да прелистим Тукидид

Каменоломните на Сиракуза, платно на Едуард Лиър, около 1865 г.

Да прелистим Тукидид

Бурята, която се разрази след оповестяването на междинните резултати по проекта за Антилибералните дискурси..., тематично подменен и променен в доклад за Антидемократичната пропаганда у нас , разработен от ФХСИ, предимно от университетски преподаватели от Софийския и Новия български университет, е обяснима.

Това е и университетска криза, за щастие не толкова поразяваща и зловредна, каквато беше първата голяма криза през това хилядолетие – окупацията на най-стария и най-големия наш университет, започнала на 25 октомври на 2013 г., прекъсната за кратко и продължила до 25 януари 2014 г.. Сега една малка част от академичната общност, малка, но овластена, финансово вдъхновена и институционално подкрепена от най-мощна НПО у нас, се нахвърля агресивно и дамгосва друга доста по-голяма част от интелектуалците у нас, че и по света. Да припомним, че по определението на Жак льо Гоф интелектуалецът е човек, който пише или преподава, а най-добре и двете. Журналисти и университетски преподаватели са стигматизирани и докладвани като автори на антидемократични писания, без никъде в стотстраничния опус на докладващите да са изяснени техните понятия и определенията, чрез които те кадрират едни или други пишещи хора като антидемократи.

Освен всичко останало, този разузнавателен доклад, както точно жанрово го определи миналата седмица колегата д-р Валентин Хаджийски в „Гласове“,  хвърля срам и върху историята на Софийския университет. В него политическата философия на миналото, особено от класическата  античност и от елинистическата епоха, и първозданната им значимост за мисленето на политическото във всички следващи векове в интелектуалната история на човечеството, се преподава от 1907 г. насам почти без прекъсване. През 1907 г., три години след като е публикувал превода си на Атинската държавна уредба на Аристотел, младият учен Гаврил Кацаров за пръв път изнася такъв лекционен курс. Оттогава до днес политическата философия на европейското минало, която с по-голямата част (макар и не с абсолютно всички, наистина) от своите идеи и концепции е иманентна и на съвременното теоретично мислене, се преподава и превежда, публикува и обсъжда от десетки наши учени.

Какво направиха авторите на „доклада“? Сложиха кръст на всичко и написаха „изследване“, без нито една дефиниция на нито едно понятие, сякаш нямаме преводи на Херодот, Тукидид, Изократ, Ксенофонт, Платон, Аристотел, Полибий, Ливий, Тацит, Салустий, Светоний, Сенека, Марк Аврелий и Плутарх. Да не продължавам с по-късните историци, философи и мислители от късната античност до днес, които са на разположение на интелигентните читатели на нашия език. Сякаш никога в най-стария и най-големия наш университет не е имало десетки лекционни курсове на сериозни  учени по политическа история и философия, по теория на държавата, обществата и общностите : от Гаврил Кацаров, започнал да преподава точно това и точно по този ейдос още през 1907 г., до днешните преподавания на колеги най-малко в четири факултета на университета  (ИФ, ФКНФ, ФФ и ЮФ).

Затова имаме и университетска криза, макар и с по-малък мащаб, която не знам кога и как ще продължи, и кога и как ще завърши. Благодаря на всички читатели на „Гласове“, които коментираха предишния ми текст за демокрацията и враговете на онази финансираща фондация. В дискусията във форума имаше много ценни разисквания за ролята и мястото на някои силни НПО у нас.

Неприятно ми е много, но обещах и затова предлагам още едно размишление с голямо историческо отклонение, породено от онзи фамозен „доклад“. Може да се напише много за снобизма и скудоумието на тази отлично заплатена писаница, но за да изпълня обещанието: нека да сравним претенциите на претендиращите за научно изследване с идеите за демокрация на Тукидид.

Може да го направим с още много други антични автори и тази полемика може да надмине неколкократно обема на „доклада“, но ще се огранича с само с още един голям историограф и философ на историята, защото в началото на проекта за Конституция на Европейския съюз (който остана само проект) и по-точно в преамбюла ѝ беше цитирано едно от най-известните определения на демокрацията, предложено от Тукидид.

И така, да си припомним известни неща за

История на Пелопонеската война

Книгата е разказ-и-изследване, мрачно повествуване и размишление за причините и началата, за актьорите и обратите, за поводите и факторите на една 27 годишна елинска, но и цивилизационна катастрофа.  През цялото това време Тукидид е писал своята история, като вероятно през последните няколко години от живота си е обработил речите на най-важните персонажи в нея изключително прецизно. С това почти тридесетилетно събиране на материал и нахвърляне на бележки, на описване, съпреживяване и разсъждаване за войната между гръцките полиси, Тукидид става първият историк и историограф в днешния академичен смисъл на тези думи, тъй като Херодот започва своята първа книга Клио с разказване на митологични сюжети, а не на доказано случили се исторически събития. Чрез това Тукидид създава и т.нар. Zeitgeschichte или contemporary history, историята на сегашното време, историята на съвременността на пишещия я автор.

           Половината, а може би дори и повече от текста е изпълнено не от разказ за събитията или авторови размишления за него, а от речи, произнесени от десетки лица, пред най-различни човешки общности.

          В стремежа към най-високата цел, която си поставя – изследването на истината – Тукидид не може да си позволи наивност. Той не си въобразява, а отлично разбира, че може да положи огромни и десетилетни усилия, и все пак да не постигне точно тази цел.

Достатъчно често той предупреждава читателите, че ще направи всичко възможно в своето изследване на истината, но че не знае дали действително ще я постигне. Затова реалистично, честно и почтено обещава възможното и постижимото: акрибия - точност и правдоподобност.      

