човекът е мяра на всичко, водещо до война

Човекът е мяра на всички неща, които водят до война

Също като прочутата максима на Протагор, разискана и разнищена от Платон в “Теетет” и от Аристотел в “Метафизика” , Тукидид с творбата си казва: Човек е мяра на всички неща. Човек е мяра на всички причини и поводи, на всичко, което е свързано с войната. Преценката на едно крайно човешко същество или на няколко крайни човешки същества (защото в някои от антилогиите словото е произнесено от неколцина, а не само от един оратор) много често по съдбовни поводи се сблъсква с точно противоположната преценка на друго крайно човешко същество или на друга група хора. Печели тази страна, която е била по-убедителна пред гражданите в народните събрания.

Първите четири антилогии от Първа книга недвусмислено навеждат читателя към нерадостния извод: до този тежък, продължителен и опустошителен конфликт се е стигнало, защото историческите лица, въвлечени, но и участващи в него, са имали своите различни – държавни, но и лични мотиви, своите лични и различни човешки гледни точки към непосредствената им история и настояще.

В това отношение контрастът между Херодот и Тукидид е максимален. “Историята” на Херодот завършва радостно и оптимистично: елините са постигнали победа и имат бъдеще като общност. Същевременно, Херодот ни най-малко не си прави наивни илюзии. Напротив. Достатъчно прозорливо той предупреждава:

„Ако се стигне до раздори за водачество, Елада ще загине”. (VІІІ,3)

Така и става. Споделените ценности, до които те като общоелинска общност достигат в преследването и постигането на победата над персийските агресори, впоследствие биват изгубени и въпросите кое е справедливо и как да достигнем и удържим справедливостта получават различни отговори от атиняните и техните съюзници, от една страна и от лакедемонците и техните съюзници, от друга.

Обективната и при това – човешка – гледна точка към тази колизия и особено към нейните начала и към нейните причини не е възможна, внушава ни Тукидид, защото ако би била възможна, все някой от историческите лица, въвлечени в този чудовищен военен конфликт, би я изразил, би я огласил убедително пред своите съграждани и/или войници, и с това би я предотвратил или прекратил.
Войната между елинските полиси е станала неизбежна: тя е сблъсък на агресивно-антитетични позиции, които не са можели да бъдат съвместени и омиротворени. Те се взаимоизключват като логоси и поради това са довели до взаимното изтребление на елини и елини.

Това показват десетте двойки от сдвоените логоси в “Историята на Пелопонеската война”: обективна история на една война, написана от един историк, принадлежащ към една от воюващите страни, е почти невъзможна. Историята е разказ, който зависи от гледната точка и от всичко човешко, което разказващият краен човек иска да сподели като свой личен, човешки опит, но и неосъзнато – или напълно преднамерено – да внуши на читателя между редовете.



Хуманизъм и морализъм, а не морален релативизъм


Нека да подчертая тук нещо важно: софистическите методи и софистическият светоглед – нито при Тукидид, нито при който и да било от останалите знаменити софисти на времето, особено при Протагор и Горгий, според мен не са изтънчени интелектуални техники, които целят обосноваването на морален релативизъм. Това е едно от най-разпространените, най-клишираните и същевременно най-неоправданите обвинения към софистите.

Няма да бъдем коректни към текста на “Историята на Пелопонеската война” и към нейния автор, ако напишем, че в тази книга той се държи като интелектуалстваща особа, която е морално безразлична към тази лична негова, но и общогръцка драма. Не, това би била лоша софистика и Тукидид тогава би бил ловък речесъздател, съчинил образци на реториката и еристиката, втъкани в историографията. Ако беше така, Тукидид не би бил историкът, който е.

А Тукидид е историкът, който човечеството продължава да чете и да се учи от него, защото в написаната от него история е вложен целият просветителски хуманизъм и интелектуализъм на софистите. Той използва безспорни, очевадни реторически техники и несъмнен софистически метод, но не за да доведе читателя до някакъв ценностен или морален релативизъм, а точно обратното.

Целта му е да потърси отговор на въпросите за справедливостта и справедливото, но не и да ги подскаже на читателя още в самото начало на книгата, така както никой добър автор на криминално четиво не подсказва на читателите си още в самото начало кой е извършителят на едно или друго престъпление. Тукидид показва гледната точка както на атиняните и техните съюзници, така и на лакедемонците и техните съюзници. “История на Пелопонеската война” освен проникновено историческо изследване е и блестящо художествено произведение, защото авторът й освен историк-изследовател и философ-софист, е и необикновено талантлив писател. Неговата предпоставена авторска цел очевидно е била: в никакъв случай изводите да не са пропагандно и идеологически предпоставени, а читателите бавно и полека да бъдат доведени до тях.

Без да го формулира експлицитно като присъда, която се чете от съдия в съд, Тукидид внушава на читателите своята преценка за причините и началата на Пелопонеската война: за избухването й са виновни и двете страни – както атиняните и техните съюзници, така и лакедемонците и техните съюзници. Свободата и справедливостта са довели елините до победата срещу персите, но после е била изгубена мярата на равнопоставеността и справедливостта на елинските полиси един спрямо друг.

От една страна: атинският полисен и културен порядък е несъмнено по-добър, по-демократичен и по-човечен от спартанския, но концентрацията на все повече и повече военна, политическа и икономическа власт е довела до превръщането на справедливостта в несправедливост. Справедливо е било атиняните да се утвърдят като първи след гърците, но изгубването на мярата на тяхното първенствуване с течение на времето се е превърнало в силово налагана доминация. Многото малки поводи, заради които започва конфликтът и умишлено безинтересният начин, по който педантично ги показва Тукидид в Първа книга са една целенасочена философска ретардация. Читателят трябва да бъде забавен от повествованието и да прочете внимателно речите от антилогиите, за да разбере какви са големите причини зад множеството дребни на пръв поглед поводи.

От друга страна: спартанската общност и съюзниците на лакедемонците отстъпват в много отношения на атиняните – като политически ред, традиции и пайдейя , но все пак в междудържавните дела пелопонесците са се удържали в една добре опазена мяра на съразмерното отнасяне към другите полиси.

И отново, от една страна, Атина справедливо е станала градът-хегемон след гръко-персийските войни, но акумулирането на все повече и повече власт, както и самозабравянето на атиняните в техните все по-разрастващи се властови претенции са деформирали справедливо придобитото им водачество в тирания и диктат над останалите елински полиси.

