Google+ Followers

Sunday, March 12, 2017

снимки от премиерата

















Снимките са от премиерата на романа А Бог се смее на Мария Станкова. Той бе издаден в края на миналата година от Издателството за българска литература lexicon.

Много харесвам нейния начин на писане още от 1999 г., когато в Литературен вестник прочетох няколко смешно-тъжни разказчета-алегории, в които бяха шаржирани разпознаваеми персонажи.

От няколко години писателката, която е и музикантка, и сценаристка на награждавани филми, и драматург на харесвани пиеси, е винаги на път. В търсене на работа, а може би още повече и на себе си, от страна в страна, от град на град, от имение във ферма, от едни работодатели при други, из много страни в западната половина на нашия стар континент.

Най-новата ѝ книга много ме натъжи и много ми хареса, защото разказва гордо и с чувство за хумор, но и с много непречупено достойнство за десетки срещи със случайни хора, през които минава нейният път. И все повече читателят разбира, че не става дума за търсене на работа и заплата, а за взиране в себе си и за лутане около смисъла на единствения човешки живот, който живеем на тази земя.

Книгата може да се прочете и като много тъжна, почти документална история, заради нерадостната съдба на хиляди наши сънароднички, които работят като робини, пардон, като домашни помощнички в по-богатите европейски страни.

Но има и светлина в този мрачен разказ за пътуванията през мизерията и униженията, които читателят съпреживява хилядократно по-силно, защото знаем, че такава е участта на още хиляди българки от средното и по-възрастното поколение: смазващ труд без почивен ден и при постоянна всенощна готовност, понякога в продължение на месеци в домовете на капризни, разглезени, богати, но тежко болни, стари и самотни хора, вкопчени в живота, макар и никога не проумели неговия действителен смисъл; изцеждаща, непостоянна работа при несигурна заплата, и много често без осигуровки.

Светлината в този автобиографичен роман, в който няма самосъжаление, а талантливо и иронично описание на премеждията на жените, които се обрекоха на тези мъки заради неоправданите надежди за (много) по-добър живот, идва от няколко диалогчета с Бог,
Който никога не я лишава от Своята подкрепа и любов.

Някои кратки свежи откъси от романа бяха публикувани като статуси на стената на авторката във фейсбук.

Срещата-разговор за нея се проведе в София на 7 март в книжарницата Greenwich. Нейна събеседничка беше поетесата Мария Донева. Предния ден е имало представяне в родния град на писателката Бургас, а на следващия - във Враца.
На една такава среща може да се говори и за основната тема на романа, която в А Бог се смее е за странстванията из западноевропейските заможни страни на една жена на средна възраст. Можеше да се говори и за авторката повече, извън временното ѝ мъчително житие-битие на емигрантството. Можеше да се говори повече и за това как най-грозното в живота може да се превърне в най-хубава литература.
Самата тя към края на разговора каза (приблизително, цитирам по памет): Когато се случи нещо гадно, бързам да го разкажа писмено, за да не се забрави.

Темите бяха много, гостите бяха много, времето за представянето бързо изтече, читателите, които искахме автографи, чакахме дълго и търпеливо.

Tuesday, February 28, 2017

откъсът за добродетелите



Крайностите са противоположни и помежду си, и на средата. Защото средата се отнася към всяка от двете крайности: примерно, равното е по-голямо от по-малкото, но пък е по-малко от по-голямото.
Така че е необходимо етическата добродетел да е свързана със средите и да е някаква средност. Трябва да се разбере каква средност е тя и с какви среди е свързана. Нека за пример да разгледаме всяко едно нещо от следващия списък:
гневливост – нечувствителност - кротост
дързост – страхливост - храброст
безсрамие – вцепенение - свян
необузданост – безчувственост - благоразумие
завист – [няма дума] – негодувание
несправедлива печалба - понесена вреда - справедливо
разточителство – скъперничество - щедрост
самохвалство – ирония – прямост
ласкателство – ненавист – приятелство
угодливост – високомерие – достойнство
разпуснатост – бедстване – издръжливост
надутост – малодушие - великодушие
разсипничество – мизерност – великолепие
лукавство – тъпост – умност
Тези и подобни качества съпътстват душите, и за крайните от тях се говори с оглед на тяхната прекомерност или недостиг."
*
Аристотел. „Евдемова етика“ 1220b-1221а
превод Николай Гочев

***
Това е най-краткият и най-представителният откъс от Евдемова етика по темата, по която ще говорим днес следобед: от 13.30 до 16.30 часа в конферентната зала
на семинар с нашия гост проф. Кристоф Рап.

