Google+ Followers

Tuesday, December 23, 2008

отново за време(то)



Това е поздрав за всички читатели и случайни посетители на блога за идващите празници, но и най-вече за Росен Хинков!
Росене, на Вашия сериозен коментар, разбира се, ще отговоря, но малко по-късно тези дни - защото вече е време за музика и поезия.

Wednesday, December 17, 2008

мислимо ли е времето без промяна

Вчера в Ректората на СУ, в новичката 63 аудитория на третия етаж, се състоя впечатляваща лекция на проф.Ханох Бен-Ями от ЦЕУ в Будапеща.
Темата беше "Time without change?", или малко по-разгърнато преведено, как можем да мислим времето, ако няма промяна.
Лекцията на Ханох Бен-Ями по същество беше полемика срещу някаква теория или хипотеза, изказана от учен, чиято работа не ми е позната.
Човекът, с когото полемизираше Бен-Ями, се казва Шумейкър (а може би Шумахер) и той оспорвал класическата Аристотелова дефиниция, че времето е число на движението/изменението, измерващо го според предишното и следващото.
И така, лекцията на Бен-Ями беше опровержение на хипотетичното допускане на Шумахер или Шумейкър, с други думи, refutation of the conjecture, ако можем така да се пошегуваме с едни известни термини от философията на науката.
Шумахер, или Шумейкър оспорва класическата концепция за времето, като прави следното допускане: да си представим,
*че има място на света, където на всяка трета година времето спира за една година;
*че има друго място на света, където на всяка четвърта година времето спира за една година;
*че има трето място на света, където на всяка пета година времето спира също за срок от една година; и т.н.
Според Шумахер можело да си мислим за такива "локални замръзвания", за места, в които времето спирало и на всичкото отгоре в тях не само че в продължение на една година няма никакво движение, никакво изменение, никакъв растеж и никакъв упадък, но и те били абсолютно ненаблюдаеми за когото и да било отвън.
Сякаш отделени с плътна и непроницаема завеса.
***
Това горе-долу разбрах, но, разбира се, това е преразказ на преразказа, който направи снощи Бен-Ями, и освен това не съм чела работата на Шумахер.
***
На тази хипотеза, която наистина, много повече прилича на научно-фантастичен разказ, отколкото на обосновима хипотеза, Бен-Ями предложи серия от много убедителни - според мен - възражения.
***
Най-първо, дори и всичко да се вцепени в едно такова островче на локално замръзване на времето и изменението, там пак ще има някакви протичания и процеси. Например, ако слънцето нагрява някакъв господин, който точно в минутата на спирането на времето е бил облечен в тъмен фрак и бели ръкавици, температурата на фрака, който е тъмен, ще се увеличи повече от увеличението на температурата на ръкавиците, които са светли.
Съответно и след залез слънце, тъмните предмети ще отделят повече топлина, а светлите - по-малко, защото са поели по-малко през деня.
Та, ето на това логично възражение Шумахер бил отговорил, че в местата на хипотетично локално спиране на времето, спирали не само всички процеси, но и изобщо нищо не можело да се наблюдава, да се види и възприеме от ставащото там.
Сиреч, пълна непроницаемост и "отцепеност" на района.
Логично, на това Бен-Ями възрази, че това означава, че местата с "локалните замръзвания" не просто застиват във времето. Те изобщо изчезват.
Шумахер изобщо ги анихилира, защото, както казва Платон в "Софистът" 247 d-e, ако нещо съществува, то или действа върху друго, или друго действа върху нещото.
Според Шумахер в тези островчета на спиране на времето, не само че няма никакви промени, но и нищо не може да бъде наблюдавано.

Другото възражение на Бен-Ями беше също класическо.
Ако говорим, че на едно островче времето спира за една година на всяка трета година, а на друго островче времето спира на всяка четвърта година и т.н., и т.н., това все пак предполага наличието на един универсален часовник, спрямо който се определя годишното време, летоброенето за всяко едно от тези островчета.

Още по-логично беше и третото му възражение, в което той чрез една интересна схема очерта как изглежда времето за островчето А, където то спира на всяка трета година в продължение на една година и за островчето Б, където то спира на всяка четвърта година.
Как изглежда времето на островчето А, гледано откъм островчето Б и времето на островчето Б, гледано откъм островчето А. С други думи, какво се получава, ако съотнесем едно с друго поне две от тези многобройни и хиротетични островчета на "смразяване на времето".
Тук разсъжденията на Бен-Ями бяха като на Аристотел при заобикалянето на четвъртата апория на Зенон във "Физика"-та, но разбира се, стана дума и за относителността на времето и движението в съответствие с това спрямо какво, от кого и как биват мерени и отчитани. (Това ми напомни най-вече за Галилеевата аргументация за това, че движението и времето в различните координатни системи изглеждат и се описват по различен начин - нещо, което на Галилей му е било съдбовно важно, за да може да обоснове как така "все пак тя се върти" и защо ние не виждаме и регистрираме това).
***
Ханох Бен-Ями, обаче, си послужи най-вече с най-старите класически понятия на Платон - за съществуването като действие и изпитване на въздействие и за привилегированата гледна точка на едно измерващо, която Аристотел лансира като отговор на апорията на Зенон за "стадиона".
***
С други думи, поне за мен впечатлението от неговата лекция в опровержение на хипотеза на Шумахер, която не познавам от личен прочит, е: да запазим релативизма при мисленето на времето и изменението, но в някакви мислими граници, защото при ексцесии, каквито лансира Шумахер, вече навлизаме в научната фантастика.
***
Лекцията беше придружена от прожектиране на многозначителни снимки и репродукции на известни произведения на изкуството с часовници, така че аудиторията беше подпомогната и визуално.
След лекцията имаше дискусия, в която се включиха колеги от Института по философски изследвания от БАН, а след това би трябвало да е имало представяне на магистърски и докторски програми на ЦЕУ-Будапеща, но не останах за тях.
Освен това, не видях никакви студенти, защото за жалост, една толкова впечатляваща лекция не беше достатъчно добре разгласена - кога, къде и как ще се случи.
***
А, и още нещо, което направо ме порази още от пръв поглед.
Професор Ханох Бен-Ями поразително прилича на моя любим преподавател по философия на науката Веселин Петков - същата висока и слаба фигура, същият ръст, същото физиогномично изражение на лицето...

Понякога наистина съм се чудела как така едни и същи занимания и интереси моделират фигурите и лицата на хората със сходни научни (и всякакви други) страсти по сходен начин.

Веселин Петков (за него вижте тук http://alcor.concordia.ca/~vpetkov/) се интересуваше и продължава да се занимава със същите най-спекулативни проблеми на теоретичната физика и философията на науката като Ханох Бен-Ями - движение, изменение, време,съществуване, относителност, обща и специална теория на относителността.

Tuesday, December 16, 2008

Херодот за справедливостта и разликите между Европа и Азия

Свободата и проблемът за противостоенето между Европа и Азия


Има едно много популярно място от Херодотовата “История”, което научават всички, които учат макар и малко старогръцки език, или култура, или литература. Това е разказът в седма книга (136) за това как двама лакедемонци били принуждавани от телохранителите на Ксеркс да коленичат и да направят метан пред него. Всъщност това, което трябвало да направят, е едно специфично персийско телодвижение, което включва както падането на колене, така и поклон до земи. Лакедемонците обаче отговорили, че никога няма да направят това, защото гърците нямат такъв обичай – един свободен човек да коленичи и да прави метани пред друг простосмъртен човек, пък бил той и великият персийски цар.

Това е една от емблемите на елинското свободолюбие. За него най-впечатляващи се няколко места от последните три книги на “Историята”. Тъкмо в последните три книги най-добре се вижда как гърците са се самоопределяли и как са мислили за себе си като общност. Елинската общност има обща кръв, общ език, общи светилища на боговете и подобни жертвоприношения и обичаи. (VІІІ, 144). И все пак най-определящото в това общо елинско самоопределяне е свободолюбието.

Има още няколко кратки анекдотични разказчета, чрез които Херодот представя елинското понятие за свобода. Например, минидиалогът между двама знатни перси, когато разбрали, че като награда за първо място в Олимпийските игри всеки един победител получава не пари, злато или сребро, а лавров венец. Признанието и уважението на другите имали най-важно значение за онези хора, а не материалното осребряване на едно високо постижение. Според Курт фон Фриц гръцкото свободолюбие и гръцкият дух се е проявил в “Историята” и особено в последните три книги най-ефектно тъкмо чрез метода на разказването на такива кратки анекдотчета. Всички останали ценности и добродетели са представени и разказани в първите шест книги чрез метода на наративирането, на разказването на разкази или истории, в които са вплетени още по-малки разказченца и историйки, или чрез дълги трагедийни диалози или триалози, но тъкмо най-важната ценност – свободата – е представена с най-кратката форма, формата на анекдота .

Макар че Херодот никъде не взема окончателно решение кое е най-доброто държавно устройство, все пак за първенството на демокрацията можем да съдим по няколко причини. Първо, от изхода на тежкия военен и цивилизационен конфликт, заради който е написана цялата тази “История”. И второ, по метода на преценяването от противоположното. Херодот на много места несъмнено внушава и убеждава, но също така и изрично заявява: “на света няма нищо по-несправедливо и по-оцапано с кръв от тиранската власт”(V, 92).

Елините победили, защото са се стремели към най-справедливото и като венец и цел на справедливостта постигнали свободата. Без справедливост няма свобода, но и без свобода няма справедливо полисно устройство. Това е голямото философско и етическо послание на Херодотовата “История” според мен: свободата е цел на справедливото обществено устройство, но и нейна решаваща предпоставка, условието, без което не може. Свободата и справедливостта в полиса са взаимоопределящи и взаимопредполагащи.

Голямото историческо и политическо послание на “История”-та не е било оспорвано от никого: елините победили многомилионните войски на завоевателите , защото били свободни и техен единствен деспот във всеки един полис от онези, които спечелили победата, бил законът и само законът. Елините победили, защото били свободни и равнопоставени пред закона във всеки един от полисите, които извоювали победата във войната. Тази свобода резултирала в равноправие, а оттам - и в икономическо благоденствие . Тази свобода им донесла граждански мир в някои от най-важните полиси, впоследствие тъкмо те се утвърдили като политически и икономически лидери пред останалите, а мирът между тях и обединяването им срещу общия враг от Азия спечелили победата – свободата на Европа.

Херодот не се колебае и да обобщи, и да предупреди: победата и свободата са били постигнати, защото между елините е имало справедливост, свобода, равнопоставеност и мир – както вътре в полисите им, така и между най-силните от полисите. “Ако се стигне до раздори за водачество, Елада ще загине”, пише той (VІІІ, 3). Уви, точно така и става по-късно, когато раздорите между някогашните най-важни съюзници – атиняните и лакедемонците – разпалват Пелопонеската война и с това поставят началото на края на класическия гръцки свят. Това е и най-важната поука за европейското човечество от края на гръко-персийските войни до края на Втората световна война, и до днес: на нашия континент трябва да има справедливост и равнопоставеност между народите и страните, разположени на него, защото без тях няма да има нито благоденствие, нито мир, нито свобода. Затова философското осмисляне на най-старата европейска “История” има несъмнена актуалност.

***

Ще добавя още няколко твърдения като заключение.

Когато говорим за европейско-елинско-западните ценности и тяхното противопоставяне на източно-азиатско-варварските обичаи, трябва да изтъкнем, че това е една от най-спорните теми в интерпретациите на Херодот: как точно си противостоят Европа и Азия? Как точно са противопоставени те от него? Мнозина изтъкнати представители на класическата филология (особено на немскоезичната) и на античната философия пишат за Херодот като за автор, който едва ли не представя съвършено различна природна и историческа същност на двата континента.

