академична свобода няма

 https://clubz.bg/172495

По повод на вчерашната публикация, към която давам линк по-горе, написах.

Вчера се опитвах цял ден да разбера какво всъщност става, защото от написаното в някои медии не се разбира много. От профил на профил във фейсбук най-сетне разбрах: студент от специалност Философия е сезирал Етичната комисия. Не разбрах дали само срещу един преподавател или срещу трима. Защото завалийчето е толкова застреляно като чете изразително от лаптоп текст, който очевидно е написан от друг, че не се разбира дали и тримата, удостоени със споменаване във видеото, са в доноса, пардон, в сигнала до Етичната комисия.

Особено трогателно е заключението на колегата-първокурсник в последната минута от видеото на сайта на Club Z:

Убеден съм, че всеки един родител е записвал децата си в нашите университети, за да използват акъла си...

Я пак! Ами, да, чуйте го:

Убеден съм, че всеки един родител е записвал децата си в нашите университети, за да използват акъла си...

Аз пък съм убедена, че в нашите университети сами се записват пълнолетни български или чужди граждани, а всеки един родител записва децата си в детската градина и в училище.

Според мен от този финален пасаж става ясно, че текстът е писан от друг, по всяка вероятност от някой родител, абсолютно убеден в правотата си, а в припряността най-после да се извърши наказателна акция срещу трима уважавани колеги от ФФ, е пропусната редакцията на тази заключителна смешка.

***

Обаче работата е сериозна.

Този пореден случай трябва най-после да доведе до обсъждане на статута на Етичната комисия, защото според сегашните ѝ правомощия, тя „прескача“ и „надскача“ и катедрените, и факултетните съвети. Един преподавател може току-що да е получил отлична атестация. Може да има отлични оценки от анонимните студентски анкети и да има няколко публикации в заветните англоезични списания на обожествения английски език, за които даже да получи няколко левчета, пардон, вече няколко евракия повече като материална награда... И въпреки всичко това, преподавател, срещу когото има донос, пардон, сигнал в Етичната комисия, по нейно предложение може да получи дисциплинарно наказание от Ректора: 1. Забележка, 2. Предупреждение за уволнение; 3. Уволнение.

И всичко това може да стане, без изобщо да бъде питана нито катедрата, нито факултетът, в който работи преподавателят, срещу когото е доносът, пардон, сигналът.

И всичко това няма нищо общо с причините за дисциплинарни наказания, предвидени и от Кодекса на труда, и от Закона за висше образование, и от сума ти правилници за прилагане на законите и т. н.

Това е в разрез с традицията на нашия почти 140-годишен университет, където даже по соца се спазваше правилото: редът на уволненията трябва да повтаря реда на назначенията.

Сиреч, първо катедрата, после факултетният съвет вземат решение.

Разбира се, има един опровергаващ пример, който съм длъжна да спомена: през 1987 г. от Софийския университет бяха дисциплинарно уволнени акад. Никола Попов, проф. Николай Василев, проф. Васил Иванов и проф. Недялко Белев. Без никой да пита нито катедрите, нито факултетите, в които са работили. По разпореждане на ЦК на БКП и президиума му, и тогавашния първи. Научихме за това с колеги в деня, когато си получавахме дипломите на тържество в Аулата, на 3 декември 1987 г.

Току-що бяха минали писменият и устният изпит в конкурса за аспирантура по антична и средновековна философия, които се проведоха на 1 и 2 декември. Местата бяха две, такъв конкурс не е бил провеждан от 1956 г.

После ние, новозачислените аспиранти научихме, че Първичната партийна организация на БКП във ФФ и повечето от преподавателите в специалност Философия са протестирали срещу това, но ... И четиримата уволнени бяха върнати на работа веднага след началото на процеса, който се нарича "начало на демократичните промени".

Онези четирима преподаватели са били тогавашните дисиденти и критици.

След толкова десетилетия на "демократични промени и практики" пак стигнахме до тормоз над инакомислещите и критикуващите вътрешната и външната политика на управляващите ко(к)алиции.

***

Нашият почти 140-годишен университет има великолепно написан Етичен кодекс:

https://uni-sofia.bg/index.php/bul/universitet_t/administrativna_struktura/etichna_komisiya

Обаче, ако се вгледаме в няколко образцови разправи с няколко инакомислещи и дисидентстващи преподател(к)и, сред които бях и аз, ще видим, че в разрез с онова, което пише във великолепно написания текст на Етичния кодекс, Етичната комисия понякога подава бухалка на ректора, за да може той да удари донесения, пардон, сигналоподадения, без преди това да пита катедрата или факултета, където работи той или тя. При все публикации, отлична преподавателска работа и прочие.

