докладът ми разширен

сканирана е с. 64 от книгата Ректорите на Цвета Тодорова, издание на УИ "Св. Климент Охридски", 2009, посветено на 120-годишния юбилей

Първият университетски преподавател и изследовател на античната философия у нас

Миналата седмица в петък и събота, на 14 и 15 декември, се проведе конференцията

Мислене и действане: всичко е станало така, както би трябвало да стане. Платон Критон, 44 с
Мотото на събитието беше от Критон 54 d: καὶ πράττωμεν ταύτῃ, ἐπειδὴ ταύτῃ ὁ θεὸς ὑφηγεῖται

Беше посветено на два сдвоени юбилея: 130 години от създаването на Софийския университет и 130-годишнината от публикувания през 1888 г. първи новобългарски превод на Платоновия диалог Критон, дело на Иван Държилов. Неговият превод може да бъде намерен на сайта на проект Тезей. Това беше петото конферентно събитие, организирано от Асоциацията за развитие на университетското класическо образование/АРУКО от нейното създаване през 2005 г. Подробности за програмите на предишните четири може да намерите на сайта на асоциацията.

Относно докладите и научните съобщения ние, четирите организаторки  (доц. Невена Панова, доц. Диана Атанасова, д-р Камелия Спасова, аз) предложихме  следните тематични области:

1. Античната философия (от всички периоди и всички традиции).

2. Рецепцията на античното мислене у нас: преводите на антични философски съчинения; традиции в преподаването на античната философска мисъл; интерпретации и дисертации по проблеми на античната философия;

3. Заниманията с антична литература, история и философия като основа на философско-методологическите схващания за висшето образование на български интелектуалци и образователни дейци.

4. Varia et varia historica;

***********************************************************************

Моят доклад беше за проф. Иван Георгов, не само защото нямаше друг доклад по третата тематична област, заявена от нас, квартета от организаторки, но и защото това беше повод да се припомнят многобройните му заслуги към нашия Университет в годината на неговия юбилей.

сканирана е с. 65 пак от книгата Ректорите на Цвета Тодорова

Конспект на доклада ми с някои пояснения: 

Проф. Иван Георгов (7 ян. 1862, Велес - 13 авг. 1936, София)

*Учил е във Виена в Bürgerschule (1875-1878), после в педагогическия институт Lehrerbildungsanstalt пак там (1878-1881), следвал е в университетите на  Йена и Женева. 

Дипломирал се в Йена с изпити по философия, математика и санскрит (sic!) и е защитил докторат в Лайпцигския университет за Монтен (заглавието на докторския му труд е Montaigne als Vertreter des Relativismus in Moral, 1889).

*Той е един от „новите седмочисленици“, един от седемте преподаватели, които започват да преподават във Висшето училище през 1888 г., но още няколко години продължава да работи и като учител по математика и санскрит. Публикувал е най-вече на немски, френски и български по огромен кръг от философски, педагогически, историкофилософски, етически и теоретично-лингвистични проблеми.

*Бил е четири пъти ректор на Университета с едногодишен мандат. Да припомним, че от създаването си до 1948 г. Висшето училище, превърнало се после в университет, се е самоуправлявало по колегиален начин, несъпоставим с днешната тъжна академична реалност. Мандатите на деканите и на ректора са били едногодишни, за да не се вкореняват преподавателите в администрирането и за да не се губи равновесието между тези, които управляват и тези, които са управлявани. Бил е спазван един принцип, който според Аристотел е характеризирал Атинската политейя, при това отпреди конституционните нововъведения на Солон, а именно: никой да не заема длъжността архонт, преди всички останали, които имат право да я заемат, да са се изредили.
*

Биографите на проф. Георгов посочват, че той е бил номиниран за ректор за учебната 1891/92, но не е бил утвърден от тогавашния министър на просвещението Георги Живков, но не заради политическа причина. Министърът настоял да се запази равновесието между Историко-филологическото и Физико-математическото отделение на Висшето училище. Тъй като първите два ректорски мандата били на Александър Теодоров-Балан и на Димитър Агура, сега било ред на другото отделение, на Физико-математическото да излъчи ректор. 

 Следващите четири номинации били утвърждавани и така изключително цененият учен Иван Георгов е служил като ректор през 11-ия мандат - 1898/ 99 г.; през 18-ия мандат - 1905/06 г.; през 29-ия мандат - 1916/17; и през 31-ия мандат - 1918/19). Да обърнем внимание на това, че мандатите са били номерирани с числителни редни! Това е било така, защото наистина тогава преподавателите са били убедени, че университетът (трябва да) е колегия. 

(Много са пътищата, които превърнаха днешния университет в грозд от факултетни олигархии: мандатите са четиригодишни; за много от изборните и мандатни длъжности, каквито са участията във факултетните съвети и Общото събрание на университета няма ограничения за последователното участие в тях; има разни хитринки, като напр. това, че два пълни мандата може да следват след един непълен и най-после това, че след едно прекъсване от четири години, някой може да стане за трети и четвърти път отново ръководител на катедра и т.н.)

********************************************************************************************************

Следващите пунктове в доклада ми са взаимосвързани:

*Мислене и действане в устройването на преподаванията и изпитите във Висшето училище. 

Какво и как да се преподава? Това е било, е и ще бъде най-важното в конституирането на всеки университет. 

Какво е било катедра? Първоначално в нашето висше училище една 

катедра е означавало, че има един преподавател, който води няколко сродни курса от определена научна сфера. Понятието за катедра е било повлияно, както и почти всичко останало, от устройството и структурата на немските и австрийските университети в края на XIX век.

Основно убеждение, което е водило до много голямо разнообразие на академичните четения е било, че преподавателите (трябва да) променят syllabus-a непрекъснато. 

Друг важен конститутивен елемент от едновремешната структура и действане в нашия университет е бил центриран около питането:

Как да бъдат изпитвани и оценявани студентите? 

В съпоставка с днешната академична реалност пак откриваме огромна разлика. Доминиращото убеждение е било, че студентите трябва да бъдат задължавани да посещават различни, при това разнопрофилни курсове в отделенията, после прераснали във факултети, но че не трябва да бъдат изпитвани по всичко. 