Sunday, February 26, 2017

лекция и семинар





По покана на Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ и организаторите на конференцията „Предизвикателството Аристотел“, както и със съдействието на Асоциацията за развитие на университетското класическо образование (АРУКО) през следващите няколко дни наш гост ще бъде проф. Кристоф Рап, ръководител на катедрата по Антична философия и реторика и директор на  CAS (Център за академични изследвания) в Университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен:

На 27 февруари, понеделник, проф. Кристоф Рап ще изнесе
лекция на тема

The sensible substances in the Metaphysics H.2
(Сетивните субстанции в Метафизика, книга Н/VIII, гл. 2),

в Аулата на СУ от 16.30 ч. до 18.30 ч.

На 28 февруари, вторник, ще бъде проведен семинар-разговор
на проф. Кристоф Рап със студенти и преподаватели на тема

Virtues of character in Aristotle’s Eudemian Ethics
(Добродетелите на характера в Евдемова етика на Аристотел),

от 13.30 до 16.30 в Конферентната зала.

З а п о в я д а й т е !

Wednesday, February 8, 2017

май в университета



Катрин Портвен: Какво бе въздействието на май 68-а върху Вашия университетски свят?

Цветан Тодоров: Когато се върнах от Съединените щати, аз отново отидох във Висшето училище, в тази отворена, либерална и спокойна среда, но и там, за моя голяма изненада, цареше силно брожение. За моя голяма изненада, защото исканията на Майското движение за университетите бяха по моему безпредметни по отношение на Висшето училище за социални науки. Разбирах, че искат да разчупят мандаринската черупка на Сорбоната, където тя наистина беше всемогъща, тягостна, потискаща. Но Висшето училище беше именно едно алтернативно решение, място, където тази тежест не съществуваше, където отношенията между преподаватели и учащи се бяха естествени и дори приятелски: всички ние бяхме ангажирани в индивидуални или колективни проекти. С една дума, би трябвало университетът да прилича малко повече на Висшето училище!

Само че и там недоволството бушуваше - под формата на голямо демагогско сборище, предвождано от хора, които нямаха никакви научни и професионални заслуги, но все се пъчеха напред с надеждата да оберат някакви трайни изгоди сред цялата тази шумотевица. По цял ден се организираха Общи събрания - ОС, както казвахме, - по време на които професорите бяха настойчиво призовавани да си направят самокритика! И бедният ми Барт, който не беше никакъв мандарин, нито пък революционер, се чувстваше много зле, не толкова сред тези речи - той в крайна сметка на речи бе свикнал, - колкото пред този напън, пред подобно мощно нахлуване на простащината. Една шеметна простащина, която проникваше навсякъде. Той трябваше да си дава вид, че взема много на сериозно тези безсмислени приказки, да кимва в съгласие, когато тези невзрачни типове ни говореха, че в името на революцията Барт, Греймас и не знам си кой още трябваше публично да се ангажират да въведат по-"демократични" практики. Но можеше ли да става дума за демокрация, когато тя налагаше невежеството над компетентността, въдворяваше манипулацията, с други думи, силата над правото?

Катрин Портвен: Все пак беше намеквано, че духът на Митологиите на Барт донякъде бе подготвил майските събития. Как е можело тогава да бъде смятан за враг на каузата?

Цветан Тодоров: Но проблемът изобщо не стоеше така! Ораторите на ОС във Висшето училище бяха съвършено неспособни да напишат критика на трудовете на Барт или пък на това, което той преподаваше. Те критикуваха професорския статут, поставяха под въпрос дори съществуването на преподавателя - в името на демократичните принципи за равенство. В това именно е демагогията: демокрацията поставя обща юридическа рамка, по силата на която всички граждани са равноправни, но тя по никакъв начин не ни задължава да премахнем всички йерархически отношения в обществото, което впрочем би било невъзможно. Не може децата да се грижат за родителите: въпрос на йерархия. Самото съществуване на училището се основава върху това неравенство: едните знаят, другите не. Може да се разсъждава относно модалностите на тази йерархия, но да се иска нейното премахване е интелектуално шарлатанство!

