поетът е написал

 

П о ч и в а     с е

Почива се и сред война.

Нащърбените пушеци се дърпат, кон умира,

по каските простреляни,

по камиони, паднали на гръб,

ръждясва тишината.

 

Бодливото поле

като пребита патица залита, на всяка крачка

в дупка се препъва, в корени измъкнати се вплита

и го сипе пясък с дребни влажни камъчета

с но някое монокълче от лед.

 

Мирише на изпържени греди,

дюшеци, снимки, пелени, наблизо съскат

в огън гребени и пеперуди, вързопчета писма,

прободени с два реда мигли, блъснати с кълбо замаян

въздух на застинали над кладенец гърди.

 

И твойта пазва скърпена дими,

засъхналите клончета (където няма –

крайчец от конец чернее), в краката ти пищят

железни стърготини, в очите ти умират къщи, кули,

мостове с напънати стени.

 

Един безкраен залък на езика ти се рони,

бездънните торби на джобовете ги усещаш

като клепнали крила, на дланите ти всички линии са

скълцани, омесени са с тиня от пълзене,

в косите ти е перушина, все едно конфети:

–       ––  Седиш, Жумиш в Ненатанцувалия Се Салон!

Посоките са сбъркани, но по една от тях,

далече, близо, между клони се люлее твоя дом,

ограда, ако не е пепел, ако пепелта не е отнесена,

ако където е отнесена, е оставена на спокойствие,

ако не е превърната на прах, ако праха

поне донякъде е прах.

 

Ти седиш, дъвчеш ръждива тишина

в мир до оръжието с пръст извит, чукат всички

часовници, чукат, патицата куца-пада, пада-куца,

чукат, докато зазвънят да станеш и да тръгнеш

към горещата земя.

***

Щ у р ц и   з е л е н о л и к и

Опънати

Напрегнати

вкопани в корен-камъни.

Чупят

тишината,

упорито я преглъщат.

Наводнения,

земетресения,

войни,

 

за всичко сме предупредени.

***

Биньо Иванов, от „Зрящият е хляб. Избрано“, съставителство и послеслов Яна Букова, изд. „Аквариус“, 2022, с. 29-31

 

 

химн за Елада

Химн на нисък глас

Елада, какво разгънато крайбрежие на гениалното море, отдето се изправиха при първата зора лъхът на знанието и магнетизмът на разума, изпълнили еднакво плодоносно всичките влияния, като че бяха вечни. 

И по-нататък веригата от странни планини, покрити със вулкани, които се усмихват на властната магия на героите и серпентинената нежност на богините, повели в брачен полет могъществото на човека, повярвал в себе си, че е свободен най-подир и може да загине като птица. 

Такъв е отговорът на нещата, за лихвата на раждането и лабиринта с неизбродните завои. 

Но срещу твойта яка почва, направена от диамантената светлина и от снега, която не загива и усеща стъпките на своя мил народ, излязъл победител над смъртта и смъртен едновременно със очевидна чистота, един необичаен разум се опитва да накаже неговото съвършенство и вярва, че ще заличи дори полъхването на вълнуващите се жита.


О, Гърция, изящно тяло и блестящо огледало, три пъти мъченица, за тебе мисля ли си, отново се възстановявам. 

В народа ти се крие твойта сила, твоят лек и твойто здраве и те са твое право. 

Зова шумящата ти кръв, защото тя е жива, за нея свободата не е нещо болно и точно тая кръв разкъсва мойте устни със своето мълчание и аз съм в твоя вик неудържим!

Рьоне Шар

***
На младини Рьоне Шар е бил поет-сюрреалист, но по времето на варварството е участвал в Съпротивата като командир на партизански отряд. 
Това стихотворение е написано точно половин година след оттеглянето на варварството – на 7 ноември 1945 г .

 Преводът е на Георги Мицков в “Рьоне Шар. Непредсказано бъдеще”, С. НК, 1983.

снимката по-горе е на Николай Гочев, от 19 юни тази година, 2015;

снегът зеленина сънува

      



Б Е Р Н А Р Т  д е  В Е Н Т А Д О У Р

          ( 11 45 - 1180)

Цитира се по изданието СНЕГЪТ ЗЕЛЕНИНА СЪНУВА. Антология на провансалската лирика. Подбрал и превел от провансалски Симеон Хаджикосев. С., 1990, "Народна култура", Библиотека за европейска средновековна литература Ариел. с. 41-43.

Духът от радост щом ликува
и се менят нещата,
червено-жълта ми се струва
на скрежа синевата,
и вятър, смесен с дъжд, върлува,
а си цъфти мечтата
и песента ми по вълнува,
и ми расте цената.
В сърцето ми е любовта,
а с нея - радост, доброта,
в цвят сякаш скрежът разцъфтя,
снегът зеленина сънува.

