Google+ Followers

Friday, October 3, 2008

Херодот за отвъдната справедливост

Херодот за справедливото и справедливостта


Посвещавам този текст на
паметта на Стефан Попов ( 24.1. 1906-20.10.1989) –
автор на стотици вдъхновяващи лекции по философия на историята и европейската идея, излъчени в ефира на радио “СвободнаЕвропа”
и издадени посмъртно като “Идеята за Европа през вековете”

“Историята” на Херодот (484-425 г. пр. Хр.) обикновено се възприема по един колкото оправдан, толкова и минималистичен начин – като история само и предимно на гръко-персийския конфликт. Наистина, тя е първостепенен исторически разказ за този конфликт и за неговата предистория, но тя е и много повече, най-малкото защото до непосредственото разказване за това се стига в последната четвърт на текста и защото преди това много подробно и напълно умишлено Херодот охотно е повествувал за други лица и събития. Освен, че е фундаментален исторически разказ, заедно с това тя е и пространно описание на начина на живот, хранене и обличане, на обичаите и навиците, на митологичните представи и схващанията за боговете, на вярванията, световиждането и всевъзможни всекидневни практики на десетки народи в древността. Някои от тях са получили повече внимание и сведенията за тях са по-обилни, а други са споменати мимоходом покрай някое по-значимо разказване или изреждане.
“Историята” на Херодот е наниз от безброй лични истории и истории на човешки общности: на елини – атиняни, евбейци, спартанци, коринтяни и пр., на лидийци и мидийци, на перси и маги (или магове), на египтяни и финикийци, на масагети и пеласги, на скити и траки, и на още, и още по-бегло осветени или само назовани племена и народности.
“Историята” на Херодот е не само история от безчет по-малки истории, но и география, тъй като от нея можем да разберем и какви са били представите на съвременното му културно човечество за размерите и границите на обитавания от него свят – за това докъде се простират и докъде са опознати Европа, Азия и Либия (както е бил наричан в древността африканския континент). “Историята” на Херодот освен география е и зоология, защото в нея има прелюбопитни пасажи за редки за елините животни и птици.
“Историята” на Херодот е последовност от безброй по-малки истории и разкази за личните съдби на безброй хора, и затова тя може да бъде прочетена и като философия на живота и философия на историята . Ценността на този текст като незаменим извор за опознаването на историята и географията, на културата и етнографията, на митологията и култовите обичаи на тогавашното човечество отдавна е отвъд всяко съмнение .
Струва си, обаче, тя да бъде прочетена и промислена с оглед и на по-сетнешната практическа философия. Онова, което Платон обсъжда в много от диалозите си, и което можем да наречем екзистенциално-етическа-и-политическа проблематика, както и онова, което Аристотел нарича “практическа” философия, мислена и преподавана като неразделна заедност на етика и политика, не се появява от нищото, изведнъж.
В много голяма степен Платон и Аристотел могат да бъдат препрочетени и разбрани като добри наследници на Херодот – всеки от тях двамата по свой начин е усвоил част от наследството на Херодот и като добър стопанин и още по-добър наследник е умножил наследеното.
Особено интересно е да се изследва това с оглед на най-важното, към което и според двамата трябва да се стреми както отделният човек, така и всеки един полис като човешка общност – справедливото to dikaion и справедливостта dikaiosyne. Нека затова да се опитаме да разберем какво ни казва Херодот за справедливото и справедливостта. Усилието на направим това си струва, защото в този толкова важен историографски текст се съдържат много категорично изказани твърдения, но и силно въздействащи неизказани директно внушения, които са повлияли на последващите разбирания за справедливото и справедливостта в класическата епоха, и на осмислянето им като юридически, етически и политически понятия .
Покана и образец за това как могат да се мислят тези две понятия като правни, исторически и теологически понятия ни дава Райнхарт Козелек, с неговата методологическа типология на петте типа гледни точки при представянето на справедливостта в историята като разказ и историография (а много по-късно и като наука). Херодот, Тукидид, Августин Блажени, Волтер с “Кандид” и Шилер, наследен от Хегел предлагат пет доста различни философии на историята и на справедливостта в нея .