През лятото на 1968 г. моите приятели, най-вече Жьонет, ми се обадиха да ме канят да участвам в създаването на един нов университет. Вече говорихме за Венсен във връзка със съдържанието на преподаването по литература. Но това бе само една малка страна от тази авантюра. Другата страна, много по-важна в обществено отношение, бе политическата агитация. Намерението на Едгар Фор, новия министър на Националното образование, бе, ако добре съм разбрал, да създаде във Венсен университет според желанията на бунтарите, който да служи едновременно като лаборатория на новите педагогически практики и притегателно място за майските недоволстващи, тъй че те да оставят на мира другите университети и да си се критикуват помежду си.

Тази стратегия се оказа успешна: създаването на Венсен успокои броженията другаде. И тъкмо защото това бе ново и много свободно учебно заведение, там се събраха активистите от различните политически движения, които се бяха проявили по време на Майските събития. Конфликтът бе изместен: той вече не бе между буржоазното общество и революцията, а между комунисти и левичари. Във Венсен Комунистическата партия бе хванала институционалните юзди, тя осигуряваше повечето от служителите и преподавателите... От интелектуална гледна точка реториката функционираше отлично, обаче по същество ставаше дума чисто и просто за пропаганда в името на тоталитарното общество, като че ли неговите пакости не бяха достатъчни!

От другата страна бяха маоистите. Те се бореха за разрушаването на цялата тази буржоазна машина, каквато бе университетът. Пречеха му да работи, за разлика от комунистите, които искаха университетът да работи според техните разбирания. Душа на групата на маоистите бяха Андре Глюксман и Жюдит Милер, а също и Ален Бадиу.

Катрин Портвен: Какво бе Вашето участие в това политическо брожение?

Цветан Тодоров: В прекия смисъл на думата - никакво, но пък не премълчавах какво мисля, когато техните забежки прекаляваха. Бях фрапиран от една случка. някои крайно десни групички, силно възбудени от присъствието на крайната левица във Венсен, се опитваха също да проникнат там, за да я контролират и предизвикват. Един от ръководителите на тези групички, Франсоа Дюпра, дойде веднъж в кампуса... По време на едно ОС той бе разпознат, "демаскиран" и наказан: съблякоха го, нацапаха го с кетчуп и горчица, и го изгониха от университета под тържествуващите възгласи на героите на този ритуал... За мен това бе крещящо доказателство, че целта не оправдава средствата... а в конкретния случай нищо не оправдаваше целта... Но унижението над някого унижава и извършителя, неговото тържествуване накърнява представата ни за човешка самоличност. Преди с Андре бяхме близки, през 1966-1967 г., когато пишеше дисертацията си под ръководството на Арон и идваше на семинара на Барт. Този ден му изказах възмущението си. Възрази ми спокойно: "Той е фашист"."Май вие сте фашистите", отвърнах аз. Това си беше линчуване - да, символично, и все пак линчуване. Фактът, че Дюпра е бил крайно десен активист, за мен не променяше по същество постъпката.

 След това събитие аз реших да "проведа една акция" - тогава се правеха много "акции"! Написах позив, за да осъдя този вид унижаване на човешката личност, несъвместимо с моята представа за етика. Много от колегите ми от Катедрата по френски, сред които и Мишел Бютор, го подписаха. Размножихме го, като добри редовни активисти, после го разпространихме из университета. Той веднага бе атакуван от ответен позив, заклеймяващ "простодушния хуманизъм" на Мишел Бютор (тъй като той бе много по-известен от мен, него взеха на прицел), който, казваше се там, "по времето на Новия роман бе имал по-добри просветления". За пръв път се запитах дали пък Новият роман наистина не е антихуманистичен. По-късно си зададох същия въпрос относно структурализма...

***

от книгата на Цветан Тодоров. Дълг и наслада. Разговори с Катрин Портвен. С., 2003, ИК "ЛИК", превод от френски Тодорина Атанасова; редактор Стоян Атанасов; с. 137-140.