Темата за абсолютната противоположност на Европа и Азия, за изключителното превъзходство на елинското над източното във всяко едно отношение, и на европейския дух над азиатския, е много широко застъпвана от редица именити философи и изследователи на античността особено през ХІХ век. Има обаче и изключения. Например много популярната и до днес Културистория на Гърция на Якоб Буркхард. Той е сред малцината автори, които още в средата на ХІХ век поставят под въпрос основателността на европоцентристките предразсъдъци и предубеждения. Много може да се спори дали Буркхард прави всичко възможно, за да разбие тези митове, или ги преутвърждава. Но все пак не може да се отрече, че той настоява и изтъква любопитството, любознателността, понякога дори възхищението и безпристрастността, с която Херодот описва варварите (и особено египтяните).

Най-куриозна според мен в това отношение е позицията на Вернер Йегер. В предговора към влиятелното си тритомно изследване на гръцката философска образованост “Пайдея” той изповядва своята оценка за незначителността и варваризма на източното във всяко едно отношение. Малко след публикуването му през октомври 1933 г. големият аристотелист и елинист вижда раждането и шеметните успехи на варварството в сърцето на Европа. Принуден е да емигрира в САЩ. Въпреки това нито при следващите преиздания на книгата на немски, нито за превеждането и преиздаването на английския превод той не редактира и не заглушава тези псевдо-органицистки и почти расистки обертонове. Симптоматично е също така, че Йегер изобщо изключва от трилогията си Херодот. На него са отделени само няколко високомерни реда в уводните параграфи на главата за Тукидид .

За съжаление, евровисокомерие има и в позицията на Ерик Волф по този проблем на страниците на многотомната му история на античната философия на правото: “In seiner ίστορίη fasste er dieses Motiv nicht als Kampf gleichartiger natuerlicher Lebensmaechte auf, sondern als Zusammenstoss ungleichartiger geistiger Wesenheiten. Die politisch-geschichtliche Daseins-form der hellenisch-europaeisch-okzidentalen Menschheit erschien ihm von Grund aus anders als die der barbarisch-asiatisch-orientalischen. Darum hat er den Gedanken der Eigenart und Unterschiedenheit nationaler und regionaler Kulturkreise (fern von hybrider Ueberschaetzung des eigenen) betont herausgearbeitet und sich damit von der sophistischen Lehre, wonach der Mensch φύσει jederzeit und ueberall der gleiche sei, abgegrenzt” .

Според мен, при цялото противопоставяне, съпоставяне и противостоене на елинското и източното, на европейското и варварското, при Херодот няма никакъв европоцентризъм и никакъв расизъм, защото за него няма разлика между хората по природа. Европоцентризъм и расизъм има при лекаря Хипократ, донякъде при Платон, особено много при Аристотел и при голяма част от гръцките оратори от V и ІV век пр. Хр. Херодот, напълно в съзвучие с убедеността на своите приятели-софистите, с цялата си “История” и с всички разказани истории в нея показва, че хората навсякъде са еднакви, че човешката природа е еднаква, но законите и обичаите разграничават човешките общности, като правят едни от тях справедливи, свободни, мирни и благоденстващи, а други – жестоки, деспотични и безправни. В Херодотовата “История” има няколко диалога, в които се обсъжда човешката природа и човешката участ, мимолетността на щастието и превратността на съдбата, незадоволимостта на алчността и на ламтежа за власт: в разговорите между атинския законодател Солон и лидийския владетел Крез (І, 29-33); между коринтянина Люкофрон и сестра му, останала анонимна (ІІІ, 52) ; между Ксеркс и чичо му Артабан(ос) (VІІ, 45); между Ксеркс и Демарет(ос) (VII, 101-104). Да не забравяме и поучителната история за Амасис (ІІ, 172) и неговото писмо до тиранина Поликрат (ІІІ, 40).

Все едно дали събеседници и/или герои на разказа са атиняни, лидийци, коринтяни, лакедемонци, перси, мидийци, египтяни – казаното от тях и/или случилото се с тях се отнася за всички хора и за цялата човешка природа изобщо, а не за принадлежащите на една или друга общностна група. Както с няколкото диалога, в които изрично се тематизира питането “Какво е човекът?”, така и с всичките си човешки истории бащата на историята внушава: Всички ние като хора сме еднакви и имаме еднаква природа, но обичаите и нравите, традициите и законите ни са различни. Оттам следва и различната ни историческа и политическа съдба.

През последните десетилетия културната и историческата антропология направиха много за развенчаването на някои вредни митове и предразсъдъци . Дори и ако не използваме методите и концептуализациите на по-новите дисциплини (аз и другия; самовъзприемането ми като налагащо чуждото възприемане и възприемането ми от другия като задаване на самовъзприемането и др.), а останем на позициите на една по-стар(омодн)а концептуална схема и настояваме, че има една обща човешка природа, така както са го правили Херодотовите приятели - софистите - и както го правят и до днес всички религиозни антрополози, пак ще можем да видим: според него човекът е полисно същество. Свободата и демокрацията не са някакви квазиорганични или псевдоприродни израстъци, които виреят в Европа, но не и в Азия, не са еманация на някаква geistigе Wesenheit, която е една на единия, а друга – на другия континент. Напротив, на страниците на “Историята” са споменати имената и са разказани миниисториите на над 50 тирана от над 50 гръцки полиса. Свободата и демокрацията се постигат само там и тогава, когато гражданите на един полис положат усилия за това.

Да добавя и още две колоритни случки, за които се разказва в края на “Историята”. Главен герой и на двете е спартанският предводител Павзаний. След битката при Платея той бил посъветван от един виден гражданин на Егина да отмъсти и да се погаври с трупа на убития Мардоний, тъй като след поражението и убийството на храбрия Леонид при Термополите, по заповед на Мардоний и Ксеркс главата на спартанеца била отрязана и набита на кол. След победата на Павзаний над Мардоний при Платея него го съветват да отмъсти за поругаването на трупа на чичо му по същия начин. На това обаче Павзаний отвръща: “Чужденецо от Егина, благодарен съм ти за добронамереността и за далновидността ти, но твоето мнение не е полезно. Ти издигна мен, отечеството ми и подвига ми нависоко, а после съвсем ме принизи, съветвайки ме да се гавря с мъртвец, като смяташ, че ако постъпя така, моята слава ще стане още по-голяма. Но това подхожда повече на варвари, отколкото на елини и затова ги и порицаваме...” (ІХ, 79).

Отмъщението не носи справедливост и гавренето с труповете на победените врагове не е възмездие. Това е елинската етическа ценност и впоследствие европейска норма. Впрочем, това е и едно от малкото митологически влияния, въздействали върху разбирането на мнозина гърци в епохата на класиката при формирането на мисленето им за справедливостта и справедливото. Това разказва за пореден път Херодот и с това поставя своеобразен огледално-симетричен финален акцент, който е етически контрапункт на разказаното в края на първа книга за гаврата на масагетската царица Томирис с трупа на победения Кир.

И последният, но не и като значимост ценностен детайл е в анекдота за това, как след битката при Платея и събирането на плячката от хилядите сребърни и златни съдове, от златоткани завеси, постелки, покривки и разкошни тъкани, Павзаний заповядал на хлебарите и готвачите да приготвят едно угощение “по персийски”. При вида на целия източен материално-гастрономически разкош и разточителство Павзаний се запитва: защо им е трябвало на хора, живеещи в такова богатство, да тръгнат на поход срещу елините с техния скромен и беден бит?

Отново чрез минианекдот Херодот подчертава нещо, което е било много характерно за тогавашното елинско разбиране за свобода и достойнство. Може да си беден и безимотен, но ако си свободен гражданин и живееш с достойнство, това прави живота ти удовлетворителен и смислен . Това е несъмнената поука от няколкото места, в които се набляга на добродетелното достойнство и скромната простота в материалния живот на тогавашните гърци. Обръщам внимание на това в края на този текст, защото според един известен съвременен автор на изследване върху новоевропейската “идея за Европа”, в по-ново време се е случило точно обратното – стремежът към притежаване на лично имущество и на собственост е изключително важен детерминант за манталитета на човека, който се самовъзприема като европеец... Това обаче е тема, в която няма да навляза подробно сега .
***
Ще завърша този текст с един цитат от нашия философ на историята, на когото той е посветен – Стефан Попов:
“Историята на Древна Елада е история на борбата, която тази най-ранна европейска историческа издънка води с напиращите от изток азиатски сатрапи. Стара Гърция е страната, където за първи път в историята се случва, щото в събрание на хора, родени не като роби, се гласува върху политиката на тяхната държавица и където вотът бива зачитан, без да предизвиква циничен присмех от неограничен властелин. За разлика от това напреднало политическо съзнание, всички източни царства в Азия почиват на мистично-религиозно начало, което обвързва безнадеждно духовното и верското съзнание в традиционни представи и не позволява никакво развитие на обществените отношения в една закрепостена йерархия. Гърците откриха, затвърдиха и предадоха на идващите след тях народи свободата на човешката личност и затова биват чествани като преките предтечи на културна Европа” .

post scriptum:

*150-те лекции на българския дипломат, писател и публицист, но преди всичко философ на историята Стефан Попов, на когото е посветен този текст, са били излъчени в ефира на Радио Свободна Европа през 1976 и 1977 г. За жалост някои от тях са изгубени в архива на радиото, но оцелелите 122 лекции са публикувани в респектиращото издание “Идеята за Европа през вековете”, С., 1999, Изд. ЕТ “Юлиана –М”, 363 с.

* На български има издаден пълен и частичен превод на Херодотовата "История". Пълният е дело на Петър Димитров и е редактиран от Георги Михайлов. ДИНИ, С., Част І, 1986, Част ІІ, 1990. Предговор Богдан Богданов.
Частичният превод е в изданието “Херодот. Исторически новели”, С., 1982, Народна култура, превод Доротей Гетов. Редакция и предговор Петър Димитров.
Двамата преводачи са избрали различни начини на транскрибиране и предаване на имената на основните участници в разказа. Петър Димитров е избрал да ги транслитерира по начина, по който у нас се чете старогръцки. В повечето случаи в моя коментарен текст героите се споменават така, както той ги е транслитерирал в пълното издание, а също така и почти всички цитати са от неговия превод в посоченото издание.

*За важността на Херодотовия текст за гръцката култура и за нейното разбиране днес вж. в библиотеката непубликуваната дисертация и автореферата към нея на Виолета Герджикова "Идеи и понятия за култура в старогръцката проза V - IV в". Както и обзорната статия на Янко Янков Херодот. На адрес: http://iankov.blogspot.com/2007/08/blog-post_7957.html

*От гледна точка на философията на правото и на историята на философията на правото най-подробното изследване на справедливостта и справедливото, което съм ползвала при писането на този текст, е многотомната поредица на Ерик Волф “Гръцкото правно мислене”: Wolf, Erik. Griechisches Rechtsdenken. Vittorio Klostermann. Frankfurt am Main. (1950-1970);
Band I: Vorsokratiker und fruehe Dichter.; Band II: Rechtsphilosophie und Rechtsdichtung im Zeitalter der Sophistik. Band III, 1:Rechtsphilosophie der Sokratik und Rechtsdichtung der alten Komoedie. Band III, 2: Die Umformung des Rechtgedankens durch Historik und Rhetorik; Band IV, 1: Platon. Fruedialoge und PoliteiaBand IV, 2: Platon. Dialoge der Mittleren und spaeteren Zeit. Briefe.

* С този откъс завършвам публикуването на откъсите от текста за справедливостта като лична дородетел и справедливото в политическото според Херодот.В цялост и с всички бележки, препратки, цитати и библиография, все още текстът може да бъде намерен на сайта на специализирания курс "Актуалната античност. Политическото мислене на античния свят", който провеждахме миналата година.

Sunday, December 14, 2008

един прастар спор за политическото

Херодотовата “История” ни предлага и няколко важни места, които заслужено могат да бъдат четени и тълкувани като основоположения на световната политическа теория.