           Всеки читател на История на Пелопонеската война е преживявал и премислял тази мрачна книга и нейните безрадостни изводи, които не дават никакъв шанс на историческия оптимизъм и на идеята за прогреса на човечеството. Напротив. По някаква банална традиция издаването на Тукидидовата книга върви с едно издателско клише: на корицата или на авантитулната, или на първата страница много често се слага изображение на Перикъл. Това не е случайно. Той е най-важната историческа личност в Атина по онова време, а поради това и главен герой на Първа и Втора книга на произведението, произносител на две речи. Втората от тях, която е може би най-четената част от Историята на Тукидид, по всяка вероятност е стопроцентова литературна мистификация, което ще рече: дори и Перикъл да е произнесъл някакво кратко надгробно слово на действителното място и по време на погребението, литературният шедьовър, който четат поколенията в прослава на историята, пайдейята и политическия ред на атиняните, е композиран от Тукидид.

       Основните стожери на демокрацията като народовластие са изброени в речта „на Перикъл” при погребението на падналите войни (ІІ, 37).

      

        Демокрацията в Атина е:

       * власт на мнозинството над малцинството;

       * устройство на полиса, при което има върховенство на закона, равноправие и равнопоставеност на всички пред законите в частните им, граждански, вещни и търговски  дела;

        * предпочитане на по-достойните хора за обществените длъжности, като достойнството на гражданите се определя не от произхода им, а от техните собствени заслуги и качества;

        * недопустимост на имуществен ценз и допускане дори и на най-бедните до управлението, стига да имат качества за това;

        * уважение към свободата като най-висша ценност;

        * приемане на чужденците без предразсъдъци; ( тук Тукидид идеализира и разкрасява: наистина в Атина не е имало ксенофобия като в Спарта, чужденците са можели да се установят свободно, но не са имали правата на гражданите от мъжки пол, родени в самия град);

        * развитие на възпитанието и образованието в цялост, а не само на военизирана подготовка за война, бой и саможертва, както е при спартанците; и т.н.

***

      Противно на очакванията на мнозина, които по една или друга причина прочитат Историята на Пелопонеската война селективно, Перикъл не е нито главният герой в нея, нито най-положителният образец за добродетел. Напротив, Тукидид на няколко места съобщава за недоволствата срешу него, като може би умишлено не се главоболи да ги опровергава или да отбележи несъстоятелността им. Освен това отбелязва, че макар и под напора на форсмажорните обстоятелства и развоя на събитията в извънредното положение на война, чума и глад, от един момент нататък „демокрация” е била само дума: номинално Атина продължавала да бъде демократичен полис, управляван от демократическата партия, но на дело е имало авторитарен режим и Перикъл еднолично се е разпореждал с всичко.

        Това, че войната е спечелена от пелопонесците и техните съюзници, дали не може да доведе читателите до разколебаване в убедеността за превъзходството на демокрацията над останалите обществени устройства? Атиняните са победени, а при всичките си условности и несъвършенства, в Атина е имало най-чести и най-продължителни опити за установяване на демократично управление.  И все пак, атиняните и техните съюзници губят войната, но това не трябва да се разбира като победа на воинско-олигархичните уредби над демократичните. Напротив. Устройството на Сиракуза, градът, който се оказва от ключово значение за изхода на последния етап от войната, също по време на войната е демократично.

       И тук по всяка вероятност можем да четем Тукидид с голяма доза здравословен скептицизъм, защото Сиракузката държавна уредба в този период едва ли е била образцова демокрация. Според неговата аргументация тя побеждава атинската, защото миролюбивата отбрана е по-справедлива от войнолюбивото нападение.

       Имперската експанзия на Атина се срива около Сиракузките каменоломни, но това не е случайно: в Сиракузкото народно събрание се водят не по-малко смислени дебати за предимствата на народовластието от пренията в Атина. Най-справедливото обществено устройство е демократичното. В това, въпреки всичко е бил убеден Тукидид и поради това и финалът на неговата творба не е щастлив – в Атина се установява режимът на 400-те.

      Затова това препращане към Тукидид ще завърши с откъс от една от малко популярните речи в книгата – речта на Атенагор, предводител на демократическата партия в Сиракуза пред народното събрание на сиракуз(ан)ците, в която той се обръща към младежите от олигархичната върхушка така:

„... И вижте, млади хора, аз наистина често съм си задавал въпроса: Какво собствено по-точно желаете вие? Да заемете още отсега ли ръководни обществени длъжности? Но законът не позволява това. И този закон не е създаден толкова, за да ви наказва с лишаване от граждански права, ако вие бихте били способни да заемете тези длъжности, колкото затова, защото вие сте неспособни за това. Но може би вие не желаете да живеете в една такава държава, като споделяте равни права с народните маси? А нима е справедливо едни граждани да не се смятат за достойни наравно с другите граждани?

    Някой ще каже, че демокрацията не е нито разумна, нито справедлива и че тези, които държат в свои ръце паричните средства, са също и по-способни да управляват най-добре. Аз обаче ще отговоря, че думата „народ” (демос) означава съвкупността на всички граждани, а думата „олигархия” означава само част от гражданството. Ще отговоря освен това, че ако богатите умеят най-добре над финансите, интелигентните хора са най-компетентни да дават най-добри съвети и че мнозинството взима най-добри решения, след като бъде осведомено. Ще добавя най-сетне, че при демократичния режим всяка една от тези три категории граждани вземат, без да се прави разлика, поотделно или всичките три заедно, еднакво участие. Олигархическият строй, напротив, споделя с мнозинството само рисковете, а управляващите върхове не се задоволяват само с по-голямата част от предимствата; тя си ги присвоява изцяло и ги запазва за себе си. Такъв именно режим биха желали да учредят богатите и младите от вас; невъзможно е обаче той да се удържи в една голяма държава... И нашият град няма да се лиши от свободата, на която той се радва сега, затова че е чул вашите речи, но ще положи усилия да я запази ненакърнена...”VІ, 38-40.

 Превод Милко Мирчев, в цялостното издание на съчинението,

 С., 1979, ДИНИ, ред., предговор и коментар Христо Данов.

       ***

       Множеството места в История на Пелопонеската война, в които се обсъждат видовете обществени устройства, несъмнено сочат към това обобщение: справедливото е възможно и то се осъществява най-вече при демократичния обществен ред, само че тази осъществена действителност почти винаги се разваля, разлага, разпада и изчезва в небитието отново – както става в Атина, която в края на войната се прощава с демокрацията и вижда установяването, макар и за кратко, на режима на 400-те. Затова и Тукидидовият opus vitae може да бъде четен и като поучителен разказ за това как човешките общности могат да постигнат и действително са постигали справедливост и свобода, с всички ограничения на своето време и епохата, но след това почти винаги са ги изгубвали безвъзвратно. 

