сериозно за "отместените" – част 2

 

      На снимката: Рецензията от д-р Александър Ничев, озаглавена Едно тълкуване на Аристотеловата „Поетика“ у нас (Кръстьо Генов и Петър Радев. Поетиката на Аристотеля. Пълен превод от старогръцки с критичен увод и бележки. Второ поправено и допълнено издание. София, Хемус, 1947. 156 с.). В: Септември, ІІ/2, 153-157. 

               Отново пиша по темата за отместената българска литература, по която преди празниците, но само за „отместената поезия“ писа Александър Секулов, а после в сходен тон за „надеждите за изненади в прозата“ – и Георги Тенев.

              Продължавам с една истинска история за един от „отместените“ преводи на български. Текстът е дълъг, затова сервирам в началото резюме:

              Вижте, моля, тази снимка по-горе. Разгледайте я внимателно. На нея се вижда копие на единствената критична и мотивирана рецензия за превод на съчинение на Аристотел на български език. Сканирана е и е публикувана в рубриката „Библиотека“ на сайта на АРУКО: https://aaduce.wordpress.com/

             Тази рецензия е написана и публикувана преди 75 години, през 1949 г. Вече 75 години у нас никой и по никакъв повод не е публикувал критична, но мотивирана рецензия за превод на Аристотеловите съчинения на нашия език. А такива има много.

              Защото както по времето на социалистическия тоталитаризъм, така и по времето на „демократичния“ неототалитаризъм всички процеси в артистичните и академичните среди се управляват „по партийна линия“.

               Край на резюмето.

              Сега по-подробно.

        Аристотелознанието в новата история на страната започва в началото на ХХ век: в превода на Атинската държавна уредба, издаден през 1904 г. Преводачът и коментаторът е младият по онова време асистент по стара история Гаврил Кацаров, който проявява страстта си към политическата философия на античността чрез този първи превод на новобългарски на важното Аристотелово съчинение^[1].

          През първата половина на на ХХ век у нас се появява само още едно Аристотелово съчинение: Поетиката на Аристотеля, в превод и с коментар от Кръстьо Генов и Петър Радев. Техният труд стига до читателите в две издания: през 1943 и 1947 г^[2].

          Само две години след публикуването на второто издание на първия български превод на Поетиката младият по онова време асистент по класическа филология Александър Ничев публикува критична рецензия за него. Тя е озаглавена Едно тълкуване на Аристотеловата „Поетика“ у нас[3] (горе на снимката). Реакцията на младия преподавател в сп. Септември впечатлява с това, че в критичния ѝ фокус попада не преводът, а коментарът на текста.

          За превода са написани само хубави думи с незначителни забележки.  Според рецензиращия млад учен концепцията на коментара към превода е прекалено хетерогенна и даже еклектична, а както може и да се очаква – според него тя не е достатъчно идеологически марксистко-ленински издържана. Да повторя, годината е 1949.

         В хилядолетната история на опитите да се преведе и осмисли Аристотеловата в частност или изобщо гръцката философска понятийност на (старо)български, която започва още с превода на Симеоновия сборник,

това е единствената публикувана критична, но не и отрицателна рецензия за преводачески версии, предложени от други.  Освен това, в критичната работа на младия преподавател по старогръцка литература в Софийския университет накратко са очертани контурите на неговите собствени предложения за превеждането и интерпретирането на Поетиката. През следващите няколко десетилетия Александър Ничев превежда множество важни произведения на старогръцката литература, но основен изследователски проблем за него остават Поетиката и Реториката. Посвещава им стотици страници в статии и студии на български и руски, най-много на френски, но и на немски, английски, гръцки и италиански езици. Двете му дисертации са посветени на Аристотеловия анализ на атическата трагедия и преди всичко на Софокловите шедьоври, като са защитени и публикувани у нас, но на френски език[4], а неговият превод на За поетическото изкуство излиза през 1975 г.[5], цели 26 години след като е хвърлил ръкавица за преводачески двубой към предишната двойка преводачи и коментатори. Преводът на проф. Ничев на Реторика е публикуван през 1986 г.[6] и с това той изпълнява обещаното и заявеното от него още през 1949 г.