И отново, от друга страна, дори и в началната фаза на войната атиняните да са били по-виновни поради своята неовладяна несправедливост, в хода на военните действия и особено в първата фаза на войната, лакедемонците извършват много повече несправедливи – много меко казано – деяния. Ще дам пример с касапницата в Платея, описана в края на Трета книга – едно от първите места, в които най-после Тукидид взема думата за да каже нещо директно оценъчно на читателя. Лакедемонците уж организирали съдебен процес, на който дали думата и на двете страни от локалния конфликт между тиванците и платейците, но след това се оказва, че процесът е фарс, защото лакедемонците предварително, още преди да чуят антилогиите, аргументите и контра-аргументите били решили какво ще направят: след привидния процес всички мъже на Платея са избити, а жените са продадени в робство. И това не е било справедливо, но лакедемонците постъпили така от гледна точка на бъдещата полза: тиванците можели да станат техни съюзници във войната и поради това било необходимо унищожението на враговете на техните бъдещи приятели.

“История на Пелопонеската война” поради това е една тъжна и депресираща книга. Ако в нея имаше морален релативизъм тя би била написана по друг начин. В нея, обаче, има друго: поуката и индиректното морализаторстване, че всички страни и всички полиси са били виновни, защото когато на една несправедливост се отвръща с отмъщение и несправедливост, от тях се поражда още по-голяма несправедливост и още по-жестоко отмъщение, и така пораждането на все нови и нови несправедливости и мъст води до залеза и упадъка на всички елински полиси.

Тук няма как да не отбележим и необикновеното сходство, което има между това основно послание на Тукидид и речта на Тразимах, както и мита за Гигес, разказан от Главкон в началото на „Държавата” на Платон – за справедливостта като налагане на силата над правото и за потенциалната склонност на всички към вършене на несправедливости, както и за възпиращата сила единствено на страха от последиците и наказанията след това.


За класическите и философските методи на Тукидид като историк

Известният наш познавач на древността проф. Гаврил Кацаров пише в своя работа за Тукидид , че ако той би могъл да довърши творбата си, тя е щяла да придобие три отчетливи части, съответстващи на трите фази на войната:

1. Първата фаза: от началото до т.нар. Никиев мир през 421 г., известна още като “Архидамова война”, защото в този период всички набези на спартанците в Атика били предвождани от техния цар Архидам. В произведението на Тукидид разказът за събитията и речите на историческите личност от тази фаза на войната обема първите четири книги;

2. Следващите три книги – от 9 глава на V, VІ и VІІ книга разказват за втората фаза, след нарушаването на Никиевия мир, войната около Аргос и подготовката и осъществяването на злополучния поход срещу Сицилия.

3. Осмата книга, която е останала незавършена и която описва т.нар. Декелейска война, новата война с Пелопонес.

В същата тази работа проф. Кацаров изтъква колко прецизни са методите, които използва Тукидид като историк и като изследовател на миналото. Макар че почти цялото съдържание на неговата история е посветено на актуалния и съвременен нему военен конфликт, в нея има и една прочута част за миналото на Атика, т.нар. “археология”. Като добър археолог и историк Тукидид е проучил всички паметници на материалната култура и архитектурата, и надписи; очевидно безукорно е познавал всички официални документи и особено договорите, които изцяло цитира в творбата си, като по всяка вероятност в тях, за разлика от речите, не си е позволил никаква творческа волност.

Проф. Кацаров е убеден, че Тукидид отлично познава и всички устни предания, свидетелства на поети и съчиненията на тримата важни историци преди него: Хеланик, Херодот и Антиох Сиракузки.

И най-после, Тукидид по всяка вероятност през тези 20 години на наложено изгнание едва ли е пребивавал непрекъснато в Скаптесиле. Той е бил достатъчно богат, за да може да си позволи да пътува, да отиде на място в Сицилия и да разгледа релефа и крайбрежието около Сиракуза, където флотата и войската на неговите съграждани претърпяват тежкия разгром. Според проф. Кацаров, изключително подробното описание на ландшафта и на театъра на бойните действия, както и на зловещите сиракузки каменоломни, където са загинали хилядите пленени атиняни, свидетелства, че освен като историк, Тукидид е искал да бъде много прецизен и като географ.

Към това бих добавила, че конкретните наблюдения на Тукидид върху естествения природен капан, който създават крайбрежието и релефа на Сиракуза, са направили неговия разказ увлекателен като кинематографска баталия и спиращ дъха на читателя.
***
Освен тези традиционни добродетели на старателния учен-историк, които отбелязва и проф. Кацаров, Тукидид е многократно цитиран през вековете с един негов пространен методологически пасаж, в който той рефлектира върху методите си на работа и където изрича крилата фраза „достояние за вечността”. Тукидид привидно нескромно, но всъщност съвсем точно определя значението на своята работа и съвсем точно прогнозира, че тя ще бъде много четена и в бъдеще.
Пасажът е много важен и затова ще го цитирам почти изцяло с паралелния му гръцки текст и с открояване на най-важните изречения, понятия и термини в него с курсив и по-черен шрифт .


Тукидидовото “размишление за метода”


“20. И тъй, установих, че такива са били древните времена, при все че е трудно да се вярва на всяко едно свидетелство. Хората впрочем възприемат едни от други преданията за миналото, дори и за родния си край по един и същ начин – без проверка.

...
Мнозинството атиняни например смятат, че Хипарх е бил убит от Хармодий и Аристогитон като тиран, и не знаят, че всъщност управлявал Хипий тъй като бил най-възрастен от синовете на Писистрат, а Хипарх и Тесал били негови братя, и че Хармодий и Аристогитон в уречения ден и час заподозрели, че някои от съзаклятниците им ги е издал на Хипий, и се отказали да го убият, понеже бил предупреден. Но тъй като искали, щом са изложени на опасност, да са извършили нещо значително, преди да бъдат хванати, когато срещнали случайно при така наречения Леокорий Хипарх, който се занимавал с уреждането на Панатенейското шествие, убили го.


И останалите елини имат погрешна представа за много други неща, дори за такива, които съществуват и до днес и не са заличени от времето, както например, че лакедемонските царе при гласуване разполат не с един, а с два гласа всеки и че имат питански отряд, какъвто никога не е съществувал. Дотолкова търсенето на истината е безразлично за повечето хора и дотам са склонни да приемат нещата наготово.