В трета книга след като разказва как седмина перси се разправили кърваво с магите (или маговете) и си върнали властта, Херодот представя нещо като “протокол от дневния ред” на един съвет, на който най-изтъкнатите персийски първенци обсъдили как трябва да стоят държавните работи и как да бъде устроен техния общ живот. (ІІІ, 80-82)

Отан(ес), същият онзи Отан(ес), чийто баща бил заклан и одран заради корумпираното си правосъдие, се изказал в защита на това мнозинството да разполага и да упражнява властта. Наистина, не можем да очакваме още при Херодот разгърната аргументация и понятия, изведени с дефиниции. Той си служи с истории, чрез които внушава смисли, които по-късно ще изпълнят едни или други политически или етически понятия. Според мен никак не е случайно, че Херодот е режисирал речта в защита на властта на мнозинството да бъде произнесена тъкмо от Отан(ес). Тук виждаме таланта на писателя, който теоретизира чрез историческото разказване, поднесено в ненатрапчива литературна форма. Контекстът на личната история на Отан(ес) е вледеняващ: историята на един син, който става съдия и седи точно на съдийския трон, над който е опъната нарязаната на ивици кожа на корумпирания му баща. Не случайно тъкмо човекът с такава съдба се изказва против монархията. Тук отново Херодот представя разсъждението по негативен път, отрицателно. Отан(ес) говори много повече за това защо едноличната власт е увреждаща и пагубна за този, който еднолично я упражнява и за хюбриса – надменността, високомерието, безчинството и самопревъзнасянето, които тя поражда в монарха. Неговата реч може да бъде характеризирана по-скоро като психологическо размишление за вредата на едноличната власт за самия еднолично властващ субект и в по-малка степен за произвола и безчинствата, които той извършва над подчинените нему.

След това Отан(ес) казва защо отрицанието на монархията е много повече за предпочитане: “А народовластието най-напред е едно твърде хубаво название, то значи законоравенство; и второ, то не върши нищо от това, което върши един монарх; длъжности раздава по жребий, търси отговорност за изпълнението им, всички решения се вземат общо. Така че аз съм на мнение да изоставим монархията и да издигнем народа, защото в него е всичко.”

След него се изказва Мегабюксос ( или Мегабикс), който диалектически снема в речта си казаното от Отан(ес) – съгласява се с него, че монархията е нещо лошо, но не се съгласява, че върховната власт трябва да бъде предадена в ръцете на народа. Според него “няма нищо по-неразбрано и дръзко от негодната за нищо тълпа. Неприемливо е мъже, които бягат от царския произвол, да се оставят да затънат в своеволията на необуздания народ. Царят, като върши нещо, знае какво върши, а народът не разбира... нека народът управлява онези, които мислят зло на персите, а ние да изберем няколко най-добри и сговорни мъже и да им поверим върховната власт. И ние всъщност ще бъдем между тях, тъй като само от най-добри мъже е възможно да се родят най-добри решения”.

Струва ми се, че освен всичко останало в последните казани думи от Мегабюксос (или Мегабикс) Херодот е вложил една фина ирония.

Последен от тримата говори Дарий и той също диалектически снема казаното в предишната реч – съгласява се с едното твърдение, но не и с второто. Първото, което Дарий приема, е отрицанието на народовластието, изразено от говорилия преди него, но не приема възвеличаването на управлението на малцинството от най-добрите като най-добро държавно управление.

“...нека да вземем трите форми на управление – народовластие, олигархия и монархия, - които се смятат за най-добри, аз твърдя, че монархията е далеч най-добрата власт. Защото наистина не би могло да има нещо по-добро от властта на най-добрия мъж – с такова мнение той би управлявал безупречно народа, а решенията си срещу враждебно настроени мъже по този начин би запазил в най-голяма тайна. При олигархията, където мнозина упражняват добродетелите си в интерес на общността, обикновено се получава силна лична омраза; защото всеки желае сам да оглави останалите и да се налага и така стигат до големи вражди помежду си; пораждат се раздори, от раздорите – кръвопролития, а от кръвопролитията до монархията има само една крачка и по това личи колко монархията е по-добра като власт. Ако ли народът е на власт, невъзможно е да не се получи злина; ако се случи злоупотреба с държавните работи, между злоупотребилите не се поражда омраза, а силно приятелство, защото злоупотребилите с държавните работи преди това са се сдружили в съзаклятие".

В този разговор и в третата реч впечатлява силната психологизация на тълкуването на държавното устройство. Както и при Отан(ес), Дарий говори повече психологически, отколкото политически – набляга повече на вредата за индивидуалните души на олигарсите, които се развращават от олигархичното владеене на властта, а не толкова за вредата за човешката общност, която страда от тяхното лошо управление. И така както речта на Отанес в защита на управлението на мнозинството е положена в канавата на личната му съдба – осиротяването след прекомерното наказание, наложено на баща му от тиранията на Камбис, като симетрична история на този спор за държавните устройства, е разказана историята на възцаряването на Дарий. След като четиримата слушатели на спора между Отанес, Мегабикс и Дарий единодушно се присъединили към възхвалата на царската власт, те решили, че е най-справедливо чрез жребий да определят кой от тях да се възцари. Но Дарий и неговият коняр намерили начин да измамят останалите и това е може би първият случай на фалшифициране на избори и жребий в историята на човечеството... (ІІІ, 85).

Херодот разказва всичко това безпристрастно, без в този момент да даде знак на него кое държавно устройство му се вижда най-добро. Важно е, все пак да отбележим, че когато се вгледаме в гръцките думи, в този разговор Отанес говори за предимствата на управлението на мнозинството и за лошата монархия, Мегабикс говори за предимствата на управлението на малцина най-добри и най-достойни, а Дарий говори за израждането на управлението на малцинството. С други думи, виждаме почти всички термини от класическия Аристотелов канон на добрите държавни форми и техните изродени варианти. Херодот ни предава одобрението на Отанес за политейята и осъждането му на тиранията, одобрението на Мегабикс на аристокрацията и осъждането на лошата демокрация, и възхвалата на Дарий на добрата монархическа власт и осъждането на олигархизма. Сиреч и шестте основни форми на държавно управление – трите хубави и трите изродени, които по-късно Аристотел канонизира в “Политика”, са представени в един много силен с внушенията си исторически наратив, психологически аспект и литературен мизансцен, а и са характеризирани, макар и бегло, политологически.


Справедливото в управлението на мнозинството


В този прочут разговор като че ли най-силни, макар и лаконични са политологическите характеристики, направени от Отанес на управлението на мнозинството – онова, което по-късно Аристотел ще нарече политейя. “Първо, даже името на това държавно устройство е хубаво, защото означава равенство пред закона. Второ, при управлението на мнозинството не става нищо от онези неща, които стават, когато има еднолично управление; то е отрицание на своеволията на деспотите и тираните (като се внушава, че там лошото е следствие от овластяването на един, а неговото позитивно противоположно е резултат от притежаването на властта от мнозинството). Трето, длъжностите се раздават чрез жребий. Четвърто, на изпълняващите тези длъжности им се търси отговорност за начина, по който са ги изпълнили. Пето, последно в този ред на изброяване, но не и по важност, всички решения се вземат общо.

Още няколко важни черти на полисното народовластие Херодот подчертава в пета книга, когато разказва за политическите борби в Атина и за войните на атиняните със съседните елински полиси.

“Тъй мощта на Атина се увеличила. Ясно е не само от един пример, но и от много други навсякъде, че равноправието е отлично нещо, щом като дори и атиняните, управлявани от тирани, не били по-силни във война от нито един от живеещите около тях народи; като отхвърлили тиранията, те станали първи по сила. Тези неща показват, че поробени, те се оставяли да бъдат мачкани, работейки за благото на господаря си, а след като били освободени, всеки работел стараейки се за себе си.V, 78"

В отхвърлянето на тиранията – най-лошото от всички общностни устройства – е коренът на възмогването на Атина като най-силния гръцки полис във военно отношение. В свободата на нейните граждани-мъже и във възможностите за осъществяване на техните лични интереси е разковничето и на нейния икономически подем. Да се работи за частното стопанство и домакинство, за индивидуалното преуспяване, а не за прищевките на тирана, който в икономически аспект е и върховен собственик на всичко в деспотствата, това е било материалният фундамент на атинския полисен градеж.

Има още една много важна дума, на която трябва да обърнем внимание в гръцкия текст. Това е думата isagorie. Тя означава не само постигане на равноправие на агората, сиреч равнопоставеност на свободните граждани-мъже да притежават равни права да избират и да бъдат избирани като по този начин съ-участват в политическата власт. Думата isagorie в буквален смисъл означава правото на агората да бъдеш равен с другите, понеже имаш равно право на глас, можеш да се изкажеш свободно и изразеното от теб е равностойно на казаното от всеки друг мъж – свободен гражданин. Isagorie означава свобода на словото.

Свободата, равнопоставеността и индивидуалната значимост на всеки един от атинските граждани се оказват съдбовни не само за техния полис, но и за цяла Елада. След едно много дълго хипотетично разсъждение в седма книга (138-139), което можем обобщително да предадем като “какво би станало, ако не беше така и свободните атиняни не се бяха противопоставили на великия персийски цар”, Херодот заключава: атиняните са спасители на цяла Елада.

Наистина това изтъкване на решителната роля на атиняните за благополучната развръзка от цивилизационния гръко-персийски конфликт не означава, че Херодот подценява останалите полиси и територии на Елада. В книга седма има един много интересен разговор между Ксеркс и Демарет(ос), в който те спорят за съотношението между свободата и храбростта. Разбира се, Ксеркс твърди, че свободният човек не може да бъде смел и да се брани, нито да воюва, а трябва да бъде управляван по техния обичай и принуждаван да се жертва за своя господар. Отговорът на Демарет(ос) е красноречив:
(102) “бедността винаги е била част от живота на елините, но доблестта им е изкована от мъдрост и строги закони; с нейна помощ Елада се защищава от бедността и деспотизма”.

Добродетелта, достойнството на Елада и на нейните полиси и граждани е достойнство или добродетел, изковани от силата на закона, на правилата и реда, еднакви и валидни за всички. В този спор има и още един израз, който след това ще се превърне в едно от най-важните понятия и принципи на всяко държавотворчество и законотворене. Когато дава пример с храбростта на лакедемонците, които според него са най-добри във военното дело сред всички мъже, Демаретос отново подчертава, че тя се храни от тяхната свобода и прави едно много важно уточнение: (104) ...бидейки свободни, те не са свободни във всичко; за тях има господар – законът, от който те се плашат още повече, отколкото твоите хора от тебе.

Върховенството на закона не е просто поредната характеристика на управлението на мнозинството или народовластието. Виждаме, че според Херодот то е и най-важното, решаващото и незаобиколимото, от което зависи постигането на най-висшата цел и ценност – свободата.

Tuesday, December 9, 2008

Конституцията и кръвта. Панделис Букалас. "Катимерини", 9 декември

Конституцията и кръвта. Панделис Букалас

Ноември 1980. На власт е Нова Демокрация. Масови демонстрации. Стаматина Канелопулу, на 21 години, е пребита до смърт от полицейска палка. Кипърският студент Яков Кумис, на 26 години, е убит от куршум. Обещаното “пълно разследване” и “назидателно наказание за виновните” остава само празни думи. Виновните така и не са намерени, а спецчастите получават посланието, че са безнаказани.

Ноември 1985. На власт е ПАСОК. Екзархия. Полицейският служител Атанасиос Мелистас убива Михалис Калтезас, 15 годишен, като го застрелва в тила. Министърът Мениос Куцойоргас подава оставка, като формалност, но тя не е приета от премиер-министъра Андреас Папандреу.
Първоинстанционният съд осъжда Мелистас на две години и половина затвор, но впоследствие при обжалването е обявен за невинен. Отново посланието е безнаказаност.