        В годините на държавния социализъм излиза само още едно съчинение на Аристотел на български език: За душата, която е публикувана през 1979 г. в поредицата „Философско наследство“ на „Наука и изкуство“ в отличен превод и коментар на д-р Марко Марков и със студия от дългогодишния преподавател по антична и средновековна философия във ФФ на Софийския университет – проф. дфн Ради Радев.

 

                                            В недалечното минало

На 26 ноември 2024 г. в Книжен център „Гринуич“, когато беше представянето на книгата Историософия на Николай Гочев, първи говори издателят ѝ Красимир Беров, а след това – авторът.

Николай благодари на малкото издателство „Студио Беров“, но също така и на своя адаш Николай Фенерски, който също има малко, направо миниатюрно свое издателство – „Дива 2007“. Благодари им за това, че имат смелостта да издават книги, които други издатели не смеят да издадат.

 Спомена издаването на Метафизика, която беше издадена в две части от Николай Фенерски, съответно през 2017 (книги I-III и X-XIV) и 2019 г. (т. нар. „средни книги“, от IV до IX). 

Това стана преди Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ да издаде всички 14 книги в традиционната им подредба през 2020 г.

Тогава не беше подходящо Николай Гочев да разкаже историята в подробности, за това сега ще я разкажа аз.

 

        Та, първата Метафизика беше публикувана през 2000 г. от малкото храбро частно издателство „СОНМ“. Още вечерта след премиерата започнаха мърмонясвания заради това, че Николай Гочев в превода на книги I-III и X-XIV превежда по един начин някои основни понятия, в съответствие с хилядолетната им традиционна старобългарска форма, а Иван Христов латинизира превода им. Мърмонясването беше фиксирано в книжно издание писмено само в едно-единствено подигравателно изречение – в края на един брой на „Критика и хуманизъм“ от водещия редактор на точно този брой.

Оттогава насетне само

устно и устно, и устно, в университетските аудитории по време на лекции (по свидетелства на студенти това е ставало многократно в ауд. 41 на Ректората) , във формални академични формати и неформални разговори, това издание беше оклеветявано. Несправедливо. Понеже в него има индекси, коментари и повече от 100 станици с две встъпителни студии, които обясняват внятно защо и двете преводачески стратегии са допустими, приемливи и легитимни.

 Въпреки мърмонясванията и клеветите, разпространявани устно, устно и само устно, изданието бързо свърши, появи се при антикварите на баснословни цени и както много пъти съм писала, прощавайте за повторението: беше опровергана една от мантрите на пазарната икономика, че търсенето определяне предлагането. Метафизиката се търсеше, никой издател не смееше да я преиздаде 12 години след изчезването ѝ дори и при антикварите.

Дойде обаче 2016 година. Тогава в целия свят със семинари, конференции, конгреси, изложби на книги за Аристотел и преводи на негови текстове на повече от 100 езика беше отбелязана 2400-годишнина от рождението му.

Решихме и ние с няколко колеги да направим конференция. Отначало предполагах, че ще е еднодневна, организатор първоначално беше АРУКО, но инициативата беше подкрепена и от тримата ръководители на трите философски катедри по онова време. Написахме и проект, той беше подкрепен от вътрешноуниверситетския Фонд за научни изследвания, образувахме организационен екип. Беше създадена и интернет-страница, която е налична и до ден-днешен с българска и английска версия: https://aristotlesofia.wordpress.com/

Конференцията се проведе успешно на 28, 29 и 30 ноември 2016 г. с 60 участници с доклади...

Докато я подготвяхме, решихме с колегите от организационния екип  да направим изложба с всички книги от и за Аристотел, преведени на български до този момент.  Не ни разрешиха в Деканата на ФФ: нямало къде, нямало кога, нямало кой да опази книгите и после нямало да бъдат върнати в библиотеките.