21. Поради споменатите свидетелства все пак не би съгрешил този, който приеме, че разказаните от мен събития са били приблизително такива, а не вярва на това как поетите са ги възпели твърде разкрасени, нито как логографите са ги съчинили с цела по-скоро да бъдат привлекателни за слушане, отколкото верни, тъй като тези събития не могат да бъдат проверени и с времето много от тях са се превърнали в недостоверни легенди. Но който размисли въз основа на явните доказателства, той би ги разбрал с достатъчно достоверност предвид тяхната старинност. И въпреки че хората, докато воюват, смятат настоящата война за най-важна, а след като тя свърши, се удивяват повече на миналите, все пак за този, който съди по самите факти, ще стане ясно, че сегашната война е по-значителна от другите.

22. Колкото до речите, произнесени и докато се готвеха да воюват, и вече в хода на самата война, за мен беше трудно да си спомня дословно казаното – както чутото от мен самия, така и онова, за което ми разказаха други хора. Аз предадох това, което според мен всеки би говорил като най необходимо с оглед на дадените обстоятелства, и се придържах възможно най-близо до цялостния смисъл на действително казаното.


А фактите за извършеното през войната не исках да излагам по сведения на първия срещнат нито по мое лично виждане, а описах, от една страна, събитията, на които съм присъствал, а от друга – тези, за които научих от други, като всяко нещо проверявах с възможно най-голямо старание. Изследването беше трудно, тъй като участниците не говореха едно и също за едни и същи събития, а всеки – според симпатиите си към едната от двете страни и според това, което е запомнил. Навярно липсата на легендарност в изложението няма да бъде привлекателна за слушателя; но достатъчно ще бъде, ако го сметнат за полезно тези, които ще пожелаят да прозрат в миналото, а също така и в бъдещето – тъй като е в човешката природа събитията да се повтарят по същия или подобен начин. Този труд е съставен като достояние навеки, а не като произведение за моментен успех пред слушатели. ”


***
И така, в това прочуто „размишление за метода” в Първа книга са отбелязани най-важните характеристики на неговия метод на учен-историк и философ на историята.

Преди всичко той отбелязва, че при него се слага край на възприемането на свидетелствата за миналото, както е било до този момент – без проверка abasanistws. Възприемането на легендите и преданията може да мине и без проверка, но историческият разказ, претендиращ за изследване – не. Не е казано изрично, но Тукидид имплицира, че трябва да има методологическо съмнение, въздържане от безкритично приемане на всичко и проверяване-изпитване на свидетелствата.

После, по отношение на свидетелите, Тукидид отбелязва онова, което впоследствие е добило популярност чрез латинската максима unus testis nullus testis – един свидетел не е никакъв свидетел, но което всъщност е дадено на човечеството като Божа заповед и откровение във Второзаконие (17 : 6).

Тукидид свидетелства, че всички участници или лица, присъствали или взели участие в събитията, впоследствие не са ги предавали по един и същ начин, а според (благо)разположението си към тях и според паметта си.Чрез всичко това несъмнено Тукидид става първият историк в историята на човечеството, който влага в своя исторически разказ обмислен метод и философия на историята, като ни представя авторефлексия върху метода си още в началото на изложението – в Първа книга.
И както виждаме, неговата цел е изключително висока – търсенето на истината he dzetesis tes aletheias.

Тукидид, обаче, не е можел да се самозаблуждава. Той е разбирал, че е крайно, субективно обременено човешко същество и тъкмо поради това е търсел проверка на всяко свидетелство, до което достигал, чрез съпоставянето му с мненията на други крайни и субективно обременени човешки същества. Тук е мястото, в което наистина можем да кажем: още в началото на своята творба Тукидид заявява, че ще се заеме с този разказ като изследване на истината, но скромността му и осъзнаването на крайната му човешка индивидуална позиция ще го задължи никога да не забравя, че не може и не бива да привилегирова една-единствена човешка гледна точка - нито своята, нито чиято и да било друга. Както от методологическото размишление, с което се започва повествованието по същество, така и от цялостната композиция на творбата с десетките речи, които са включени в нея и особено със сдвоените десет антитетични логоси в нея читателят разбира: Тукидид си поставя две цели с тази творба – едната е максималистична, а другата е реалистична.

Максималистичната цел на Тукидид е изследването на истината - алетейя, а реалистичната – постигането на точност – акрибейя, доколкото това е възможно. Абсолютният минимум, който на всяка цена е искал да постигне и несъмнено в това е успял, е: да не се представят свидетелства и факти, или документи и речи, които са абсолютно невероподобни, недостоверни.

В това отношение контрастът между него и Херодот също е поразителен.
При Херодот четем за необикновено точни оракулски предсказания, за съновидения, вещаещи бъдещето; за смайващи личби (като това как конете започнали да ядат змии около Сарди или какъв бил полетът на птиците преди избиването на маговете). При Херодот има разкази за невероятни прозрения като това: оракулът в Делфи казва на пратениците, отишли да го изпитват, че те са тръгнали преди сто дни към светилището и че този, който ги е пратил да изпитат силата на прозорливостта му, в момента вари костенурка с агне в меден казан. В „Историята” на Херодот от Халикарнас има невероятни събития като внезапно рукналия дъжд от небето, който спасява Крез на горящата клада, защото по силата на събития, случили се в рода му преди 22 поколения (!) той е трябвало да бъде наказан, но не и да умре. Да изгуби царството и богатството си, но не и да се раздели с живота си.

Но това е така, защото Херодот има идея за отвъдна справедливост, за провидение и предопределение, а за Тукидид “човекът е мяра на всички неща”.

И така, програмата-минимум на Тукидид е била да избегне недостоверното, програмата-максимум - да направи изследване на истината, а реалистичната цел – да бъде точен като разказвач и размишляващ историк.
Тук вече става необходимо да направим няколко изключително важни пояснения, поради множеството клишета и предразсъдъци, които могат да се срещнат по отношение на Херодот, Тукидид и софистите, и на техните светогледни позиции в нашата и чуждата литература.

В този текст вече многократно стана дума за основната софистическа техника на Тукидид при композирането на произведението: най-важните събития според неговото повествование са се случили, защото пред народните събрания на атиняните, лакедемонците, сиракузците и камаринците, както и пред зрителите на една Олимпиада са били произнесени антитетични логоси и след тях е било взето едно определено решение. Делиберативна демокрация, както казваме днес.