Декември 2008. Екзархия. Мъжага от спецслужбите с прякор “Рамбо” убива Александрос Григоропулос. Куршумът пронизва 15 годишното момче в гръдния кош. Десетки свидетелите твърдят, че спецполицаят е прострелял момчето след обичайна “размяна на любезности”, а след това невъзмутимо е напуснал със свой колега, като е изоставил момчето да издъхне в локва кръв.
Вътрешният министър Прокопис Павлопулос и неговият заместник подават оставки, като формалност. Министър-председателят Костас Караманлис не ги приема.
Потресени от смъртта на другаря си, студентите/учениците дават воля на гнева си. Отиват на гроба на Незнайния воин и оставят там цветя и книги. Сред книгите някой е оставил и един екземпляр от Конституцията, с две подчертани места:
Член 2.1, който казва, че уважението и защитата на индивида са първо задължение на държавата и член 5.2, който казва, че всички хора, живеещи на гръцка територия разчитат на цялостна защита на техния живот, чест и свобода.
Това “всички хора” е подчертано от студентите. С кръв.

Monday, December 8, 2008

Кралската филхармония и Дийп Пърпъл



Това е откъс от началото на Концерт за група и оркестър, представен през септември 1969 г. в Роял Албърт Хол.
Музиката е композирана от Джон Лорд, а диригент на Кралския филхармоничен оркестър е Малкълм Арнолд.
Различни откъси от концерта има още няколко в ЮТюб.

Sunday, December 7, 2008

отзив от студентите за мен и за античните философски школи

De philosophicis scholis


Ползата винаги се разглежда само като следствие на нещата, които са отминали, тя никога не е еднозначна и винаги предизвиква разногласия. За радост те не са сериозни, ако все пак ползата е неоспорима, а това, което е критикувано е всъщност нейната многостранност. Празно би било цялото изложение, ако не се дадат примери, които да призоват убедителността на наша страна. Защото съдиите ни няма да са, по думите на Аристотел, необразовани хора, а именно противоположното. А всъщност по-важното е, че са не само образовани, но и умни, две особености, които се срещат твърде рядко в една и съща личност. Затова нека добавим само настоятелното си твърдение, че, пряко мнението на самия ни преподавател, който твърди, че курсът "Антични философски школи" не е бил полезен заради обстоятелства, които, смеем да сме сигурни в това, изобщо не са били в негова вреда, прекараните часове в разглеждане философската страна на Античността са не само приятни, но също така и нужни, не само за нас, които вече сме се възползвали от преимуществото да сме ги посещавали, но и за следващите, желаещи да се впуснат в изследването на едно от лицата на древността, лице, без чието познаване не може и да се говори за успех в начинанието, което сме си поставили – да наблюдаваме основанията на нещата.
Достойнствата на курса са много повече, отколкото преподавателят би дръзнал да изтъкне, вследствие на природната си свенливост, ненатрапчивост и огромно желание да даде на студентите си възможно най-много от знанията и опита си, и то далеч не само в сферата на философията. Напълно безпочвени са постоянните терзания на преподавателя, че курсът не е бил пълноценен. Напротив, запознахме се с античната философия така, както не бяхме и предполагали, че е възможно. Особено важен е фактът, че всеки час четяхме текстовете на философите в оригинал и по този начин навлязохме в предмета на курса много по-дълбоко, отколкото бихме могли иначе. Наред с най-важните схващания на всеки философ, се запознахме и с езика и стила му, със специфичната му терминология – обикновено ключова за разбирането на учението му, рагледахме из основи идеите му. Освен това преподавателят ни снабди с огромно разнообразие от справочници, които предлагат различни гледни точки върху философките учения, върху проблемите на разбирането и осмислянето им и на гръцката мисъл изобщо. Друг особено важен момент е фактът, че лекциите имаха по-скоро формата на упражнения – всичко постоянно се подлагаше на дискусия, всяко твърдение, всеки термин – от етимологичната му основа та чак го вариациите в превода и съответно значението му в съвременните езици. Не на последно място трябва да се отбележи и атмосферата на спокойствие и непринуденост, а най-вече постоянният хумор, който съпровождаше всеки час, който не само че не накърнява важността на предмета, но всъщност прави учебния процес много по-приятен и лек, и действитлно спомага за бързото усвояване на сложния материал. Преподавателят винаги беше готов да отговори на въпрос, да спре излагането на нови идеи, за да се довърши дискусия по стар проблем, да направи справка, да препоръча литература...

Това е курс, който не отминава просто така и наред с историята на хода на античната мисъл научихме и един от най-важните принципи, които тласкат човек да извършва това, което най-ярко го прави именно човек – да мисли – добре известния принцип на Симонид, запазен за нас в първа книга на „За природата на боговете” на Цицерон:
„Quanto diutius considero, tanto mihi res videtur obscurior.”

автор, предпочел да остане дискретен


post scriptum:
Всяка житейска ситуация и професия има както добри, така и лоши страни.
Всъщност както много добри, така и много лоши страни.
Досега съм имала само една професия и само едно работно място.
Много неща не ми харесваха и продължават да не ми харесват както в тази професия, така и на това работно място, и за това написах и публикувах стотици страници през последните години...
Но все пак, очевидно е, че щом не променям нито професията, нито работното си място, има нещо, което е в противовес на лошото.
Най-хубавото на работата на университетския преподавател е преподаването, общуването със студентите.
Всяка година и всяка група се получава различно.
Не всичко зависи изцяло от преподавателя, нито изцяло от студентите.
Понякога съм била в добра интелектуална и духовна форма, а студентите като цяло не са имали съответния интерес към античността, в други случаи съм преподавала на много заинтригувани, любознателни и старателни студенти, но точно тогава личен приоритет ми е била дисертацията или отглеждането на децата, или борбата за промяна...
Понякога съм давала на студентите повече, отколкото една група може да (въз)приеме, а друг път не съм била в емоционално равновесие да им дам толкова, колкото заслужават.
За най-добри преподавателски години смятам първите пет години на преподаването ми.
Тогава водех само семинари и спецсеминари.
Тогава разбрах колко е трудно да се направи добро упражнение, да се предизвика диалог, в който да участват много от тях, но постепенно се научих.
***
В навечерието на студентския празник реших да споделя с читателите на блога
този ласкателен отзив, който получих от студентите от класическа филология за съвместната ми работа с тях през втория семестър на миналата учебна година.
Те са си спестили критиките, забележките и препоръките, за които несъмнено също са им дала повод, и са решили само да ме похвалят.
Сигурно защото са преценили, че съм прекалено склонна към автоупреци и интуитивно са решили да ме окуражат като преподавател.
***
Да, ето заради такива колегиални жестове от младите колеги продължавам все още да бъда преподавател.

Monday, December 1, 2008

романът за Платон с писмата до него в "Голямото четене"

Посланията до Платон в “П и с м а д о Е г и н а”

от Николай Гочев


Книгата на Николай Гочев “Писма до Егина” е литературен опит, който няма аналог не само в българската, а доколкото ни е известно и в световната литература. Защо? Защото неговите “Писма до Егина” са писма, адресирани не до кого да е, а до Платон. Платон – знаменитият елински философ-и-писател, който създава забележителна и дискутирана и до ден днешен литература-и-философия и философия-в-литература. Всеизвестно е мястото на диалозите на Платон и в историята на човешката мисъл, и в световната художествена словесност.

Опитът на Николай Гочев е да “сговори” диалозите и писмата му, и да помогне на читателя да ги види откъм една посока, неизпитвана досега по художествен път. В епистоларния роман на Николай Гочев Платон не е представен като автор на своите знаменити диалози-шедьоври или на по-малко известните му писма. Не, в този роман Платон е просто получател на текстове-писма, които му изпращат хора, с които неговият живот е бил съдбовно свързан: тиранинът на Сиракуза Дионисий, персонифициращ обсебеността от властта; любимият Дион – представен тук като вдъхновен от, но и вдъхновител на Платоновия политически утопизъм; знаменитият софист Горгий, ръководещ школа и разсъждаващ за образоваността, щастието и приятелството; математикът Теодор, изтънчено и самотно размишляващ за началата на нещата; питагореецът Филолай – боготърсач, преживяващ и осмислящ първоосновите на религиозността и благочестието, на семейството и храмовата уредба, на устройството на космоса и съдбата на душата на човека след “този живот”; песимистично настроеният Архит, който е изобразен като познавач на човешката душа и нейните скрити страсти, но и като човек, който се е съблазнил от тези си умения “да чете в сърцата на хората” и се е изкушил да стане съветник и скрит идеолог на антидемократично и про-тиранично настроените аристократи във “Велика Гърция” ( Така по времето на Платон е била наричана богатата Южна Италия и Сицилия).

Всички те изпращат по няколко писма на Платон, докато той пребивава на остров Егина, където е попаднал след злополучния край на Сиракузката си авантюра и на опита си да се превърне в най-влиятелния приближен на Дионисий, както и да повлияе на политическата му дейност. Техните писма оформят първата част на романа. Всички тези герои-автори на писма му пишат отново и след благополучното му пристигане в Атина. Това формира третата част, озаглавена “Писма до Атина”. А като своеобразна литературно-драматична интермедия между тях са поместени любовните писма на Евдокс, които според замисъла на автора на романа, са от по-ранен период, но загатват за това, че върху творческите търсения на Платон са влияли не само знаменити ретори, софисти, математици, философи и политически дейци от неговото съвремие, но и емоционалността на хората, които са го обичали в един или друг период от живота му.

Критично изпитание за всеки един епистоларен роман е удържането на интригата и образите на пишещите. Особено в случай като този, когато читателят взема в ръцете си не просто епистоларен роман, а ерудитско-епистоларен роман, в който може да се види отливка на цялата гръцка култура от онова време, а не “само” безброй алюзии, реплики, реминисценции и вариации от теми, обсъждани от литературно-философските персонажи на Платон в един или друг негов диалог. Всяко едно от писмата започва с цитат от едно или друго Платоново произведение, но читателят на книгата ще открие, че освен с този диалог, цитат от който “отваря” едно или друго писмо, всяко едно от тях се “задява” в по-малка или по-голяма степен и с много други теми и тематизации от Платоновото творчество, от други диалози, а и от гръцката култура изобщо.

Това, което ще удържа вниманието на читателя, е необикновено ценното качество на всички тези автори на писма. Николай Гочев е изобразил всички тях като пълнокръвни и вълнуващи характери, със свой собствен уникален сантиментален, ментален и поведенчески профил, а не просто като персонификации на човека-властник, на математика-мистик, на недоволния реформатор на полиса, на тайния съветник и лечител, на просветителя-софист, на безумно влюбения, на философстващия боготърсач.

Има едно клише, което гласи: “Книгата е предназначена за широка читателска аудитория”. В случая клишето е съвсем уместно, защото “Писма до Егина” е родена от един доста по-обемист ръкопис. Раждането на книгата в точно този вид, в който тя достига сега до читателите, бе акуширано от продължителната редакторска работа на Георги Тенев. По негов съвет някои писма са съкратени във фрагментарен вид и също така по пътя от ръкописа до книгата са отпаднали не малко писма, които със своята абстрактна философска спекулативност не биха били по вкуса на “широката читателска аудитория”.

И наистина, всеки културен човек с всякакво образование и всякаква професия може да прочете с наслада “Федър”, “Пирът”, “Федон” и “Протагор”, “Апологията” и “Критон”, но не всеки човек, а и малцина философи и класици, малцина студенти и преподаватели у нас и по света, прочитат от начало до край и с интерес “Парменид” и “Софистът”, “Държавата” и “Теетет”, “Държавникът” и “Тимей”. Това се транспонира и върху художествената игра на автора на епистоларния роман с произведенията на Платон.

Ето заради това Николай Гочев и Георги Тенев са решили, че първоначално текстът трябва да стигне до колкото се може повече читатели, а след време дано, макар и в по-малък тираж, пълният текст на романа в неговия първоначален обем да стане достъпен за по-скромната аудитория на размишляващите и философстващите читатели.


Текстът е публикуван в “Литературен вестник” през 2006 г.