       

Да се върнем тук-и-сега

     Първо. Идеите за това що е демокрация и определенията на едно държавно устройство като демократично или не от зората на европейската история поне до съвсем скоро се свързваха с една човешка общност, с една държава, с една страна.

     Демокрацията може да се предицира на различни човешки общности. Например, университетите или научните институти, или артистично-занаятчийските гилдии са демократични, ако сами избират своите ръководители, и обратно,  не са демократични, ако онези, които ги управляват, биват назначавани от някакъв друг извън- и надпоставен властови орган. Демокрацията може да е субект, който има различни предикати – тя е власт (архе) и е едно от възможните устройства (политеумата) на държавата (политейя), като не всички антични мислители я оценяват като най-доброто.  Напротив, псевдо-Ксенофонт, например, а и Платон я преценяват като по-скоро лоша, фасадна и дефектна. Нашите колеги в своя „доклад“ правят един гигантски теоретичен скок отвисоко без парашут, като още на първата страница ни казват, че на тях грижата им не е за демокрацията в нашата страна – макар че заглавието на проекта им е точно такова! – а за

глобалния международен ред, основан върху регулативната идея за права на човека (ред, според който правата на човека имат приоритет над принципа на националния суверенитет…)

Разбираемо е, че при това положение на тях им се налага да ликвидират цялата интелектуална история досега, защото в нея демокрацията е била предикат на по-големи или по-малки човешки общности според принципите и правилата на тяхното самоуправление. Според тях демокрацията вече трябва да стане предикат на глобалния международен ред и те знаят как ще стане това. Като за начало, с писане на разузнавателни доклади за хора от тяхната страна, мислещи и говорещи иначе. ( Ах, ах, к’ъф шейм, к’ъф дистърб, ма още ли има национални държави, бе?)

      Второ. От Херодот през „речта на Перикъл“ та съвсем доскоро демокрацията се определяше като онази власт-архе в полиса и политейята, при която мнозинството управлява, а малцинството се подчинява. Това определение на демокрацията, при това на гръцки, в оригинал, като дословен цицат от Тукидид, беше избродирано и като преамбюл на проекта за Конституция на Европейския съюз, който остана само проект. Според нашите автори това вече не е демократично. Мнозинствата вече няма да излъчват чрез избори своите управляващи, а управляващите ще ги назначава някой над- и извънпоставен  властови център.

       Колегите определиха СИРИЗА като антидемократична партия и Елада като антидемократична страна още на втората страница на „доклада“ си, но защо поне не подсказаха кое всъщност според тях вече е новото демократично: изпълнителната власт в нашата южна съседка да се назначава от Световната банка или от МВФ? Като не дават точни определения и не изброяват иманентни качества, поне примери да имаше за онова, което според тях е алтернатива на „популисткия антидемократичен фронт“. Това, че „популистки и антидемократичен“  е contradictio in se, няма да го коментирам. Поне досега популизмът беше отклонение от демокрацията, а не нейно отрицание, но за тях е точно обратното.

      И още. Ние получихме нагледен урок за това как малцинството управлява и налага правото на силата над мнозинството по време на окупацията на университета преди три години и половина. Не повече от 200 студенти я подкрепиха, което прави по-малко от 1% от 22 000 студенти. Само два факултетни студентски съвета от 16 ФСС я подкрепиха, а също и Общоуниверситетският Студентски съвет се обяви категорично против. Само две Общи събрания на само два от 16-те факултета на СУ приветстваха окупацията и само двама от 39 члена на Академичния съвет. Окупацията беше адекватна форма за протест само за 263 преподаватели от 1794 преподаватели, което прави 14,5 % от всички. Е, наистина сред общността на преподавателите поддръжниците на окупиращите имаха най-висок процент: цели 14,5%! Но пак бяха малцинство и въпреки това с подкрепата на националните електронни медии, финансирани и от нашите данъкоплатци, и от същите демократично угрижени фондации, окупацията съсипа един цял семестър.

Така разбрахме що е вече демокрация и какво е новото демократично: властта на силата над правото и издевателството на малцинството над мнозинството. И никак не е случайно, че всички автори на „доклада“ подкрепяха и окупацията на най-стария и най-големия университет у нас.

Трето. Когато четем при Тукидид за „предпочитане на по-достойните хора за обществените длъжности, като достойнството на гражданите се определя не от произхода им, а от техните собствени заслуги и качества“, и се запитаме на какво съответства това днес, стигаме до най-невралгичното място от „доклада“. Как в съвременните общества, в които все още поне лицемерно-вербално демокрацията е на уважение, се определя достойнството на гражданите? По света и най-вече в Европа има все още страни, в които има потомствена аристокрация и някои от нейните представители са перманентно в най-висшата прослойка на политическата класа, особено на високите етажи на законодателната власт. Е, вярно, най-образцовата такава страна е на път да напусне ЕС според демократично изразената воля, регистрирана чрез референдум. В една страна като нашата, в която има само един стар аристократичен род, който си знае родословието от векове, как се определят най-достойните? Напоследък те се самопосочват, като наричат себе си „хубави, умни и интелигентни“, и дискриминират останалите като грозни, глупави и неуспели поради това.

Едно от най-проблематичните неща в „доклада“ е недефинираното понятие елит. Що е елит? Не са определени класически понятия с две хиляди и петстотин години история в интелектуалния резервоар на човечеството, не е определено и това понятие на френската социология и политология от последните два века. Да, ясно е, че и в републиките има неравенства, разслоения и елити, които съответстват на античните елински аристократи и на римските патриции, и също така е ясно, че елитите се мислят като надпоставена група от обществото, която има повече права и привилегии от останалите по-низшестоящи общности, групи, прослойки и класи. Това демократично ли е? Според Пиер Бурдийо (в огромната му книга, издадена на френски Pierre Bourdieu. La noblesse d’ état. Grandes écoles et l’esprit de corps. Les éditions de minuit. 1989, а също и в нейния съкратен английски вариант Pierre Bourdieu. Homo academicus. Polity Press, 1988) има един непреодолим проблем на елитите, дори и когато се има предвид елитът, съставен от високо и специфично образовани хора, от вида homo academicus, сиреч благородническото съсловие на държавата, състоящо се в съвременна Франция от образовани хора, завършили най-специализираните и професионално насочени към управлението висши училища ( става дума за écoles - висшите училища по управление, социални науки, публична администрация и др., а не за вековните университети) .