Без дреха мога да минавам -
под ризата ми зее,
мен любовта ме охранява
от вихъра, що вее,
но луд е, който промишлява
без мяра да живее.
Грижовен аз съм оттогава,
откакто търся нея -
най-първата по красота,
обител чиста на честта,
а по богатствата си тя
и Пиза надминава.

Тя дружбата ми отклонява,
но аз доволен съм от нея,
че аз не я ли притежавам,
поне привидността владея.
Щом за раздяла час настава,
изпитвам радост и се смея,
а видя ли я пак, тогава
едва ли скръбен ще живея.
Амор във мен се е вселил,
духът ми припка лекокрил,
от тяло се освободил -
във Франция то пребивава.

В мен вярата не оскъднява,
ала успех не е то,
защото тя ме управлява -
същ кораб сред морето.
И нощем мира не ми дава
страдание проклето.
А пък любовният ми план
по-силен е от на Тристан,
а той е страдал изтерзан
с Изолда във сърцето.

Защо не съм аз птичка Божа,
за полети родена,
криле сломени да положа
в гнездото в нощ студена.
Ах, моя прелестна госпожо,
смъртта е дял за мене
и ако не я отложа,
ще дойде настървена.
Към вас, любима, запленен,
ръце протягам нощ и ден,
прекрасно тяло, розов тен,
но мъката е неизменна.

Не знам на този свят идея
така да ме пленява,
както вестта добра за нея -
сърцето лудо затуптява,
а взорът ми яснее,
край мене чувам да разправят,
че тя като същинска фея
желание за смях дарява.
Обичам благородно аз,
но плача честичко на глас,
защото в скръбния захлас
насладата се приютява.

Посланико, върви, лети,
на милата ми пришепти
оная скръб, що ме гнети
и нито миг покой не дава.

прокуденият от небесата

Вчера беше световният ден на поезията и затова днес споделям няколко любими стихотворения от Ли Бай, написани през VIII век и чудесно преведени наскоро от класически китайски от Антоанета Николова и София Катърова, от изданието на "Изток-Запад", 2014 г.


мисли в планината по залез слънце

След дъжд от изпаренията всичко е зелено.
По ясното небе - тук-там следи от озарени облаци.
След източния вятър пролетта завръща се най-сетне,
за да си вляза трябва да разгърна цветчетата по клоните.
А почнат ли цветчетата да капят, залезът настъпва.
Как всичко тук ме кара да възкликна!
Мечтая в планините именити да изуча Пътя
и с еликсира на безсмъртните да литна.


из цикъла
Духът на древността

9.
Насън Джуандзъ пеперуда стана,
а пеперудата в Джуандзъ се превръща.
Щом нещо е неспирно във промяна,
с безбройните неща не е ли същото?
Така разбираш: край Пънлай водите
ще се превърнат пак в поточе плитко,
а на Дунлун владетелят предишен
край Портата зелена гледа тикви.
Богатство и успехи стават прах.
Защо човек да се стреми към тях?

11.
Потъва Жълтата река
      във Източната бездна,
на запад в тъмните води
      пък слънцето изчезва
Понесени по своя път
      без никого да чакат
потоци и реки вървят,
      изтича светлината.
И пролетното ми лице
      отиде си от мене,
а есенните ми коси
      сивеят променени.
О, като зимен бор не ни
      е жребият отсъден.
Годините минават, как
      все същите да бъдем.
Ех, облачния дракон аз
      да можех да възседна,
лъчи да пия, да стоя
      все в светлина стоцветна!

23.
Росата есенна е като бял нефрит,
нападал по зеленото на двора в кръгли топчета
аз крача сам и без да ща открих,
че рано застудя, а пък годините се нижат скоростно.
Животът ни е птица, стрелнала се в миг.
Защо сами прегради да му слагаме.
Дзингун май много умен не е бил,
на Ниушан щом толкоз дълго плакал е.
Страдание е да не знаеш да се спреш.
Едва достигнал Лун, а Шу поглеждаш.
Човешкото сърце - вълните на море,
по криволици пътят все повежда.

Трийсет и шест хиляди дни - на земята.
Нощ подир нощ носи светлинката.

25.
Светът и Пътят ден след ден отиват към развала.
Затлачват Извора пречист покварените нрави.
Благоуханното дърво не значи вече нищо,
напротив - всички се тълпят край гнили коренища.
Затуй дърветата добри - и праскови, и сливи
разтварят цвят и дават плод, но все са мълчаливи.
Небето и разцвет, и срив раздало е на всички,
но бясно цялата тълпа снове и се боричка.
Да можех след Гуан Чъндзъ сега да се отправя,
след него бих преминал аз Вратите на безкрая.