Saturday, November 29, 2008

още веднъж за голямото четене и за романовата история на философията

Откакто тръгна кампанията по нашата национална ТВ, все си мисля дали пък
"the big read" не беше по-добре да го преведат като "голямото четиво", а не като "голямото четене"?
Но, както и да е, и като "четене" е добре.
Важното е, че става дума за четене на големи четива - романи.
Впрочем, наскоро водещият Георги Тенев, май в последното предаване в неделя каза, че когато са заимствали формата от БиБиСи, при нас са се опитали да го разширят и в него да влезе всякаква по-кратка проза - повести и сборници с разкази, но англичаните не са се съгласили.
Правилно! Никакво отстъпление от голямото. Голямото четиво е голямо, само ако е голямо романно четиво и само голямото романно четиво може да създаде свой собствен свят.
***
Миналият път във форума ме взеха за мезе, че цитирах Ролан Барт, но си е така - истинските романи са това, което са, защото са големи като четива и защото създават свой собствен романов свят, в който читателят може да потъне за седмици и месеци наред, и романовият свят да му/й изглежда много по-вълнуващ от всекидневието.
***
Точно затова някои книги остават недочетени от някои любители на големите четива. Не защото не са хубави, а защото читателят им няма достатъчно време или емоционална енергия, за да си позволи да се пусне да плува в тях.
***
И точно поради това четенето насила на големи четива в средното училище отравя завинаги у някои желанието за голяма литература.

Ние, изпълнителните читателки, каквито бяхме половината от момичетата-отличнички от езиковите гимназии, прочитахме всичко от задължителните романи, но малко от тях ни харесваха.
Насила нито се влиза, нито се остава в един романов свят.

***
Няма нищо ненормално едни хора да захвърлят една книга, а други - друга.
Напротив, би било ненормално на всички да им харесват едни и същи книги.
Това би означавало, че всички имаме една и съща душа.
Ние обаче имаме всеки своята си душа - единствена и неповторима.

Не искам да прозвучи дидактично, но това го е обяснил божественият Платон в диалога "Федър" - понеже има различни видове (ейдоси) и различни родове на душата, затова различни видове слово се харесват на едни хора, а на други - не.

Наистина, в различни периоди от живота харесваме различна литература и четем различните книги от един и същ автор различно.
***
Бате Джимо днес е споменал Том Сойер и Хък Фин. Приключенията на Том ги прочетох три пъти и когато започнах да ги чета за четвърти пъти, разбрах, че знам книгата наизуст, а приключенията на Хък едвам ги дочетох - не ми бяха интересни.
***
Също и с Умберто Еко, споменат от бате Джимо днес.
Почти всички, които са си давали труд да го четат, ценят "Името на розата", малцина дочетоха "Махалото на Фуко", а на мен най-интересна и до ден-днешен от неговите книги ми е "Островът от предишния ден".

Но няма как да не си давам сметка, че "Островът ..." ми е харесал:

първо, защото го четох в най-щастливата година от моя живот;

и, второ, защото "Островът..." в същност не е роман, а е голям, много голям философски диалог, в който главният герой, младият Роберто разговаря с възрастния отец Каспар... и толкова. Това е целият роман.
Разбира се, преди изобщо те да се засекат на необитаемия кораб срещу необитаемия остров и преди да проведат огромната си беседа, Роберто си спомня за своите преживелици и пътешествия до този момент, но все пак цялото това разговаряне е един диалог, декориран отпред и отзад като роман.
Ясно е, че няма как едно такова четиво да се хареса на много читатели.
Даже мисля, че в нашата страна сме само трима (без да се брои преводачката Толя Радева), които сме прочели целия този Умберто Еков диалог, пардон, роман, от край до край.
***
А тази книга на Умберто Еко непрекъснато я рекламирам и я преразказвам накратко, когато преподавам, защото студентите по-може да прочетат нея, отколкото книгата-диалог, която популяризира.

В прототипа на Роберто дьо ла Грив, разбира се, веднага се разпознават две в едно, или двама в неговия образ.
Единият, разбира се, е Галилей, а другият е мореплавателят Америго Веспучи.
Роберто е и двамата.
А отец Каспар е пак две в едно, или двама в един: в него са събрани Сагредо и Симпличо от Галилеовия "Диалог за двете главни системи на света..."
***
Умберто Еко е цар на романовата популяризация на високата култура и ерудиция.
Върши отлична работа и колегиално помага на мнозина от нас чрез романите си.
Като е знаел, че студентите масово не четат Аристотеловото текстче "За небето" и героичните, но неубедителни Галилеови опити да се пребори със старата космология в "Диалог...", хоп - ето, роман-диалог.
***
Но дори и аз, дето съм му такава почитателка, не мога да се заставя да прочета "Баудолино".
Като си помисля този "Баудолино" как си го купих за 18 паунда от Лондон през ноември 2002 г., защото още не беше преведен на български, а на италиански не мога да чета художествено слово...
Но не ми е интересно и това си е.
Започва много увлекателно с плячкосването на Константинопол от рицарите, минава през възникването на университета в Болоня, но в един момент се спича действието някъде около мъгливите мочурища на северна Италия (откъдето е и самият Еко).
Не познавам нито един човек, който да е дочел "Баудолино".

Ако има някой във форума, нека да се обади.
***
Понеже бате Джимо днес е споменал и Фокнър и неговият преводач Кръстан Дянков, ще напиша и че Фокнър беше любим автор на моите дисидентстващи колеги по време на следването. Фокнър, Вонегът и Кен Киси бяха техните любими автори, имам предвид на колегите-мъже.
А Робърт Пърсиг, Фицджералд и Хемингуей бяха по-любими на романтичните читател(к)и.
Между другото, всеки път бате Джимо ни проверява дали го четем внимателно.
Това за "Реквием за една монахиня" сигурно е написано, за да си кажем, че сме го чели в превода на Кръстан Дянков и че той го е превел като "Реквием за една светица" (не знам как е оригиналното заглавие).
Спомням си едни тъжни есенни и зимни вечери в средата на 80-те, когато колегите ми се скъсваха да спорят дали "Полет над кукувичето гнездо" или "Врява и безумство" (за превода на това заглавие също много се спореше) е по-добра.
Може да е било случайно стичане на обстоятелствата, но ако става дума за романи и особено за романи, извън онова, което бяхме длъжни да четем и поради това не харесвахме, с колегите и приятелите от гимназията и университета четяхме най-много и най-вече англоезични автори.

***


А сега още малко за Умберто Еко.
Наистина, човекът свърши огромно количество черна работа по популяризирането на мъчно разбираеми епизоди от историята на идеите и си заслужава славата.
Прояви страхотен нюх към успеха, като първо пусна "Името на розата" - много култура в интригуваща криминална история.
А после, все по-сложно и по-сложно.
Колкото и трудно да се чете "Островът от предишния ден", Галилеовият "Диалог за двете главни системи на света - Птолемеевата и Коперниковата" е десет пъти по-нечитаем.
Уж има трима души, които си говорят - Салвиати, Сагредо и Симпличо - обаче всичко е толкова изкуствено и статично, и толкова нагласени са даже и имената им, че едва ли и учените, и хората на науката, които иначе уж боготворят Галилей, някога прочитат целия диалог.
Понеже днес бате Джимо е писал за великото преводаческо дело на Кръстан Дянков, вземам повода да напиша, че според мен може би най-изпипаното издание на научен превод у нас е двутомникът на Галилей.
Превод на Симеон Тодоров, редактиран от Марин Калинков. Издание на "Наука и изкуство", 1985 г. Абсолютно нищо не знам за тях двамата. Страхотна работа са свършили.
***
Та, в това издание има и превод на прочутия предговор на Алберт Айнщайн към Принстънското издание на "Диалога..." на Галилей.
От него се разбира защо и модерните хора на науката не могат да четат Галилей и какви грешки намират в него.
***
Но всичко това е трудно да се преподава и когато споменеш на студентите името на един популярен автор като Умберто Еко, те се оживяват.
Нали всичко това все някога и някак трябва да се преподава?
Като се каже на студентите, че и Айнщайн обяснява колко спекулативно е конструирал понятията си Галилей и че не е имал как да се защити пред съда на църквата, защото обясненията му на приливите и отливите в световния океан са напълно погрешни, те остават безучастни.
Но като им се преразкажат някои места от разговора на Роберто и Каспар, композиран от Умберто Еко с голямо чувство за хумор, те се развеселяват, разбират и май запомнят за какво иде реч и защо Галилей е прочел 30 реда, с които се е отрекъл от това, че "тя се върти", само и само да спечели още няколко години, в които да си напише на спокойствие "Беседите върху две нови науки..."...
Това, което направи Еко с първите си три най-популярни романа, е голяма негова дарба, но и голям дар за нас, които преподаваме тези истории на идеите.

А що се отнася до четенето на младите хора днес, струва ми се, че те четат доста.
Тук обаче откровено ще споделя и един свой преподавателски ужас от последните няколко месеца.
Преди години, за каквото и да заговорех в първите часове, студентите веднага го асоциираха с нещо от "Матрицата".
Напоследък обаче има една мода да се чете... Дан Браун!
О, ужас!
Тоя шифър на Леонардо и това число Фи ли е, или не знам какво е... ужас.
Нямам думи.

Гледам да им препоръчвам по-добри автори.

***

А Умберто Еко е голям майстор и на късите текстове с майтапи.
Имам един сборник с малки шеговити писания от по 100 реда, който се казва "How To Travel With a Salmon".
Благодарение на това чувство за хумор и в романите му големите идеи на миналото наистина са оживели. (съжалявам за клишето)

***
post scriptum: това са моите "изказвания" във форума на вестник "Сега" преди десет дни, броят от 19 ноември, към статията "Когато бях негър" на Димитри Иванов, наричан от някои форумци "Джимо" или "Бате Джимо".
Слагам написаното от мен и тук, защото по темата за "Голямото четене" и философстването в роман писах преди, но ще пиша и още! :-)

Friday, November 28, 2008

космосът е вечен и единствен

Предстои ни да кажем, че небето не само е едно, но и че не е възможно да възникнат повече, а и още, че доколкото е неунищожимо и непородено, то е и вечно. Нека най-напред да разгледаме какво може да се твърди за самото него. На мислещите по този въпрос би могло да се стори, че не е възможно то да бъде едно и само едно. Защото във всички неща, които дължат възникването и съществуването си било на природата, било на изкуството, формата сама по себе си е нещо различно от формата, обвързана с материя. Така например ейдосът на едно кълбо е нещо различно от златното или бронзовото кълбо, а също и формата на един кръг е нещо различно от бронзовия или дървен кръг. Защото, когато казваме каква е същината на кълбото или кръга, ние няма да включим в определението й златото или бронза, тъй като те не принадлежат на същността. Ако обаче определяме бронзовата или златната сфера, ще ги включим. Такова включване се получава, когато не можем да мислим, нито да схванем нещо, което е отделно съществуващо от извън налично дадения предмет. Понякога нищо не пречи това да е така - например ако вземем един-единствен определен кръг. В такъв случай няма да има никаква разлика между определението на кръга изобщо и на точно този кръг; и няма да има различие между ейдоса, ейдоса в материята и обособените неща. И така, след като сетивното небе съществува, то ще е едно отделно взето нещо - защото всяко сетивно съществува в материята. Ако небето е отделно, обособено нещо, ще има различие между именно това небе и небето изобщо. Следователно това небе и небето изобщо са различни неща, доколкото едното от тях е ейдос и форма, а другото е ейдос, смесен с материя. Но при нещата, които имат някакъв ейдос и форма, обособените, отделни неща или са, или е възможно да бъдат повече. Това е необходимо да стане, както ако ейдосите са самостойни (както някои мислят), така и в случай, че никое от този род неща не съществува отделно. Защото това се забелязва винаги - там, където същността е в материя, съчетанията от същност и материя, които принадлежат на един и същ ейдос, са много и дори безкраен брой. При това положение или има много небеса, или е възможно да има много.