Особено интересно е онова, което се установява с решение на Академичния съвет от 22 юни 1910 г. относно учебните планове и изпитите. Ще цитирам колегата Румен Донков:

За времето между 1904 и 1918 г. университетът и отделните му факултети се ръководят от учебен план, в който промени търпят само учебните програми в отделните дисциплини. Тези промени не се отразяват на програмата на университетските изпити, която дава най-точна характеристика на университетското образование. Програмата за университетските изпити е приета от АС на 22 юни 1910 г. и остава непроменена до края на периода.Тя изхожда от задължителното четиригодишно семестриално образование, чиито резултати се отразяват в два университетски изпита. Първият университетски изпит се провежда след четири завършени семестъра, вторият - след осем. Университетските изпити са писмени и устни. Според програмата при първия университетски изпит се изисква писмената работа да се предаде по обща тема от предметите, влизащи в изпита. За втория университетски изпит студентът представя два месеца по-рано писмен реферат по своята специалност. Университетската изпитна програма съдържа следните дисциплини и изпити:

I. ИСТОРИКО-ФИЛОЛОГИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ

Специалност философия и педагогия

Първи университетски изпит:

история на философията до Канта; психология; етика; история на образованието; обща педагогика; дидактика; латински и старогръцки език (за некласици, пояснение
от мен Д. Г.: студентите, които в гимназиите не са учили нито един от двата езика) и един от новите езици.

Втори университетски изпит:

Общи изпити 

За философия                                 и                          За педагогия

 история на философията от Канта

  логика и гносеология

 история на педагогиката

Обособени изпити

естетика                                                                         методика

метафизика                                              училищна организация

*******************************************************************

Колегите, които присъстваха в Зала 1 миналия петък на 14 декември, получиха като един от листовете в хандаута ми ксерокопие от с. 84 и 85 от История на СУ "Климент Охридски", издадена по случай 100-годишнината на университета. Автор на цитираната глава е Румен Донков, (получерният шрифт е мой), а онова, което четем след цитираното място, представя концепциите и философиите на образованието, които са били същина на преподаванията и двата големи изпита в Историко-филологическия, Физико-математическия и Юридическия факултет. 

Забележителното, което контрастно изпъква в съпоставка с днешната академична реалност, е:

1. Лекционните курсовете трябвало да се обновяват и променят по възможност всяка година. Тази възможност се е налагала и като необходимост, защото по онова време преподавателите са били много по-малко от днес и неизбежно един преподавател, който много често е бил сам-и-единствен преподавател-катедра, е трябвало да чете множество от лекционни курсове. 

2. Студентите са били поканвани да слушат колкото се може повече курсове, но от тях е било изисквано да полагат много малко изпити.

3. Несравнима качествена отлика с много днешни изпити в хуманитарните специалности на нашия университет е и това, че нито първият, нито вторият университетски изпит не са предполагали зазубряне и възпроизвеждане на наизустени факти, а напротив,

както първият, така и вторият изпит са били: писане на писмена работа самостоятелно от студента, която по същество е трябвало да покаже хетерогенните познания, придобити от изучаваните разнородни дисциплини.

*********************************************************************

* Особено впечатляващо 
e триединството на историческото, филологическото и философското образование, отразено в учебните планове на Историко-филологическия факултет, където се утвърждават три сдвоени специалности: философия и педагогия; история и география; славянска филология и литература.
*
Благодарение на авторитетни учени като Иван Георгов се решават няколко съществени концептуални спора в университетската колегия.

*Да напомним, че той полага в Йенския университет изпити по математика, философия и санскрит. Бил е от онези изключително надарени люде, които не делят изкуствено логоса на хуманитарен и природен, мислел е знанията за човека и природата в единство. Според него в

един истински университет по-голяма е необходимостта от природно-математическите науки и приоритетът в създаването трябва да е

на чистите знания пред приложно-практическите: поради това в историята на Висшето училище Физико-

математическото отделение  изпреварва откриването на Юридическото.

*

Още по-влиятелна е била неговата позиция в разрешаването на първата голяма криза, сблъсъкът с властта от началото на 1907 г., продължил повече от година. Позициите, които той изразява в тази едногодишна епопея, могат да ни поучат и днес.

 *Университетът, автономията и политическите сблъсъци: Проф. Иван Георгов е автор на двата най-важни документа, които изразяват самосъзнанието на

университетската колегия в развоя на кризата още 

от началото на 1907 г. Той е съавтор на Манифест към българския народ от 10 януари, като другите двама съавтори на Манифеста са тогавашният ректор проф. д-р Стефан Киров и д-р Кръстьо Кръстев, който по онова време е бил асистент на проф. Георгов. Постепенно между тях тримата настава разномислие по отношение на проявите на университета като цяло, като корпорация в живота на обществото и взаимодействията с властта.

Цялата професорска колегия и Академичният съвет тогава застават на позициите на проф. Иван Георгов, който написва прочутата Петровденска декларация от 29 юни 1907 г. за автономията на университета като безусловен принцип за постигането и удържането на университетската свобода.

*Веруюто му, което четем във всеки ред и от Манифеста от 10 януари и в Петровденската декларация, е:

университетският човек като индивидуалност може и трябва да бъде политически действен, но Университетът като целокупно преподавателско и студентско тяло – не.

Университетът трябва да брани непрестанно своята автономия и свобода, но е немислимо да се постигне единодушие и единомислие между преподавателите и студентите по който и да било политически проблем.

В Манифеста от 10 януари се подчертава, че професорите не само не трябва да бъдат аполитични, но и че трябва да имат т.нар. пасивно избирателно право. Проф. Георгов като основен автор на Манифеста дава пример с избирателното законодателство в австрийската част на Австро-Унгария по онова време: всеки професор да има право да бъде избиран за член на парламента в лично качество, без да бъде издиган като кандидат от някоя конкретна партия. По този начин професорите ще могат да участват активно в политическия живот, но като индивидуалности и личности, по съвест и убеждение, а не като партизани на някоя партия, сковани в Прокрустовото ложе на партийната лоялност и дисциплина.

Още по-недопустимо е опартизаняването на университета като общност, защото дори и по някой политически проблем да има съгласие между повечето от преподавателите и студенти, постигането на абсолютно единодушие е невъзможно, и така налагането на волята на мнозинството над малцинството, колкото и да е демократично като принцип в други общности, би превърнало университета в една от политическите партии. А това означава, че ще се самоубие като университет.