С колегите от организационния екип на конференцията се срещахме редовно веднъж на месец от есента на 2015 г., а през есента на 2016 г. – всяка седмица. Защото в конференцията беше включено и награждаване на ученици от национален конкурс за есе; имаше няколко колеги от чужбина... в подготовката и организирането на събитието участваха най-малко 120 души. Ученици и учители в ученическия конкурс, преподаватели и изследователи – с доклади. 

През пролетта на същата тази  2016 г. Николай разговарял с наш добър познат. Той има малко издателство. Има и дъщеря, по онова време завършваща специалност Философия в СУ. Казал на Николай:

–        –  Много пъти, толкова пъти вече по време на следването ѝ трябваше да прави справки или да цитира нещо от Метафизиката. Няма я и я няма никъде.

Николай предложил на нашия добър познат (към приятел) неговото малко скромно издателство да издаде поне осемте книги, преведени от Аристотел.

На 31 октомври 2016 г. следобеда бяхме в „Кривото“ с някои от колегите от организационния екип и им се похвалих, че предпечатната подготовка почти е завършила, осемте книги в превод на Николай, придружени от бележки, две встъпителни студии, тематични библиографии, индекс и прочие, утре, на 1 ноември, ще влезе в печатница. И понеже книгата ще е с меки корици, до една-две седмици ще я има. За конференцията в края на ноември ще е готова, радвах се пред колегитге.

Но не стана така.

       Eто как разказва Николай Гочев какво  е станало:

Работата вървеше и очаквах не след много човекът да се обади и да каже, че pdf-ът е готов. И по едно време той звънна и рече:

- Виж сега, за тази книга си мисля, че е по-добре да не я издавам.

- В какъв смисъл? – рекох.

- Ами защото... Нали преди това говорихме нещо за „Епиномис“, пък после за

това... А тя даже не е цялата и сега така на парче...

- Как на парче? Това са осем книги от „Метафизиката“ на Аристотел. И една да

се издаде, е успех. А тук са осем! И нали говорихме освен това, че сега ще започнем с

тях, а после ще преведа и другите и ще издадем всичко?

- Не... Абе виж сега... Издателството ми е ново, сега започвам, искам всичко да е

начисто. Не искам някой да ми се обади и да ми каже нещо...

- Какво нещо?

- Ами не искам. Разбираш ли?

- Не разбирам – казах.

- Това е, съжалявам.

- Виж сега – рекох. – Аз на Димка за това няма да казвам нищо. Ти каквото

искаш това прави.

Димка беше редактор, автор на студия и пр., въобще отговаряше за превода,

както и през 2000-та. Какво да ѝ кажа? Човекът се обади и каза: „Не щъ...“

Есента отмина, а през зимата с посредничеството на приятеля ми Красимир

Беров се запознах с Николай Фенерски и решихме да издадем „Метафизиката“ – първо

преведените книги, а после – другите. Това стана в края на декември 2016.

И не щеш ли, през януари човекът с новото издателство звънна по телефона и

предложи да се срещнем. Поканих го в „Коста“ на „Кракра“ (тогава обикновено там си

правех срещите).

Той даде един диск и каза:

- Това е pdf-ът на книгите, за които говорихме. Всичко е наред, ползвай го.

- Ха! – рекох. – И как така?

- Е – каза той и разпери леко ръце. – Това е...

Полза от това все пак имаше. Обадих се на Фенерски и казах, че му пращам

готов текст, може да го даде направо да се печата. Трудностите по странирането

отпаднаха, избегнахме и разходи.

И така, както се прескача от камък на камък през рекичка, стигнах до

преизданието на книги I-III и X-XIV.

***

Това е част от автобиографичен разказ на Николай Гочев.

***

И така, готовото за преиздаване издание беше „отместено“, приятелю Александър Секулов.