Несправедливото деяние като причина за война и двигател на историята и историите

“Историята” на Херодот като сума от стотици лични истории на индивиди, чрез които се разгръщат и историите на общностите, които те управляват или на които принадлежат, може да бъде разказана и като история за несправедливостите и несправедливите деяния, за щетите, отнеманията и вредите, които едни богове или хора причиняват на други богове или хора, и за последвалото отвръщане на несправедливото. В този смисъл “Историята” на Херодот е своеобразна философия на справедливото и справедливостта разгърната по един отрицателен начин и с отрицателен метод. Тя много по-често разказва истории за несправедливи деяния и несправедливи постъпки, отколкото за справедливи и правилни, но все пак чрез това, без никъде да дава изрично определение, натрупва един огромен масив от описани събития, които внушават: справедливото и справедливостта са трудно определими, но все пак чрез разказването за несправедливите неща може да се стигне до мисленето на справедливите като тяхното противоположно.
Самата “История” като върволица от истории преди всичко за войни и конфликти започва с един митологичен сюжет – за отвличането на Ио от финикийците.

“Така според разказа на персите Ио дошла в Египет – а не както елините твърдят – и по този начин било сложено началото на несправедливостите.” І, 2, 1-3

Всички знаем, че на това плячкосване и отвличане, някакви елини, които може и да са били критяни, но може и да не са били от Крит (все едно точно откъде), отговорили с набег в Тир, във Финикия, откъдето похитили царската дъщеря Европа.

“С това несправедливостите се изравнили, но после елините били виновни за втората несправедливост.”. І, 2,
В началото на “Историята” си Херодот представя отрицателното митологично разбиране за несправедливостта и неизбежния й отговор – отмъщението е опит за изравняване, за постигане на съразмерност в компенсирането на една загуба, или кражба, или отнемане. Справедливото според митологията и епоса е възмездие и възстановяване на равновесие, което е нарушено от някого или някои, постигано като отмъщение. И така, на отвличането на Ио било отговорено с отвличането на Европа. А на отвличането на Медея едно поколение по-късно било отговорено с отвличането на Елена от троянците.
Херодот припомня в началото на “Историята” си тези популярни митологични и епически сюжети, само за да се оттласне от тях и да заяви, че елините, персите и финикийците имат най-малко три различни версии на разкази за причините на всичко това: за произхода, за хода и развитието на последователността от събития в тях. Херодот се дистанцира от епоса и митологията, като скромно заявява, че не се наема да твърди дали тези работи са станали така или иначе. Зад скромното изказване, обаче, се крие респектираща подразбираща се заявка – той ще разказва за действителни събития и действителни лица, за действителни истории и последиците от тях за него и неговите съвременници, поуката от които е, че всичко в човешкия свят е несигурно и изменчиво и че “човешкото благополучие никога не остава на едно място” (І, 5).
Херодот се заема с разказването на няколко последователни истории за владетели – историята на Крез и неговия род, историята на Кир и неговия род, историята на Камбис, историята на Дарий, историята на Ксеркс. Все исторически лица в чиято действителност никой никога не се е съмнявал .