През всички тези години, в които съм работила единствено и само в СУ, никога не съм била член на нито един колективен управленски орган, но ако в университета има останала капка инстинкт за самосъхранение, най-после правилата, по които Етичната комисия изработва бухалките по доноси, пардон, по сигнали, трябва да се променят.

***

Що се отнася до настоящия донос, поне от появилото се по медиите за другите двама от доносниците е ясно:

1.     Доц. Динева напусна по свое желание през септември 2024 г., тя от година и половина не е в колегията, а през учебната 2023/2024 г. се ползваше от лукса да живее в чужбина и да работи дистанционно оттам. Понеже съм в този университет от 1982 г., знам за десетки случаи на колеги, които сключваха брак с чужди граждани, или трябваше да придружават членове на семействата си за дълго в чужбина. Много ог тях също можеха чрез преподаване на задочници или блоково преподаване да изпълняват нормата на заетостта, но на никого не бе позволено. На доц. Динева ѝ беше позволено.

Същата бивша преподавателка през учебната 2022/2023 г. ползваше едногодишен творчески отпуск. Няма лошо. Законът и правилникът го позволяват веднъж на седем години, т. нар. сабатикал. Е, има хора, на които за 38 години трудов стаж никога не им е бил позволяван сабатикал. Искала съм два пъти, отказваха ми, понеже във ФФ всички сме равни, но някои са по-равни от другите.

 На доц. Динева българските данъкоплатци ѝ платиха едногодишен творчески отпуск, за да напише изследване. Питането ми е: написано ли е изследването, за което целокупният български данъкоплатец ѝ плащаше пари в продължение на една година?

Ако не е написано, тя има ли намерение да върне 12 месечни заплати в бюджета на университета, или има намерение да продължи да доносничи срещу добросъвестни колеги, които изпълняват двойно нормата на преподавателската заетост, публикуват, рецензират, ръководят дипломанти, работят на предела на силите си, но също така според съвестта си и разбиранията си за добро и зло организират обществени обсъждания по въпроси, които засягат целокупното човечество?

А като сметнем, че преди творческия ѝ отпуск всички ние от 15 март 2020 г. до пролетта на 2022 г. бяхме принудени да преподаваме предимно дистанционно, спокойно можем да отчетем едни 6 (словом: шест) години, в които доц. Динева физически не е била във Философския факултет, с епизодични изключения.

Защо тогава доносничи срещу безукорно работещи в него?

Отговорът на този въпрос го знам: тя има опит в лъжесвидетелстването от 2012 г.: окрилява я лъжесвидетелстването ѝ в делото срещу мен. През 2007 г., когато се проведе първата атестация на преподавателите във ФФ, заради която – уж – ме влачиха по съдилищата, тя не беше все още нито докторантка, нито преподавателка в катедрата по История на философията, но после през 2012 г. лъжесвидетелства срещу мен... за атестация, по време на която не е била даже дипломиран магистър.

Направила съм тематичен блог за това дело, да не се отклонявам повече, който иска да намери блога и да скролне, например, тези три „чаршафа“:

https://anoigw.blogspot.com/2012/10/blog-post_16.html

https://anoigw.blogspot.com/2012/09/blog-post_17.html

https://anoigw.blogspot.com/2012/09/blog-post.html

 

Следващото име, което виждам в медиите: гл. ас. д-р Симеон Младенов. Също като доц. Динева: уж специалист по средновековна философия, но натоварен да преподава антична. Както на него, така и на доц. Динева българските данъкоплатци в продължение на години им плащаха: на нея по-дълго (14 години), на него по-кратко (само 3 години и половина). В продължение на години не написаха нито един текст, нямат нито една публикация по  а н т и ч н а   философия. Нито изследване, нито превод, нито нищо. Но преподаваха антична  философия, понеже нашият университет следва Хумболтовия идеал за единство на Lehren und Lernen – единството на изследването и преподаването.

Нали един университетски преподавател трябва да преподава това, което сам(а) е изследвал(а), а не да чете лекции и книги, написани от други?

Lehren und Lernen в преподаването на антична философия? На-най.

От години вече а н т и ч н а   философия и във Философския, и в Историческия факултет се преподава последователно от няколко души, нито един от които няма нито публикации, нито преводи на антични мислители.