На познатия издател, който беше заплашен да не отпечатва книгата, все пак му дожаляло за положения труд: няколко месеца Николай и една много старателна дама-страньорка, работеща за малкото частно издателство, бяха работили върху коректурите, върху педантичното изпипване на пагинацията и всичко останало.

Когато научи за всичко това, г-н Николай Фенерски се съгласи да пусне напълно готовия pdf в печатница. Г-жа Мария Фенерска – Бог да я прости! – направи корица и книгата излезе ето така през лятото на 2017 г.:

Тази книга беше публикувана през 2017 г. от издателство "Дива – 2007" със спомоществователството на проф. Деворина Гамалова.

 Втората част, с така наречените "средни книги" беше публикувана пак от малкото храбро частно издателство "Дива 2007" на г-н Николай Фенерски през есента на 2019 г. и пак художественото оформление беше на непрежалимата г-жа Мария Фенерска. 

Да е вечна паметта ѝ!

***

 И както мнозина знаят, съществуването на точно тези две книги също беше отречено. В "благородното" състезание по отричането на съществуването на книги и преводи на Аристотел, след професори от Философския факултет смело като амазонки на цензурата през есента на 2019 г. и оттогава до ден-днешен се включиха и продължават да сипят клевети професор(к)и от филологическите факултети.

А приятелят Георги Тенев писа преди три седмици, че в нашата българска литературна среда липсва аристократизъм!

Напротив, Жоро, академичната "колегия" на хуманитарните факултети на най-стария наш университет е парадигмална парадигма и образцов образец и на

аристократизъм, и на благородство, но най-паче и най- вече –

на   а к а д е м и з ъ м.

*** 

Вече 25 години книги за Аристотел и Платон се обявяват за несъществуващи, а готови за отпечатване ценни преводни книги се спират от печат. Клевети от административно овластени университетски професор(к)и със солидни позиции в партийните централи и медиите се сипят с десетилетия...

От публикуването на 

единствената м о т и в и р а н а   критична рецензия на превод на Аристотелово съчинение на български минаха 75 години – от 1949 година.

Поради това Николай Гочев благодари отново на своя адаш Николай Фенерски, че публикува първо осем, а после и останалите шест книги от Метафизика.

Още нещо важно да повторя: осемте от книгите в синьото томче бяха публикувани със спомоществователството на проф. Деворина Гамалова, а другите шест – с дарение от колегата Мария Николова.

***

Следва продължение.

---

[1] Аристотел. Атинската държавна уредба. С., 1904, Българска библиотека №5, превод, коментар и предговор Гаврил Кацаров. Факсимилно преиздадено в: Гаврил Кацаров. Избрани съчинения. Том ІІ, съставител доц.д-р Петър Делев. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2004, 803-899. Трето електронно издание:

https://projectoria.com/product/product?path=59&product_id=52

[2] Поетиката на Аристотеля. Превод и коментар Кръстьо Генов и Петър Радев. С., 1943, 1947. Второ поправено и допълнено издание. Книгоиздателство „Хемус”.

[3] Кръстьо Генов и Петър Радев. Поетиката на Аристотеля. Пълен превод от старогръцки с критичен увод и бележки. Второ поправено и допълнено издание. София, Хемус, 1947. 156 с.). В: Септември, ІІ/2, 153-157 (рецензия).

 

[4] L’énigme de la catharsis tragique dans Aristote. Sofia, 254 p. Éditions de l’Académie Bulgare des Sciences. 1970.  La catharsis tragique d’Aristote. Nouvelles contributions. Sofia, 175 p. Éditions de l’Universite de Sofia.

[5] Изд. „Наука и изкуство“.

[6] Изд. „Наука и изкуство“.

куриози около „Метафизика“

 

На 6 април нашата Църква почита паметта на св. Методий Славянобългарски. 

Като хубав знак за благослов отгоре приемам това, че най-новото издание на превода на български, но наистина на български език,  на Аристотеловия текст се появи в университетскиге книжарници точно в деня, в който се отбелязва Успението на един от нашите небесни покровители.