*

За проф. Георгов се носят различни анекдоти, като в някои от тях все повече се съмнявам, защото подозирам, че през годините и десетилетията е трябвало да се изгуби споменът за всичко, което е написал, преподавал и обосновал като институционална философия на университета като корпорация. Damnatio memoriae.

Но дори и да е имал някакъв лек говорен недостатък, дори и да е заеквал, очевидно е, че той успява да убеди преподавателската общност в принципността на позициите, изразени и в Манифеста от 10 януари и в Петровденската декларация.

Академичният съвет скоро след това му възлага да започне подготовка за голямо честване на 25-годишнината на Университета през 1913 г., подготовката започва, но... през 1912 г. избухва Балканската война, после Световната, после има Войнишко въстание, управление на БЗНС и нова университетска криза, после има преврат, терор и хаос в страната...

И така, първият юбилей, който Университетът отбелязва по-скоро със саморефлексия и подробен отчет пред обществото, отколкото с пищни тържества, е през 1928 г., като проф. Георгов е бил не само начело на организацията за отбелязването му, но и става първият историк на Университета като институция за висше знание: той съставя огромния Алманах, публикуван през същата година, като в него включва всички документи за историята му през този период - закони, правилници, декларации, манифести, таблици и пр. Всички те са коментирани от него лаконично, но недвусмислено.

*Проф. Иван Георгов като философ и историк на философията.  

Той е разработил и практически осъществил чрез различните лекционни курсове, разнообразявани всяка година, един наистина гигантски план на преподаването на история на философията. Замисля и подготвя ръкописи на осемтомно изложение на цялата световна философия, но с прецизната си самовзискателност допуска до читателите само два.

Първият том, който издава, е:

История на философията. Древна философия. Първи отдел: Увод. Философските възгледи у старите източни културни народи. Втори отдел: Гръцка философия. Първи период: Предсократовска философия (От Исиод до Иппий). 

С., УБ №49. Печатница „Ив. К. Божинов“. 

Включва 30 страници приложение:

негов превод от санскрит на извори за индийската философия: от с. 263 до 293.

Освен отличното познаване на древноиндийската и ранната гръцка философия, които са двата тематични центъра в първия том, няколко концептуални фокуса в предговора на изложението го представят като забележителен философ и историк на философията:

Потребата от философия за всички хора. 

Оправданието на метафизиката, в противовес на много модерни по онова време антиметафизически позиции.

Избягването от Сцила и Харибда при изясняването на проблема за европейското и източното начало на философстването. Проф. Георгов не е нито надменен европоцентрик, нито залитащ към източния мистицизъм отрицател на разума и рационалността.

Освен като блестящ и незаслужено подценяван днес историк на античната философия (и не само на античната, но и цялата философия почти до неговото съвремие),

проф. Георгов има забележителни лекции по етика и история на етиката, като в краткия доклад споменах за наистина впечатляващата студия

 Що е съвест? и за студията Проблемата за свободата на волята.

***

Последно в доклада, но не и по важност беше:

Ролята му за създаването на българския философски език: в неговите историко-философски и етически

лекции виждаме

заемки от западни езици, от руски език, разговорни думи и турцизми, но и впечатляващо словотворчество.

Избрана библиография към доклада:

Георгов, Иван. Поглед върху развитието на Университета. В: Алманах на СУ, 1988-1928 г., с. 1-167. С., Университетска библиотека № 91, печатница „Художник“.

Георгов, Иван. История на философията. Първи том: Древна философия. Първи отдел: Увод. Философските възгледи у старите източни културни народи. Втори отдел: Гръцка философия. Първи период: Предсократовска философия (От Исиод до Иппий). С., УБ №49. Печатница „Ив. К. Божинов“.  Включва 30 страници приложение негов превод от санскрит на извори за индийската философия: от с. 263 до 293.

Георгов, Иван. История на философията. Четвърти томъ: Нова философия до Канта. Часть първа: Нова философия до Хобса. Философия на Възраждането. Италиански природофилософи: Телезио, Бруно, Кампанела. Преходна философия в Германия: Николай Кузан, Коперник и Кеплер, Галилеи. Бейкон, Декарт, Малбранш, Спиноза. С., УБ №167. Придворна печатница, 1936.

Георгов, Иван. Лекции по история на философията. Съст. Атанас Стаматов и Добрин Тодоров. Предговор Атанас Стаматов, послеслов Добрин Тодоров Георгов – наставникът. с. 684-716. Съдържа:

История на новата философия от Кант до Хегел. История на немската философия след Хегел. История на френската философия през XVIII-XIX в. История на английската философия през XIX в. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2008.

Георгов, Иван. Етически съчинения. Съставител, научен редактор и предговор Добрин Тодоров. С., Институт за българска философска култура, серия „Извори“, 2012. Освен лекциите по история на етиката съдържа и изследванията за съвестта, свободата и свободата на волята.

Георгов, Иван. Избрани философски и етически съчинения. Съст. и встъп. студия Михаил Бъчваров и Латьо Латев. С., „НИ“, 1987.

За него: Ангел Бънков, Димитър Михалчев, Добрин Тодоров, Атанас Стаматов, Димитър Цацов, Михаил Бъчваров и Латьо Латев.

За историята на СУ: Арнаудов, Михаил. История на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през първото му полустолетие. 1888-1938. УБ № 201.

История на Софийския университет „Климент Охридски“. Отг. ред. Георги Наумов. Автори: Димитър Цанев, Мария Радева, Румен Донков, Любомир Огнянов, Дончо Даскалов, Милчо Лалков, Димитър Гоцев, Цвета Тодорова, Трендафил Митев, Стоян Танев, Чавдар Найденов, Христина Мирчева, Искра Баева. С., УИ, 1988.

Тодорова, Цвета. Ректорите на СУ „Св. Климент Охридски“. С., УИ„Св. Климент Охридски“, 2009.

Още за него в студия на проф. Добрин Тодоров на сайта на Института за българска философска култура.

поздрав за мен по повод на Общото събрание на ФФ

                За днешното Общо събрание на Философския факултет Николай ме поздрави с този плакат на критикуваща колхозничка от 30-те години на миналия век в СССР ... Така де, миналата година, на миналогодишното Общо събрание, като си зададох въпросите от конкретни по-конкретни и от критични по-критични, и до ден-днешен отговор никакъв няма, протоколът от Общото събрание не беше публикуван никога, а трябваше това да стане до 10 ноември миналата година и т.н.