28.
Като светкавица отлита красотата
и времето се носи като вихър.
Трева зелена - бяла от сланата.
На запад слънце, а луна от изток.
Щом дойде есен, и косите гъсти
повяхват като слама осланена,
а хората, възвишени и мъдри,
си тръгват без дела осъществени.
В гибони се превръщат най-добрите,
а низките са червеи и пясък.
Възседнал облак, Чъндзъ си отиде,
подкарал жерав в слънчевия блясък.


слънцето залязваше в планината
и изведнъж се размечтах

Лежа сред облаците в планина зелена
и гост на планината вече ставам.
Чудесно е - сред облаците спотаени
до залез слънце да се забавлявам!
Зад върховете плъзга се луната.
По камъните извори бълбукат.
Забравил външното, прониквам в същината.
Само сърцето се пречиства тука.
В канелите скимтят летуни. Есен.
На небесата флейтата замира.
Хун'йен да стигнех с дара му вълшебен!
Но между нас морето се простира...

Защо ли облачната колесница се забави?
С въздишка във вглъбение оставам.



с помощника във Ведомството по наказанията
от моя род пийнахме и се разходихме
по езерото Дунтин

Със знатния човек от моя род през този ден
пирувахме като в Бамбукова горичка.
Погълнах три бокала с вино - същ Жуан Сиен,
напихме се и почнаха се щуротиите.

Заедно в лодката с песента на лодкаря
от сърцето на езерото по луната се носим,
бели чайки безредно край виното кацат,
не отлитат, кръжат и до нас се докосват.

Добре ще е да махнем тази планина.
Реката Сян тогава гладко ще се влива,
без свършек ще е виното на езерната далнина
и тази есенна крайезерна тъга ще си отива.

поезия на висотата

      Няколко пъти тук съм (ре)цитирала стихотворения на Антоанета Николова, при това всеки път - бед позволение нито от нея, нито от издателствата, които са издавали до този момент нейните творби ( http://dimkasdiary.blogspot.com/2009/03/blog-post_22.html ), но този път ще започна с цитат от нейната книга-изследване върху езика на пустотата. Лирическият език на даоизма, ведантизма, будизма и чан-будизма в източната и далекоизточната поезия, в Индия и Китай, но и на българските поети и поетеси, които в поетическото си многоезичие са го проговаряли - макар и понякога, макар и за кратко: Людмила Балабанова, Антоанета Богоева, Екатерина Йосифова, Силвия Чолева, Амелия Личева, Теодора Куцарова, Кристин Димитрова, Красимира Зафирова, Иван Методиев, Николай Кънчев. Тази книга е от 2003 г. и е публикувана в колекция "Аквариум Средиземноморие" от Фондацията за българска литература. Предговорът към нея е написан от Нонка Богомилова, а водещ редактор на поредицата е Румен Баросов. Корицата е на Радостина Рачева.

     В началото на тази книга има текст със заглавие "Нийделандия" и с мото от Николай Кънчев:
                       На края на света,
               където свършват думите,
               е Словото!  
     След него тя е написала:

      Там, където свършват думите, там, където се изчерпват понятията, там, където нещата изтъняват и преминават в своята другост, на тънката межда между сън и яве, в медитативното пространство, стапящо всички отражения, блика изворът на извечната Реалност и на извечното Животворящо Слово. От него непрестанно, всеки миг ново, извира цялото творение. Поради свойствената си антиномичност интелектът не може да стигне до този извор, защото той вижда "това" или "онова", "едното" или "другото", но никога не и междата между тях, която вече не е "едното", но още не е и "другото", онази потенциална възможност за всякакви осъществявания, която е праизточник на всичко.    

     Това е една от предишните нейни стихосбирки, издадена от "Стигмати" през 2008 г. с редакторската работа на Мария Каро.

                                     А това е стихосбирката "Зелено", която...

                   
... има своята сестра-близначка и двете с нея обитават един общ книжен дом. Сестрата-близначка се казва "Огледало". Издание на "Стигмати" от 2003 г.

       И понеже са сестри-близначки, те си приличат много. И двете започват и завършват с едно и също стихотворение, но в началото то е линеарно, а в края на стихосбирката е спираловидно-фигурално. Като всички жизнеопределящи структури на живота във вселената.

В началото и в края на "Огледало"-то е стихотворението:

*
През огледалото минава сянка.
Във стаята не се променя
нищо.

(Това, като го прочетох преди няколко години в "Книжици"-те, при първото отваряне на книгата, ме пронизоха тръпки - истински поетичното пронизва.)

                                        А "Зелено" започва и завършва със стихотворението:

*
Зелено, зелено
от реката извират 
все по-нови дървета.