Пак на 6 април, миналия четвъртък в късния следобед съвместно с Николай Гочев проведохме поредния много интересен час по избираемата дисциплина Античната метафизика. Тя е за студенти от магистърската програма по Класически езици и антична литература, но в нея като гости се включват и други любопитни участници – един дипломиран юрист и студенти от МП по Философия, (на които заради бюрократични безумия този курс не може да им се признае и те за него няма да получат нито оценки, нито кредити).

Часът, проведен на 6 април, беше посветен на Софистът – огромен диалог, за който трябват поне 3 семестъра, но като е част от огромния syllabus на дисциплина, в която най-важното започва в диалозите на Платон, макар и съвсем накратко, трябваше да го споменем.

За първи път четох диалога преведен на английски от Бенджамин Джоует през есента на 1987 г. Българският превод на късните Платонови диалози беше публикуван през лятото на 1990 г. Чела съм дума по дума и ред по ред диалога в оригинал на гръцки и в превода на проф. Богданов Богданов – първо в четвъртия том на изданието на „Наука и изкуство“, а отскоро и в по-новото му издание (НБУ, 2022).

 В превода на проф. Богданов основното философско понятие за най-важния от петте рода на истинската действителност е битие, като най-често в гръцкия оригинал виждаме 1. οὐσία; 2. τὸ ὄν; 3. τὰ ὄντα.

В превода на проф. Богданов οὐσία също така е преведена и като: 1.„съществуване“ (забележете "съществуване", а не "съществуващо"), и 2. като „действителност“, на места като "истинската действителност" и като „битие“.

И в това няма нищо лошо.

Както обсъждахме със студентите и предишния път, когато говорихме за Теетет, не е възможно в диалозите на Платон да се постигне уеднаквяване на превода на термините. 

Това не е възможно да стане при превеждането на нито един от термините в нито един от диалозите.

Даже, напротив, това би довело до куриозна нечетимост, непроницаемост и неизполваемост на текста.

Например, в Теетет както δύναμις, така и λόγος τῇς δυνάμεως на всеки три страници променя значението си.  В Теетет δύναμις означава "формула", "изчисление", "катет", "хипотенуза", "дължина на хипотенузата след коренуване", "площ на квадрат, построен върху катет или хипотенуза" и прочие. 

И веднага след като става ясно, че задачата за спиралата на Теодор има както едно крайно решение, а именно 17 правоъгълни триъгълника, но също така отговорът на задачата води към безкрайност, Сократ заговорва за своята δύναμις.  Сократовата δύναμις, както е известно, била способността да акушира мислите на мъжете, така както δύναμις на майка му била акушерската способност да помага на жени-родилки...

И впрочем, в превода на Теетет и Софистът почти навсякъде проф. Богданов е превеждал  δύναμις като способност, а не като възможност и това негово решение е точно.

За да направя разказа и размислите по-къси, ще се самоцитирам:

   Само един от петте тома диалози на Платон, публикувани на български досега, има редактор: Николай Гочев, който е редактор на превода на някои от частите на “Закони”, преведени от Георги Гочев и само този диалог има индекс. Означава ли това, че нямаме български преводи на Платон? Ако отрицателите на съществуването на български превод на "Метафизика" приложат съвсем същите критерии и към преводите на Платон, публикувани на български през ХIХ и ХХ век, би следвало напълно неизбежно да обявят за несъществуващи и тях. Защо досега не са го направили?

    Не само, че различните преводачи на диалозите на Платон са превеждали по различен начин термините и понятията, но и в някои от тези диалози едно и също философско понятие е било превеждано от преводача по няколко различни начина. 

    Не просто защото на преводача така му се е искало, а защото така е трябвало. Текстът и контекстът са изисквали това.

    Както е написал Богдан Богданов в коментара си към преведения от него “Теетет” думата “логос” в неговия превод е преведена като: слово, дума, смисъл, теза, аргумент, обяснение, обяснение на смисъла и беседа. (с. 594 в ІV том на Диалозите).