Това е проблемът: кой оценява оценяващите? Кой избира избиращите? Дори и в страна като Франция, която има повече от два века (с няколко кратки прекъсвания) стаж в републиканстването, елитът, модерната аристокрация се наследява и се формира най-вече по силата на поизхода. Както посочват с таблици и диаграми стотици емпирични проучвания в тази книга, проведени от десетки социолози в екипа от сътрудниците му, наследяването върви предимно по бащина линия, но това в класическата политическа философия в продължение на хилядолетия беше определяно като един от ейдосите в рода на олигархията.

Още по-проблематично и откровено е това в „доклада“, защото виждаме, че според него нашият съвременен български елит се състои: 1. От политици, от персони, които са избрани чрез избори на изборни и мандатни длъжности. Но за тази работа, получена чрез избори и ограничена от мандат, поне според антикварното и вече детронирано от нашите автори разбиране за демокрацията, те трябва да бъдат държани отговорни непрекъснато от избирателите, а не да бъдат включвани в защитения вид на привилегирования елит; 2. Още по-любопитно е, че съвсем насериозно авторите на „доклада“ говорят за наличието на икономически елит у нас, при положение, че допреди три десетилетия цялата собственост у нас беше държавна, обществена и лична. Нямаше частна собственост, а сега олигарсите са ни скъпи, пардон, икономическият елит ни е скъп.

„Докладът“ легитимира съществуването на политическа аристокрация и икономическа олигархия у нас с недефинираната употреба на понятието елит на десетки страници. И респективно – писалите критично срещу т.нар. елит са демонизирани в списъците на „враговете на демокрацията“.

Четвърто. Тукидид говори чрез Перикъл за недопустимост на имуществен ценз и за включване дори и на най-бедните до управлението, стига да имат качества за това. Е, това отдавна вече е мираж в целия свят. „Политиката е концентриран израз на икономиката“. Колкото повече икономическо богатство, толкова повече политическа власт. И по света, и у нас. Но защо писалите за това са в списъка на „враговете на демокрацията“?

Пето, но не и последно по важност. Демокрация има там, където има грижа за образованието, за културата, за знанието, за пайдейята. Тук на гръцки в речта „на Перикъл“ има една фраза, която е елегантно изразена с няколко думи: Обичаме изкуството с изящество и философстваме без слабост. Уви, и тази черта на античния идеал за демокрация трудно може да се търси в страна, в която бюджетът на МВР, при това само за подслушване, често надвишава бюджета на Министерството на културата и в която учителите и университетските преподаватели получават най-ниските заплати в Европа. За това, че в републиканския бюджет парите за наука и образование като процент са също на най-ниското ниво в съпоставка със страните от ЕС в „доклада“ няма нито ред, затова пък в приложението към него има предостатъчно имена на „вредни“ и „опасни за демокрацията“ журналисти и университетски преподаватели: хора, които без заплащане и без хонорар, а по съвест и все още свободно изразяват своите позиции, но не чрез мегатрибуните на големите национални медии, а в малки скромни издания, с тиражи и читатели стотици пъти по-малобройни от зрителите и слушателите на големите турбомедиатори.  

Заключение: промяната на значенията на думите

      Има един пасаж в История на Пелопонеска война, с който ще завърша. Едно блестящо и мрачно есе за лошотата на човешката природа, която според Тукидид ще остане завинаги и непоправимо лоша. Написаното е в Трета книга, по повод на зверствата по време на гражданската война на остров Керкира:

„82. Дори обичайното значение на думите спрямо действията бе променено своеволно. Безразсъдната храброст се считаше за жертвоготовно мъжество, предвидливото изчакване – за благовидна форма на страхливост, здравомислието – за прикриване на малодушие, а съобразяването с всяко нещо – за негодност за нищо; безумното буйство се приписваше на мъжки жребий, а плановете за безопасност бяха удобен предлог за отклоняване от действия. Негодуващият се смяташе за неизменно предан, а който му противоречеше – за подозрителен. Някой, който сполучваше със заговор, беше проницателен, а който се досещаше за него – още по-способен. А който полагаше усилия да няма нужда от всички тези неща, беше обявяван за предател спрямо партията и уплашен от противниците. Накратко, хвалеха този, който успяваше да изпревари в състезанието със злодея, както и онзи, който скланяше към зло човек, който не го замисляше. И ето че и сродникът ставаше по-чужд от политическия съратник, който по-често беше безусловно готов за дръзки начинания. Защото подобни сдружения не се създаваха с подкрепата на съществуващите закони, а противозаконно и с користна цел.

                                                        ( Цитира се преводът на Светлана Янакиева от изданието Избрани страници. С., 1988, “Народна култура”.

Съставителство и превод от старогръцки Светлана Янакиева.

 Предговор Александър Фол:  Двата живота на Тукидид. )

Така е и при нас сега, уви. Думите вече не значат това, което означаваха доскоро и в продължение на хилядолетия.

Олигархията се нарича „демокрация“, интелектуалците сме „врагове“, а доносите са „доклади“.

Текстът беше публикуван вчера в "Гласове":

http://glasove.com/categories/skandalyt/news/za-demokraciyata-i-vragovete-na-amerika-za-bylgariya-ii-da-prelistim-tukidid

На блога има още много текстове за Херодот и Тукидид като философи на историята и антрополози, като приятели на софистите и необикновено актуални тук-и-сега мислители.

Повечето от тeкстчетата можете да намерите, като цъкнете на етикета historia est magistra rerum.