Но цялото произведение на Тукидид ни казва, не че няма истина и че всичко е относително, не че няма ценности и всичко е приемливо, както много често се казва за софистите и за него, а напротив: има истина, но тя е много трудно постижима; има ценности – каквито са мирът и свободата, справедливостта и равнопоставеността между хората във вътрешните дела на един полис, но и във външната политика, в междудържавните дела на обособените полиси – но тези ценности, независимо от това, че са били отвоювани и завоювани през предишните десетилетия, безвъзвратно и непоправимо са били поругани.

В стремежа към най-високата цел, която си поставя – изследването на истината ¹ he dzetesis tes aletheias – Тукидид не може да си позволи наивност. Той не си въобразява, а отлично разбира, че може да положи огромни и десетилетни усилия, и все пак да не постигне точно тази цел. Постигането на истината при повествуването за събитията в човешкия свят и особено при такъв тежък и съсипващ конфликт е много трудно. Към тези събития има много гледни точки, защото всички те са гледните точки на крайни човешки същества и на пристрастни човешки общности, които са принадлежали към едната или към другата страна в десетилетната кървава война.

Това обаче не означава, че няма истина и няма ценности.
Напротив, изключителен интелектуалец и критично мислещ философ като Тукидид не е можел да се самонадцени. Достатъчно често и с достатъчно много техники и средства в своя софистически метод той предупреждава читателите, че ще направи всичко възможно в своето изследване на истината, но че не знае дали действително ще я постигне. Затова реалистично, честно и почтено обещава възможното и постижимото: акрибия - точност и правдоподобност .


някои бележки:

* Платон и Аристотел за Протагор: Платон, „Теетет” (161 с и сл.; 165 е и сл.) и Аристотел, „Метафизика” (книга Гама/ІV, гл. 5, 1006 а 6 и сл.; книга Йота/Х, гл. 1, 1053а35 и сл.).
*
*Особено комична е фрапантната цивилизационна изостаналост на лакедемонците, която той отбелязва, но съвсем тактично, в първа книга. В тяхното народно събрание не се е гласувало чрез жетони, керамични плочки или друг материален носител, или чрез вдигане на ръка, а се е гласувало чрез гласове, сиреч с надвикване! (І, 87).
*
*за анализа на проф. Кацаров вж. цит.съч., с. 637 и сл.
*
*откъсите от "методологическото размишление" цитирам в превода на Светлана Янакиева от споменатото съкратено издание „Избрани страници”, на което тя е и съставител. С. 18-20.
*
*И според Ерик Волф "методологическото размишление" трябва да се интерпретира така, но в този метод има много повече сократизъм, отколкото софистика: sein redliches Eingeständis der Grenzen des menschlichen Erkentnisvermögens. Цит. съч., с. 56 и сл.


...следва продължение...

какво направих по проекта

Учебната година приключва.
Успешно.
Ура!

Изморителна беше. Започна, както винаги, с преподаване на задочниците: интензивно, през септември.
Завърши откъм преподаване вчера. За първи път тази година имахме магистърска програма по история на философията и с колегите от профила по античност - Михаела и Благой - проведохме вчера последен час, лекция-и-разговор за логическите категории при Аристотел и Порфирий, и за превода и коментара на Боеций на техните предикаменти и предикабилии на латински.

Ново за мен тази година беше още и: за първи път работих по проект, финансиран от университетския фонд за научни изследвания.

Беше ми много интересно, като материалният резултат засега е една голяма папка, която съдържа много текстове. Скоро тя ще бъде изпратена от комисията, която оценява проекта, в библиотеката, но някои от тези текстове ще се появят и на сайта на факултета, където ще бъдат публикувани всички отчети на колегите от специалностите на факултета, работили по изследователски проекти през тази, вече приключваща учебна година.

И така, работих по проект на тема

Справедливостта и справедливото в историографията на V век пр. Христа и в класическата гръцка философия: Херодот, Тукидид, Платон и Аристотел,



А папката, която представих на колегите от комисията на 20 април, е със следното


С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е:

Компакт-диск с гръцкия текст и превода на Книга Епсилон на "Никомахова етика" на Аристотел, и студиите за Херодот, Тукидид и Платон

Увод и отчет
Финансов отчет: с всички фактури и квинтации проектът е отчетен в счетоводството;

І. Част Първа:
Аристотел. Никомахова етика. Книга Епсилон, или Пета.
Работен превод на Димка Гочева и паралелен гръцки текст.
Редактор Николай Гочев.
Гръцкият текст е възпроизведен по Оксфордското издание (1894) на Джон Байуотър в електронен вид от компактдиска
Thesaurus Linguae Graece.

Част Втора:
Интерпретации и студии


1. Херодот за справедливото и справедливостта.

2. Справедливостта и справедливото според “История на Пелопонеската война” на Тукидид.

3. Онтология на справедливото и справедливостта в “Държавата” на Платон.

(Редовните посетители на блога вече се запознаха с по-голямата част от текстовете за Херодот и Платон, но без гръцките цитати и някои от бележките към тях; скоро ще публикувам тук на части и текста за Тукидид; текстът за "Държавата" вече е публикуван и в изданието "Онтологични ситуации. Сборник в чест на проф. Александър Андонов", съставители Цветина Рачева и Веселин Дафов, С., УИ "Св. Климент Охридски", 2010.)

Приложения:


Свод от издания на текстове, преводи и малки коментарни бележки към книга Епсилон на “Никомахова етика”:

1. Две други издания на гръцкия текст на книга Епсилон/Пета:

а) Aristotelis Ethica Nicomachea, ed. I. Bywater. Oxonii, 1890.
B) Aristotelis Ethica Nicomachea, recognovit Franciscus Susemihl. Editio altera. Curavit Otto Apelt. Lipsiae, in aedibus B. G. Teubneri, MCMIII.


2. Преводи на Пета книга:

*латински превод с паралелен гръцки текст – издание на Кларендон прес, Оксфорд, 1803 г.; от дигиталните копия на Гугъл;
*латински превод – издание на Пруската академия, Берлин, 1831 г.;

На модерни езици:

а) Аристотел. Никомахова етика. С., 1993, изд. ГАЛ-ИКО.
Превод от стгр. Теменуга Ангелова, редактор Искра Генчева, научен редактор и коментарни бележки Ради Радев.