               Нищо, понеже съм "тъпа и упорита селянка" и "селска тарикатка", както ме нарекоха миналата година на Общото събрание на ФФ, и днес се изказах на тазгодишното, и даже направих четири предложения. Но по всяка вероятност и днешният протокол няма да види публичност никога, недосегаемите ще продължат да правят каквото си искат, а критикуващите ще продължат да обикалят съдилищата. В същото време ще се окупират университетски аудитории от качествените протестиращи, защото в държавата институциите на трите власти не били давали конкретни отговори на конкретни питания и не били публични в решенията си.
             

специален поздрав за Анастас

На многая и благая лета!

phrontisterium classicum

Покана от проф.дфн Мирена Славова - ръководителна катедра Класическа филология във ФКНФ

На 8.06.2009 г., понеделник, от 17 ч. в 176 ауд. в рамките на лекционната поредица "Историография на Стария свят"

на интердисциплинарния семинар "Phrontisterium Classicum",

Чавдар Хаджиев, д-р на Оксфордския университет и преподавател във Висшия евангелски богословски институт (София), ще изнесе лекция на тема

"Възникване и цели на древноизраелската историография".

Заповядайте

***

post scriptum:

Да, животът ще продължи в понеделник с обичайните ни задължения и много интересни събития, като тази лекция, например.

Вчера също имаше много интересно събитие - финалният концерт-купон, с който Зелените закриха кампанията си. На лятната естрада в Борисовата градина.

Беше хубаво, но затова ще напиша подробно със снимки, с въодушевление, но и малко критика, по-късно тези дни.

Днес е Черешова задушница, а утре е най-мистичният празник в християнската църква - Петдесетница.

Службата е дълга.

Затова пък гласуването е кратко и не отнема много време.

phrontisterium classicum

Покана от проф. дфн Мирена Славова - ръководител на Катедрата по Класическа филология

Лекционна поредица “Историографията в Стария свят” в рамките на семинара Phrontisterium Classicum на Катедрата по Класическа филология, СУ

Поредицата предвижда лекции и дискусии по въпроси, засягащи историографски текстове от гръко-римската античност и съвременния й Близък Изток ("the Middle East"). Целта е да се създаде място за контакти между преводачи, коментатори и тълкуватели на историческите текстове от епохата. От лекторите се очаква да представят свои възгледи относно идеите за история в Стария свят, особеностите на историографския жанр, тълкуването на историографски текстове; както и конкретни проблеми, които се срещат при работата с тях. Ще бъдат обсъждани и историографски текстове от по-късно време, чието разбиране предполага съотнасяне с историографията на Стария свят.
Като лектори ще бъдат канени университетски преподаватели, изследователи и преводачи на исторически съчинения. Входът е свободен. Аудиторията се състои преди всичко от преподаватели, докторанти и студенти.

Лекциите ще бъдат следвани от дискусия. Срещите от поредицата ще се провеждат веднъж месечно в Ректората на СУ (ауд. 176), в четвъртък от 18 ч.

Продължителност – 2 семестъра. Организаторите предвиждат издаване на лекциите в сборник.


Водещи поредицата:
доц. Николай Гочев (СУ)
д-р Чавдар Хаджиев (ВЕБИ)

Водещ сбирките на Phrontisterium Classicum:
проф. Мирена Славова (СУ)

Първа сбирка утре, 21 май:

Доц. д-р Николай Гочев от Катедрата по класическа филология ще говори на тема "Описанията на Египет в античната гръкоезична историография" на 21.05.2009 г., четвъртък, от 18 ч. в 176 ауд.

С поздрав,
М. Славова

Университетът за мен

УНИВЕРСИТЕТЪТ за мен

“Отношението ми към университета има особен характер. Когато на 18 години пристъпих в аудиториите му, те ми се сториха като сакрални помещения. За мен нямаше нищо по-велико от тях. Имах шанса да видя и чуя знаменити професори и същевременно щастието, все още съвсем непредубедено, да бъда сигурен в това: университетът е велика западноевропейска наднационална институция като църквата. Значи принадлежа към едно общество, което не ме обвързва с държавата, общество, което не иска нищо друго освен истината – неограничена и безусловна.”

Тези думи са на Карл Ясперс. ("Съдба и воля. Провокации". Плевен, ЕА, 1997, с. 23, превод на Лилия Атанасова). Почти същото беше и при мен. Когато на 18 години пристъпих в аудиториите на СУ, бях щастлива, че влизам в храма на знанието. Нещо свято, вeличествено. Тогава изпитвах страхопочитание към всички университетски преподаватели и си мислех, че колкото повече знае един човек, толкова по-добър става. Тогава някак смътно усещах, какво (би трябвало и у нас да) са Университетът и Църквата - единствените европейски институции, които са и наднационални, и универсалистични, и надполитически, и надпартийни. По онова време – 1982 година - беше ясно, че при нас няма как университетът да не е обвързан с държавата и че е невъзможно университетското общество да търси “неограничената и безусловна” Истина. Тогава във всичко предварително се задаваше “единствено правилното и вярното”, онова, което е “всесилно, защото е вярно”. Знаем, кое беше то. И все пак, и въпреки всичко, и тогава университетът беше за мен най-привлекателното, най-важното и най-вълнуващото място.

Надеждите ми за промяна на университета се родиха в края на 1989 г. Ето сега, ето съвсем скоро ще стане! През ноември-декември 1989 г. бяха създадени независимите студентски дружества и тяхната федерация. Като първа и основна своя цел те си поставяха промяната на учебните планове, променянето на начина на преподаване, промяната на съотношението между задължителните и свободноизбираемите дисциплини, изобщо промяната на университетския организъм. Който не вярва, нека да прочете интервюто с председателя на ФНСД Емил Кошлуков от 29 декември 1989 във вестник “Народна култура”, бр. 52.