конспект на лекцията

Атинската държавна уредба

(сп. превода на Гаврил Кацаров, публикуван от Българското Книжовно Дружество със спомоществователството на фонд „Напредък” през 1904),

или Атинската полития (според Хари Паницидис и Цветана Панициду, в изданието от 1993 г.)

Конспект на лекционното въведение на доц. д-р Димка Гочева към беседата в

Центъра за гръцки език и култура АРИСТЕА, София

12 февруари 2016 г., 19-21 часа

     Лекцията започна с въведение и завърши с обобщение: съвсем кратко представяне на двата превода на съчинението, които имаме на български език – преводът на младия по онова време учен и преподавател във Висшето училище Гаврил Кацаров и преводът на Хари Паницидис и Цветана Панициду, като беше подчертано колко благоприятно за читателите, особено за непознаващите гръцкия език, е наличието на два различни превода на нашия език. Изданието на първия превод е било направено в началото на 1904 г. по текста на оригинала, публикуван от Виламовиц-Мьолендорф, а като се има пред вид бавността на тогавашната словослагателна техника, при която буква по буква от олово е бил набиран всеки един тиражиран текст, можем да разберем горчивината на преводача, когато е научил, че вече е публикуван още един, разширен вариант на текста, пак от неговия откривател Кенион, към който са добавени още 6 глави, още 6 страници по днешния академичен стандарт. Поради това преводът на младия Гаврил Кацаров стига до 63 глава, докъдето е стигало първото издание на Кенион и подобреното разчитане на папируса от Виламовиц-Мьолендорф, а преводът на Хари Паницидис и Цветана Панициду от 1993 г. включва и останалите 6 глави – от 64 до 69, тъй като е правен по второто, разширено издание на оригинала, направено от неговия откривател Кенион. Днес за нас са особено любопитни тези последни 6 глави, защото в тях подробно са представени процедурите, стъпките и жребиите с жълъди и инициалите на личните имена за избор на съдебните заседатели и съдиите в съдилищата, както и прилагането на принципа за „случайно разпределение на делата” в деня на самото провеждане на всяко едно дело в някогашната Атина. Чрез тях гражданите ѝ са се опитвали да постигнат обективност и безпристрастност на правосъдието и правораздаването: жребият трябва да се провежда в същия ден на случването на делото, а съдии и съдебни заседатели трябва да бъдат граждани от друга част на политейята. Само при това положение съдебната власт може да бъде независима, неповлияна и точна в правоправенето и правоналагането според атинските антични разбирания. Само при това положение.

Основната част на лекцията беше кратък коментар на съчинението, като повечето от цитатите в конспекта по-долу са по превода на Паницидис и Панициду:

1 гл. Триста съдии с благороден произход се заклели… Епименид от Крит очистил града с изкупителни жертви; сравни с Диоген Лаерций за Епименид;

2 гл. раздори между благородните и демоса; пелати/крепостни и хектемори/шестичари; длъжниците, които изпадали в неплатежоспособност били заробвани заедно с децата си;робството в Елада – привиждано като естествено от всички, с изключение на някои от софистите;

3 гл. до времето на Дракон – олигархия=аристокрация=плутокрация; знатните управлявали отначало пожизнено, а после по 10 години; цар, полемарх и архонти; тесмотети – законотворци, или по-точно автори на „проектите за законите”; Ареопагът – „Конституционният съд” на древна Атина;  архонтите били избирани измежду знатните и богатите, а от тях се съставял и Ареопагът; „заради това само тази длъжност е пожизнена и до днес”;

4 гл. Законите на Дракон(т): гражданските права били дадени на онези, които могли да се снабдят с пълно въоръжение; деветте архонти и ковчежниците били избирани  измежду онези, които имали имущество не по-малко от десет мини и нямали дългове;  воинското съсловие: стратези и хипархи – избирани измежду гражданите с имущество не по-малко от сто златни мини, освободени от данък и с деца от законна съпруга, навършили 10 години; срв. с Киркегор за „субстанциалната валидност на брака и семейството в Атина; Съветът – формиран по жребий, 401 члена;

„Чрез жребий били избирани и останалите висши длъжности”; избираеми за повечето от тях били гражданите, вече навършили 30 години; един и същ човек нямал право да бъде архонт два пъти, преди всички останали, които имали право на това, да са се изредили на тази важна длъжност; „всеки гражданин, спрямо когото е била извършена несправедливост, имал право да протестира в Ареопага за нарушаването на законите”; длъжниците губели свободата си, ако не можели да върнат заема си, а земята се владеела от малцина;

5 гл. „мнозинството робувало, демосът въстанал срещу аристократите”; Солон става помирител; по произход и достойнства бил от първенците на полиса, по имущество и занятие – от средното съсловие; според него причина за гражданската война са богатите; бои се от „сребролюбието и високомерието” им.

6 гл. Солон: освобождаване на демоса; сейсахтейя; бил умерен и справедлив; и двете „партии” го намразили, защото предпочел благото и спасението на полиса;

7 гл. законите на Солон; за период от 100 години; 4 групи граждани: пентакосиомедимни – 500 мери, конници – 300 мери, зевгити – 200 медимна, и тети – могат да участват само в НС и съдилищата; „тетите не вземат никакво участие в управлението”;

8 гл. предварителен избор на 10 групи по 10 кандидата и последващ избор по жребий – с бобени зърна - на 9 архонта; ковчежниците/тамиите се избират по жребий измежду пентакосиомедимните; преди това Ареопагът назначавал за една година висшите държавни служители; Атина – разделена на 4 фили; всяка фила има 3 тритии; всяка трития – 12 навкрарии; навкрарите събират данъците и таксите; Солон учредил Съвета/Буле на 400-те – по 100 члена от всяка фила; по време на мир по- добре е никой да не се присъединява към партиите, но стигне ли се до гражданска война, обратно - всеки е длъжен да вземе страна;

9 гл. трите най-демократични мерки, предприети от Солон: забрана на заробването; правото на жалба в съда; правото на обжалване на присъда; „народът, като стане върховен съдия, добива и върховната власт в държавата” (по превода на Кацаров); неяснотите в закона за наследството и даването на право и на дъщерите да наследяват; бум на съдебните спорове; невъзможността да се постигне съвършенство посредством един общ законодателен канон и необходимостта от прилагането му; срв. с Никомахова етика, книга Епсилон – за законодателното справедливо.