б) Частичен превод на осма глава на V книга от Георги Гочев, редактиран от Николай Гочев от изданието
ИКОНОМИКА. Антични автори за стопанството: Аристотел, псевдо-Аристотел, Ксенофонт, Хиерокъл. Изд. СОНМ, 2006.

в) руски превод на Н. Брагинская от изданието
Аристотель. Сочинения в четырех томах.
М., 1983 г., изд. “Мысль”. Превод и коментарни бележки към него на Н. Брагинская;

г) четири английски превода:


The Nicomachean Ethics of Aristotle. Translated by D.P. Chase. London & Toronto, published by J. M. Dent & Sons Ltd. (1911), (1934).
Aristotle. The Nicomachean Ethics. Translated with Notes by Harris Rackham. Wordsworth Classics of World Literature. 1996.
Aristotle. The Nicomachean Ethics. Translated and edited by Roger Crisp. Cambridge Upress, 2000.
Aristotle. Nicomachean Ethics. Translation, Introduction and Commentary Sarah Broadie and Christopher Rowe. Oxford Upress, 2002.

д) два немски превода:


Aristoteles. Die Nikomachische Ethik. Eingeleitet und Übertragen von Olof Gigon. Artemis Verlag Zürich, 1951.

Aristoteles. Die Nikomachische Ethik. Übertragen von Franz Dirlmeier. Berlin, 1979.

е) френски превод:


Aristote. L’Ėthique a Nicomaque. Introduction, traduction et commentaire par R.A. Gauthier (op.p.) et Jean Yves Jolif (op.p.). Publications universitaires de Louvain, 1958.

Библиография на цитираната и използвана литература







Въведение към превода на Книга Епсилон на “Никомахова етика” и интерпретациите по проекта

Смята се, че всяко изкуство и всеки метод, а също така всяка постъпка и избор се стремят да достигнат към някакво благо. Поради това красиво е изразено това, че благото е онова, към което всичко се стреми. Изглежда обаче има някаква разлика в целите – защото едни от тях са действия, а други са резултати, постигнати от тях. В онези (случаи) обаче, при които целите са някакви други освен едни или други постъпки (дейности, извършвания на определени действия), резултатите от дейностите естествено са много по-добри/ценни от самите действия.
Но тъй като съществуват много сфери на човешката дейност, много изкуства-занаяти и много науки, то и целите стават много. За лечителското изкуство това е здравето, за корабостроенето – плавателният съд, за военното дело – победата, а за икономическото – богатството.



Никомахова етика, книга Алфа, гл. І, 1094 а 1-10




Този проект върху две основни понятия на етическото мислене на античните имаше ясна цел. Чрез него се опитвам да поразсъждавам върху някои важни понятия и места от Аристотеловата “Никомахова етика” .

Фокусите на проекта бяха два и съответно и частите му са две:

*от една страна, философстването за справедливото (или правото) и справедливостта в книга Епсилон на “Никомахова етика” се прояснява чрез един достатъчно прецизиран, но все още работен превод;

** а от друга страна, трите студии по съвсем същия проблем в “История” на Херодот, “История на Пелопонеската война” на Тукидид и “Държавата” на Платон ни показват, че Аристотел не измисля нещо съвсем ново, но осмисля по свой начин и със свои понятия онова, което наследява от Херодот, Тукидид и Платон.






Този опит в контекста на интерпретаторските тенденции напоследък


Отлично е известно, че през последните няколко десетилетия интересът към Аристотеловата практическа философия нараства все повече и повече в целия свят. Както политическата философия, така и “трактатите” по етика (предимно “Никомахова”, но също “Евдемова” и “Голяма”, въпреки почти несъмнената й авторска неавтентичност) стават обект на все нови и нови преводачески и тълкувателски усилия. Например, само през последните няколко години бяха публикувани два нови цялостни английски превода на “Никомахова етика”: единият от тях, осъществен от Роджър Крисп е публикуван в Кембриджското университетско издателство през 2000 г., а другият, направен от Кристофър Роу и с обилен коментар от Сара Броуди, е публикуван през 2002 г. в Оксфордското университетско издателство . При това говорим за академични преводи, направени от академични лица и издадени от академични издателства в Кембридж и Оксфорд. Ако към тях прибавим и четивния превод на Харис Ракам, предназначен за най-най-масовия англоезичен читател, ще видим всъщност три цялостни нови превода на “Никомахова етика” на английски от 1996 г. насам.


Това не е случайно. Колкото по-развита е една философска култура, от толкова повече преводи на Аристотеловите текстове се нуждае тя и обратното, колкото повече преводи на тези текстове има, толкова по-богата и развита става философската култура и философстването, правено на и чрез един или друг език.

Интересът към етическата теория на Аристотел е повече от оправдан: в нея малко неща могат да бъдат посочени като остарели, неадекватни и старомодни, както е например с някои основополагащи положения във втората му философия – философията на природата. Напротив, основните дефиниции на повечето основни понятия от етическата теория на Аристотел са интелектуално стимулиращи и вдъхновяващи за мнозина известни съвременници – философстващи етици и/или философи на социалното, които определят самите себе си като аристотелисти. Може би най-известни в световен мащаб, но далеч не единствени сред тях са Аласдър Макинтайър и Джон Ролс .

Интересът към политическата теория на Аристотел също става все по-голям и това също е повече от разбираемо и оправдано – по традиция към “Политика” и “Атинската политейя”, но също така има и няколко авторитетни изследователи в англоезичния свят, които твърдят, че истинската политическа теория и ядро на политическата философия на Аристотел е в “Никомахова етика” и особено в неговото теоретизиране върху справедливостта .

Точно това превръща текста на “Никомахова етика” в притегателно място, около което се събират аналитичните погледи и интерпретаторските усилия на историци на философията и етиката, но и на социални и политически философи, на политолози и юристи, на антрополози и – разбира се – на класическите изследователи на класическата Елада, които са класическите филолози.
*
Затова трябва да конкретизирам каква точно беше целта на този проект: тя бе да се направи иманентна, но и историческа интерпретация на някои важни етически понятия от Аристотеловата етическа теория.

Какво ще рече иманентна? Както пише Роджър Крисп, когато стане дума за тълкуването на Аристотел, сред днешните етици и историци на етиката в западното полукълбо преобладават два типа школи или две доминиращи тенденции: утилитаристката и неокантианската. Целта на иманентната интерпретация, която се опитах да направя чрез избраната стратегия на превеждане на понятията, бе да остана в Аристотеловата етическа теория, без да се приближавам нито към утилитаризма, нито към неокантианството, особено по отношение на три ключови понятия в нея:

Това ще рече, смисълът на трите основни понятия в пета книга - добродетел, справедливост и справедливо - да бъде изяснен в контекста на самата Аристотелова философия и да се покаже техният фундаментален онтологически характер.