    При превеждането на Аристотел и на математическите текстове към тази палитра при превеждането на “логос” се прибавя, разбира се, и “определение”, “формула”, пропорция” и “съотношение”, "стойност", "величина", "дължина (на отсечка/линия)", "площ (на равнинна геометрична фигура)", "обем (на пространствена фигура)".

    Обръщам внимание специално на това, защото както може да се види, в “Никомахова етика” превеждането на “логос” трябва да стане по същите тези начини, както и в “Теетет”, като особено в Книга Eпсилон “математическите” значения изцяло доминират, и много често има непреводима игра на думи с “логос”, “аналогия” и “аналогично”.

    Не просто няма нито едно тълкувание в аристотелознанието днес, което да е останало като абсолютно меродавно, като “единствено правилното и вярното”.  

    Цялата история на философията е била подклаждана тъкмо от тази многозначност. По света отдавна е ясно, че многозначността на Платоновите и Аристотеловите “термини” и “понятия” е като семена, които са дали най-различни кълнове и разбирания в различни езици и реалии. Не само при спора за универсалиите, но и в класическата, и новата, и най-новата философия.

***

А щο се отнася до превеждането на οὐσία в Платоновите диалози:

1. В Държавата Александър Милев я превежда почти навсякъде като същност, но на няколко места основателно тя е "богатство".

2. В Тимей Георги Михайлов е използвал битие.

3. Във Федон Богдан Богданов почти навсякъде я е превел като същност, като най-интересно е в непреводимата игра на думи около 92d – същността, именувана битие.

4. В Софистът Богдан Богданов я превежда като битие, но както стана дума и по-горе, пак като битие е превел и най-вече τὸ ὄν, както и τὰ ὄντα.

5. В Парменид Цочо Бояджиев я превежда като същност, но и като битийност.

***

Много пъти съм се питала: абе, всъщност, Платон и Аристотел познавали ли са се?

Ако са се познавали, защо в българските преводи на Платоновите диалози и на Седмото писмо няма нито субстанции, нито субстрати, нито акциденции, нито субекти, нито предикати.

Аристотел, вярно, е бил малко по-млад, но кога е успял да научи латински?

Защо в нито един от диалозите на Платон терминологията не е уеднаквена – нито вътре в даден диалог, нито е направен конкорданс между преводите на отделните диалози, преведени от различни преводачи, и въпреки това преводът на нито един от тях не е обявен за несъществуващ, а напротив, преиздават се поне някои?

Още по-интересно ми е дали адвокатите на латинизирането се молят. Е, те може и да са агностици и криптоатеисти с фалшива маска за пред хората.

Ако все пак се молят на Господа, как казват в Господнята молитва: "... хлябът наш насъщен дай нам днес...", или "хлябът наш насубстанциален дай ни днес"...

***

Ще има продължение след Великден.

    

 

"Илиада"-та на философията – част 3: интервю по БНТ 1 с преводача Н. Гочев

                         предаването Религията днес, излъчено по БНТ 1 на 17 октомври 2020; изданието в ръцете на водещия Георги Милков

 Във втората емисия на предаването Религията днес, което започна на 10 октомври по БНТ 1, беше показано университетското издание на Метафизика на Аристотел

Разговорът води известният журналист-международник и водещ на предаването Георги Милков:

- Тук държа в ръцете си „Метафизика“ на Аристотел. Най-новото издание, което излезе тази година.

Н.Г.:

- Точно така. Това е...

Г.М.:

- Във Ваш превод?

Н.Г.:

- Да. Това е третото издание на „Метафизиката“ на български език.

Г.М.:

- А пред Вас имате?