10 гл. стойността на мерките, теглилките и монетите;

11 гл. Солон отпътува за Египет за 10 години; противопоставил се и на демократите, и на аристократите;

12 гл. поезията на Солон: „аз бях като граничен стълб помежду две враждуващи войски”

13 гл. години на условно безвластие – борбите са или винаги най-ожесточени за длъжността архонт; проверка на гражданските списъци;  три партии – умерени, олигарси и демократи;

14 гл. Пизистрат – от демократ става тиранин, но все пак управлява законосъобразно; изгонване на Пизистрат на шестата година от узурпирането на властта; връща се 20 години по-късно;

15 гл. 7 години след повторното овластяване Пизистрат отново е принуден да избяга; след още 11 години се връща за трети път в Атина, при това този път с войска; обезоръжава народа и става тиран;

16 гл. Третото управление на Пизистрат: „умерено и законосъобразно”, „човеколюбив, благ, снизходителен”; оземлил бедните; „тиранията на Пизистрат била като живота по времето на Кронос”;

17 гл. Пизистрат управлявал 19 години с прекъсвания-изгнания, но от началото до края на властта му – 33 г.

18 гл. Хипий и Хипарх; канят Анакреонт, Симонид и други поети; Хармодий и Аристогейтон убиват Тетал и Хипарх; доносите на Аристогейтон;

19 гл. Хипий укрепва тиранската власт със заточения и убийства;  Клеомен го сваля от властта – общата продължителност на управлението на Пизистратидите – почти 50 г.; 33 г. управлява бащата, 17 г. – синовете му.

20 гл. Клистен напуска тайно Атина, а Клеомен прогонва от него 700 семейства и се опитва да разпусне Съвета; Клистен се връща и става простат на демоса, „понеже Алкмеонидите прогонили тираните”;

21 гл. Клистен увеличил филите от 4 на 10; Съветът – вече се състоял от 500 члена; 30 дема – квартали ; 30 демархи, сиреч кметове на райони;

22 гл. „политията станала много по-демократична”; закон за остракизма; 10 стратези – по един от всяка фила, подчинени на полемарха; остракизирането=лустрация+изгнание; всички изгонени обаче биват поканени да се върнат обратно при вестта за похода на Ксеркс и реституират конфискуваното си имущество;

23. след Персийските войни Ареопагът отново започва да доминира, тъй като на него се дължала победата в битката при Саламин; „въпреки волята на лакедемонците, атиняните си спечелили почитта на всички елини”; Аристид и Темистокъл – простати на народа; Аристид постановил съюзническите градове-държави да плащат данъци; срв. Тукидид;

24 гл. Атина доминира; деспотично третиране на съюзниците с изключение на хиосците, лесбосците и самосците; „ от митата и данъците, събирани от съюзниците, се прехранвали 20 000 мъже; имало 6 000 съдии, 1 600 стрелци, 1200 конници, 500 члена на Съвета, 500 стражи по доковете; 50 стражи на Акропола; 700 държавни служители в града и 700 извън него;

25 гл. Ареопагът доминира в продължение на 17 г.; на това слага край Ефиалт – простат на демоса по време на архонта Конон, подпомогнат от Темистокъл; част от правомощията на Ареопага биват предадени на Съвета на 500-те, на НС и на съдилищата.

26 гл. след спадането на влиянието на Ареопага: начело на аристократите застава Кимон, син на Милтиад; лошите избори на стратезите „по произход”; зевгитите биват прибавени към двете групи, от които се избират архонтите; Перикъл налага: гражданство да получават само родените от родители-граждани в самия град;

27 гл. демагог става Перикъл; още млад обвинява Кимон заради отчетите му като стратег; още повече се ограничава Ареопагът; постановил заплащане на съдиите, което станало причина длъжността съдия да стане по-„апетитна”; подкупи и корупция; Анит – стратег на Пилос станал причина за загубата на града; после бил съден, но подкупил съда и го оправдали; срв. с Апология на Сократ на Платон;

28 гл. влошаване на държавната уредба след смъртта на Перикъл; начело на аристократите застава Никий, а простат става Клеон-„подстрекателят”; после – Терамен и респ. Клеофонт, майстор на лири, който въвежда диобелията; „за Никий и Тукидид почти всички са единодушни…, но не и за Терамен… искал да покаже, че държ. уредба може да е „смесена”; срв. Тукидид;

29 гл. демокрацията бива заменена с управлението на 400-те след загубата на Пелопонеската война; пробули – първоначално 10 + още 20, навършили 40 години; и притани; „държ. приходи  да бъдат предназначени само за военни цели, всички длъжностни лица да служат без заплата по време на война, освен 9-те архонти и действащите притани… цялата политическа власт да бъде предоставяна на ония от атиняните, които са най-способни да служат на държавата със своите лични качества и със своите средства – не по-малко от 5 000 души… А от всяка фила се избират по 10 човека, навършили 40 години, които да съставят списъка на 5 000-те, щом като положат клетва при подобаващо жертвоприношение”.

30 гл. 5000-те избрали 100 души измежду тях  самите. Съставянето на проект за бъдеща „конституция” с конкретни положения в нея.

31 гл. временната „конституция” на Стоте, избрани от Петте хиляди;…

32 гл. „Съветът, избран чрез жребий с бобени зърна, трябвало да започне работа на 14-и Скирофорион… така била установена олигархията по време на архонта Калий, точно сто години след свалянето на тираните, като най-дейна роля изиграли Пизандър, Антифонт и Терамен, мъже от знатен произход, които се отличавали с ум и разсъдителност… петте хиляди били избрани само на думи, а всъщност Четиристотинте заедно с десет автократори се настанили в сградата на Съвета” и узурпирали властта в полиса.