Снемането на митологическото – историята на Елена

Очевидно е, че митологическите и епическите повествования все пак за него са останали като проблем – периферен или не, няма значение. Към сърцевината на Троянския епос Херодот се връща отново във втората си книга, която е неговата “египтология” – разказ за историята, географията и хората, населяващи Египет, за боговете, които те почитат, за храмовете и жреците на боговете им, за културните им стереотипи и обичаи, както разбира се и за заплетените отношения между египтяните и елините, и за конфликтите между персите и египтяните .
Връщането към Троянския епос е връщане към историята на бягството на Елена с Александър. Херодот разказва съвършено друга версия за това какво е станало и къде са отишли бегълците след коварното си бягство. Неговата история няма нищо общо с Омировата и поразително съвпада с реабилитацията, предложена от софиста Горгий в неговата великолепна апологетика “Възхвала на Елена”. В това няма нищо чудно. Херодот и Протагор са били близки приятели и поради това са заминали заедно като колонисти за Турии в Южна Италия, където Протагор по решение на Перикъл се изявява като конституционалист през 444 г. пр. Хр. Херодот и Горгий също може би са били лични приятели. За мен е несъмнено, че Херодот е принадлежал към тази голяма приятелска духовно-интелектуална общност – кръга на софистите и творците, които са заслужили признанието, дадено им от Хегел, че са били “просветители на Елада” през V в. преди Христа . Към тази значима тема ще се върна още веднъж в края на текста.
Реабилитацията на Елена, изложена в стила на най-високата реторическа техника в словото на Горгий и реабилитацията в историята на Херодот, макар и в различни жанрове на словесността се прицелват в едно и също: в смехотворността на епико-митологическата етиология, според която отвличането на Елена е casus belli gerendi и първопричина на Троянската война. Както Горгий, така и Херодот детронират митологическото разбиране за несправедливостта и епико-митологическата философия на войната и историята. Горгий се заема с това чрез виртуозна логографска техника да разбие клишетата около бягството и неморалността на Елена като първопричина за Троянската война .
Херодот отива по-далеч. Според неговия разказ Елена и Александър, бягайки от Спарта, попадат не в Илион, а в Египет, като молители в светилище на Херакъл при устието на Нил. Там обаче слугите на Александър го издали пред жреците на храма. “Искали да му навредят и затова започнали да го обвиняват, разказвайки всичко, както си било, за Елена и въобще за несправедливостта, извършена срещу Менелай; обвинявали го така пред жреците и пред пазача на споменатото устие, който се казвал Тонис”.
В резултат на всичко това както Елена, така и Александър с цялото си богатство биват призовани на съд в Мемфис при тогавашния владетел Протей. След като ги изслушва, Протей произнася една реч (ІІ, 115), която може да послужи за образец на справедливото пледиране, правосъдене и правоправене . Разбира се, той осъжда Александър за това, че е ограбил домакина си и е отмъкнал жена му, но го порицава, а не го осъжда на смърт; разпорежда се Елена и заграбените богатства да останат в Египет и да изчакат “законният им собственик” Менелай все някога да се появи и да си ги прибере, а на Александър и на спътниците му заповядва до три дни да вдигнат котва от земята им.
Така във версията на Херодот един простосмъртен мъж от Мемфис, чието “име на елински било Протей” , дава първообразец на справедливо правоправене. Наистина, той не е просто смъртен мъж. Макар и смъртен, а не бог, какъвто е според Омировата “Одисея” , той не е обикновен човек и справедлив съдия, а цар, владетел. Направеното от него е отрицание на митологическите фабули за фатализма и непредотвратимостта на отговарянето на една несправедливост с друга. Напротив, Херодотовият разказ дотук ни казва, че една нова несправедливост не може да поправи предишната и че след несправедливи деяния трябва да се търси намесата на справедлив съдия.
Херодот обаче не спира дотук. По-нататък той разказва как след превземането на Илион, Менелай и ахейците се убедили, че Елена наистина не е там. След известни перипетии Менелай се озовава в Мемфис при Протей, от когото получава богатствата си и Елена - цяла и невредима.
“Но въпреки, че получил всичко това, Менелай се показал като несправедлив мъж към египтяните" ІІ, 119
Наистина най-малко като несправедливо и неблагодарно може да бъде окачествено това, което направил Менелай после. Поради безветрието, което му пречело да отплува обратно, той хванал две местни деца и ги принесъл в жертва...
Херодотовата версия на тези събития разбива на пух и прах панелинската идеология и митологическата канава на епоса. Въвличането на един египтянин като съдия-арбитър между елини и троянци не е случайно. Според Херодот Менелай е също толкова несправедлив, ако не и повече, колкото и Александър – единият ограбва коварно домакина си, а другият принася в жертва невинни деца... Бяло-черното противопоставяне на епоса го няма. И двете страни са несправедливи и още по-несправедливото е това, че е засегната и третата, арбитриращата страна.
Заключението на тази мрачна история в Херодотовия аранжимент носи поука, чийто смисъл сетне многократно ще се повтори в “Историята”: несправедливостите не остават никога ненаказани, но хората трябва да се стремят към справедливо наказание, а не към мъст, защото боговете, или божеството ще въздаде възмездие.
“Понеже божеството – аз изказвам свое мнение – се погрижило те, погинали от пълна разруха, чрез примера си ясно да покажат на хората, че за големи несправедливости боговете отреждат и големи наказания.”. ІІ, 120, 10