Практическата философия на Аристотел е промислена с най-тежките му понятия от “теологиката”, сиреч от първата философия. Затова тя може да бъде наречена “метафизическа етика” или “онтологическа етика”. Това е основна убеденост при превеждането на философстването за доброделта, справедливото и справедливостта, предложена тук.





За онтологическите и модалните категории в “Никомахова етика” чрез само един, но достатъчен пример: добродетелта като предразположеност - hexis


Още с първите няколко изречения на “Никомахова етика” Аристотел въвежда смислозадаващия онтологически модус на философстване, в който ще бъде издържано размишляването му до последните страници на “трактата”. Това е модусът на модалните категории. Когато прочетем изречението в превода, предложен по-горе: “Изглежда обаче има някаква разлика в целите – защото едни от тях са действия, а други са резултати, постигнати от тях”, ние днес възприемаме това като някакъв много голям и досаден банализъм, като труизъм. Когато видим обаче как е казано това на гръцки, разбираме, че не е така: ...

Аристотел използва тук множественото число на думата “енергия” – дума, която преди това изобщо не е съществувала в гръцкия език и която той е измислил и изработил изкуствено, за да изрази своята философска онтологическа концепция за действането-и-одействителностяването на нещата. Малко по-нататък в текста четем
... а онези, от изкуствата, които са подчинени на една единствена способност, или възможност, или умение, или потенция... Умишлено оставям изречението непреведено, недовършено и с изброяване на няколко възможни синонима като превод на dynamis. Как всъщност да разберем това и как можем да сме сигурни в контекст като този кое от най-малко четирите философски значения на думата “работи”?


Присъствието на основните модални категории възможност и действителност още на първите няколко реда на трактата задава особен диалектически тонус на текста. Да не забравяме, че всяка една от тях може да бъде схваната най-малко по четири или даже пет възможни начина.

В гл. 12 на книга Делта на “Метафизика”, която е философският лексикон на Аристотел са очертани те. Първото е значението на dynamis като възможност и способност едно нещо да се самопромени и саморазвие, доколкото е както нещо определено, така и друго и притежава в себе си възможност за самопромяна. Това е било преведено на латински като potentia. Второ е значението на dynamis като пасивна даденост и като предразположеност да бъде променено по-скоро от нещо друго, въздействащо върху него, а не като самопроменящо се. То е било преведено на латински като possibilitas. Третото е етимологическо-философското значение на dynamis - качество, способност, умение, което най-близко до традиционното и най-широкоразпространено значение на думата - физическа сила, мощ и могъщество. Най-често то е превеждано на латински като potestas.
Четвъртото е най-странно и е изчезнало от по-късните онтологизации не само изобщо, но даже и от аристотелистката традиция. Това е значението на възможността като антивъзможност, антиспособност и като антипромяна. Това е dynamis като някакъв своеобразен битиен инат, като онтологическа резистентност и битийна съпротива на нещата, които не им позволява да се променят, когато – да подчертаем това! – те биха се изменили към по-лошо и непредвидено в тяхното иманентно битийно предопределение.

Всичко това, особено ако не забравяме и специфичното четвърто значение на dynamis прави Аристотеловата етика не просто телеологична, а двойно телеологична, защото е промислена в ключовите си аргументи чрез модалните категории, а те са несъмнено аксиологично-телеологични: чрез три от значенията на dynamis се обяснява как нещата се променят, защото такава е целта на промяната и тя е добра, а чрез последното значение се обяснява как нещата не могат да се променят, когато това не им влиза в работата или, по-сериозно казано, когато те нямат такава битийна цел или когато променянето им би било за лошо и към развала.

Всички те в един или друг аспект се използват в един или друг философски контекст в “Никомахова етика”. Чрез това онтологическо философстване за етическото, издържано в модуса на модалните категории от първата до последната страница на “Никомахова етика”, той завинаги променя и предопределя не само етическите, но и политологическите и етическите търсения на мнозина мислители, не само в миналото, но дори и днес.

И затова, две от най-важните преводаческо-интерпретаторски изпитания в моя превод – относно превеждането на dynamis и hexis
– бяха преодолени така: дюнамис беше превеждано по-често като “способност”, отколкото като възможност, а “хексис” преведох като “предразположеност”, защото добродетелта е хексис – даденост-и-предразположеност да се постъпва добродетелно, но от всеки човек зависи дали ще осъществи тази даденост или ще я остави нереализирана.








Отново за българския превод на Аристотел, Платон и
“Никомахова етика”

“Когато профанът вземе в ръце критическо издание на някакъв гръцки или римски класик, или негов научен превод на един или друг език, на него и през ум не му минават онези трудности, които издателят или преводачът е трябвало да преодолеят. Ако се вземе издателската и редакционната задача с нейната трудна, педантична и тънка работа по сравняването на ръкописите и установяването на правилния текст, ако се вземе преводаческият труд с необходимо изискваното тук добро знание на езика и терминологията на писателя, както и умението да се намерят съответстващите аналози в другия език – всичко това са изключително отговорни неща, и особено – по отношение на античните текстове. Но, както е признато почти от всички, сред античните текстове най-труден и най-отговорен е текстът на Аристотел. Аз, който съм превел стотици страници от гръцки философски текстове, направо мога да кажа, че най-голям труд изисква именно Аристотел. Много често неговият текст се превръща просто в загадка. Много по-лесен е Платон, с всички поетически средства на неговия език и диалектическата изтънченост на мисълта му, или Плотин и Прокъл, с всички техни места със съвършено главоломна еквилибристика на понятията. Плотин и Прокъл са трудни не толкова с езика си, колкото със своеобразието на логическата си система и тънкостите на диалектическата антиномичност на понятията. А пък Аристотел, освен всичко останало, в своя език е сух до необикновеност, лапидарен, разхвърлян, фрагментарен, лаконичен. С всяка негова фраза се налага да се води сражение в буквалния смисъл на думата, за да можеш да я разбереш с целия й контекст, и след като си я разбрал, да я преведеш на руски. ”

С тези думи, написани на 8 август 1928 г., А. Ф. Лосев започва предисловието и коментара си към превода на ХІІІ и ХІV книга на “Метафизика” на Аристотел – първият руски превод на части от “Метафизиката”.