33 гл. управлението на Четиристотинте продължило около четири месеца; военна загуба води до разпускането им; главна роля за това изиграли Аристократ и Терамен, които не били съгласни с техните действия, понеже вършели всичко самостоятелно, без да се съобразяват с Петте хиляди;

34 гл. демосът скоро отхвърлил това управление; съд за предишните управляващи: всички десет стратези; атиняните не приемат предложения мирен договор, претърпяват ново военно поражение и падат под властта на Лизандър и Тридесетте; „Лизандър се присъединил към олигарсите и демосът, уплашен, бил принуден да гласува за тях”.

35 гл. Тридесетте тирани: от привидно законосъобразно управление към беззаконие, убийства и терор; „погубили не по-малко от 1 500 души”.

36 гл. търсене на компромис между Тридесетте и Терамен; „избрали три хиляди души от гражданството, на които уж щели да предоставят правото да участват в управлението”;

37 гл.  Тридесетте внесли в Съвета два закона, които да бъдат гласувани с вдигане на ръка: 1. Правото да убиват всеки гражданин, невключен в списъка на 3000; 2. Забранявал в управлението да участват гражданите, които се борели против 400-те, учредителите на предишната олигархия; след убийството на Терамен били обезоръжени всички, невключени в „номенклатурата” на 3 000-те избрани.

38 гл. свалянето на Тридесетте; първи Десет управляващи, последвани от още нови Десет; край на войната и мир по времето на Павзаний, цар на Лакедемонците;

39 гл. време за прошка и помирение при архонта Евклид; текстът на примирието; разделяне на предишните врагове – едните да се заселят в Елевзина, другите да останат да живеят в Атина;

40 гл. отказ от възмездие за извършените в миналото престъпления;

41 гл. исторически преглед-изброяване на 11-те държавни уредби: 1. Йон – четири фили и царе на филите; 2. При Тезей – управление почти като царското; Драконовите закони; 3. Солон; 4. Пизистрат и синовете му; 5. Клистен; 6. Ареопагът управлява след Персийските войни; 7. Темистокъл и Ефиалт – ограничаване на правомощията на Ареопага, но и много грешки, допускани от народа; 8. Съвет на Четиристотинте; 9. Възстановяване на демокрацията; 10. Управлението първо на Тридесетте, а после и на Десетте; 11. Сегашната държавна уредба – повече власт на мнозинството;

"Явно атиняните постъпили правилно, понеже малцинството по-лесно се покварява и подкупва от мнозинството".

От 42 гл. до 69 гл.: Атинската полития днес, сиреч в десетилетието преди смъртта на Александър Македонски

43 гл. всички висши длъжности се определят чрез избор по жребий с малки изключения; как се е определял дневният ред на Еклесията/НС за отделните му заседания; 44 гл. епистатът на пританите – избран чрез жребий и изпълняващ тази длъжност в продължение на едно денонощие; 45 гл. правомощия на Съвета; част 2; 46 гл. Съветът – корабите, корабните съоръжения и пристанищата; 47 гл. Съветът – финанси, наеми, такси, данъци, глоби; плащания; 48 гл. аподектите – финансов контрол; 49 гл. Съветът – конете и конниците; 50 гл. астиномите – градските полицаи и служителите по чистотата; погребалните услуги; 51 гл. агораномите – търговски инспектори, контрол по качеството и цените на храните, и аналог на нашето ХЕИ; 52 гл. надзирателите и отговарящите за затворите и затворниците; 53 гл. помирители и арбитражни съдии – диетети; 54 гл. други държавни и градски служители – строители и надзиратели на пътищата, логисти, синигори и пр.; 55 гл. процедури преди и по времето на встъпване в длъжност; 56 гл. помощници на архонтите, на царя и на полемарха; 57 гл. правомощия на царя – ръководи Мистериите и Дионисиите, както и всички традиционни жертвоприношения; 58 гл. правомощия на полемарха; 59 гл. правомощия на тесмотетите; 60 гл. правомощия на атлотетите; 61 гл. всички длъжности и служби, които биват избирани чрез вдигане на ръка; 62 гл. кои служители и какви възнаграждения получават;

63 – 69 глава – как работи съдебната система в Атина; процедури по избор на съдебни заседатели и съдии; принципът на „случайно разпределение на делата”; съдия може да бъде всеки гражданин, навършил 30 години, с изключение на държавните длъжници и лишените от граждански права;    

***

Благодаря много на Петя Загорчева за поканата да гостувам при тях и на чудесната аудитория от преподаватели и участници в школата АРИСТЕА, както и на колегите, които дойдоха специално, за да се включат в дискусията по повод на важния, интересен и наистина актуален текст на Аристотел.

разговор за окупацията на Университета

Този разговор беше проведен преди почти една година - на 20 ноември 2013 г. по БНР в предаването "Хоризонт до обед".

Водеща е журналистката Нина Колева, защитник на окупацията е студентът Юлиян Собаджиев, а против нейната употреба като политическо и протестно оръжие се изказвам аз.

Оттогава мина почти една година, а плодовете от тази акция са видими днес навсякъде в обществото. Но каквито и да са или да биха били последиците от миналогодишните протести, случилото се и неговото обсъждане тогава си заслужава да се архивира, документира и помни, защото в най-новата история на България и Университета това беше най-дълго продължилата университетска криза. Само кризите от 1907 и 1922 г. са били по-продължителни: първата - една година, а втората - половин година.

Миналогодишната криза започна като частична окупация на една аудитория на 23 октомври, а се превърна в пълна окупация на сградата на Ректората на 25 октомври 2013 г., петък, късно вечерта. На 18 ноември отново премина от цялостна в частична.

Разговорът в радиото се случва на третия ден от оттеглянето на окупиращите студенти в Аулата на Университета, откъдето след това на няколко пъти бяха прогонвани абсолвенти и преподаватели по време на Климентовите празници - на завършилите студенти от няколко факултета, на техните приятели и близки не им беше позволено да запомнят дипломирането с тържество в най-красивата публична зала в София.

Окупацията безславно приключи след пореден анемичен опит за подновяване в края на януари 2014 г.
Три месеца.
Три месеца тежки и разрушителни трусове в академичното битие - за да се стигне до резултатите, които имаме днес.