     Утре ще бъде представена новата поетична книга на Антоанета Николова. В "+това", от 18.30 часа. Изданието е на "Жанет 45", с толкова хубава корица от картината на Свилен Блажев "Пейзаж от Атон", избрана точно за тази стихосбирка от Румен Жеков.
      Преписах преди два месеца без ничие позволение няколко стихотворения от нея тук: http://dimkasdiary.blogspot.com/2014/09/blog-post_21.html

     За новата поетична книга на нашата състудентка, която е поетеса и изследователка на философията и лириката, преводачка на старокитайска поезия, философка и преподавателка по философия на Изтока в ЮЗУ "Неофит Рилски" ще говори Людмила Балабанова.

      В тази нова стихосбирка Антоанета Николова говори на нов поетичен език и достига нови висоти.
      Сигурно малцина знаят, че тя и нейният любим Йордан Георгиев с техни най-близки приятели-алпинисти са се изкачвали на едни от най-високите върхове на планетата: в Памир, на върхове над 7000 метра!
   
       Антоанета Николова е изкачвала върхове с височина над 7000 метра.

       И поезията, която твори, е такава: на височина, която малцина пишещи достигат.
   
       Макар че не съм и не искам да бъда литературен критик, ще споделя впечатление само като нейна (по)читателка: току-що отново с г-жа София Катърова те публикуваха поредния свой преводачески дар - "Прокуденият от небесата" на Ли Бай, преведен от класически китайски, но Антоанета Николова вече е навлязла в един нов и различен поетически свят, в който се е отдалечила от апофатичността на езика на пустотата от далечния Изток, за да ни покаже поезията на висотата.

отново чудесна стихосбирка

Ето я новата поетическа книга на Антоанета Николова.

Отново чудесна поезия.

Всяко стихотворение в него е като птица.

Издига се нависоко в простора на поетическото.

Има няколко ята от птици-стихотворения в нейната нова поетическа сбирка и те кръжат около:

образът на София от нейното детство; споменът за бащата; ирландско-келтският духовен пейзаж; 

невидимото

вълшебство във видимата красота на природата; любовта и най-близките хора.

 Без да съм я попитала за позволение нито нея, нито издателството, ще си позволя да препиша тук няколко стихотворения от книгата, за да споделя радостта си с всички вас, минаващите насам.

ОРЛОВ МОСТ

Стълбища, мазета, тайни входове.

Жмичка. Капитане, брой до три.

Крият се под гробищните сводове

трите непристигнали сестри.

Брой до три. Детето на съседите

тъй се скри, че няма и следа.

От земята люлка му изплетоха,

хвърлиха я в тъмната вода.

Кой ли ще открие тази кошница?
Фараонът тръгна на гурбет.

А трамваят звънка като конница

и надува сетния тромпет.

Брой до три. По струните на релсите

тичаме, олекнали от смях.

Ангели ли бели ни понесоха,

или ние литнахме към тях?

Кой ли ни извика:„Ей, не тръгвайте!”?

А къде са трите ми сестри?

Гледа през прозореца Несбъдното.

Жмичка! Капитане, брой до три!     

„ИВАН АСЕН”

Няма по „Иван Асен” трамваи.

Всеки двор добре е закован.

Медното момче е отлетяло

с гъската от малкия фонтан.

Къщата на баба ми е синя,

синя като врабешка троха.

Татко ми пристига през комина

точно за поредната елха.

Подът ни е в масленозелено.

В пролуките слънцето блести.

Някой диша в мене и през мене.

Онче-бонче. Кой излиза? Ти!

ИРЛАНДСКИ НАПЕВ
ИЛИ БЯГАЩАТА ПО ВЪЛНИТЕ

               

                   „Не е измислица морето.

                   И щастието съществува!”

                                  Христо Фотев

Далече някъде, на север,

в една измислена страна,

родена в сънища на феи

от ветрове и светлина,

където облаците бликат

от непонятното небе

и диви патици се викат

с непостижими гласове,

където скачат бели риби

и тежка е реката Ли,

а от ресите на върбите

извират сенки и мъгли,

където в меката прохлада

на пролетна зеленина

светът излъчва кротка радост

и в рой от алени платна

разплискват се водите тихи

на залезните далнини –

там моето момиче тича

по озарените вълни.

НАД БЕЗДНАТА

-          Тук спри! Нататък не върви! Опасно е!

Скалата свършва рязко и морето

внезапно зейва срещу теб.

Надолу е увличащата бездна.

Не поглеждай!

Не го разбрах. Надвесих се.

Под мене:

стремителната пропаст на скалите,

стаената извивка на морето

и между тях,

направо под небето,

в задъхания ритъм на вълните

мъж и жена зачеваха вселени.

Водите с първозданната си сила

завъртаха се в смерч до небесата,

енергии и вихри се кълбяха

и камъните гладки се топяха,

а слънцето засмукваше земята

и връщаше я вече оплодена.