***

Бог да прости новопредставения Цветан Тодоров и да упокои душата му в места злачни и прохладни, от които е изгонена всяка скръб, стон и въздишка! 
Да бъде вечна паметта му. 
Амин.

Thursday, January 26, 2017

пета поредна конференция





СЪЗНАНИЕТО

Петата годишна конференция на катедра Философия във ФФ  ще се проведе утре, 
27 януари 2017 г. от 9.00 да 19.00 часа в Зала 1 на Ректората. 

Конференциите продължават „дебата за съзнанието“, свързван с имената на Димитър Михалчев (1880-1967) и Аристотел Гаврилов (1921-2011), и мнозина предишни членове на катедра Философия.

Участници в конференцията утре:
·         проф. д.ф.н. Александър Андонов (СУ) - Съзнание, подръчност и създаване на субектност
·         д-р Андрей Лешков (ИИОЗ, БАН) - Безмълвие и рефлексия
·         Вихрен Митев (докторант, СУ) - Самосъзнание на гения
·         Зоя Христова (хон. ас., СУ) - Πνεῦμα и ψυχή при Аристотел
·         доц. д-р Иван Колев (СУ) - Метафизика на интериорността
·         проф. д.ф.н. Иванка Райнова (ИИОЗ, БАН) - Рикьоровата реинтерпретация на Хусерл чрез "верифицирането" на интенционалния анализ
·         проф. д.ф.н.Красимир Делчев (СУ) - Атрофия и намаляване на съзнанието в  XXIв., като ефект от техно-информационната хипертрофия
·         доц. д-р Кристиян Енчев (ИИОЗ, БАН) - Пол Рикьор: живата потенция в живата метафора
·         проф. д.ф.н. Мария Димитрова (СУ) - Агамбен и Левинас за командата. Сравнение и критически разбор
·         Невелин Вутев (докторант, СУ) - Тялото като въплътена воля
·         гл. ас. д-р Силвия Кръстева (ЮЗУ) - Апрехензията на обекта: Кант и/или Аристотел
·         доц. д-р Стоян Асенов (СУ) - Сянката
·         доц. д-р Христо Стоев (СУ) - Феноменология и отчуждение







Tuesday, January 17, 2017

памет за проф. Михалчев


                                       снимката е от 1913 г., направена е в Прага; източник ДА "Архиви"


Утре, 18 януари, сряда, в 17 часа, 
в Зала 1 на Ректората на Софийския университет "Св. Климент Охридски" 
ще се проведе вечерна научна сесия в памет на проф. Димитър Михалчев.
Навършват се 50 години от неговата кончина на 18 януари 1967 г.


Програмата на събитието, което се организира по инициатива на Катедра Философия във ФФ и Българското философско общество, е публикувана на сайта Касталия на доц. д-р Иван Колев:




Научни съобщения ще представят:



  • чл.-кор. проф. д.ф.н Ангел Стефанов (ИИОЗ, БАН) – Възприемането на Михалчевата философия у нас в едри щрихи
  • проф. д.ф.н Нина Димитрова (ИИОЗ, БАН) - Отзивите за “Philosophische Studien”
  • доц. д-р Георги Белогашев (ВТУ) - Димитър Михалчев и създаването на българската основнонаучна школа
  • доц. д.ф.н. Вася Велинова (СУ, Център “Проф. Иван Дуйчев”) – Библиотеката на Димитър Михалчев

***
По този повод ето откъс от един мой текст:

...
            Създателите на модерната българска философска култура, които са преподавали във Висшето училище (превърнало се през 1908 г. в СУ “Св. Климент Охридски”) през първите десетилетия на Третото българско царство, са били принудени да вземат едно неизбежно решение, а именно: че най-прекият и най-лесният път за модернизацията и европеизацията на нашата “духовна среда” минава през усвояването на философски и светогледни системи, които са сравнително нови и не изискват за възприемането си познаването на столетни или хилядолетни философски и религиозни традиции[1]. Така проф. Иван Георгов, който бил немски възпитаник, популяризирал у нас идеите на Рудолф Ойкен, Едуард Целер, Вилхелм Винделбанд, Алфред Фуйе и Теодор Гомперц. Проф. Иван Саръилиев, който следвал в Оксфорд и Париж, донесъл оттам увлеченията си по Бергсон и най-модния за времето си американски прагматизъм. Проф. Димитър Михалчев – най-изтъкнатата и най-оспорваната философска фигура у нас до края на 50-те години – имплантирал тук най-мощната “философия без традиция”, системата на своя немски учител Йоханес Ремке. През 30-те години проф. Цеко Торбов засилил у нас влиянието на неокантианството. Естетическо-философските въжделения на мнозина български литератори са били силно повлияни от Ницше или от други – съвременни за тях – западни мислители и творци, експресионисти и модернисти. А в сферата на социалната проблематика още през 20-те и 30-те години най-голямо е било влиянието на марксизма.