Защо предлагам частичен превод на Книга Епсилон/Пета на “Никомахова етика”, щом разполагаме с цялостен?


Първо, както може да се види от сравняването на приложените копия от българския превод на Теменуга Ангелова и на множество други преводи – латински, руски, четири английски, един френски и два немски - българският превод както в Пета книга, така и като цяло, е достатъчно точен, много четивен, много старателно редактиран от Искра Генчева и много подробно коментиран от проф. Ради Радев.

Изданието на “Никомахова етика”, с което разполагаме, няма само пагинация и напълно следва латинския и френския начин на превеждане на основните понятия.

Предложеният от мен превод е по-нечетивен и тромав в сравнение с цялостния, но терминологично е по-прецизиран и четен редом с гръцкия текст, а и останалите приложени преводи, ще бъде достатъчно солидно академично помагало, което в този респектиращ обем може да бъде на разположение на всички във факултетната библиотека.

Второ, уеднаквяване на терминологията при превеждането на Платон и Аристотел не само на български, а и на какъвто и да било друг език е невъзможно.

Когато някои от по-възрастните ни “колеги” говорят за “необходимостта от уеднаквяване” на терминологията при превеждане на Аристотел, всеки отлично си дава сметка, че тук не става дума нито за философия, нито за преводи, а за власт, монопол и за омаловажаване на огромния труд на няколко преводачи, философи и класически филолози – както от миналото, така и от днес.


Светите седмочисленици преди повече от хилядолетие са поели отговорността и са изградили “понятийния апарат” за превеждането от гръцки на старобългарски. Няма нито една дума от богословската, философската и езикословната лексика, която да не е била преведена от тях и която да не се говори от езика ни чрез нас и днес.
И понеже в голямата Книга на книгите има една молитва, в която се казва “... хлябът наш насъщен дай ни днес...”, а не “... хлябът наш насубстанциален дай ни днес”, и понеже те са превели някои думи съответно като “подлог”, “сказуемо” и “съществително име”, а не като “субстанциално име”, от тях е тръгнала една книжовна традиция на превеждане от гръцки на български, която вече има над 1100 годишни корени.

Има ли сила, която може да обърне посоката на времето и да направи така, че всичко, което е изписано, написано и преведено в тази книжовна традиция да бъде изличено?

Разбира се, когато става дума за Аристотел, на континента на който сме, от столетия се разпространяват и четат, и латински преводи. Както знаем, първо на няколко малки, но важни логически трактатчета, а от един момент нататък - на всичко останало. И това е имало огромни последици и за теологията, и за философията, и за университетите като енциклопедични институции на знанието, и за цялата човешка цивилизация. (Защото ако не е била заблудата на Аристотел, че Земята е по-малка, отколкото тя всъщност е, Колумб не би се засилил да прекосява Атлантическото “море”).

И тази традиция на “Латинския Аристотел” също няма как да бъде изличена. Това е историята на нашия континент, на нашия свят и на нашия книжовен език. Никой не може да преобърне и промени тези истории.

Затова превеждането на Аристотел на български ще има винаги (най-малко) две съвършено оправдани терминологични опции. Колегата Иван Христов в преводите си на Светите отци превежда термините по един начин, в съответствие с традицията на Светите седмочисленици, а в преводите на Аристотел приема, че трябва да латинизира.

Едва ли за някого ще бъде изненада, че в предложения тук превод на книга Епсилон се придържам към стратегията на превеждане, осъществена както в цялостния превод на “Метафизика”-та в книгите, преведени от Николай Гочев и редактирани от мен, така и в моя превод на “За небето”.

Трето. Уеднаквяването на терминологията при превеждането на Платон и Аристотел нито е възможно, нито е необходимо, нито е желателно. При това не от езикова, а от философска перспектива.
Както е написал Иван Христов в предговора си към двуезичното издание на 1 част от І том на “Органона”, и в предговорите си към “Метафизика”-та и “Категории”, всички тези понятия са многозначни и трябва да се превеждат според контекста.

Затова в книга Делта на “Метафизика” има речник на 30 понятия и всички те имат най-малко по 4 значения, а някои от тях имат и над 8!

Няколко думи за българските преводи на Платон.
Петте тома с диалозите на Платон, преведени до този момент, са преведени от няколко различни преводачи и всеки от тях се е отнасял доста свободно и индивидуално към терминологията. Те са Александър Милев, Георги Михайлов, Богдан Богданов, Петър Димитров, Донка Марковска, Цочо Бояджиев, Невена Панова и Георги Гочев. Само един от тези томове има редактор – Николай Гочев на превода на “Закони” и само този диалог има индекс. Означава ли това, че нямаме български преводи на Платон?

Не само, че различните преводачи са превеждали по различен начин термините, но и в някои от тези диалози едно и също философско понятие е било превеждано от преводача по няколко различни начина. Не просто защото на преводача така му се е искало, а защото така е трябвало. Текстът и контекстът са изисквали това.
Както е написал Богдан Богданов в коментара си към преведения от него “Теетет” думата “логос” в неговия превод е преведена като: слово, дума, смисъл, теза, аргумент, обяснение, обяснение на смисъла и беседа. (с.594 в ІV том на Диалозите).

При превеждането на Аристотел и на математическите текстове към тази палитра при превеждането на “логос” се прибавя, разбира се, и “определение”, “формула”, пропорция” и “съотношение” (в математическите контексти).

Обръщам внимание специално на това, защото както може да се види, в “Никомахова етика” превеждането на “логос” трябва да стане по същите тези начини, както и в “Теетет”, като особено в Книга епсилон “математическите” значения изцяло доминират, и много често има непреводима игра на думи с “логос”, “аналогия” и “аналогично”.

Не просто няма нито едно тълкувание в аристотелознанието днес, което да е останало като абсолютно меродавно, като “единствено правилното и вярното”.

Цялата история на философията е била подклаждана тъкмо от тази многозначност. По света отдавна е ясно, че многозначността на Платоновите и Аристотеловите “термини” и “понятия” е като семена, които са дали най-различни кълнове и разбирания в различни езици и реалии. Не само при спора за универсалиите, но и в класическата, и новата, и най-новата философия.