Това са аргументите, въз основа на които би могло да се мисли, че небесата са или че е възможно да бъдат повече от едно. Но все пак е добре да се помисли отново, кои от тези твърдения са обосновани хубаво и кои не са казани хубаво. Това, че определението, взето отделно от материята и определението на формата в материята са различни неща, е добре казано и нека да е вярно. И все пак няма никаква необходимост световете да бъдат повече, нито пък да е възможно да бъдат повече точно по тази причина в случай, че този свят е изграден от цялата съществуваща материя - както е и в действителност. Може би казаното ще стане ясно така: да приемем, че орловостта е извитост на носа или на плътта и плътта е материя за орловостта. Ако се случи всички отделно взети тела да се съберат в една плът и орловостта да й е присъща, то тогава не би имало никакъв друг предмет с това качество, нито пък би било възможно да има. По същия начин приемаме, че материята на човека е плътта и костите. Ако възникне човек, образуван от всичката плът и всички кости и е невъзможно те да се разпаднат, то тогава няма как да съществува друг човек. Същото е положението и в други случаи. Изобщо, където същността е налице в някаква подлежаща материя, там не е възможно да възникне нещо, без да присъства материя. Небето принадлежи към отделно взетите обособени неща, които при това са изградени от материя; но ако то не е съставено от една нейна част, а от цялата, то макар и в този случай „да бъде небе изобщо" и „да бъде точно това небе" да са различни неща, все пак нито би имало друго небе, нито би могло да има повече. Причината за това е, че то е обхванало цялата материя.

Следователно остава да се покаже, че то е изградено от цялото естествено и сетивно тяло. За да си изясним предмета на изследването, нека първо кажем, какво наричаме „небе" и в колко смисъла употребяваме тази дума. Едно значение на „небе" е същността, принадлежаща на най-крайната периферия на Вселената; също това е природното тяло, намиращо се в крайната периферия на Вселената. Обикновено наричаме „небе" онова, което е най-крайно и най-горе, и където смятаме, че е установено всичко божествено. Друго значение на „небе" е непрекъснатото тяло в най-крайната периферия на Вселената, в което се намират луната, слънцето и някои от звездите: и казваме, че тези неща са на небето. Освен това наричаме „небе" тялото, което е обхванато от крайната периферия - защото обикновено определяме като небе цялото и вселената.

След като говорим за небе в три значения, твърдим, че е необходимо цялото, което е обхванато от най-крайната периферия, да се състои от цялото естествено и сетивно тяло, поради това, че нито има някакво тяло извън небето, нито пък е възможно да възникне. Защото, ако има естествено тяло извън крайната периферия, необходимо е то да бъде или просто, или съставно, и да е в определено състояние, което състояние ще е или съгласно природата, или противно на природата. Но то не може да бъде просто. Защото вече беше доказано, че не е възможно онова, което се движи в кръг, да промени своето място. Но не може и онова, което се движи от средата, нито пък установеното в средата да променят своите места. Защото там те не биха се намирали в състояние съгласно природата (тъй като естествените им места са други). Но ако са там противно на природата си, то това външно място би трябвало да отговаря на природата на нещо друго. Защото мястото, което е противно на природата на едно тяло, би трябвало да е съгласно природата на друго тяло. Но вече приехме, че не съществува друго тяло освен посочените. Следователно не е възможно да има просто тяло, което да е извън небето. Но ако не е възможно за просто тяло, няма да е възможно и за смесено; защото ако някъде съществува смесено тяло, там по необходимост съществуват и простите. Впрочем, отвъд небето не е възможно и да възникне тяло: защото то ще бъде или съгласно природата или противно на природата и или просто, или смесено, така че отново ще се появи същото разсъждение. Защото е все едно дали ще обсъждаме дали нещо съществува или дали е възможно да възникне.

От казаните неща става ясно, че извън небето няма и не може да възникне никакво обемно тяло, защото целият свят се състои от цялата материя, която му е присъща (тъй като приехме, че неговата материя е естественото и сетивно тяло). Така че нито съществува повече от едно небе, нито са възниквали, нито е възможно да възникнат, но това небе е едно, единствено и съвършено. Същевременно е ясно, че извън небето няма нито място, нито празно, нито време. Защото във всяко място е възможно да съществува тяло. От друга страна казват, че празното е това, в което няма тяло, но е възможно да се появи. Времето пък е число на движението, а движение без естествено тяло не съществува. Но се доказа, че извън небето няма тяло, нито е възможно да възникне. Следователно е ясно, че отвъд няма нито пространство, нито празно, нито време. Ето защо за нещата там не е естествено да са на някакво място, нито някакво време ги прави да стареят, нито има каквато и да било промяна при каквото и да било от нещата, които са установени отвъд най-външната периферия, но те пребивават неизменими, независими и живеят най-добрия и най-самодостатъчен живот в продължение на цялата вечност. И самото това име „еон” е било произнесено от древните не без божия намеса. Защото границата, която обхваща времето на живота на всяко нещо, отвъд която няма нищо, отговарящо на природата на това нещо, е била наричана „еон” на всяко нещо. Съгласно същото разсъждение границата на цялото небе и границата, която обхваща цялото време и безкрайността, е еон, безсмъртен и божествен, и тази дума е образувана от tÕ ¢eˆ enai (вечно съществуващо). От него зависи – за едни по-смътно, за други по-изчистено – съществуването и живеенето. Защото, както може да се предвиди и от това, което често се пише в общодостъпните философски трактати, всяко първо и най-висше божество по необходимост е неизменно; и действителността свидетелства за казаното. Защото нито има нещо по-могъщо от него, което да го задвижи (тъй като то би било по-божествено от него), нито то има някакъв недостатък, нито е лишено от кое да е от нещата, които са добри за него. И е разбираемо, че се движи с непрестанно движение, защото всички неща, когато достигнат до естественото си място, спират, но за движещото се в кръг тяло мястото, от което тръгва и до което достига, е едно и също.


Аристотел, "За небето", книга Алфа, глава 9, 277 b 27 - 279 b 4

post scriptum: това откъсче е много подходящо за преподаване на Аристотеловата философия в много съкратен вид и за отрицателно време, както обикновено става с колегите от задочното обучение; в него се съдържат в много сбит вид схващания, които преди това вече са били обосновани в книга Алфа или след това се обосновават в следващите книги на "За небето".

За първи път откъсът бе преведен от Николай Гочев и беше включен в "Хронологична антология по философия. От Талес до Дерида", на която сме съ-съставители с Иван Колев и Хари Паницидис, издадена от "Анубис" през 2001 г.

Wednesday, November 26, 2008

Университетът за мен

УНИВЕРСИТЕТЪТ за мен


“Отношението ми към университета има особен характер. Когато на 18 години пристъпих в аудиториите му, те ми се сториха като сакрални помещения. За мен нямаше нищо по-велико от тях. Имах шанса да видя и чуя знаменити професори и същевременно щастието, все още съвсем непредубедено, да бъда сигурен в това: университетът е велика западноевропейска наднационална институция като църквата. Значи принадлежа към едно общество, което не ме обвързва с държавата, общество, което не иска нищо друго освен истината – неограничена и безусловна.”

Тези думи са на Карл Ясперс. ("Съдба и воля. Провокации". Плевен, ЕА, 1997, с. 23, превод на Лилия Атанасова). Почти същото беше и при мен. Когато на 18 години пристъпих в аудиториите на СУ, бях щастлива, че влизам в храма на знанието. Нещо свято, вeличествено. Тогава изпитвах страхопочитание към всички университетски преподаватели и си мислех, че колкото повече знае един човек, толкова по-добър става. Тогава някак смътно усещах, какво (би трябвало и у нас да) са Университетът и Църквата - единствените европейски институции, които са и наднационални, и универсалистични, и надполитически, и надпартийни. По онова време – 1982 година - беше ясно, че при нас няма как университетът да не е обвързан с държавата и че е невъзможно университетското общество да търси “неограничената и безусловна” Истина. Тогава във всичко предварително се задаваше “единствено правилното и вярното”, онова, което е “всесилно, защото е вярно”. Знаем, кое беше то. И все пак, и въпреки всичко, и тогава университетът беше за мен най-привлекателното, най-важното и най-вълнуващото място.

Надеждите ми за промяна на университета се родиха в края на 1989 г. Ето сега, ето съвсем скоро ще стане! През ноември-декември 1989 г. бяха създадени независимите студентски дружества и тяхната федерация. Като първа и основна своя цел те си поставяха промяната на учебните планове, променянето на начина на преподаване, промяната на съотношението между задължителните и свободноизбираемите дисциплини, изобщо промяната на университетския организъм. Който не вярва, нека да прочете интервюто с председателя на ФНСД Емил Кошлуков от 29 декември 1989 във вестник “Народна култура”, бр. 52.

Това, разбира се, не стана. Още на първата окупационна стачка след първия тур на първите многопартийни избори, започнала на 11 юни 1990 г. стана ясно, че ще се искат само политически промени. Утопистка и наивна мечтателка като мен се опита да убеждава, че освен политическите трябва да поставим и други искания – например за автономия на университета. Тогава написах: освен да бъдем граждани на прероден народ, нека да си припомним принципа за солидарност между преподаватели и студенти, да решим какви ще са основните задачи на академичната ни общност и да съградим университета като европейски дом на знанието и истината. (“Век 21”, бр. 12, 20 юни 1990 г.).

Това, разбира се, не стана. Всички студентски и преподавателски инициативи и дейности през последните 11 години бяха насочени към театъра на бойните действия между червените и сините. Университетът от страх да не бъде аполитичен престана да бъде академичен. Междувременно струва ми се, че стана ясно, че поне през първата четвърт на новия век в нашата страна епичните битки между червените и сините няма да бъдат водени единствено в условията на извънредно положение и военна диктатура. За разлика от един български поет (който между другото твърдеше в свое интервю, че душата на жена, която е родила две деца, е като парцал за бърсане на под) според мен въвеждането на извънредно военно положение е ненормално. Естественото, нормалното политическо развитие ще продължи поне още четвърт век с епични битки между червените и сините. Просто защото страната е сред най-бедните европейски държави, а бедността захранва със сила левите идеи.(Преди повече от две хилядолетия Аристотел е обосновал в “Политика”, че на добре вървят само онези общности, в които по-голямата част от хората притежава по-голямата част от благата. Казано с наши думи: само когато има средна класа и хората от нея са повече от най-богатите и най-бедните взети заедно, само тогава има сигурност и процъфтяване. Всички надежди за стабилност на друга основа са илюзорни.) Дори и ако – дай Боже! – ни вземат в Европейския и Северноатлантическия военен съюз, пак ще е така. Справка: Гърция.

А междувременно дали ще се опомним, че сме академична общност и имаме своите академични университетски проблеми?

Днес е 26 януари, началото на третото хилядолетие. Отварям Закона за научните степени и научните звания, и чета:
“Чл. 16, ал. 1:Хабилитационните трудове и другите научни изследвания и творчески постижения по чл. 10 и 15 трябва да бъдат насочени към решаване на научни и научноприложни проблеми, свързани с нуждите на социалистическото развитие на страната, да съответстват на съвременните постижения на науката и практиката и творчески да ги развиват”…
Чл.17: Когато се преценяват кандидатите за научни звания по чл. 10, 14, се вземат предвид всички представени от тях научни изследвания и творчески постижения, както и техните политически и морални качества”.

Това е. Няма шега, няма измама. Само дето курсивът е от мен. Началото на третото хилядолетие… Българска академична среда? Има ли я или още, вече единадесета година не може да се разсъни? Или все още е в комата, настъпила в средата на 40-те през миналия век?

Ако някой си даде труд да прочете посочените автобиографични работи на Ясперс, колко разлики ще намери между нашата академична хабилитационна ситуация и онези практики, които въвеждат нацистите през 30-те години на миналия век в Германия? Паралелно във времето в Сталиновия СССР става същото.