В протокола от факултетния съвет, проведен през януари, прочетох, че и гл. ас. д-р Симеон Младенов също е напуснал университета по свое желание, а от колеги разбрах, че едва ли не са падали на колене пред него с молби да не зарязва преподаването в средата на учебната година.

И какво решение е намерено? Проф. дфн Олег Георгиев, човек на 73 години, пенсиониран преди 8 години, чете лекциите от задължителния курс по антична философия в специалност История и философия в Историческия факултет през пролетния семестър, а доц. Манова от ИФС – води упражнения... (Тя изобщо някога явявала ли се е на конкурс в СУ или я парашутираха?)

Та, по отношение на доноса, пардон, на сигнала в Етичната комисия имаме: двама души, които са напуснали университета в търсене на по-охолен живот, плюс един студент, който очевидно е разбрал, че философията «не е неговото», а сега си търси оправдание за напускане на следването…

И още, дори и един колега, който вече е преподавал на този студент-първокурсник през първия семестър, да го е «репресирал», как са могли другите двама, които все още не са му преподавали, да го «репресират»?

               

                                                Кога умря академичната свобода?

https://www.marginalia.bg/pozitsiya-akademichna-svoboda-oznachava-pravo-na-nesaglasie/

Присъединих се към подписката в Marginalia под публикацията, озаглавена Академична свобода означава право на несъгласие, макар че според мен академичната свобода отдавна е мъртва в най-стария български университет.

Агонията ѝ започна преди 21 години, през 2005 г., когато беше създадена партията ДСБ и една трета от нейните 15 учредители бяха преподаватели от ФФ: професорите Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Стефан Попов, Георги Фотев и Светослав Малинов.

Философският факултет беше десебариран, след това в други факултети се оформиха мощни първични партийни организации – най-вече на мутрите, но и на дайбългаристите. Колкото по-неформални, толкова по-овластени, по-злотворни и отмъстителни групировки от хитреци, които каптираха изворите на всякакви благини, проекти, командировки, допълнителни стимули и пр.

Законът за висше образование и Правилникът на университета забраняват точно това: развиването на политическа дейност в полза на конкретни играчи на политическата сцена, но законите у нас най-често са текст, който е написан, за да се запълнят с нещо страниците на Държавен вестник...

И, да, имаше и окупация на университета, която опропасти почти цяла академична година, и какво ли не, и що ли не в полза на определени мутри и муцуни, налагани на обществото като политическа „класа“.  (Ако някой иска да прочете какво съм писала против „окупацията с цел морал“ и докато тя се случваше, и десет години след това : https://dimkasdiary.blogspot.com/2024/01/blog-post_31.html)

Законите и правилниците забраняват точно това, което процъфтява в най-стария наш университет от десетилетия. И благодарение на което някои направиха и кариери, и пари.

Законите и правилниците не забраняват провеждането на дискусии и събития, на които се обсъждат най-важните проблеми и съдбовните кризи, засягащи нашето общество и целокупното човечество. Напротив, това е една от най-важните мисии на университета като институция на разума, наред с първостепенните две задачи: първо, съхраняването и препредаването на постигнатото знание, и второ, създаването на н о в о знание.

Най-старият университет у нас бе парцелиран, порциониран, приватизиран и плячкосан от едни партийки в едни от факултетите, от други партийки – в други.

Отровните и зловонни процеси протичат в него отдавна.

Каквото и да се промени в държавата, ако изобщо нещо някога се промени, за университета е вече късно за промяна. Той се крепи като кухина, като изсъхнал дънер, благодарение на скелета на трите образователни степени и обучението в тях.

семестърът приключи добре

 Споделям тук написано и във фейсбук:

Семестърът завърши преди два дни, беше интересен и уморителен. Тази снимка е от началото, още от октомври, когато колегата Иваниел от първи курс на бакалавърската програма по Философия с преподаване на английски представи доклад, в който съпостави Първа и Втора книга на „История на Пелопонеската война“ на Тукидид с „Игра на тронове“! Не съм чела „Игра на тронове“, нито съм гледала филма, но табличният вид на съпоставката и аналогиите, които бяха откроени, бяха възприети от колегите и от мен като убедителни.

Това се случи в избираемата дисциплина „Етически и политически идеи от Солон до Аристотел“.