Отдръпнах се. При мене беше тихо

и хоризонтът светъл и спокоен

В сияйната лазурност на простора

мъжът ми бавно крачеше до мене

За двете ни ръце като хвърчило

детето ни ни теглеше

нагоре

    със ореол от слънце край косите

ПРОЧИТ НА ЕДИН КИТАЙСКИ ПОЕТ

Той се оглежда в езерата на вятъра

и събира бодили по пасбищата на облаците

а нощем подръпва струните

на една безсънна река.

Когато е буден мълчи и се смее

през прозореца му се нижат облаци

и колибата му от стихове

е винаги отворена за вятъра

КРЪГ

Всяка истинска къща е кръгла.

Като шепа, прашинка, гнездо.

Като бяла спирала на охлюв,

като стъклено детско кълбо.

Тука всяка посока е център.

Всяко място е точно за теб.

И избликва от всички отверстия

светлината в снежинки безчет.

Утаява се в себе си времето

и надига се гълъбов пух.

Тук на прага през процепа свети

слънчев лъч като Божия дух.

Тука всяка врата е открехната,

сякаш вход към невидим олтар.

Тук прозорците гледат вселената

и огниво е звездната жар.

Тука носи се мирис на гладено

и на хляб като дъх на тамян.

Тука тихо прозвънват камбаните

на кристал и на фин порцелан.

В нея можеш да тръгнеш навсякъде

и да стигнеш, където си щеш.

Да поливаш кълнящото щастие,

в тънка нишка света да предеш.

Нея можеш да вземеш със себе си

като камъче в детската длан,

да се взираш през нея към слънцето

и света, в светлина разлюлян.

Да я носиш на края на миглите –

росна капка на утринен стрък.

Всяка истинска къща е кръгла.

Като миг. Като стих. Като дъх.    

   

***

Благодаря ти, Тони, за чудесните стихове!

Издателството е Жанет 45; редактор е Красимир Стоянов; художествено оформление Румен Жеков; за корицата е използван фрагмент от картината на Свилен Блажев "Пейзаж от Атон".

поетични прозрения и воински стратегеми от Китай

         
      Това място е колкото музей, толкова и галерия за произведенията на изкуството, създадени от природата - много и впечатляващи експонати и фотоси, сред които най-импозантни са кристалите: истински въплъщения на стереометрично прецизираната красота със своята съразмерност, пропорционалност и симетричността на решетъчните си структури. Разбира се, това е музеят "Земята и хората", където в сряда, на 12 февруари, от 18 часа бяха представени две книги на издателство "Изток-Запад", приближаващи българския читател към литературата на Китай. Едва ли в София може да се намери по-подходящо и по-просторно място за празнуване на публикуването на точно тези две световноизвестни творби на китайската литература на български език.

                                           

       Представянето на двете книги на това просторно и красиво място беше водено от издателя-философ Любен Козарев, който разказа за дългогодишната плодотворна работа и сътрудничеството си с г-жа София Катърова - синолог, преводач и преподавател по китайски език във ФКНФ на Университета.

     Дългогодишна преподавателка в Центъра за източни езици и култури, а впоследствие в специалността Китайска филология на Софийския университет и изтъкната преводачка  от китайски език, г-жа София Катърова  сподели радостта си от появата на "Стихове от Студената планина" на Наставника Ханшан, който през годините дали 766-779, се оттеглил в планината Тиентай и се заселил в Изумрудената преграда... Както разбрах в края на премиерата, издателството "Изток-Запад" направило много мил подарък на г-жа Катърова с отпечатването на книгата миналата година през септември в чест на нейния рожден ден.

   
     През цялото време на представянето на двете книги, на екрана зад колегите, които говореха, бяха прожектирани пейзажни фотоси от китайските планини и старокитайски гравюри и графики. Това пораждаше визуално атмосфера, напълно в съзвучие и с поезията на поета от Студената планина, и с антологията на старокитайската пейзажна лирика, съставена и преведена от г-жа Катърова и Антоанета Николова преди десетилетие: "Поезия на планините и водите", издадена през 2003 г. от изд. "Стигмати".

    Преводачът Петко Хинов разказа за "Тридесет и шестте стратегеми" като ключ към постигането не само на воинските добродетели и мъдростта на истинския боец, като водене към военните победи при влизането в противоборство от всякакъв характер, но и като философия на живота и живеенето, изводима преди всичко от сдвоените изначални битийни принципи на допълването и взаимоопределянето: Ин и Ян.