        Може да се обобщи, че това, във философията, естетиката и социалната мисъл да се стига най-много до средата на ХІХ век, според множество университетски фигури на сцената на новата българска култура, е бил най-прекият път за неотложната духовна модернизация и приобщаване към Европа. Същевременно обаче, никой от тях не е бил заслепен от непосредственото настояще и всички те са се включили в дискусията, водена от сп. Философски преглед от 1928 до 1943 г. по инициатива на проф. Димитър Михалчев,  за това, какво да бъде “преимуществено” нашето средно гимназиално образование: “класическо” или “реално”. 

        Наред с “непосредното” европеизиране всички те са настоявали и на това, че в по-далечна перспектива модернизацията и европеизацията ще се вкоренят и ще дадат плод, само ако се посеят на почвата на вековните и хилядолетните философско-богословски традиции. За това те също работили усърдно: проф. Иван Георгов е публикувал два тома от старателно подготвяната авторска История на философията[2] . Проф. Иван Саръилиев е автор на едно много интересно изследване (според мен то е най-доброто в нашата интерпретаторска литература) за Философията на Сократ[3]. Проф. Торбов превежда изследването на Леонард Нелсон Сократовият метод и написва неокантианските Основоположения на история на философията. Антична и средновековна философия.
        Проф. Димитър Михалчев е автор на множество студии и статии, в които пряко се занимава с антични мислители и поставени от тях проблеми, като: “Време, последовност и момент”, “Проблемата за относителността на истината в учението на древногръцките софисти”, “Ново тълкуване на един стар софизъм”, “Същността” на нещата и нейните “прояви”, “Генезата на логическото мислене. Функционалната семантика и проблемата за мнимото образуване на понятията”, “Може ли човек да се потопи два пъти в една и съща река?”[4] Още по-впечатляващи с актуалността на интерпретациите си за мисленето като дейност и изненадващо съзвучни с няколко модни тренда в аристотелознанието през последните десетилетия са многократните позовавания и анализите на Аристотеловата мисъл в За душата, които откриваме на десетки страници в най-важния труд на проф. Михалчев: Форма и отношение[5] .

 ....


[1]  Много  подробен разказ за контекста, тенденциите и процесите в заниманията с философия у нас през последния век и половина вж. в Българската философска култура през ХХ-ХХ век. Биографично-библиографски справочник.  Съст. и редактори Атанас Стаматов, Добрин Тодоров и Нина Димитрова. С., 2000, изд. „ЛИК“.
[2] Вж. Иван Георгов, История на философията , т. І, С., Университетска библиотека, 1926, 697 с.; История на философията, т. ІV,  част І, С., Университетска библиотека, 1936, 460 с.
[3] Вж. Иван Саръилиев. Философията на Сократ. С., 1947, Университетска библиотека. Вж. и посмъртно издадения конспект за бъдеща книга за Аристотел на Иван Саръилиев, разчетен, редактиран и подготвен за печат от Андрей Ташев. С., 2013 г. Издателски център „Боян Пенев“.
[4] Вж. Димитър Михалчев. Диалектика и софистика. УИ “Св. Климент Охридски”, 1994.
[5] Михалчев, Димитър. Форма и отношение. Принос към учението за познанието. Том Първи. С., 1914, Издание на Софийския Университет. Вж. особено Аристотелевото учение за процеса на възприемането ... с. 36-62; Мисленето като дейност на съзнанието и обективността на отношенията. Платон и Аристотел... с. 531-547. Проблемата за съждението и синтетичният характер на съденето... с. 641-715.