Н.Г.:

- Донесъл съм да покажа този том, за да се види, че „Метафизиката“ в превода й на български вече има история. Това е една двадесетгодишна история, което не е малко – защото преводът на „Метафизиката“ на Аристотел, основната философска книга на Запада, беше чакан от самото възникване на Софийския Университет. И сега можем да кажем, че едни 100 години - и малко повече - бяха необходими, за да се появи преводът на най-голямото философско съчинение на античността. Някой ще каже: „А защо цели 100 години?“ Отговорът е, че за да възникнат тези школи, които правят възможни такива изключително тежки, важни и отговорни за представяне преводи, са необходими поколения. В случая имаме четири, че и пет поколения учени, които са работили както в областта на класическото образование - по най-добрите му образци - така и, от друга страна, в областта на античната философия, която е една специфична, много тежка област от историята на философията. И така минаха сто години, докато се появи този том, който предизвика голям интерес, големи вълнения през 2000-та година.

Г.М.:

- Това е първото издание на български език?

Н.Г.:

- Това е първото издание на пълния превод на Аристотеловата „Метафизика“ на български. Но то се различава от това, за което ще споменем днес.

Г.М.:

- Това?

Н.Г.:

- Да. С какво се различава? С това, че през 2000-та „Метафизиката“ беше преведена от двама преводачи. Единият бях аз, а другият беше колегата Иван Христов, добре познат специалист по антична философия, от Богословския факултет на Софийския Университет. Тогава ние се занимахме с превода поотделно: аз преведох крайните книги – от първа до трета и от десета до четиринадесета, а той - средните. „Метафизиката“ се състои от четиринадесет книги, както се е казвало през античността. Античната „книга“ е малка, тя не надминава тридесетина страници – защото те не са имали толкова тънка хартия като нас, която да побира по-големи текстове. Работихме три години – всекидневно, може да се каже. За по-малко, мисля, човек не може да се справи с половината от „Метафизиката“. После, както установих от свой опит при работата със следващите книги, поне шест години са нужни, за да се преведе цялата книга - при всичката подготовка, която преводачът е придобил в десетилетията преди това.

Г.М.:

- Тази за колко я преведохте? Шест?

Н.Г.:

- Това казвам, че там вече са внесени и средните книги - новия превод на средните книги, който се потрудих да направя между 2016-та и 2019-та. Има нещо, което понякога казвам, когато си говорим за тези неща с колеги и приятели: това занимание е толкова изтощително в интелектуално отношение, че човек, като поработи няколко години, след това има нужда и от една много продължителна почивка. И без всякакви угризения на съвестта казвам, че съм си почивал 15 години от това. А други неща - да, правил съм. На шестнадесетата година обаче се заех отново, с помощта на едни прекрасни издатели – Николай и Мария Фенерски от „Дива2007“. С тях първо преиздадохме превода ми от 2000-та, а след това прибавихме и средните книги в нов превод: и така, от 2017 до 2019, този вече единен превод излезе - в два тома. А после се зае Университетско издателство и през юни 2020-та произведе книгата, която виждаме – „Метафизиката“ в един том и от един преводач. Сега, някой ще каже: „Добре, какво да се занимаваме дали преводачите са двама или един? Би могло и да не се говори толкова по този въпрос.“ Първо ще кажа, че поради необходимостта от една доста сложна квалификация, много пъти „Метафизиката“ е била превеждана най-напред от двама души. Например във Франция: в 1841-ва е преведена от двама учени – Пиерон и Зевор. Единият е класически филолог, другият се е занимавал с философия. В Русия са започнали Розанов и Первов: Розанов мнозина са го чували, а Первов не толкова, той е бил просто преподавател по класически езици. В Германия също - Фреде и Патциг са работили само върху седма книга, в продължение на години. Защото един човек мъчно се справя. Затова и в началото ние тук бяхме двама. Но има една особеност, която тогава предизвика големи вълнения в академичните среди: и тя е, че двамата преводачи използваха различна терминология. Тоест, фундаменталните Аристотелови термини, които са в основата на цялото западно философстване, бяха различни на български език. Аз реших, че трябва да работя с исконно български думи, които са били в нашия език още във времето на св. св. Кирил и Методий. Затова, да кажем, превеждах важната гръцка дума οὐσία със „същност“. Или ὑποκείμενον - с „подлежащо“, или συμβεβηκός - със „съпътстващо“ (онова, което съпътства същността и не е част от нея, а е странично). Докато в другия превод видяхме латински термини, което показва, че има едно схващане – и то е много силно и влиятелно – че Аристотел е предшественик на западната философия, и то само на нея. Сиреч, неговата роля в историята на световната мисъл е в това, да подготви появата на схоластическата философия, на такива автори като Тома Аквински и нататък, докато се стигне до XX век. Знак за това е употребата на термини като „субстрат“ или „субстанция“, които виждаме в средните книги. И тогава мнозина казаха: „Е как така, аз донякъде чета за същност, а след това минавам към субстанция...“ Ами бавно се върви с големите преводи. Ето, доц. Ивайло Найденов прекрасно каза, че един превод може да е хубав, обаче той винаги се нуждае от някакво доработване, по една или друга причина. Та в тази книга ние имаме свидетелство, че към Аристотел може да се подходи по два начина. Дали той е по-скоро западен философ? Или е световен философ, който може - и трябва - да бъде възприет на всеки един език? Защото ние бихме се учудили, ако някогашните арабски преводачи, които са превеждали Аристотел вероятно през IX век, са си служели с гръцки думи. Може би не са, може би са си служели с арабски думи, и това сигурно е било по-оправдано. А ето ние тук, и специално аз - с помощта на Димка Гочева, без която никога не бих се справил, защото тя е специалист по антична философия и ми казваше как трябва да стават тези неща в съгласие с нашата школа, и ми помагаше да вляза в този сложен контекст на отношенията между Аристотел и Платон и проблематиката в техните спорове – постъпихме така. И сега, в този том от 2020, ние имаме превод изцяло в този дух, за който си позволявам да кажа, че продължава духа на Кирило-Методиевските преводи. Тоест, работи с исконно български думи.