Това, разбира се, не стана. Още на първата окупационна стачка след първия тур на първите многопартийни избори, започнала на 11 юни 1990 г. стана ясно, че ще се искат само политически промени. Утопистка и наивна мечтателка като мен се опита да убеждава, че освен политическите трябва да поставим и други искания – например за автономия на университета. Тогава написах: освен да бъдем граждани на прероден народ, нека да си припомним принципа за солидарност между преподаватели и студенти, да решим какви ще са основните задачи на академичната ни общност и да съградим университета като европейски дом на знанието и истината. (“Век 21”, бр. 12, 20 юни 1990 г.).

Това, разбира се, не стана. Всички студентски и преподавателски инициативи и дейности през последните 11 години бяха насочени към театъра на бойните действия между червените и сините. Университетът от страх да не бъде аполитичен престана да бъде академичен. Междувременно струва ми се, че стана ясно, че поне през първата четвърт на новия век в нашата страна епичните битки между червените и сините няма да бъдат водени единствено в условията на извънредно положение и военна диктатура. За разлика от един български поет (който между другото твърдеше в свое интервю, че душата на жена, която е родила две деца, е като парцал за бърсане на под) според мен въвеждането на извънредно военно положение е ненормално. Естественото, нормалното политическо развитие ще продължи поне още четвърт век с епични битки между червените и сините. Просто защото страната е сред най-бедните европейски държави, а бедността захранва със сила левите идеи.(Преди повече от две хилядолетия Аристотел е обосновал в “Политика”, че на добре вървят само онези общности, в които по-голямата част от хората притежава по-голямата част от благата. Казано с наши думи: само когато има средна класа и хората от нея са повече от най-богатите и най-бедните взети заедно, само тогава има сигурност и процъфтяване. Всички надежди за стабилност на друга основа са илюзорни.) Дори и ако – дай Боже! – ни вземат в Европейския и Северноатлантическия военен съюз, пак ще е така. Справка: Гърция.

А междувременно дали ще се опомним, че сме академична общност и имаме своите академични университетски проблеми?

Днес е 26 януари, началото на третото хилядолетие. Отварям Закона за научните степени и научните звания, и чета:
“Чл. 16, ал. 1:Хабилитационните трудове и другите научни изследвания и творчески постижения по чл. 10 и 15 трябва да бъдат насочени към решаване на научни и научноприложни проблеми, свързани с нуждите на социалистическото развитие на страната, да съответстват на съвременните постижения на науката и практиката и творчески да ги развиват”…
Чл.17: Когато се преценяват кандидатите за научни звания по чл. 10, 14, се вземат предвид всички представени от тях научни изследвания и творчески постижения, както и техните политически и морални качества”.

Това е. Няма шега, няма измама. Само дето курсивът е от мен. Началото на третото хилядолетие… Българска академична среда? Има ли я или още, вече единадесета година не може да се разсъни? Или все още е в комата, настъпила в средата на 40-те през миналия век?

Ако някой си даде труд да прочете посочените автобиографични работи на Ясперс, колко разлики ще намери между нашата академична хабилитационна ситуация и онези практики, които въвеждат нацистите през 30-те години на миналия век в Германия? Паралелно във времето в Сталиновия СССР става същото.

А изминаха вече 11 години. Възможно е у нас никога да не стане.
Ясперс казва “университетът е велика западноевропейска наднационална институция…”. Тука са Балканите. Тука е страната, където от векове, от богомилството насетне избуяват най-вече гностическо-дуалистични светогледи. В тях няма място за УНИВЕРСИТЕТ.

А може и да е друго. След всяко робство после има лутане в пустинята и то не може да е по-малко от 40 години. Изминали са само единадесет. Душата ми понякога си позволява да мечтае. Реалистично да мечтае, че след време, но не по-рано от още 30 години и тук ще има УНИВЕРСИТЕТ. Но ние, разбира се, няма да сме живи да го видим.

Публикувана за първи път
в бр. 4 на “Литературен вестник”,
януари 2001 г.
Водещ броя – Бойко Пенчев

post scriptum:
Този текст е писан отдавна, в края на 2000 година и публикуван в ЛВ в началото на 2001 г.
За съжаление, написаното в него продължава да е вярно.

Отворете българския правен портал Лекс.бг на адрес http://lex.bg/ и вижте член 5 и член 16 от Закона за научните степени и звания...

Вчера отмина светлият празник на нашия небесен покровител - Свети Климент - и свързаната с юбилея суматоха също отшумява.
Покрай тържествата и ритуалите цивилизационният бон тон не позволяваше да се намеква за проблеми, но, уви, такива има.
Например това, че нашата страна е единствената от бившите соц, в които има специализирани научни съвети и ВАК, и в тях едни хора гласуват анонимно за работи, които не са чели.
Така се решава кой ще защити дисертация, и кой - не, кой ще стане доцент или професор, и кой - не.

В понеделник побързах да сложа снимка от шествието и специално на президента Желев тук, на моя университетски, преподавателско-професионален блог.

Освен всичко останало, президентът Желев ми харесва и заради това, че е един от малцината у нас, които са били назначени за членове на СНС, но са се отказали от правото анонимно да кадруват и са призовали колегите си да се саморазпуснат, за да се премине към друг тип процедури, както е по света.

Но-о-о-о... реалистичният поглед към ситуацията у нас трябва да ни накара да направим следната реалистична прогноза:
едно нещо, което не се е променило за 20 години, няма да се промени и през следващите 30.
Почти 20 години след началото на промените у нас законовата цитадела на научното развитие остава съвършено непоклатима.
В същото време някои колеги ронят крокодилски сълзи във вестниците, че кандидатите за докторанти в нашия СУ тази есен са по-малко от местата!
Еми, как да бъде иначе?!
Да работиш години наред, за да получиш след години труд било за докторска степен, било за хабилитация, анонимното отмъщение на анонимно гласуващи хора?

На 150 годишнината на СУ по всяка вероятност онези от нас, които са останали живи, като отворят Закона за научните степени и звания, пак ще прочетат, че дисертациите и хабилитациите ни трябва да са свързани с нуждите на "социалистическото развитие на страната" и пак ще ги защитават пред анонимно гласуващи хора в СНС-тата.

шествие и тържество

президентът Желев на шествието

В нашия 120 годишен Университет има много хора, които са започвали да пишат дисертации, сиреч ставали са аспиранти (както се казваше преди) или докторанти, както се казва сега, но не всички са завършвали своята аспирантура/докторантура и са написвали, а после и защитавали дисертация.
Президентът Желю Желев е един от малцината, които са написали, но не са могли да защитят дисертацията си.
Че и други неприятности са му се случили заради написването на критична работа срещу Лениновото определение за материята...
А после и заради "Фашизмът".