Съновидения, оракули и личби – къде сред тях е справедливостта?

не е в човешката природа да може да
отблъсва онова, което носи бъдното
ІІІ, 65, 10-11


Читателят на Херодот няма как да не се впечатли от няколко ефектни разказа за предопределението и за това, как то се възвестява на смъртните чрез съновидения, оракулски предсказания и знамения.
В първата от няколкото подробно разказани лично-родови истории – историята на Крез – се описва как Крез сънувал, че единият от двамата му сина ще загине, улучен от желязно острие. Точно така става малко по-късно, въпреки усилието на Крез да предотврати нещастието. (І, 34-45)
След това в историята на Кир, Астиаг не веднъж, а два пъти има съновидения с дъщеря си - неприлични, но достатъчно прозрачни като знамения, от които се разбира как нейното дете, сиреч неговото внуче, ще подчини цяла Азия, но и ще му отнеме властта. (І, 107, 108).
После в историята на Камбис се повествува за това, как той убива брат си, уплашен от едно съновидение.
Предсказанията на оракулите като пътеводител на човешките дела са били много важни през цялата античност . Интересно е, че в историята на Крез има и такъв любопитен момент на софистическо усъмняване в тяхната достоверност. За да установи надеждността на оракулските предсказания той изпраща пратеници до най-известните светилища в Елада: прорицалищата в Делфи, Абай във Фокида, в Додона; “в светилището на Амфиараос и в това на Трофониос; в земите на Милет, в светилището на Бранхидите; та даже и в Либия в светилището на Амон... На стотния ден от тръгването си от Сарди пратениците му трябвало да попитат прорицалищата какво прави той точно в този момент и само делфийската
Пития “изрекла в шестостъпен стих:
“Зная на морския пясък аз броя, размерите морски,
аз глухонемия чувам и даже тоз, що е безмълвен.
Мирис достига до мене от желва със кожа дебела,
в медник да готвят с месото на агне поставена вкупом,
мед е разстлана под нея и мед я покрива отгоре” .
Точно това правел Крез в този момент – варял костенурка и агне в меден казан с меден похлупак. Точността на това предсказание обаче, впоследствие го заблудила, когато трябвало да вземе решение за прочутия военен поход срещу персите. Покрай Херодот са се увековечили както този поход, така и прочутото оракулско предсказание: “Ако преминеш през реката, ще разрушиш едно голямо царство”. Крез изтълкувал това по начина, по който искал да го изтълкува – че ще разруши царството, което той ще нападне. Станало обаче обратното. И затова бил виновен не оракулът, а неумението на Крез да разбере диалектически-двусмисленото предупреждение. Не напразно и Хераклит казва, че оракулът нито скрива, нито разкрива, а дава знаци (фр. 93, Плутарх, За предсказанията на Пития.)
Досущ като в Омировия епос и при Херодот има разкази за чудеса, знамения и личби. Например раждането на тирана Пизистрат било предвестено със следното: “Веднъж като обикновен гражданин Хипократ наблюдавал олимпийските състезания, когато му се случило нещо съвсем необикновено. Бил принесъл жертва и както котлите стоели, пълни с месо и вода, изведнъж започнали да завират без огън и дори прелели. Лакедемонецът Хилон, който се случил там и видял чудото, посъветвал Хипократ най-напред да не се жени за жена, която може да ражда; второ, ако е вече женен – да я отпрати и ако има син – да го пропъди. Хипократ не пожелал да го послуша...” (І, 59)
По-нататък поражението на Крез от персите и залавянето му от Кир било предвещано пък от появата на страшно много змии, които изпълнили предградията на Сарди, но още по-странното било, че конете на лидийците изоставили пасбищата си и започнали да ядат змиите... (І, 78).
И пак, както от Омир та чак до заника на античността, не може да се мине и без появата и особено без полета на птиците – един от най-предпочитаните методи за тълкуване на бъдещето. Херодот разказва за една такава недвусмислена поличба: когато седмината важни перси намислили да ликвидират магите в двореца, тяхното колебание и споровете между тях били прекратени от следната гледка в небето – седем двойки ястреби връхлетяли и разкъсали две двойки лешояди... (ІІІ, 76)
Първият античен историограф, човекът, който заслужено се тачи и до днес като баща на историята никак не е чужд на този тип общоразпространени вярвания, засвидетелствани в цялата антична литература. Случаите на предвещаване на бъдещето чрез съновидения, всевъзможни знамения и суеверия в неговия текст са десетки. Не прави ли това прекалено фаталистична неговата философия на историята и неговата моралистична имплицитно-наративна етика? Ако всичко е предопределено и предначертано, ако бъдещото се показва в сегашното чрез сънища, знамения и оракулски предсказания, в какъв смисъл можем да твърдим, че стотиците герои на разказите и историите на Херодот са свободни и автономни? В какъв смисъл те са свободни да изберат да бъдат справедливи или не, да бъдат добри управници или жестоки тирани? Това, че Пизистрат ще бъде тиранин е било явено на баща му още преди раждането му. Не го ли оневинява това за трикратното тиранично узурпиране на властта в Атина? Детерминирането на героите с определена съдба още отпреди раждането им не ги ли освобождава от каквато и да било отговорност?
Отговорите на тези питания са поне четири и са в антитетична сдвоеност помежду си.