Г.М.:

- А Вие вярвате ли, доц. Гочев, че Аристотел е по-близо до римо-католицизма, отколкото до православието?

Н.Г.:

- Вече почти казах, че не вярвам. Разбира се, ще кажа и защо. Не е лошо да бъде споменато, че на Аристотел се е гледало като на „вътрешен философ“ и че той се е смятал за един „наш“ мислител през цялото време на съществуването на Византия.

Г.М.:

- От св. Иоан Дамаскин например.

Н.Г.:

- Да. Във Византия никой не е смятал, че Аристотел е нещо далечно и екзотично, че е някакъв гений, дошъл кой знае откъде. За тях той е просто един интересен автор, езичник, който може да бъде използван в интелектуално отношение. Св. Иоан Дамаскин е направил точно това. Ако отворим „Точно изложение на православната вяра“, ще видим, че голяма част от написаното е сякаш един аристотелистки текст. Целият Аристотелов философски инструментариум е усвоен - и това става в VIII век. За византийците това е нормално. Тези неща ги е чел и обсъждал и Константин-Кирил Философ, който е учил при Фотий. И може би това е причината – че на Аристотел се е гледало като на наш и тукашен – да не му се обръща чак толкова голямо внимание на Изток. Докато на Запад той е бил възприет като нещо изключително. Защото Западът винаги е смятал, че нещата възникват първо на Изток. И с основание. Затова, когато са се обърнали към Аристотел, те са си казали: „Ето го началото и върхът на философията“. Тома Аквински просто идолизира Аристотел. Ако го отворите, ще видите, че той навсякъде казва: „Философът, Философът...“

Г.М.:

- Сега ще използвам случая, че сме на живо, за да Ви накарам да ми обещаете, че ще дойдете пак в това студио, защото имам да Ви питам за безсмъртието на душата, за Бог според Аристотел и за всички тези неща, за които сега нямаме време.

Н.Г.:

- Струва си.

Г.М.:

- Ще дойдете?

Н.Г.:

- Добре...

***

Текстови запис на разговора, направен от Николай Гочев и първоначално публикуван в профила му във фейсбук на 18 октомври 2020 г.