За този курс се записаха рекордно много колеги – 31. Половина от тях участваха редовно в дискусиите, поне по веднъж направиха по едно изказване, за което се бяха подготвили предварително. Беше ми много интересно, въпреки, или може би не въпреки, а поради незапознатостта ми с много явления от съвременната популярна култура, филми и музика, към които някои от тях препращаха. Съвсем различно поколение, средно 40 години по-млади от мен, по-малки са даже от децата ни. Хрумките, аналогиите и асоциациите ми бяха точни и съответни.

В последния обобщителен час се бях наканила да се върна пак към Тукидид, защото прочутият „диалог“ на атиняните и мелосците е архетипичен. Съвсем като „диалога“ между сащците и гренландците сега. От голямата държава с незадоволими имперски апетити се чува: „на нас вашият остров ни трябва, защото това е в наш интерес“. От острова отговарят: „това си е нашият остров“...

Ясно е какво се случва по-нататък в събитията, описани от Тукидид. И нашият свят се плъзна по склон, по който ще се свлича оттук насетне неясно колко дълго. „Бъдещето е неясно“. И в края на свличането светът може да се окаже на едно (не)цивилизационно и (без)културно дъно, на което няма да има значение кой е победил и кой е бил победен.

Но за тези мрачни аналогии не говорих на студентите миналия понеделник по време на последния ни час. Защото нямаше време: имаше още няколко колеги, които трябваше да се изкажат с предварително подготвени мини-доклади. А и защото Законът за висшето образование забранява политиканстването в час.

***

По-нататък става дума само за мен. Но понеже колеги и роднини често ме питат, отговарям.

Вече 12 години имам само избираеми курсове. По-често изпълнявам нормата на заетостта, но се случва и да не я изпълня. Свикнах отдавна да живея с чувството за абсолютна непредвидимост и непредсказуемост по отношение на работата, съответно и на заплатата, защото бях оставена (наказателно за мен и предупреждаващо за други) без никакво преподаване на задължителни курсове още в средата на 2014 г. Тогава ми предстоеше да навърша 50 години. Онези, които не можаха да ме уволнят, се надяваха, че като остана само с избираеми курсове, за година-две ще ме отстранят по-елегантно и с претекст за невъзможно фактическо справяне със задължителната заетост.

Но не стана така. Студентите избират курсовете, които предлагам – не защото съм кой знае колко добра преподавателка, а защото избираемите курсове са малко, особено в задочната форма на философите и в англоезичната програма.

И така, вече съм на 61 години и с изисквания трудов стаж, гледам по-спокойно. Дори и да ме уволнят най-после и след титанични усилия засегнатите от критиките ми и упоритите ми въпроси (повечето от които чакат отговор от 22 години), все пак натрупах годините трудов стаж, изисквани за пенсиониране, макар че всеки семестър през изминалите 12 години беше под въпрос.

Преди няколко години се случи избираем курс във ФКНФ, в специалност Немска филология, за който се бяха записали 13 студентки, да бъде отменен в последната седмица преди началото на пролетния семестър. Обяснението на администрацията беше смехотворно, но „критикувай смело и върви на село“, както казваше майка ми Виолета – Бог да я прости!

От друга страна и в случая тя е по-важна, има някакво особено чувство на удовлетворение и свобода, когато човек води само избираеми курсове.

Не съм провела нито един час през изминалите 12 години, в който някой студент да е бил задължен да присъства. Всички или почти всички, които ги избираха и посещаваха редовно, правеха това от истински интерес. Доколкото разбирам, репутацията ми на критикарка и бунтарка също буди любопитство у някои от тях. „Я да я видим тази, дето рути статукварите…“ .

През семестъра, който завърши в петък, единият от избираемите ми курсове беше този в англоезичната бакалавърска програма по философия, другият беше в програмата на български (академично писане). Имах и докторантски курс, в който се записаха десет колеги и с осем от тях провеждахме тричасови дискусии всяка сряда вечер.

Докторантският курс беше интересен, защото колегите бяха с различен профил на бакалавърските и магистърските си следвания. Това доведе до калейдоскопично пъстрило на гледните точки на изказванията им и на темите, по които повечето от тях представиха доклади.

Още по-интересен беше курсът в англоезичната програма, за който се записаха рекорден брой колеги. Много трудно се работи с група, която е хем много голяма, хем участниците в нея са и от първи, и от втори, и от трети, и от четвърти курс – на различни нива са, а и са на различна възраст, защото някои са следвали и нещо друго за определен период.