Затова, например, в англоезичния свят има толкова много начинания и три цялостни превода на “Никомахова етика” за последните 14 години. Аристотел е най-трудният за превеждане и разбиране гръцки философ. Затова колкото повече преводи има – толкова по-добре.

И понеже наистина той е най-трудният философ за разбиране и превеждане, отдавна се е наложило мнението, че един превод в никакъв случай не бива да се налага. Точно обратното.

Затова я има поредицата Clarendon Aristotle Series, в която се издават преводи на отделни книги на важни текстове. Както казва една поговорка “За умния стига”. От една или две, или три книги, преведени по съответния начин, интелигентният читател ще разбере. Студентите ще разберат.

Та, от Кларендонската серия, има:
1. Превод на книгите Гама, Делта и Епсилон на “Метафизика” на Кристофър Къруан. 1971, 1993 и 1998.
2. "За душата": книги Бета и Гама, и някои пасажи от Алфа в превод на Д. Хамлин. 1968, 1993, 2001.
3. Седма и осма книга на “Политика” в превод на Ричард Краут, 1997.
4. Осма и девета книга на “Никомахова етика” в превод на Майкъл Пачалук. 1998.
5. Книга Бета, глава 2 и Ета на “Метафизика” в превод на Дейвид Босток. 1994, 2000.
6. “Физика”, книга ІІІ и ІV в превод на Едуард Хъсил 1983, 1983.
7. “Топика”, І и VІІІ. Превод на Робин Смит. 1997.
8. “Физика”, книга VІІІ. Превод на Даниел Греъм. 1999.
9. “Политика”, ІІІ и ІV. Превод на Ричард Робинсън. 1995.
10. “Политика”, книги І и ІІ. Превод на Тревор Саундърс. 1995.
11. “Политика”, кн. V и VІ. Превод на Дейвид Кийт. 1999.
12. “Метафизика”, кн. Бета и Капа, гл. 1-2. Превод на Артур Мадиган. 1999.
13. “За частите на животните”, кн. І и “За раждането на животните”, кн. І + книга ІІ, гл. 1-3. Превод на Дейвид Балм. 1992, 1999.
14. “Физика”, кн. І и ІІ. Превод на Уилиам (или Уйлям) Чарлтън. 1970, 1992.
15. “За частите на животните”, кн. І-ІV. Превод на Джеймс Ленъкс. 2001.

Аристотеловата Оксфордска Кларендонска поредица се прави точно с цел на академичното изучаване на Аристотел и на многосмислието на разбирането на неговите най-важни термини и понятия.

Има и много други, наистина. Като например, преводът и коментарът на Джулия Анас на книгите Мю и Ню на “Метафизика”-та или изданията на Лео Елдерс и т.н., и т.н.

Да не говорим за много други коментари, интерпретации, анализи и прочити на тези текстове. Вижте за тях библиографиите на преводите на Иван Христов и нашия превод на “Метафизиката”.

Някой може да каже: “Ама това го има при богатите англичани!” Те могат да издадат един превод за най-широк кръг читатели на Харис Ракам през 1996 г., на Роджър Крисп на “Никомахова етика” в Кеймбридж през 2000 година и друг цялостен превод – на Кристофър Роу, редактиран от Сара Броуди – в Оксфорд през 2002 г.

Изобщо не е така. Проблемът не е само в парите.

Във “великата братска съветска страна” в най-мрачните години на тоталитарното мракобесие беше направено почти същото.
В библиотеката на всички нас от по-старото поколение го има четиритомното издание на Аристотел. Например, в ІІІ том, където са най-важните текстове от философията на природата, В. П. Карпов е превел най-важните понятия на първата и втората философия във “Физика”-та по един начин, а А. В. Лебедев – в превода на “За небето” ги е превел по друг. Тамара Миллер в превода на “За възникването и загиването” и Нели Брагинская в превода на “Метеорологика” – по трети, но по-близо до Лебедев, отколкото до Карпов.

Най-голямото постижение на многозначието на превеждането, обаче, е в четвъртия том, в превода на етическите и политическите трактати.

Нели Брагинская е превела основните етически понятия на Аристотел от “Никомахова етика” по един начин, а съвсем същите в почти дословни съвпадения на текста са преведени по друг начин от Тамара Миллер в превода й на “Голямата етика”. И всичко това е станало благодарение на огромния авторитет на Аристид Доватур, изключителен познавач на “Политика” и “Атинската политейя”, който убедил Феохарий Кессиди, че практическата философия на Аристотел и особено етическата терминология трябва да бъде преведена по два алтернативни начина:
в единия да се акцентира върху дианоетичността на термините и техния юридическо-правен аспект, който директно продължава латинския прочит и превеждане с justitia и jus. Затова Нели Брагинская е превела най-важната добродетел “дикайосюне” като “правосъдност”, сиреч като способността справедливо да преценяваш и отсъждаш, а в другия превод ударението на превода на интерпретацията е не върху правното, а върху етическото. Затова Тамара Миллер е превела “дикайосюне” като “справедливост”.
*
Като заключение на този увод и отчет ще отбележа, че предложеното както на хартия в тази обемиста папка, така и на компакт-диска съдържа почти всичко, направено от мен през периода на работата върху проекта.
Като част от работата по проекта участвах в международна конференция в Краков. Подробно и със снимки за програмата на конференцията, за моето участие в нея като дискусант на докладите на една от секциите, и за цялата командировка, разказах в два поста на моя блог:
http://dimkasdiary.blogspot.com/2009/06/5769.html
http://dimkasdiary.blogspot.com/2009/06/blog-post_16.html

Също така през този период излезе и съставеният от мен сборник “Политическата мисъл на европейското “минало”, УИ, С., 2010, редактиран от Иглика Милушева и Невена Панова.
*
Всичко това ми дава сили да се надявам, че направеното от мен с безценната помощ и съвети на Николай Гочев, ще бъде от полза за философската колегия, четяща на български.

София, 20 април, 2010 г. С уважение: Димка Гочева



...работата по проекта започна в края на септември, миналата година, когато получих от факултета като подкрепа лаптопа "Гигабайт"... не си спомням дали Ледето или Николай направи тази снимка




... а един от приятните завършеци на учебната година беше пътуването за конференцията на Крит...
*
снимките от Атина на този пост са правени на 7 и 8 юни, на връщане от Крит и на половината път между Ретимно и София;
една непозната забеляза, че снимам от едно и също място Акропола през 15 минути и ми предложи да ме снима и мен в неговото подножие...