За всичко това може да се прочете в автобиографичната му книга "Въпреки всичко. Моята политическа биография", ИК "Колибри", 2005. Особено на страниците 84-207.

Днес беше вълнуващ ден за мен, защото по време на шествието за малко повървях редом с него - един от много малкото смели мъже, които са се борили за академична свобода във времето на тоталитарния мрак.
Един от много малкото смели мъже, които са се борили за Свобода у нас във времето на тоталитарния мрак.

Снимката, както и другите три снимки от шествието са направени от Ледето и Николай, които днес също бяха на шествието с голямо вълнение.

шествието днес

из историята на нашия Университет - 15-те години на погроми и репресии

Разправата с Университета и прегазването на университетската автономия

По времето на Втората световна война университетската общност понася загуби, каквито никога преди това по мирно време тя не е позволявала да я сполетят. Въпреки протестите и острите писмени възражения на Академичния съвет, в които се говори от името на цялата преподавателска и студентска колегия, в края на 1940 г. Народното събрание приема антисемитския Закон за защита на нацията, който с редица свои членове засяга евреите – преподаватели и студенти.

Още по-драстична и безскрупулна е политиката на проф. Богдан Филов, който става министър-председател и същевременно водител на просветното ведомство. За жалост, големият учен-археолог и бивш ректор на университета е завладян от нацистките идеи за цялостно ангажиране на държавата с възпитаването на младежта – и в училището, и извън училището, и в сферата на висшето образование. Благодарение на неговата законодателна инициатива се приемат частични изменения в закона за народната просвета, но още по-радикални от тях са измененията в Закона за държавните служители. С тях се засяга пряко университетската автономия, тъй като в него се постановява, че “министър-председателят упражнява общ административен надзор върху държавните служители при всички ведомства. Този надзор министър-председателят упражнява по начин, какъвто намери за целесъобразен” . Едно от правата, които получават премиерът и Министерския съвет, е да уволняват университетските преподаватели. Това е един от основните стожери на академичното самоуправление – редът на назначаването и освобождаването от работа на университетските преподаватели да се определя от университетската, а не от извънуниверситетската власт и в десетилетията преди това академичната общност не е допускала никакви компромиси с това. Академичният съвет и всички факултетни съвети се обявяват категорично срещу тези законови условия за вмешателство на държавната администрация в живота на университета: чрез кореспонденция между Академичния и Министерския съвет, драматични срещи между университетското ръководство и премиера, аудиенция на ректора с монарха. Правителството и парламентът все пак правят частични отстъпки от принципа на тоталитарно-фашистките държави, който проф. Филов иска да наложи – не може да има автономна институция, която да е по-горе от и да остава неподчинена на Министерския съвет. Все пак в законопроекта се гласува добавката, че “научната и преподавателската дейност на академичния персонал в университета не подлежи на контрол от върховната изпълнителна власт и не може да бъде повод за уволнение от Министерския съвет” . Властта отвръща на частичния успех на университета с поредното жестоко орязване на финансовите средства и научните фондове, и с чиновнически министерски диктат върху учебните планове и определянето на срока на следването на студентите от някои специалности .

Агонията на университетската автономия през 1944 г. започва с идването на т. нар. “народна власт” и Червената “армия-освободителка”. Още през есента на 1944 г. заради “активна фашистка дейност” са уволнени 25 преподаватели , като завинаги са отстранени 6-има професори-колаборационисти, участвали в Министерските кабинети, управлявали страната по време на войната. Започват масови чистки сред учителите, инспекторите и директорите на училищата. Техен инструмент са нововъзникналите народни съдилища и народна милиция. През 1945 г. Народният съд осъжда на смърт или на доживотен затвор хиляди (известният британски историк Ричард Крамптън посочва, че макар че официалните данни да сочат 11 667 осъдени, в действителност под възмездието на народните съдилища са попаднали между 30 и 100 хиляди българи ), сред които множество представители на интелигенцията, учителството и преподавателската университетска колегия. Десницата и центърът в българското политическо пространство така биват унищожени през 1944 и 1945 г., а левите некомунистически партии като БЗНС на Н. Петков и социалдемократите биват смазани през 1946 и 1947 г. Техните водачи и депутатите в Народното събрание, представящи некомунистическата левица, биват убити или попадат в “изправителните трудови” лагери.

През 1946 г. се провежда референдумът, а през декември 1947 г. се провъзгласява новата Димитровска конституция.

В тази политическа и законова среда се приемат Законът за БАН, Законът за народната просвета и Законът за висшето образование (1948 г.), които превръщат всички научни и просветни институции в “подведомствени учреждения”, с които безпрекословно се разпорежда централизираната държавно-политическо-партийна власт. Свършено е с българското уподобяване на многовековната европейска идея за университета като надпартийна, независима от политическата власт, автономна и самоуправляваща се институция. Всички български висши образователни институции – Софийският университет “Св. Климент Охридски”, Свободният университет и Висшето техническо училище в София, Варненската търговска академия и Висшето финансово училище в Свищов, Рисувалното училище и Музикалната академия – се превръщат наистина във висши “училища” под надзора на министерството на просветата и Министерския съвет, и подчинени на един общ за всички тях, уеднаквяващ ги Закон. Появяват се и дузина други институционални метастази (като Висшия учебен съвет, който от съвещателен се превръща в прозаконодателен орган, специализираните научни съвети и ВАК, Комитета за наука, изкуство и култура и т. н.), които по съветско-сталинистки модел администрират тотално-тоталитарно науката и образованието .

И за да умре не само идеята за университета, но и споменът за това, че в първата половина на века тя е била приемливо осъществявана и у нас, е трябвало да бъде заличен и споменът за нея. През 1948, 1953 и 1954 г. се извършват нови и нови чистки, докато накрая наистина в университетската преподавателска колегия не остава нито един не просто “буржоазен реакционер” и “фашистки слуга”, но и нито един преподавател, опетнен с това, че е следвал или специализирал в Европа, владеещ западни езици и завладян от европейски идеи за европейски институции .
post scriptum:

за годините на мрака вижте:

* Ричард Крамптън, “Кратка история на България”, С., 1994, превод Ал. Шурбанов, Фондация “Отворено общество”, с. 216 и сл..