И така, приключи изключително интересен семестър с докторанти и студенти с нестандартно мислене и идеи за съпоставяне с културни реалии, които не познавам, с въображение и самочувствие, и уви, с тревожно любопитство дори към най-трудните автори, които в този syllabus са Херодот и Тукидид. Усещането за приближаваща война-катаклизъм очевидно безпокои доста и от тях, но в часовете не си позволявахме директни сравнения между Гръко-персийските или Пелопонеската война и многобройните войни в момента, от които като от кратери на вулкани засега само пуши, а кога ще изригне пирокластичен облак... никой не знае.

„Бъдещето е неясно“.

Очаквам с нетърпение писмените работи и на студентите, и на докторантите. Може по-нататък през годината да организирам еднодневна конференция, на която най-интересните от тях да бъдат прочетени като доклади.

Михал Шиндаро

Само бих добавил че "Ако бъдещето е неясно." въпреки телеологията в историята, и миналото става неясно; а ако и двете са неясни, настоящето изглежда по-неясно и от тях.

Dimka Gocheva

Михал Шиндаро, така е, Мишо. Затова и книгата на Тукидид е толкова мрачна, депресираща и мизантропска. Едно от най-зловещите четива в античната и изобщо в световната литература. Тя даже не е част от задължителния курс по старогръцка литература в класическа филология. Там като образец за историческа проза се изучава Херодот.

Минева Силвия, Силве, аз пък точно си мислех, че има няколко души, на които трябва да благодаря, че вече 12 години се справям почти всяка години с малки изключения със заетостта. Например, на цялата ваша катедра, но също най-вече на теб, че колегиално ме подкрепихте да защитя и втората дисертация. Също така на проф. Веселин Дафов, който два пъти се отказа от своя избираем курс по философия на природата в англоезичната програма, за да не остана съвсем, ама съвсем без часове – през учебната 2018/19 и 2019/20 година. Също така на колегите от катедрата по Философия, които ме избраха за рецензент на дисертациите на София Ангелова, Димитриос Кукуларис и Евангелос Калфопулос. И пак на вашата катедра за подкрепата при научното ръководство на Мартин Смит. И на проф. Гънгов за включването ми в комисии за кандидат-магистърски и кандидат-докторантски интервюта в англоезичните програми. Без подкрепата на всички тези колеги нямаше да се справя.

********

сериозно за "отместените" – част 2

 

      На снимката: Рецензията от д-р Александър Ничев, озаглавена Едно тълкуване на Аристотеловата „Поетика“ у нас (Кръстьо Генов и Петър Радев. Поетиката на Аристотеля. Пълен превод от старогръцки с критичен увод и бележки. Второ поправено и допълнено издание. София, Хемус, 1947. 156 с.). В: Септември, ІІ/2, 153-157. 

               Отново пиша по темата за отместената българска литература, по която преди празниците, но само за „отместената поезия“ писа Александър Секулов, а после в сходен тон за „надеждите за изненади в прозата“ – и Георги Тенев.

              Продължавам с една истинска история за един от „отместените“ преводи на български. Текстът е дълъг, затова сервирам в началото резюме:

              Вижте, моля, тази снимка по-горе. Разгледайте я внимателно. На нея се вижда копие на единствената критична и мотивирана рецензия за превод на съчинение на Аристотел на български език. Сканирана е и е публикувана в рубриката „Библиотека“ на сайта на АРУКО: https://aaduce.wordpress.com/

             Тази рецензия е написана и публикувана преди 75 години, през 1949 г. Вече 75 години у нас никой и по никакъв повод не е публикувал критична, но мотивирана рецензия за превод на Аристотеловите съчинения на нашия език. А такива има много.

              Защото както по времето на социалистическия тоталитаризъм, така и по времето на „демократичния“ неототалитаризъм всички процеси в артистичните и академичните среди се управляват „по партийна линия“.

               Край на резюмето.

              Сега по-подробно.

        Аристотелознанието в новата история на страната започва в началото на ХХ век: в превода на Атинската държавна уредба, издаден през 1904 г. Преводачът и коментаторът е младият по онова време асистент по стара история Гаврил Кацаров, който проявява страстта си към политическата философия на античността чрез този първи превод на новобългарски на важното Аристотелово съчинение^[1].

          През първата половина на на ХХ век у нас се появява само още едно Аристотелово съчинение: Поетиката на Аристотеля, в превод и с коментар от Кръстьо Генов и Петър Радев. Техният труд стига до читателите в две издания: през 1943 и 1947 г^[2].