                               

    Антоанета Николова както обикновено говори кратко, притеснено и скромно, но всяка дума, която произнасяше, беше като кристал на преживяното и осмислено източно слово и мъдрост. Всичко, което тя прави, има вече десетилетия лична история: на пътуването й към познанието за Изтока. Тя е не само преподавателка по източна философия в ЮЗУ "Неофит Рилски" в Благоевград, доцент и доктор с дисертация за разбирането на природата в източните култури, но и поетеса, и преводачка на поезия, и литературен критик.
     Тя е автор на едно чудесно философско изследване на поетичното безмълвие в далекоизточната, но и в родната поезия, озаглавено "Езикът на Пустотата", което може да видите тук: http://knigosviat.net/?bookstore=book&book=20182&buy=%D0%95%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%BF%D1%83%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0
     Електронно издание на нейната стихосбирка "Високи бели птици на брега" може да се види в Литернет: http://liternet.bg/publish19/a_nikolova/visoki/index.html

     А ето тук на този блог можете да прочетете две от най-любимите ми стихотворения от Антоанета Николова - "Четене по миди" и "Раджастан", както и едно любимо хайку, от нейни предишни стихосбирки, издадени от "Стигмати".

    
            
     За почти-непостижимостта на златното сечение между точността и поетичността при превеждането на лирика говори Марко Клисурски, който е не само преводач на някои от шедьоврите-енигми на автора на осемстишията от Студената планина, но и лекар-невролог. Марко Клисурски: синолог и невролог. Трябва да напише книга, чрез която да сподели с нашия читател какво му дава източната светонагласа в диагностичната и терапевтичната му практика.

       И понеже дълго се чудих кои стихотворения от Ханшан да препиша тук на този блог, реших, че това ще са тези две, които прочета първи тази сутрин при отварянето на книгата напосоки:

Отворих и първо прочетох осемстишието на с. 25:

Година на тъга отлита идва друга

пристига пролетта и съживява всичко

планинските цветя се смеят над лазурните води

край стръмни върхове зелените мъгли танцуват

пчели и пеперуди бликат радостта си

а птиците и рибите са още по-щастливи

не секват чувствата с приятелите споделени

не ме оставят до зори да мигна

А на съседната 24 страница вляво е осемстишието:

За четирите сезона отдих няма

една година си отива идва друга

безбройните неща се сменят подновяват

безспирно се редуват Девет небеса

на изток засветлее ли - на запад притъмнява

окапват цветовете после пак цъфтят

и само пътникът към Изворите жълти

отишъл в непрогледното не се завръща

Като пояснение към това осемстишие преводачите са написали:

Девет небеса - древните китайци разделяли небесното пространство
на девет части, всяка със свое название.

Жълти извори - едно от названията на отвъдния свят.

щастливи са невкусилите зло

втори стазим

Хор

                                                                  строфа



Щастливи са невкусилите зло в живота си.
А на които жилището се разклати свише, не са
далеч от Ата; беди пълзят към много от потомците.
Това е като при вълнение,
когато запъхтените
тракийски морски ветрове се затекат към бездната
подводна. Завърта пясък черен откъм дъното
и удряните брегове гърмят под бурноветрения стон.

                                                                   антистрофа

Нещастия от древност падат и се трупат, виждам ги,
върху угасналия дом на Лабдакидите.
Родилите не могат да спасят родените; но бог
поваля ги и няма изкупление.
И ето, светлина над сетните
издънки се разпростира днес в дома Едипов:
ала сече ги кървавият меч на божествата тъмни;
безумие в речта, в ума – Ериния.


                                                                   строфа 2

Каква надменност на човеци, Зевсе, ще издържи пред
твоето могъщество? Не го владее изтощителният сън,
ни божиите месеци неуморими;
но цар си ти, не остаряваш с времето,
господстваш над сиянието бяло на Олимп.
Закон това е. Той ще надделява
във бъдещето, както и преди.
И нищо между смъртните в живота си
не ще да се отскубне изпод Ата.

ст. 569-593

превод на Николай Гочев в новото издание на "Антигона" в издателство "Проектория":http://projectoria.com/

три стихотворения и един фрагмент от Еолия

Пътуването към Тиле

     Във събота, във девет сутринта
навлезе кораба в горещината.
     Остана Кавала зад нас -
със крепостта
и кулата
и акведукта.

     Отминахме зеления,
възпят от Одисеас Тасос.

     Отдясно синьо
се въздигаше
за мен недостижимия Атон.

     Отляво беше Самотраки
в тензухената
пелена на маранята.

     И дълго обикалянето бе
покрай скалистия и странен Лемнос,

    където слязоха
едни
моряци,
пътници,
коли,

    а други пасажери
и коли
в пастта огромна фериботна влязоха.

    И в края на деня

като дете,
излязло от прегръдката на
майка си,

   но все пак
близо пак до нея приютено 

видяхме вече Лесбос,
наричан също Тиле,
Митилене,

в хълмистия декор
на Мала Азия.