* Най-детайлно и документално това унищожаване на автономната традиция на българската наука и образование през четиридесетте години е представено в книгата на Весела Чичовска “Политиката срещу просветната традиция”, УИ “Св. Климент Охридски”, С., 1995 г.

***бележка към последните три постинга за историята на нашия Университет:

Поради това не споделям отрицателно-песимистичните оценки на Александър Кьосев, който говори за симптоматичната липса на легитимационен дебат в днешните практически ориентирани дискусии за проблемите на висшето образование и за това, че у нас не е имало никога философски дискурс за raison d’être на нашия университет. В студията “Университетът между фактите и нормите”, публикувана в “Критика и хуманизъм”, кн. 8, бр. 1/2000 (и с малки съкращения в “Култура”, бр. 19, 19 май 2000 г.) той заявява: “Може би причината за днешното отсъствие е проста – не може да се реставрира нещо, дето не го е имало никога. Липсата на легитимационен дебат не е случайна или от глупост – тя е вкоренена дълбоко в историята на нашия университет”. За тази констатация Ал. Кьосев привлича документи от историята на създаването на Висшето училище в София и първите две десетилетия от неговото съществуване. За мен обаче много по-силни са внушенията от “История…” на проф. Михаил Арнаудов, според когото нашият университет възниква едва след това, 20 години след държавно-административното учредяване на Висшето училище – по време на първата голяма криза и с неотстъпното, неоромантическо, почти анархолиберално отстояване на идеята за автономията като висше средство за постигането на най-висшата цел на университета, академичната свобода. Поне за мен историята на СУ през периода 1907- 1948 г. показва, че при множеството сблъсъци между университета и различните субекти на изпълнителната власт през този период, е възниквал неколкократно обществен легитимационен дебат. Наистина, в нашия дебат, за разлика от немския в началото на ХІХ век, са участвали много повече професионални филолози, отколкото професори по философия, но какво от това? На песимизма на Кьосев бих отвърнала с тъжната си носталгична убеденост, че всичко това, което ни се струва, че не го е имало никога у нас, е било реалност, но то е напълно изличено от колективната памет на днешната българска интелигенция с политически и идеологически механизми, работили ефикасно в продължение на няколко десетилетия.

из историята на нашия Университет - втората криза през 1922 г.

Втората голяма университетска криза също има своята предистория.