          Само две години след публикуването на второто издание на първия български превод на Поетиката младият по онова време асистент по класическа филология Александър Ничев публикува критична рецензия за него. Тя е озаглавена Едно тълкуване на Аристотеловата „Поетика“ у нас[3] (горе на снимката). Реакцията на младия преподавател в сп. Септември впечатлява с това, че в критичния ѝ фокус попада не преводът, а коментарът на текста.

          За превода са написани само хубави думи с незначителни забележки.  Според рецензиращия млад учен концепцията на коментара към превода е прекалено хетерогенна и даже еклектична, а както може и да се очаква – според него тя не е достатъчно идеологически марксистко-ленински издържана. Да повторя, годината е 1949.

         В хилядолетната история на опитите да се преведе и осмисли Аристотеловата в частност или изобщо гръцката философска понятийност на (старо)български, която започва още с превода на Симеоновия сборник,

това е единствената публикувана критична, но не и отрицателна рецензия за преводачески версии, предложени от други.  Освен това, в критичната работа на младия преподавател по старогръцка литература в Софийския университет накратко са очертани контурите на неговите собствени предложения за превеждането и интерпретирането на Поетиката. През следващите няколко десетилетия Александър Ничев превежда множество важни произведения на старогръцката литература, но основен изследователски проблем за него остават Поетиката и Реториката. Посвещава им стотици страници в статии и студии на български и руски, най-много на френски, но и на немски, английски, гръцки и италиански езици. Двете му дисертации са посветени на Аристотеловия анализ на атическата трагедия и преди всичко на Софокловите шедьоври, като са защитени и публикувани у нас, но на френски език[4], а неговият превод на За поетическото изкуство излиза през 1975 г.[5], цели 26 години след като е хвърлил ръкавица за преводачески двубой към предишната двойка преводачи и коментатори. Преводът на проф. Ничев на Реторика е публикуван през 1986 г.[6] и с това той изпълнява обещаното и заявеното от него още през 1949 г.

        В годините на държавния социализъм излиза само още едно съчинение на Аристотел на български език: За душата, която е публикувана през 1979 г. в поредицата „Философско наследство“ на „Наука и изкуство“ в отличен превод и коментар на д-р Марко Марков и със студия от дългогодишния преподавател по антична и средновековна философия във ФФ на Софийския университет – проф. дфн Ради Радев.

 

                                            В недалечното минало

На 26 ноември 2024 г. в Книжен център „Гринуич“, когато беше представянето на книгата Историософия на Николай Гочев, първи говори издателят ѝ Красимир Беров, а след това – авторът.

Николай благодари на малкото издателство „Студио Беров“, но също така и на своя адаш Николай Фенерски, който също има малко, направо миниатюрно свое издателство – „Дива 2007“. Благодари им за това, че имат смелостта да издават книги, които други издатели не смеят да издадат.

 Спомена издаването на Метафизика, която беше издадена в две части от Николай Фенерски, съответно през 2017 (книги I-III и X-XIV) и 2019 г. (т. нар. „средни книги“, от IV до IX). 

Това стана преди Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ да издаде всички 14 книги в традиционната им подредба през 2020 г.

Тогава не беше подходящо Николай Гочев да разкаже историята в подробности, за това сега ще я разкажа аз.

 

        Та, първата Метафизика беше публикувана през 2000 г. от малкото храбро частно издателство „СОНМ“. Още вечерта след премиерата започнаха мърмонясвания заради това, че Николай Гочев в превода на книги I-III и X-XIV превежда по един начин някои основни понятия, в съответствие с хилядолетната им традиционна старобългарска форма, а Иван Христов латинизира превода им. Мърмонясването беше фиксирано в книжно издание писмено само в едно-единствено подигравателно изречение – в края на един брой на „Критика и хуманизъм“ от водещия редактор на точно този брой.

Оттогава насетне само

устно и устно, и устно, в университетските аудитории по време на лекции (по свидетелства на студенти това е ставало многократно в ауд. 41 на Ректората) , във формални академични формати и неформални разговори, това издание беше оклеветявано. Несправедливо. Понеже в него има индекси, коментари и повече от 100 станици с две встъпителни студии, които обясняват внятно защо и двете преводачески стратегии са допустими, приемливи и легитимни.