фрагмент 27

...прозрачна мъгла
на
къдели
бавно се спусна в морезерото Гера
в утринта...

Преди августовското пълнолуние

Между залеза на Селена
и изгрева на Хелиос
Нощта разлива
най-тъмносиньото
от мастилницата
на боговете

и звездите заспиват
върху виолетовото кадифе на небето -
образци за най-красивите
накити на богините.


                                           

        Кой гали водата

Кой драпира тъканта на залива Гера

с

мириади

мънички вълни?

Дали е вятърът,

който
нежно
небрежно
гали кожата на морезерото Гера
с кутрето си  -
ту насам,
ту натам?

Или са

меките безименни пръстчета
на

мириадите

невидими
същества,

които оставят знаци във видимото

за своята помощ
за нас
и пратеничеството си
отгоре?

храмове във форма на небе

ХІV

          ХРАМОВЕ във форма на небе
и момичета красиви
          с грозде между зъбите, които ни подхождахте!
Птици обезсмислили сърдечната ни тежест във високото
          и толкоз много синьо което обичахме!
Отминаха отминаха
          Юли със светлата риза
и каменният Август с малките неравни стъпала.
          Отминаха
и в очите на дълбините неразтълкувана остана морската звезда
          и в дълбините на очите неотдаден залезът остана!
И благоразумието на човеците затвори границите.
          Застени световните краища
и откъм небето вдигна девет бойни кули
          и върху олтара тялото закла
по изходите сложи многобройни стражи.
          И благоразумието на човеците затвори границите.
Храмове във форма на небе
          и момичета красиви
с грозде между зъбите които ни подхождахте!
          Птици обезсмислили сърдечната ни тежест във високото
и толкоз много синьо което обичахме!
          Отминаха отминаха
Мистралът с островърхия сандал
          и лекомисленият Грегос с полегатите платна червени.
Отминаха
          и дълбоко под земята се заоблачи
на мъртвите гласът издигнал
          черен чакъл и гръмотевици
и бавно и със скърцане на вятъра
          се обърнаха с гърди напред отново,
страшно, на скалите статуите!


***
ода от втора част СТРАСТИ на поемата "Достойно ест" на Одисеас Елитис;
цитирам по изданието на "Народна култура", 1987 г.
превода на Цветана Панициду и Владимир Левчев
с. 61-62

и отново от Одисеас Елитис

 M

                                ОТВАРЯМ устата си  *  и ликува морето

                                   Отнася словата ми  *  в пещерите си тъмни

                             И на малките тюлени   *  ги прошепва

                                          Нощем когато   *  човешките горести плачат

                                 Нарязвам си вените  *  и сънят червенее

                             Превръща се в обръчи  *  из кварталите детски
                        И в чаршафи за безсънни  * те девойки

                                 Скришом да слушат  *  на страсти и жар чудесата

                                      Ухаят глицинии   *  и в градината слизам

                              Погребвам телата на   *  мъртъвците си тайни
                      На звездите им – изменни  *  ци прерязвам

                                        Пъпните върви  *  от злато – да паднат към бездната.

                                   Ръждясва желязото  *   аз века му наказвам
                           Че в мен са изпробвани  *   остриета безчетни
                               Теменужките и нарци  *  сите само
                              В нов нож превръщам  *   достойния нож за Героите

                              Разголвам гърдите си  *  ветрове се развързват

                                     Помитат руините  *  и порочните духове

                               И от облаците тежки  *  се очиства

                                          Земната шир и  *  открива Блажени ливади!

Един псалм от втората част СТРАСТИ на поемата Достойно ест от Одисеас Елитис

в превод на Цветана Панициду и Владимир Левчев;

цитира се по изданието на „Народна култура” от 1987 г., с. 75 .
Много е популярен като песен, заради музиката, написана от Микис Теодоракис като оратория Достойно ест по текстове от поемата. Но не всичко от поемата е включено в ораторията, както и от този псалм са взети само два куплета.

към страна далечна и безгрешна

ХVІІ

        КЪМ СТРАНА далечна и безгрешна сега съм потеглил.

Сега ме следят въздушни създания

        с дъгите на полюса по косите

и с мека позлата по кожата.

        Сред тревите минавам, с коляно – корабен нос

от лицето на земята моят дъх прогонва

        последните къдели на съня.

И до мене дървесата крачат срещу вятъра.

        Виждам чудеса могъщи и странни:

Криптата на Елена е станала чешма.

        Кръстният символ е тризъбец с делфин.

Нечестивата телена мрежа е бяла порта.

        И сега със слава ще премина.

Предалите ме някога слова и плесниците са станали

       мирти и финикови клонки

които казват: Осанна за идващия!

       В лишенията виждам наслада от плод.

Маслинови криви гори със синьо между пръстите

       са годините на гняв зад решетките.