А изминаха вече 11 години. Възможно е у нас никога да не стане.
Ясперс казва “университетът е велика западноевропейска наднационална институция…”. Тука са Балканите. Тука е страната, където от векове, от богомилството насетне избуяват най-вече гностическо-дуалистични светогледи. В тях няма място за УНИВЕРСИТЕТ.

А може и да е друго. След всяко робство после има лутане в пустинята и то не може да е по-малко от 40 години. Изминали са само единадесет. Душата ми понякога си позволява да мечтае. Реалистично да мечтае, че след време, но не по-рано от още 30 години и тук ще има УНИВЕРСИТЕТ. Но ние, разбира се, няма да сме живи да го видим.

Публикувана за първи път
в бр. 4 на “Литературен вестник”,
януари 2001 г.
Водещ броя – Бойко Пенчев

post scriptum:
Този текст е писан отдавна, в края на 2000 година и публикуван в ЛВ в началото на 2001 г.
За съжаление, написаното в него продължава да е вярно.

Отворете българския правен портал Лекс.бг на адрес http://lex.bg/ и вижте член 5 и член 16 от Закона за научните степени и звания...

Вчера отмина светлият празник на нашия небесен покровител - Свети Климент - и свързаната с юбилея суматоха също отшумява.
Покрай тържествата и ритуалите цивилизационният бон тон не позволяваше да се намеква за проблеми, но, уви, такива има.
Например това, че нашата страна е единствената от бившите соц, в които има специализирани научни съвети и ВАК, и в тях едни хора гласуват анонимно за работи, които не са чели.
Така се решава кой ще защити дисертация, и кой - не, кой ще стане доцент или професор, и кой - не.

В понеделник побързах да сложа снимка от шествието и специално на президента Желев тук, на моя университетски, преподавателско-професионален блог.

Освен всичко останало, президентът Желев ми харесва и заради това, че е един от малцината у нас, които са били назначени за членове на СНС, но са се отказали от правото анонимно да кадруват и са призовали колегите си да се саморазпуснат, за да се премине към друг тип процедури, както е по света.

Но-о-о-о... реалистичният поглед към ситуацията у нас трябва да ни накара да направим следната реалистична прогноза:
едно нещо, което не се е променило за 20 години, няма да се промени и през следващите 30.
Почти 20 години след началото на промените у нас законовата цитадела на научното развитие остава съвършено непоклатима.
В същото време някои колеги ронят крокодилски сълзи във вестниците, че кандидатите за докторанти в нашия СУ тази есен са по-малко от местата!
Еми, как да бъде иначе?!
Да работиш години наред, за да получиш след години труд било за докторска степен, било за хабилитация, анонимното отмъщение на анонимно гласуващи хора?

На 150 годишнината на СУ по всяка вероятност онези от нас, които са останали живи, като отворят Закона за научните степени и звания, пак ще прочетат, че дисертациите и хабилитациите ни трябва да са свързани с нуждите на "социалистическото развитие на страната" и пак ще ги защитават пред анонимно гласуващи хора в СНС-тата.

Monday, November 24, 2008

шествие и тържество



президентът Желев на шествието



В нашия 120 годишен Университет има много хора, които са започвали да пишат дисертации, сиреч ставали са аспиранти (както се казваше преди) или докторанти, както се казва сега, но не всички са завършвали своята аспирантура/докторантура и са написвали, а после и защитавали дисертация.
Президентът Желю Желев е един от малцината, които са написали, но не са могли да защитят дисертацията си.
Че и други неприятности са му се случили заради написването на критична работа срещу Лениновото определение за материята...
А после и заради "Фашизмът".

За всичко това може да се прочете в автобиографичната му книга "Въпреки всичко. Моята политическа биография", ИК "Колибри", 2005. Особено на страниците 84-207.

Днес беше вълнуващ ден за мен, защото по време на шествието за малко повървях редом с него - един от много малкото смели мъже, които са се борили за академична свобода във времето на тоталитарния мрак.
Един от много малкото смели мъже, които са се борили за Свобода у нас във времето на тоталитарния мрак.

Снимката, както и другите три снимки от шествието са направени от Ледето и Николай, които днес също бяха на шествието с голямо вълнение.

шествието днес



Saturday, November 22, 2008

поезия в снега




На 19 ноември, в сряда, в 65 аудитория на СУ се състоя второ голямо поетическо четене, което бе отзив за едно предишно, проведено пак там, преди 19 години, в бурните дни на току-що пукналата обществена промяна, през декември 1989 г.
Беше и тъжно, и поетическо - защото доста от поетите, чели тогава, вече не са сред нас, но все пак поезията получи своя малък празник, защото се чуха много стихове.
Четоха свои произведения наши известни поети: Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Иван Теофилов, Александър Шурбанов, Цочо Бояджиев, Георги Борисов, Едвин Сугарев, Силвия Чолева, Бойко Ламбовски, Миглена Николчина, Ани Илков, Кристин Димитрова, Петър Чухов, Дянко Дянов, Аксиния Михайлова, Румен Баросов.
Имаше и няколко млади поети като В:БВ, Димитър Кенаров и един много забавен поет-сатирик Момчил, чиято фамилия не чух...
***
Имаше, разбира се и кратко, но интересно представяне на творческата биография на неформалната група за литература на дисиденти-творци от късния соц "Литературен кръг 39", направено от Иво Петрунов и Пламен Анакиев, които са били организатори на някогашните неформални литературни хепънинги.
***
Преди четенето говори Сашо Кьосев за културната програма около 120 годишнината на Университета, а след четенето млади колеги-културолози представиха своето електронно издание за култура и визуални изкуства "ПИРОН", което скоро ще стане достъпно на сайта на Университета.
На края имаше коктейл.
***
А заглавието към това съобщение е "поезия в снега", защото при току-що навалелия сняг и заледяващите се улици и стълби, всеки ще направи подарък на себе си, ако почете малко поезия в почивните дни в белотата около нас.
***
На снимките се виждат двама от моите любими наши поети - Екатерина Йосифова и Георги Борисов.
Направих снимки на всички четящи поети, но повечето не са се получили добре и затова представям само тях двамата.

Friday, November 21, 2008

из историята на нашия Университет - 15-те години на погроми и репресии

Разправата с Университета и прегазването на университетската автономия

По времето на Втората световна война университетската общност понася загуби, каквито никога преди това по мирно време тя не е позволявала да я сполетят. Въпреки протестите и острите писмени възражения на Академичния съвет, в които се говори от името на цялата преподавателска и студентска колегия, в края на 1940 г. Народното събрание приема антисемитския Закон за защита на нацията, който с редица свои членове засяга евреите – преподаватели и студенти.

Още по-драстична и безскрупулна е политиката на проф. Богдан Филов, който става министър-председател и същевременно водител на просветното ведомство. За жалост, големият учен-археолог и бивш ректор на университета е завладян от нацистките идеи за цялостно ангажиране на държавата с възпитаването на младежта – и в училището, и извън училището, и в сферата на висшето образование. Благодарение на неговата законодателна инициатива се приемат частични изменения в закона за народната просвета, но още по-радикални от тях са измененията в Закона за държавните служители. С тях се засяга пряко университетската автономия, тъй като в него се постановява, че “министър-председателят упражнява общ административен надзор върху държавните служители при всички ведомства. Този надзор министър-председателят упражнява по начин, какъвто намери за целесъобразен” . Едно от правата, които получават премиерът и Министерския съвет, е да уволняват университетските преподаватели. Това е един от основните стожери на академичното самоуправление – редът на назначаването и освобождаването от работа на университетските преподаватели да се определя от университетската, а не от извънуниверситетската власт и в десетилетията преди това академичната общност не е допускала никакви компромиси с това. Академичният съвет и всички факултетни съвети се обявяват категорично срещу тези законови условия за вмешателство на държавната администрация в живота на университета: чрез кореспонденция между Академичния и Министерския съвет, драматични срещи между университетското ръководство и премиера, аудиенция на ректора с монарха. Правителството и парламентът все пак правят частични отстъпки от принципа на тоталитарно-фашистките държави, който проф. Филов иска да наложи – не може да има автономна институция, която да е по-горе от и да остава неподчинена на Министерския съвет. Все пак в законопроекта се гласува добавката, че “научната и преподавателската дейност на академичния персонал в университета не подлежи на контрол от върховната изпълнителна власт и не може да бъде повод за уволнение от Министерския съвет” . Властта отвръща на частичния успех на университета с поредното жестоко орязване на финансовите средства и научните фондове, и с чиновнически министерски диктат върху учебните планове и определянето на срока на следването на студентите от някои специалности .

Агонията на университетската автономия през 1944 г. започва с идването на т. нар. “народна власт” и Червената “армия-освободителка”. Още през есента на 1944 г. заради “активна фашистка дейност” са уволнени 25 преподаватели , като завинаги са отстранени 6-има професори-колаборационисти, участвали в Министерските кабинети, управлявали страната по време на войната. Започват масови чистки сред учителите, инспекторите и директорите на училищата. Техен инструмент са нововъзникналите народни съдилища и народна милиция. През 1945 г. Народният съд осъжда на смърт или на доживотен затвор хиляди (известният британски историк Ричард Крамптън посочва, че макар че официалните данни да сочат 11 667 осъдени, в действителност под възмездието на народните съдилища са попаднали между 30 и 100 хиляди българи ), сред които множество представители на интелигенцията, учителството и преподавателската университетска колегия. Десницата и центърът в българското политическо пространство така биват унищожени през 1944 и 1945 г., а левите некомунистически партии като БЗНС на Н. Петков и социалдемократите биват смазани през 1946 и 1947 г. Техните водачи и депутатите в Народното събрание, представящи некомунистическата левица, биват убити или попадат в “изправителните трудови” лагери.

През 1946 г. се провежда референдумът, а през декември 1947 г. се провъзгласява новата Димитровска конституция.

В тази политическа и законова среда се приемат Законът за БАН, Законът за народната просвета и Законът за висшето образование (1948 г.), които превръщат всички научни и просветни институции в “подведомствени учреждения”, с които безпрекословно се разпорежда централизираната държавно-политическо-партийна власт. Свършено е с българското уподобяване на многовековната европейска идея за университета като надпартийна, независима от политическата власт, автономна и самоуправляваща се институция. Всички български висши образователни институции – Софийският университет “Св. Климент Охридски”, Свободният университет и Висшето техническо училище в София, Варненската търговска академия и Висшето финансово училище в Свищов, Рисувалното училище и Музикалната академия – се превръщат наистина във висши “училища” под надзора на министерството на просветата и Министерския съвет, и подчинени на един общ за всички тях, уеднаквяващ ги Закон. Появяват се и дузина други институционални метастази (като Висшия учебен съвет, който от съвещателен се превръща в прозаконодателен орган, специализираните научни съвети и ВАК, Комитета за наука, изкуство и култура и т. н.), които по съветско-сталинистки модел администрират тотално-тоталитарно науката и образованието .

И за да умре не само идеята за университета, но и споменът за това, че в първата половина на века тя е била приемливо осъществявана и у нас, е трябвало да бъде заличен и споменът за нея. През 1948, 1953 и 1954 г. се извършват нови и нови чистки, докато накрая наистина в университетската преподавателска колегия не остава нито един не просто “буржоазен реакционер” и “фашистки слуга”, но и нито един преподавател, опетнен с това, че е следвал или специализирал в Европа, владеещ западни езици и завладян от европейски идеи за европейски институции .
post scriptum:

за годините на мрака вижте:

* Ричард Крамптън, “Кратка история на България”, С., 1994, превод Ал. Шурбанов, Фондация “Отворено общество”, с. 216 и сл..

* Най-детайлно и документално това унищожаване на автономната традиция на българската наука и образование през четиридесетте години е представено в книгата на Весела Чичовска “Политиката срещу просветната традиция”, УИ “Св. Климент Охридски”, С., 1995 г.