 Въпреки мърмонясванията и клеветите, разпространявани устно, устно и само устно, изданието бързо свърши, появи се при антикварите на баснословни цени и както много пъти съм писала, прощавайте за повторението: беше опровергана една от мантрите на пазарната икономика, че търсенето определяне предлагането. Метафизиката се търсеше, никой издател не смееше да я преиздаде 12 години след изчезването ѝ дори и при антикварите.

Дойде обаче 2016 година. Тогава в целия свят със семинари, конференции, конгреси, изложби на книги за Аристотел и преводи на негови текстове на повече от 100 езика беше отбелязана 2400-годишнина от рождението му.

Решихме и ние с няколко колеги да направим конференция. Отначало предполагах, че ще е еднодневна, организатор първоначално беше АРУКО, но инициативата беше подкрепена и от тримата ръководители на трите философски катедри по онова време. Написахме и проект, той беше подкрепен от вътрешноуниверситетския Фонд за научни изследвания, образувахме организационен екип. Беше създадена и интернет-страница, която е налична и до ден-днешен с българска и английска версия: https://aristotlesofia.wordpress.com/

Конференцията се проведе успешно на 28, 29 и 30 ноември 2016 г. с 60 участници с доклади...

Докато я подготвяхме, решихме с колегите от организационния екип  да направим изложба с всички книги от и за Аристотел, преведени на български до този момент.  Не ни разрешиха в Деканата на ФФ: нямало къде, нямало кога, нямало кой да опази книгите и после нямало да бъдат върнати в библиотеките.

С колегите от организационния екип на конференцията се срещахме редовно веднъж на месец от есента на 2015 г., а през есента на 2016 г. – всяка седмица. Защото в конференцията беше включено и награждаване на ученици от национален конкурс за есе; имаше няколко колеги от чужбина... в подготовката и организирането на събитието участваха най-малко 120 души. Ученици и учители в ученическия конкурс, преподаватели и изследователи – с доклади. 

През пролетта на същата тази  2016 г. Николай разговарял с наш добър познат. Той има малко издателство. Има и дъщеря, по онова време завършваща специалност Философия в СУ. Казал на Николай:

–        –  Много пъти, толкова пъти вече по време на следването ѝ трябваше да прави справки или да цитира нещо от Метафизиката. Няма я и я няма никъде.

Николай предложил на нашия добър познат (към приятел) неговото малко скромно издателство да издаде поне осемте книги, преведени от Аристотел.

На 31 октомври 2016 г. следобеда бяхме в „Кривото“ с някои от колегите от организационния екип и им се похвалих, че предпечатната подготовка почти е завършила, осемте книги в превод на Николай, придружени от бележки, две встъпителни студии, тематични библиографии, индекс и прочие, утре, на 1 ноември, ще влезе в печатница. И понеже книгата ще е с меки корици, до една-две седмици ще я има. За конференцията в края на ноември ще е готова, радвах се пред колегитге.

Но не стана така.

       Eто как разказва Николай Гочев какво  е станало:

Работата вървеше и очаквах не след много човекът да се обади и да каже, че pdf-ът е готов. И по едно време той звънна и рече:

- Виж сега, за тази книга си мисля, че е по-добре да не я издавам.

- В какъв смисъл? – рекох.

- Ами защото... Нали преди това говорихме нещо за „Епиномис“, пък после за

това... А тя даже не е цялата и сега така на парче...

- Как на парче? Това са осем книги от „Метафизиката“ на Аристотел. И една да

се издаде, е успех. А тук са осем! И нали говорихме освен това, че сега ще започнем с

тях, а после ще преведа и другите и ще издадем всичко?

- Не... Абе виж сега... Издателството ми е ново, сега започвам, искам всичко да е

начисто. Не искам някой да ми се обади и да ми каже нещо...

- Какво нещо?

- Ами не искам. Разбираш ли?

- Не разбирам – казах.

- Това е, съжалявам.

- Виж сега – рекох. – Аз на Димка за това няма да казвам нищо. Ти каквото

искаш това прави.

Димка беше редактор, автор на студия и пр., въобще отговаряше за превода,

както и през 2000-та. Какво да ѝ кажа? Човекът се обади и каза: „Не щъ...“

Есента отмина, а през зимата с посредничеството на приятеля ми Красимир

Беров се запознах с Николай Фенерски и решихме да издадем „Метафизиката“ – първо

преведените книги, а после – другите. Това стана в края на декември 2016.

И не щеш ли, през януари човекът с новото издателство звънна по телефона и

предложи да се срещнем. Поканих го в „Коста“ на „Кракра“ (тогава обикновено там си

правех срещите).