***

Аудиофайлът от предаването ми беше предоставен от водещата Нина Колева, за споделяне го подготви Боил Мусев, а снимките към него са на Николай Гочев.

цената на братоубийството

             
     Преди месец с множество възпоменателни тържества беше отбелязана 1000-ната годишнина от смъртта на цар Самуил и краят на първата българска държава, но тържественият бон тон на празненствата не биваше да бъде нарушаван от критически и скептични исторически прочити и препрочитания, от напомняния и питания: каква е била историческата истина отвъд фактологията на завоеванията, отвъд победите и пораженията, за тези събития - не само според утвърдената академична истроиография днес, но и според някои основни първоизвори за нея, чиято гледна точка не е светската, а теономната. Отминалият наскоро Ден на будителите (каквото и да означава това - ден на учителите, преподавателите, издателите, писателите, книжовниците, интелектуалците, преводачите, изследователите; ) ме накара най-после да се организирам и да споделя тук за една чудесна книга, или по-точно за един чудесен двутомник, в който е хубаво да се взрем, да го попрелистим и да си припомним някои подробности.    
     Няма изненади. Става дума за "История славянобългарска".

   Първият том на изданието от миналата година е факсимиле на Зографската чернова от 1762 г. и е подготвено от Димитър Пеев и свещеник Козма Поповски.

     Вторият том е критическо издание с превод и коментар, върху което са работили старобългаристите Димитър Пеев, Маргарет Димитрова и Петко Петков. Преводът на съвременен български книжовен език е на Димитър Пеев, а коментарът - на Александър Николов и Димитър Пеев. Изданието на Славянобългарската Зографска света обител е от 2013 г. и е в чест на 250-годишнина от създаването на "Историята".
      Предговорът "Историята между времето и вечността" - за християнската философия на историята и за вписването на Паисиевата в нея - е от иеродякон Атанасий, а предговорите за принципите на критическото издание и за превода са написани от колегите, извършили тази важна работа така съвестно и успешно.

  Ето така изглежда лист 25 б от оригинала на Преподобния Паисий Хилендарски, на първите редове от който четем защо се е случило всичко това - и неговата преценка, разбира се, няма нищо общо с простия хронологически наратив за битки и сражения, за набези и отнемания на територии, за противостоянието на една малка държава срещу една по-голяма от нея. Не, има една отвъдна причина, която е въздала справедливост.

    Във втория том можем да видим как изглежда този лист 25 б, разчетен от мнозина слависти отдавна и така прецизно издаден от колегите за наше удобство наскоро. Отлична полиграфска продукция на "Военно издателство" ЕООД - както на факсимилния том, така и на критичното издание с превод, коментар, три предговора, библиографии и бележки, стъбла на ръкописите и прочие.

    В превода на лист 25 б от ръкописа на с. 179 от втория том четем:

    "Така за проливането на невинна кръв - задето избил своето царско семейство - Самоил много разгневил Бога и Бог стоварил върху него и върху цяла България Своя гняв и ги предал в ръцете на гърците за дълго време, както ще бъде казано." 

    Божият гняв погубва владетелите и техните царства заради неизкупими грехове, поквара и разврат. Така на няколко страници преди това Паисий обяснява защо според него до един момент от време Божията десница подкрепя един владетел, а след това го смазва в шепата Си. На лист 25 а преподобният Паисий пише за цар Самуил: 

    "Докле бил изпърво благоговеен към Бога и светците, и Бог му помагал. после се покварил и Бог го изоставил, защото бил обхванат от завист към своя царски род и семейство, и избил целия дом на Арон. Останал само Йоан Владислав, синът на брат му."

    Ако пожелаем да си припомним кога и как точно става това, можем да отворим том втори на голямата академична "История на България", издадена от БАН през 1981 г., и там в дял ІV, гл. 3, на с. 402 прочитаме написаното от проф. П. Петров:
    "Свадата избухнала на 14 юни 976 г. в местността Разметаница (днес м. Царичина близо до гр. Станке Димитров) и завършила с пълното унищожение на целия Аронов род. Само синът на Арон Иван Владислав се спасил благодарение на застъпничеството на Самуиловия син Гаврил Радомир. В ръцете на Самуил преминала цялата власт в българската държава".

    За съжаление, кървавата история на братоубийствата и братовчедоубийствата в тази династия не свършва с това, а продължава още по-смразяващо. За благодарност към своя братовчед, спасеният и великодушно пощаденият Иван Владислав убива уж случайно своя спасител и застъпник Гаврил Радомир по време на лов... Но ако това е било случайност, не е била случайна смъртта на жената на Гаврил Радомир, изтезанията и ослепяването на най-големия му син, на зет му и на цялата му рода.

    Дори и за най-безтрепетното сърце на историка-атеист след такива кървави братоубийствени войни в една династия трудно може да се очаква мир, благоденствие и благополучие. Не, след толкова кръвопролития между еднокръвни и/или едноутробни братя или братовчеди идват пораженията.
    За това сме чели и в "Историята" на Херодот, и в добрите повествования и академични изложения с причинно-следствени концепции за междудинастичните или вътрешно династичните войни - навсякъде по света и във всички времена и епохи.
 
    Големите историци не просто разказват, а ни казват и защо.
 
    Можем да се запитаме, ако Господ наказва народите заради престъпленията на техните владетели, както многократно е ставало през вековете при монархиите, дали ги наказва и заради недобрия избор на управници, който правят чрез изборите при демокрациите днес?
    Но това е тема за друг текст и за друг пост.
    А днешния завършвам просто с благодарност към всички колеги, които са работили за пресъздаването на "История славянобългарска" в чудесния двутомник - факсимилно издание, критично издание и превод. 

хроника на протеста

                       обсъждане на протестните действия

лекция в 272 аудитория

пред двора на Университета

граждани в подкрепа на студентите

студентка

докторант

на стълбището пред Аулата

щабът на протестиращите

в деканата на Философския факултет

студенти на Лъвов мост

Оставка!

към дома на враг на протеста

в Конституционния съд

арест на правителството на Орешарски

в кабинета на Ректора

за повече морал

"хрониката" е по идея и подборка на Николай Гочев