***бележка към последните три постинга за историята на нашия Университет:

Поради това не споделям отрицателно-песимистичните оценки на Александър Кьосев, който говори за симптоматичната липса на легитимационен дебат в днешните практически ориентирани дискусии за проблемите на висшето образование и за това, че у нас не е имало никога философски дискурс за raison d’être на нашия университет. В студията “Университетът между фактите и нормите”, публикувана в “Критика и хуманизъм”, кн. 8, бр. 1/2000 (и с малки съкращения в “Култура”, бр. 19, 19 май 2000 г.) той заявява: “Може би причината за днешното отсъствие е проста – не може да се реставрира нещо, дето не го е имало никога. Липсата на легитимационен дебат не е случайна или от глупост – тя е вкоренена дълбоко в историята на нашия университет”. За тази констатация Ал. Кьосев привлича документи от историята на създаването на Висшето училище в София и първите две десетилетия от неговото съществуване. За мен обаче много по-силни са внушенията от “История…” на проф. Михаил Арнаудов, според когото нашият университет възниква едва след това, 20 години след държавно-административното учредяване на Висшето училище – по време на първата голяма криза и с неотстъпното, неоромантическо, почти анархолиберално отстояване на идеята за автономията като висше средство за постигането на най-висшата цел на университета, академичната свобода. Поне за мен историята на СУ през периода 1907- 1948 г. показва, че при множеството сблъсъци между университета и различните субекти на изпълнителната власт през този период, е възниквал неколкократно обществен легитимационен дебат. Наистина, в нашия дебат, за разлика от немския в началото на ХІХ век, са участвали много повече професионални филолози, отколкото професори по философия, но какво от това? На песимизма на Кьосев бих отвърнала с тъжната си носталгична убеденост, че всичко това, което ни се струва, че не го е имало никога у нас, е било реалност, но то е напълно изличено от колективната памет на днешната българска интелигенция с политически и идеологически механизми, работили ефикасно в продължение на няколко десетилетия.

Thursday, November 20, 2008

из историята на нашия Университет - втората криза през 1922 г.


Втората голяма университетска криза също има своята предистория.

 Когато тя се случва, Университетът има вече пет факултета – Историко-филологически, Физико-математически, Юридически, Медицински и Агрономически.
 На власт от април 1920 г. е правителството на БЗНС, водено от Ал. Стамболийски. Трябва да се отбележи, че първата университетска криза избухва заради обида срещу монарха и монархическите блюстители – управляващата Народно-либерална партия. При втората криза пък спречкването е с едни от най-крайните антимонархисти в тогавашния политически спектър…
Зад дребни спречквания по най-различни поводи – като например това, че правителството не разрешило да се ползва залата на Народния театър за празника на Университета през декември 1920 г. - веднага изпъкнали причините за неизбежния конфликт: властта желаела да подчини на своето управление и университетската общност, а тя никога не би могла да позволи това, тъй като сред нея нито бил изтлял споменът за смисъла на отвоюваното през 1907 г., нито било неизвестно значението на думата universitas.
Напротив, преподавателите подготвяли откриването на Богословски и Ветеринарен факултет, с което университетът ни да се “закръгли до истински всеобемен център на знанието – universitas litterarum” .
В продължение на петнадесетте години между 1907 – 1922 г. непрестанно са се появявали документи на академичната колегия при всякакви спорове с министерството и управниците – било при обсъждането на поправки в Закона за университета, било при перманентните разправии за бюджета на университета и заплатите на преподавателите, било при обсъждането на броя на студентите и размера на студентските такси, било при увеличаването на броя на катедрите и преподавателските места, или откриването на нови факултети. В тези документи неизменно присъства тезата за това, че висша и последна дума при окончателното вземане на решение, по който и да било от всички тези проблеми трябва да има Академичният съвет. В добри времена, когато Министерството е било ръководено от сговорчиви министри – най-често членове на университетската колегия или бивши ректори – документите, които излизали оттам, започвали с думите: “Министерството замолва Академическият съвет да вземе решение…”.
В съобщение на Академичния съвет от средата на декември 1920 г. се изреждат принципните положения, по които възникват “недоразумения” между университета и правителството на БЗНС, най-важното от които е: академичният съвет решава, а министерството утвърждава какво и от кого ще се преподава в университета; кои ще бъдат преподаватели в университета и как те трябва като “във всички страни на Европа” да се ползват с активни политически права, а професорите да се избират и за народни представители; какви специалности и факултети ще има, какъв ще е размерът на студентските такси. “Случаите, които са принуждавали университета да реагира против нарежданията на министерството, имат в основата си незачитане на университетската автономия, гарантирана от закона, без която е немислимо правилното развитие на един университет”, обобщава се в Съобщението.
Идват нови пререкания и тежки спорове – по повод на приемането в Народното събрание на бюджета за учебната 1921/1922 г., в който не са зачетени исканията на Академичното ръководство и при внасянето на новия законопроект за народната просвета, изработен от министъра Омарчевски. В своето слово от 8 декември 1921 г. проректорът /сиреч бившият Ректор/ проф. Методи Попов изразява отново убеждението на преподавателската колегия, че “всяка реформа, която засяга вътрешния живот на университета”, трябва “да излиза от самия него и да се взима мнението на университета като ръководно начало…”. В законопроекта се предвиждало университетът да се управлява по правилник, изработен от министерството…
Конкретен повод за разразяването на кризата или по-точно за петмесечната “окупационна стачка ” на Софийския университет дава заповедта на м-р Омарчевски от края на декември 1921 г., с която на ректора проф. Любомир Милетич било наложено дисциплинарно наказание поради това, че в официални документи от името на ректорското ръководство си служел със стария правопис. А земеделското правителство било забранило с министерско постановление използването му. В отговор на своята заповед министърът получава две писма от Академичния съвет със сходно съдържание. В края на второто се напомня на министъра, че “България е конституционна и правова държава, която съгласно чл. 43 от конституцията “се управлява точно според законите”. А тъкмо тия закони поставят на Вашата власт известни рамки и признават на университета точно определени особени права, които съставяват неговата автономия” .
Следват високомерни министерски изявления, изложения и интервюта в официозния печат, в които чиновникът заявява, че университетът е един “подведомствен орган” на министерството , на които Академичният съвет отвръща гордо с три Изложения (от януари, февруари и март 1922 г.), в които се обосновава незаконността на министерските разпоредби. Отново, както и през 1907 г., преподавателската колегия се обединява с убеждението, че заповеди или укази, които противоречат на закона, гарантиращ автономията на университета, нито могат, нито трябва да бъдат изпълнявани.
Последната капка прелива, когато в една от поредните си вестникарски изяви министърът Омарчевски иронично заявява, че “не бил от ония, които “получават шемет в главата при прочитането на думата а в т о н о м и я” и че не му правело впечатление умелото манипулиране на академическия съвет с този израз. Софийският университет, мисли министърът, нямал зад себе си многовековното развитие на западноевропейските университети, не водел потеклото си от някоя средновековна корпорация на учени, за да притезава за особени привилегии, а бил творба на днешната модерна държава, която в признаването си на права на своите научни институти не отивала дотам – да се откаже от собствените си права над тях” . На 10 март 1922 г. Академичният съвет решава, че без удовлетворяването на исканията в Изложенията от 24.ІІ и 1.І е немислимо нормалното и успешно функциониране на университета и че нашият университет не само може, но и трябва да се ползва от “свободите и привилегиите, на които заслужено се радват западноевропейските университети…”. Академичният съвет взема единодушно решение да се преустановят лекциите в университета до удовлетворяването на неговите обстойно обосновани 5 искания, на първо място от които е: “да се отменят досежните постановления на университетския правилник, които в противоречие с закона за народното просвещение, посягат върху автономните права на университета, а свръх това, не са и в съгласие с педагогическите и научни принципи, на които почива университетското образование” . Второто искане е било възстановяване на заличените от бюджета професорски и доцентски длъжности; третото – приемане на “единствено правилното тълкуване на академическия съвет на чл. 324 от закона” за статута на частните доценти; четвъртото – отмяна на незаконните дисциплинарни наказания и незаконните уволнения; петото – намаляване на високите и непосилни студентски такси.
Чрез партийния си орган – официозът “Земледелско знаме” министерският съвет дал да се разбере, че събитията ще се развият, както и през 1907 г. : указ за затваряне на университета и уволняване на целокупната преподавателска колегия. Академичният съвет излиза също със Съобщения за преустановяването на лекциите, в които също дава да се разбере, че няма нищо против събитията да се развият и да завършат както и през 1907 г. : повтарят се двете основни понятия “университетска автономия” и “академична свобода” и двата основни принципа: 1/за ненамесване на министерството в самоуправлението на университета; и 2/за това, че всеки указ, заповед или решение на министерството (или министерския съвет), които противоречат на Закона за университета и гарантираната от него автономия, са по същество противозаконни и поради това не бива да бъдат изпълнявани. Както тези две понятия, така и двата основни принципа са били утвърдени от Петровденската декларация и останалите документи, изработени от преподавателската колегия по време на първата голяма университетска криза.
Историята от 1907 г. се повтаря през 1922 г. Отново студентите се солидаризират с професорите. Отново има бурни дебати в Народното събрание, в които депутати от опозицията и управляващите спорят за това, какъв трябва да е българският университет и може ли или не може той да бъде управляван от управляващите. Отново обществото реагира бързо и недвусмислено в подкрепа на университета: сформира се “Граждански културно-професионален комитет”, обединяващ 21 организации, който издава позив към българския народ. Той завършва с думите, че “свободата на научната мисъл и научното творчество са възможни само при пълна автономия на университета" . Отново има многохилядни събрания и пламенни речи на участници в тях. Отново има студентски манифестации, които отново биват разгонвани от полицията . Отново има писма на министъра, изявления на министър-председателя и становища-отзиви на професорското тяло, които се публикуват в пресата. Становищата на едната и другата страна се преповтарят и препотретват, като се намесва само една нова “идея” на министър-председателя Стамболийски: да създаде в Русе, Пловдив и Варна “университети на народовластнически начала”, в които студентите “сами да избират професорите си”, сиреч чрез гласуване и по вишегласие да присъждат научни степени на своите преподаватели. Това в същност отново повтаря историята от 1907 г., защото и тогава м-р Апостолов се надява, че ще сломи неотстъпчивата преподавателска колегия, като открие нов университет с нови “професори” – гимназиални учители.
И отново развръзката е същата: правителството разбира, че конфликтът с университета е подкопал силно властта му и че е в изгода, както за едната, така и на другата страна да се приемат исканията на Академичния съвет. На 16 август 1922 г. управляващият министерството К. Томов и ректорът Л. Милетич подписват “спогодителен протокол”, с който двете страни се спогаждат министерството да удовлетвори исканията на университета: онези от тях, които са били в неговата компетенция – незабавно, а останалите, които са зависели от решение на Народното събрание – при първа възможност. На 19 август 1922 г. “ректорът разгласява чрез печата за подкачването на нормален живот в университета” , а в тържественото си слово на 8 декември 1922 г. вече в качеството си на проректор (бивш ректор) проф. Л. Милетич заявява:
“Ако и да сме лишени от по-големи материални облаги за своя труд, на каквито образованието и способностите ни дават пълно право, задоволяваме се и с сравнително оскъдните средства, с които нашата държава ни възнаграждава, главно крепени от съзнанието, че в изпълнението на своето мъчно призвание се чувстваме свободни от ония пакостни странични влияния на властта, които спъват духа, убиват творческата мисъл, омаломощават духовната енергия, а главно похабяват моралната независимост на личността, с една дума най-важните морални ценности, без които научното творчество не може да преуспява. Университетската автономия е легалната броня, която охранява тия устои на академическата свобода и която не ние в България сме измислили, а е извоювана в света от представителите на науката за самата наука” .

post scriptum:
и това е откъс от "Какво е това университет?";
и отново почти всички цитати от документи са взети от "Историята..." на проф. Михаил Арнаудов