Той даде един диск и каза:

- Това е pdf-ът на книгите, за които говорихме. Всичко е наред, ползвай го.

- Ха! – рекох. – И как така?

- Е – каза той и разпери леко ръце. – Това е...

Полза от това все пак имаше. Обадих се на Фенерски и казах, че му пращам

готов текст, може да го даде направо да се печата. Трудностите по странирането

отпаднаха, избегнахме и разходи.

И така, както се прескача от камък на камък през рекичка, стигнах до

преизданието на книги I-III и X-XIV.

***

Това е част от автобиографичен разказ на Николай Гочев.

***

И така, готовото за преиздаване издание беше „отместено“, приятелю Александър Секулов.

На познатия издател, който беше заплашен да не отпечатва книгата, все пак му дожаляло за положения труд: няколко месеца Николай и една много старателна дама-страньорка, работеща за малкото частно издателство, бяха работили върху коректурите, върху педантичното изпипване на пагинацията и всичко останало.

Когато научи за всичко това, г-н Николай Фенерски се съгласи да пусне напълно готовия pdf в печатница. Г-жа Мария Фенерска – Бог да я прости! – направи корица и книгата излезе ето така през лятото на 2017 г.:

Тази книга беше публикувана през 2017 г. от издателство "Дива – 2007" със спомоществователството на проф. Деворина Гамалова.

 Втората част, с така наречените "средни книги" беше публикувана пак от малкото храбро частно издателство "Дива 2007" на г-н Николай Фенерски през есента на 2019 г. и пак художественото оформление беше на непрежалимата г-жа Мария Фенерска. 

Да е вечна паметта ѝ!

***

 И както мнозина знаят, съществуването на точно тези две книги също беше отречено. В "благородното" състезание по отричането на съществуването на книги и преводи на Аристотел, след професори от Философския факултет смело като амазонки на цензурата през есента на 2019 г. и оттогава до ден-днешен се включиха и продължават да сипят клевети професор(к)и от филологическите факултети.

А приятелят Георги Тенев писа преди три седмици, че в нашата българска литературна среда липсва аристократизъм!

Напротив, Жоро, академичната "колегия" на хуманитарните факултети на най-стария наш университет е парадигмална парадигма и образцов образец и на

аристократизъм, и на благородство, но най-паче и най- вече –

на   а к а д е м и з ъ м.

*** 

Вече 25 години книги за Аристотел и Платон се обявяват за несъществуващи, а готови за отпечатване ценни преводни книги се спират от печат. Клевети от административно овластени университетски професор(к)и със солидни позиции в партийните централи и медиите се сипят с десетилетия...

От публикуването на 

единствената м о т и в и р а н а   критична рецензия на превод на Аристотелово съчинение на български минаха 75 години – от 1949 година.

Поради това Николай Гочев благодари отново на своя адаш Николай Фенерски, че публикува първо осем, а после и останалите шест книги от Метафизика.

Още нещо важно да повторя: осемте от книгите в синьото томче бяха публикувани със спомоществователството на проф. Деворина Гамалова, а другите шест – с дарение от колегата Мария Николова.

***

Следва продължение.

---

[1] Аристотел. Атинската държавна уредба. С., 1904, Българска библиотека №5, превод, коментар и предговор Гаврил Кацаров. Факсимилно преиздадено в: Гаврил Кацаров. Избрани съчинения. Том ІІ, съставител доц.д-р Петър Делев. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2004, 803-899. Трето електронно издание:

https://projectoria.com/product/product?path=59&product_id=52

[2] Поетиката на Аристотеля. Превод и коментар Кръстьо Генов и Петър Радев. С., 1943, 1947. Второ поправено и допълнено издание. Книгоиздателство „Хемус”.

[3] Кръстьо Генов и Петър Радев. Поетиката на Аристотеля. Пълен превод от старогръцки с критичен увод и бележки. Второ поправено и допълнено издание. София, Хемус, 1947. 156 с.). В: Септември, ІІ/2, 153-157 (рецензия).

 

[4] L’énigme de la catharsis tragique dans Aristote. Sofia, 254 p. Éditions de l’Académie Bulgare des Sciences. 1970.  La catharsis tragique d’Aristote. Nouvelles contributions. Sofia, 175 p. Éditions de l’Universite de Sofia.

[5] Изд. „Наука и изкуство“.

[6] Изд. „Наука и изкуство“.