съвсем известни са и разсъжденията в края на книга Алфа/І на За небето, където във връзка с обосноваването на единствеността и вечността на този свят, Аристотел се впуска в едно високо абстрактно теоретизиране за пораждането и гибелта, за възникването и загиването изобщо, за породимото и погубимото, за възможността и действителността-осъществяване. Както може да се предположи, това теоретизиране чрез модалните категории се разгръща, за да се покаже: първо, че Платон не е прав, когато поставя в речта на Тимей в едноименния диалог разказ за създаването на космоса, а след това утвърждава вечността и непогубимостта му –  това според Аристотел е логически несъчетаемо; и второ, че освен вечният и единствено съществуващ в момента свят, никога няма да съществува възможност да се породи някакъв друг свят в бъдеще време.  

 

 

 

         Текстът на За небето като част от Аристотеловия корпус

Какво пише по-нататък в предисловието ще прочетат онези, които го прочетат, когато томчето бъде публикувано

 

---

[1]  306а 16-18.

[2] Aristotelis Opera omnia, edidit Academia Regia Borusica. Vol. I-II Aristotelis opera Graece ed. I. Bekker, Berlin 1831.

[3]  Тимей, 40а. Цитира се преводът на Георги Михайлов в изданието Платон. Диалози, том ІV, С., 1990, НИ. 

[4] Гръцкият текст се цитира по изданието на Пол Моро в Thesaurus Linguae Graeca Aristote. Du ciel. Texte établi et traduit par Paul Moraux. Introduction Paul Moraux. Paris, Les belles lettres, 1965: Εἴπωμεν δὲ πρῶτον τί λέγομεν εἶναι τὸν οὐρανὸν καὶ ποσαχῶς, ἵνα μᾶλλον ἡμῖν δῆλον γένηται τὸ ζητούμενον.

   ῞Ενα μὲν οὖν τρόπον οὐρανὸν λέγομεν τὴν οὐσίαν τὴν τῆς ἐσχάτης τοῦ παντὸς περιφορᾶς, ἢ σῶμα φυσικὸν τὸ ἐν τῇ ἐσχάτῃ περιφορᾷ τοῦ παντός· εἰώθαμεν γὰρ τὸ ἔσχατον καὶ τὸ ἄνω μάλιστα καλεῖν οὐρανόν, ἐν ᾧ καὶ τὸ θεῖον πᾶν ἱδρῦσθαί φαμεν.

     ῎Αλλον δ' αὖ τρόπον τὸ συνεχὲς σῶμα τῇ ἐσχάτῃ περιφορᾷ τοῦ παντός, ἐν ᾧ σελήνη καὶ ἥλιος καὶ ἔνια τῶν ἄστρων· καὶ γὰρ ταῦτα ἐν τῷ οὐρανῷ εἶναί φαμεν.

      ῎Ετι δ' ἄλλως λέγομεν οὐρανὸν τὸ περιεχόμενον σῶμα ὑπὸ τῆς ἐσχάτης περιφορᾶς· τὸ γὰρ ὅλον καὶ τὸ πᾶν εἰώθαμεν λέγειν οὐρανόν.

      Τριχῶς δὴ λεγομένου τοῦ οὐρανοῦ, τὸ ὅλον τὸ ὑπὸ τῆς ἐσχάτης περιεχόμενον περιφορᾶς ἐξ ἅπαντος ἀνάγκη συνεστάναι τοῦ φυσικοῦ καὶ τοῦ αἰσθητοῦ σώματος διὰ τὸ μήτ'

εἶναι μηδὲν ἔξω σῶμα τοῦ οὐρανοῦ μήτ' ἐνδέχεσθαι γενέσθαι. 278b 10-25.

[5] De generatione animalium, 736b 36 – 737a 1, 762a 19-22.

[6] За Хераклид от Понта и Аристарх от Самос вж. Heath, Thomas. Aristarchus of Samos. The Ancient Copernicus. A History of Greek Astronomy to Aristarchus Together with Aristarchus’s Treatise on the Sizes and Distances of the Sun and Moon. New York, Dover Publications, 1981.  (Oxford, 1913). За ранната гръцка астрономия вж. Dick, D. R. Early Greek Astronomy to Aristotle, Ithaca, New York, 1970. Хераклидовият космологичен модел е построен върху няколко фундаментални твърдения: Земята се върти около оста си; Афродита и Хермес (сиреч Венера и Меркурий) обикалят около Слънцето, а то – около Земята. Поради това го наричат античния Тихо Брахе.

[7] Птолемей, Клавдий. Альмагест. М., Наука, Физматлит, 1998, пер. И. Н.Веселовский. Вж. особено книги І, ІІ, ІV, VІ, VІІ.

[8] Галилей, Галилео. Избрани произведения. Том І: Звездно съобщение. Диалог за двете главни системи на света – Птолемеевата и Коперниковата. С., НИ, 1984 г. Том ІІ: Беседи и математически доказателства относно две нови науки. С., НИ, 1985 г. превод Симеон Тодоров, редакция Марин Калинков.

[9] Страбон. География. Превод Валери Русинов. Институт по тракология "Проф. Александър Фол", 2007 г. Вж. https://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/13/sgk1c2/