И крайбрежие безкрайно, навлажнено от магията на хубави очи

       е дълбината на Марина

Където аз невинен ще пристъпя.

       Предалите ме някога сълзи и униженията са станали

повеи и незалязващи птици

       които казват: Осанна за идващия!

Към страна далечна и безгрешна сега съм потеглил.

                                                          ХVІІІ

            КЪМ СТРАНА далечна, към страна без бръчки сега съм потеглил.

Сега ме следват лазурни момичета

            и каменни кончета:

върху челата им широки – слънчевото кръгче.

            Поколения мирти ме разпознават

откакто треперех сам в светилището на водата

            викат: свят е, свят!

На Ада победителят, на Любовта спасителят –

            той е Принцът на лилиите.

И отново в миг съм бил рисуван

           от онези критски повеи.

За да получи шафранът справедливост от въздуха.

           Във варта сега затварям истинските си Закони,

на варта ги доверявам.

           Блажени са, казвам, силните, които Непорочното разчитат.

За техните зъби остава зърното опиващо

          На гръдта вулканска и девичата лоза.

Ето, нека да вървят по моите стъпки!

          Към страна далечна, към страна без бръчки сега съм потеглил.

Сега ръката на Смъртта

          Живот дарява

и не съществува сън.

         Бие обедната камбана

и бавно върху огнените камъни се очертават буквите

        СЕГА и ВО ВЕКИ ВЕКОВ и ДОСТОЙНО ЕСТ.

Во веки, во веки и сега, и сега пеят птиците

       ДОСТОЙНА Е платената цена.

…..

Откъси-оди от част Втора, СТРАСТИ,

 от поемата „Достойно ест” от Одисеас Елитис

в превод на Цветана Панициду и Владимир Левчев

по изданието на „Народна култура” от 1987 г., с. 76-77

  

стихотворение на Хьолдерлин с картини на Ешер

В неделя получих от моята приятелка Искра като специален поздрав този клип - с прочутото стихотворение на Хьолдерлин "Hälfte des Lebens - Половината от живота" и картини на Ешер.

Преди години, когато с нея учехме интензивно немски на Алианса, опитвахме да четем и поезия на немски - и в оригинал, и в двуезични издания, и в превод.

Фридрих Хьолдерлин е може би любимият ми немскоезичен поет.

Преди много години имаше един филм за него и трагичната му съдба, озаглавен точно така - "Половината от живота". За съжаление, вече не си спомням нито кой изпълняваше главната роля, нито кой беше режисьорът.
Стихотворението "Половината от живота" е пророческо. Точно наполовина се разпада неговият живот - в здраве и болест. Той преживява 36 години в психиатричен затвор, а до 36 си години учи философия и теология, приятелства с Хегел и Шелинг (с които даже е споделял една мизерна стая в ученическия пансион в Тюбинген),
но най-вече пише уникалната си поезия и преподава.

***

През следващите седмици ще стане дума тук, на блога, за оживената ми кореспонденция с проф. Искра Христова-Шомова това лято.
Оказа се, че огромните текстове, които понякога слагам тук, могат да бъдат четени само през лятото от мнозина посетители на блога, точно поради дължината им.
Вече много познати го споделиха: "Абе, толкова си многословна, че въобще не може да се прочете докрай... само през лятото, когато всичко в културния живот и периодиката замира, тогава човек може да се върне и да прочете по-внимателно някой от твоите "чаршафи"."

Та, проф. Искра Христова-Шомова през лятото открила, че миналата година на празника на светите братя Кирил и Методий - 11 май, и на празника на светите Седмочисленици - 27 юли, съм писала тук за свети Климент Охридски, за глаголицата и за кирилицата.

Както може всеки да се увери, като прочете постовете от 11 май и 27 юли миналата година, моята теза е:
величието на делото както на Методий и Кирил, така и на Климент и Наум и изобщо на първите "учители" не е в това, че са измислили и ползвали глаголицата, а в това,
че са превели Свещеното писание на старобългарски.
Те са апостоли и мисионери на вярата преди всичко, а не обикновени преводачи и учители.
Проф. Искра Христова-Шомова се е засегнала, че съм определила глаголицата като антимнемонична и контраинтуитивна.
Според мен тя е точно такава.
Дори и арменската или грузинската азбука да бяха използвали апостолите на вярата, или пък азбуката деванагари, пак щеше смисълът на делото им да е непроменим.

Щом Словото е станало плът, все едно е с какви графични системи и знаци ще се предават преводите на Свещеното писание на различните езици, според мен.

Но по тези теми, по които поспорихме през лятото, ще я поканя да напише тук като гост-блогър. Защото тя е ръководител на Катедрата по кирилометодиевистика и много се е обидила от това, което съм написала за глаголицата.