 Когато тя се случва, Университетът има вече пет факултета – Историко-филологически, Физико-математически, Юридически, Медицински и Агрономически.
 На власт от април 1920 г. е правителството на БЗНС, водено от Ал. Стамболийски. Трябва да се отбележи, че първата университетска криза избухва заради обида срещу монарха и монархическите блюстители – управляващата Народно-либерална партия. При втората криза пък спречкването е с едни от най-крайните антимонархисти в тогавашния политически спектър…
Зад дребни спречквания по най-различни поводи – като например това, че правителството не разрешило да се ползва залата на Народния театър за празника на Университета през декември 1920 г. - веднага изпъкнали причините за неизбежния конфликт: властта желаела да подчини на своето управление и университетската общност, а тя никога не би могла да позволи това, тъй като сред нея нито бил изтлял споменът за смисъла на отвоюваното през 1907 г., нито било неизвестно значението на думата universitas.
Напротив, преподавателите подготвяли откриването на Богословски и Ветеринарен факултет, с което университетът ни да се “закръгли до истински всеобемен център на знанието – universitas litterarum” .
В продължение на петнадесетте години между 1907 – 1922 г. непрестанно са се появявали документи на академичната колегия при всякакви спорове с министерството и управниците – било при обсъждането на поправки в Закона за университета, било при перманентните разправии за бюджета на университета и заплатите на преподавателите, било при обсъждането на броя на студентите и размера на студентските такси, било при увеличаването на броя на катедрите и преподавателските места, или откриването на нови факултети. В тези документи неизменно присъства тезата за това, че висша и последна дума при окончателното вземане на решение, по който и да било от всички тези проблеми трябва да има Академичният съвет. В добри времена, когато Министерството е било ръководено от сговорчиви министри – най-често членове на университетската колегия или бивши ректори – документите, които излизали оттам, започвали с думите: “Министерството замолва Академическият съвет да вземе решение…”.
В съобщение на Академичния съвет от средата на декември 1920 г. се изреждат принципните положения, по които възникват “недоразумения” между университета и правителството на БЗНС, най-важното от които е: академичният съвет решава, а министерството утвърждава какво и от кого ще се преподава в университета; кои ще бъдат преподаватели в университета и как те трябва като “във всички страни на Европа” да се ползват с активни политически права, а професорите да се избират и за народни представители; какви специалности и факултети ще има, какъв ще е размерът на студентските такси. “Случаите, които са принуждавали университета да реагира против нарежданията на министерството, имат в основата си незачитане на университетската автономия, гарантирана от закона, без която е немислимо правилното развитие на един университет”, обобщава се в Съобщението.
Идват нови пререкания и тежки спорове – по повод на приемането в Народното събрание на бюджета за учебната 1921/1922 г., в който не са зачетени исканията на Академичното ръководство и при внасянето на новия законопроект за народната просвета, изработен от министъра Омарчевски. В своето слово от 8 декември 1921 г. проректорът /сиреч бившият Ректор/ проф. Методи Попов изразява отново убеждението на преподавателската колегия, че “всяка реформа, която засяга вътрешния живот на университета”, трябва “да излиза от самия него и да се взима мнението на университета като ръководно начало…”. В законопроекта се предвиждало университетът да се управлява по правилник, изработен от министерството…
Конкретен повод за разразяването на кризата или по-точно за петмесечната “окупационна стачка ” на Софийския университет дава заповедта на м-р Омарчевски от края на декември 1921 г., с която на ректора проф. Любомир Милетич било наложено дисциплинарно наказание поради това, че в официални документи от името на ректорското ръководство си служел със стария правопис. А земеделското правителство било забранило с министерско постановление използването му. В отговор на своята заповед министърът получава две писма от Академичния съвет със сходно съдържание. В края на второто се напомня на министъра, че “България е конституционна и правова държава, която съгласно чл. 43 от конституцията “се управлява точно според законите”. А тъкмо тия закони поставят на Вашата власт известни рамки и признават на университета точно определени особени права, които съставяват неговата автономия” .
Следват високомерни министерски изявления, изложения и интервюта в официозния печат, в които чиновникът заявява, че университетът е един “подведомствен орган” на министерството , на които Академичният съвет отвръща гордо с три Изложения (от януари, февруари и март 1922 г.), в които се обосновава незаконността на министерските разпоредби. Отново, както и през 1907 г., преподавателската колегия се обединява с убеждението, че заповеди или укази, които противоречат на закона, гарантиращ автономията на университета, нито могат, нито трябва да бъдат изпълнявани.
Последната капка прелива, когато в една от поредните си вестникарски изяви министърът Омарчевски иронично заявява, че “не бил от ония, които “получават шемет в главата при прочитането на думата а в т о н о м и я” и че не му правело впечатление умелото манипулиране на академическия съвет с този израз. Софийският университет, мисли министърът, нямал зад себе си многовековното развитие на западноевропейските университети, не водел потеклото си от някоя средновековна корпорация на учени, за да притезава за особени привилегии, а бил творба на днешната модерна държава, която в признаването си на права на своите научни институти не отивала дотам – да се откаже от собствените си права над тях” . На 10 март 1922 г. Академичният съвет решава, че без удовлетворяването на исканията в Изложенията от 24.ІІ и 1.І е немислимо нормалното и успешно функциониране на университета и че нашият университет не само може, но и трябва да се ползва от “свободите и привилегиите, на които заслужено се радват западноевропейските университети…”. Академичният съвет взема единодушно решение да се преустановят лекциите в университета до удовлетворяването на неговите обстойно обосновани 5 искания, на първо място от които е: “да се отменят досежните постановления на университетския правилник, които в противоречие с закона за народното просвещение, посягат върху автономните права на университета, а свръх това, не са и в съгласие с педагогическите и научни принципи, на които почива университетското образование” . Второто искане е било възстановяване на заличените от бюджета професорски и доцентски длъжности; третото – приемане на “единствено правилното тълкуване на академическия съвет на чл. 324 от закона” за статута на частните доценти; четвъртото – отмяна на незаконните дисциплинарни наказания и незаконните уволнения; петото – намаляване на високите и непосилни студентски такси.
Чрез партийния си орган – официозът “Земледелско знаме” министерският съвет дал да се разбере, че събитията ще се развият, както и през 1907 г. : указ за затваряне на университета и уволняване на целокупната преподавателска колегия. Академичният съвет излиза също със Съобщения за преустановяването на лекциите, в които също дава да се разбере, че няма нищо против събитията да се развият и да завършат както и през 1907 г. : повтарят се двете основни понятия “университетска автономия” и “академична свобода” и двата основни принципа: 1/за ненамесване на министерството в самоуправлението на университета; и 2/за това, че всеки указ, заповед или решение на министерството (или министерския съвет), които противоречат на Закона за университета и гарантираната от него автономия, са по същество противозаконни и поради това не бива да бъдат изпълнявани. Както тези две понятия, така и двата основни принципа са били утвърдени от Петровденската декларация и останалите документи, изработени от преподавателската колегия по време на първата голяма университетска криза.
Историята от 1907 г. се повтаря през 1922 г. Отново студентите се солидаризират с професорите. Отново има бурни дебати в Народното събрание, в които депутати от опозицията и управляващите спорят за това, какъв трябва да е българският университет и може ли или не може той да бъде управляван от управляващите. Отново обществото реагира бързо и недвусмислено в подкрепа на университета: сформира се “Граждански културно-професионален комитет”, обединяващ 21 организации, който издава позив към българския народ. Той завършва с думите, че “свободата на научната мисъл и научното творчество са възможни само при пълна автономия на университета" . Отново има многохилядни събрания и пламенни речи на участници в тях. Отново има студентски манифестации, които отново биват разгонвани от полицията . Отново има писма на министъра, изявления на министър-председателя и становища-отзиви на професорското тяло, които се публикуват в пресата. Становищата на едната и другата страна се преповтарят и препотретват, като се намесва само една нова “идея” на министър-председателя Стамболийски: да създаде в Русе, Пловдив и Варна “университети на народовластнически начала”, в които студентите “сами да избират професорите си”, сиреч чрез гласуване и по вишегласие да присъждат научни степени на своите преподаватели. Това в същност отново повтаря историята от 1907 г., защото и тогава м-р Апостолов се надява, че ще сломи неотстъпчивата преподавателска колегия, като открие нов университет с нови “професори” – гимназиални учители.
И отново развръзката е същата: правителството разбира, че конфликтът с университета е подкопал силно властта му и че е в изгода, както за едната, така и на другата страна да се приемат исканията на Академичния съвет. На 16 август 1922 г. управляващият министерството К. Томов и ректорът Л. Милетич подписват “спогодителен протокол”, с който двете страни се спогаждат министерството да удовлетвори исканията на университета: онези от тях, които са били в неговата компетенция – незабавно, а останалите, които са зависели от решение на Народното събрание – при първа възможност. На 19 август 1922 г. “ректорът разгласява чрез печата за подкачването на нормален живот в университета” , а в тържественото си слово на 8 декември 1922 г. вече в качеството си на проректор (бивш ректор) проф. Л. Милетич заявява:
“Ако и да сме лишени от по-големи материални облаги за своя труд, на каквито образованието и способностите ни дават пълно право, задоволяваме се и с сравнително оскъдните средства, с които нашата държава ни възнаграждава, главно крепени от съзнанието, че в изпълнението на своето мъчно призвание се чувстваме свободни от ония пакостни странични влияния на властта, които спъват духа, убиват творческата мисъл, омаломощават духовната енергия, а главно похабяват моралната независимост на личността, с една дума най-важните морални ценности, без които научното творчество не може да преуспява. Университетската автономия е легалната броня, която охранява тия устои на академическата свобода и която не ние в България сме измислили, а е извоювана в света от представителите на науката за самата наука” .

post scriptum:
и това е откъс от "Какво е това университет?";
и отново почти всички цитати от документи са взети от "Историята..." на проф. Михаил Арнаудов