Първият отговор: Справедливост има и тя е надчовешка сила

Много често се казва, че Херодотовата “История” и неговата философия на историята са теономни, че боговете и божествените сили определят и предопределят какво, кога и как ще стане. Впечатляващо при него е това как още с първата история, която разказва – за Кандаулес и Гигес, заплита този сюжет – за провинението на човека и сюжет – за провинението на човека и още по-точно на владетеля и за изкуплението и наказанието, което идва след това. Още по-впечатляващо е, че наказанието за нечестното узурпиране на властта (от Хераклидите преминала в Мермнадите) се стоварило върху петия правнук на провинилия се Гигес. Той е пети прародител на Крез. С това темата за родовото възмездие здраво се вкоренява в гръцката литература. При Херодот, обаче, особено ако го сравним с историите за родовите наказания в някои от най-известните образци на атическата трагедия, има някаква мяра и оразмеряване на наказанието. Боговете наказват Крез и той се заблуждава при разгадаването на предсказанието на оракула, повежда война срещу Кир и я загубва, пленяват го и го качват на клада. И тук става чудото на справедливостта. Крез и Кир разменят по няколко думи (разбира се, чрез преводачи) , при което Крез преразказва разговора си с атинския мъдрец и законодател Солон за превратността на щастието и благополучието и за това “колко случайно нещо е човекът” (І, 32) .... Кир се разколебал и заповядал да го свалят от кладата.
“Тогава – разказват лидийците – Крез, като проумял, че Кир се е разкаял, и като гледал как всичко живо гасяло огъня, но все пак не смогвали да го укротят, извикал силно, призовавайки Аполон да се яви, ако някога е успял да му угоди с принесени дарове, и да го избави от сегашната беда. Крез призовавал със сълзи на очи бога и от ясното и спокойно небе внезапно се стекли облаци, разразила се буря, рукнал пороен дъжд и кладата угаснала.”
За разлика от опустошителните унищожения, които изпращат боговете на хората според Омировия епос и според някои образцови атически трагедии, при Херодот божественото наказание е осъразмерена справедливост – Крез губи лидийското царство, за да изкупи вината на петия си прародител Гигес, който я е завладял нечестно. Несправедливо придобитата власт по-рано или по-късно ще бъде отнета от боговете. Същевременно Аполон не оставя Крез да изгори на кладата, заради силата на молитвата му, заради разтревожеността му около неустойчивостта на човешкото изобщо, а в частност и заради уважителното му отношение към светилището на самия Аполон в Делфи. Така се показва, че справедливото наказание е съразмерно на провинението: Крез загубва царството си, но не и живота си.
Да припомним и че според Херодот, надчовешка сила, божество, даймонион, е това, което води до падането на Илион, до унищожението на всички в него.
Още по-впечатляваща е историята на Камбис, защото Камбис сякаш изобщо не вярва, че има надчовешки сили, които въздават справедливост и възмездие на смъртните понякога още в този живот.
Разказът за Камбис е образцов с това, че в него не липсва нито един елемент, заради който човек би могъл да бъде наказан. Като владетел той поругава боговете и вярванията на покорения от него Египет – ранява и причинява мъчителна смърт на свещения бик Апис (ІІІ, 29); по нищожен повод в гнева си убива сина на най-доверения си царедворец, като при това момчето е било любимият му виночерпец, а заради още по-нищожен повод заповядва да заровят живи с главата надолу дванайсет от най-знатните перси (ІІІ, 35-36); отваря древни гробници и се гаври с труповете на мъртъвците в Мемфис (ІІІ, 37) . Като човек Камбис влиза в кръвни престъпления срещу най-близки кръвни роднини – намразва баща си; сношава се и се жени за една от сестрите си, а после и за още една своя сестра, след като, разбира се, вече е убил първата (ІІІ, 31); устройва заговор за убийството на брат си ... Накратко, само за седем години и пет месеца Камбис успява да натрупа в болестта и лудостта си страшни неизкупими престъпления – и като владетел, и като човек. И точно защото е предизвиквал и свои, и чужди богове; гаврил се е и с живите – свои и чужди, и с тленните останки на мъртъвци; убил е и сестра, и брат, боговете го наказват и му пращат смърт точно така и точно там, както му е било предсказано. Разбира се, Камбис умира в разкаяние... (ІІ, 65-66)
Според Райнхарт Козелек точно това разбиране за справедливостта доминира в съчинението на енциклопедиста от Халикарнас и го превръща в един от петте основни методологически ключа по този проблем: “Каквото и да ни предлагат историите на Херодот, у него винаги присъства елементът на една преминаваща през всички отделни истории справедливост. В своята самонадеяност или в своето заслепение хората сами стават причина за своите беди. Те са отговорни, но не са суверенни, защото над тях господстват боговете, а пък над боговете господства една съдба, която в хода на времето, пък било то и – както е в Стария завет – поколения наред, се грижи за това, неправдите да бъдат наказани и престъпленията да намерят възмездие. На всички истории е вътрешно присъща една иманентна справедливост, от която хората не могат да избягат и която историкът намира като даденост, за да може да я преразкаже. ”
Бих добавила към тази оценка, че справедливото възмездие, което се стоварва върху повечето от героите заради тяхната хюбрис – самозабравяне, надменност, високомерие – е наистина иманентно на тяхната индивидуална или родова съдба, но и същевременно почти винаги този тип справедливо въздаване трансцендира човешкото. То идва от отвъдчовешкото в космоса и историята.

post scriptum
Това е част от студия за Херодотовото разбиране за справедливото и справедливостта, която представих частично на конференцията "Евроинтеграцията като философска идея:генезис, принципи, реалност", организирана от д-р Цветина Рачева в СУ на 14 и 15 декември 2007 г. Като препринт текстът е публикуван на страницата на курса "Актуалната античност".

Очаквам да бъде публикуван и в списанието Philosophia prima,издание на катедра Философия.

No comments: