Google+ Followers

Wednesday, October 8, 2008

голямото четене



В понеделник вечерта по БНТ започна играта голямото четене.
По модела на една инициатива на БиБиСи, която е предизвикала във Великобритания голям интерес към четенето на романи.
Няколко седмици всички ще могат да номинират своите любими романи, написани или преведени на български, а през декември ще бъдат обявени първите 100, като първите 12 ще продължат да се състезават за по-нататъшно одобрение на читателите.
Повече за регламента може да се прочете на специалния сайт
http://4etene.bnt.bg/bg.
Победителят ще стане ясен в средата на март, но какъвто и да е крайният резултат, по-важно е, че така се предизвика интерес към четенето на големи текстове.

***

За мен не е тревожно, че напоследък много хора, които четат, четат повече в Интернет и по-малко големи книги. Важното е да се чете, а игри като тази ще ни предизвикат да си припомним и да препрочетем своите любими книги в книжни тела, но сигурно ще прочетем и нови – ако симпатични хора ни ги представят интригуващо в телевизионните предавания, които предстоят всяка неделна вечер до края на тази голяма телевизионна игра.

***

И така. Романи, любими романи?
Не се наемам да давам определение на това какво е роман. Спомням си от училищните занимания, че школското определение беше по-скоро квантитативно – романът е нещо голямо, разказ, който е много дълъг. Е, ако към количественото мерене се прибавят и качествени определители, тогава става сложно и затова се спори много в теорията и история на литературата.
Любимите ми романи са много и тъй като не искам да ги класирам в някаква йерархия, ще ги изредя в хронологично-биографичен порядък.

***

Много по-лесно ми е да кажа какво е “любим роман”, отколкото какво е “роман”.
Любимите ми романи са тези, които съм препрочитала поне по два пъти и от които съм си преписвала големи откъси в читателските дневници, които преди време си пишех редовно.
Най-първият ми любим роман беше “Приключенията на Том Сойер” на Марк Твен. Когато бях в първи клас, по БНТ (която тогава се казваше май само БТ и беше единствената телевизия, която можеше да се гледа у нас) се излъчваше сериал по книгата. Сериалът много ми хареса и понеже не можах да изтрая какво ще стане след случката на гробищата с индианеца Джо, Том, Хък и Потър, намерих и прочетох книгата. После я препрочетох, после още веднъж и когато започнах да я чета за четвърти път, разбрах, че я знам наизуст. После прочетох “Принцът и просякът”. Тя също ми хареса много, и нея препрочетох, а после прочетох “Приключенията на Хъкълбери Фин”, но тя не ме увлече и едвам я дочетох. По-късно любим роман ми беше “Стас и Нели” на Хенрик Сенкевич, а после – “Мартин Идън” на Джек Лондон. После пак телевията ме заинтригува към определен роман. В един от последните декемврийски дни на ‘79 или ‘80 г. гледах един унгарски филм – “Черният град” по едноименния роман на Калман Миксат. И след това и този роман ми стана любим. Исторически роман, но и роман за невъзможната любов.

***


Разбира се, винаги съм прочитала внимателно и почти всичко от авторите, които сме учили в училище и от романите “от училище”, любими ми станаха “Тютюн” и “Осъдени души”.
Тук трябва да напиша, че учих в руската гимназия в Стара Загора, с втори чужд език английски. Голямата руска литература прочетох много внимателно и прилежно... и не ми хареса нито един роман. Може би защото исках наистина да прочета всичко, от първата до последната дума, а съм един флегматичен читател.
При това романът изисква бавно и осмислящо-емпатично четене - когато трябва да бъде прочетен бързо, той не може да бъде осмислен, възприет и преживян.
Всъщност на мен тогава много ми харесаха няколко големи руски поети – Пушкин, Лермонтов, Тютчев и Фет.
Ако регламентът на играта “Голямото четене” позволяваше номиниране и на романи в стихове, без колебание бих номинирала “Евгений Онегин” на Пушкин, но не може. По регламент се допускат само романи в проза.

***

След като станах студентка, всички романи, които прочетох, избирах сама.
Някои изобщо не дочитах, а други препрочитах, поне някои техни места.
Когато човек учи философия, той може да намери в световната литература огромен брой произведения от всички родове и жанрове, в които се философства чрез литературата. Да ги чете, да им се наслаждава и да се двоуми: дали пък философстването чрез художествено писане не е по-истинско от академичното?
Това започва още от античността, но за това ще пиша и друг път.
Философската есеистика и философската поезия от последните два века са също голяма тема, но сега ще спомена историческите и историко-философските романи от началото на заниманията ми с философия, хуманитаристика и античност.
Преди обаче да го направя, ще си позволя едно “лирично отклонение”.
След пълнолетието ми забелязах, че вкусът ми към романа се променя. Започнах да изпитвам истински глад за поезия, за кратка проза и особено много за философска есеистика. Започнаха да ми харесват предимно исторически, философски и историко-философски романи. Започнах да се дразня от много традиционни романови сюжети.
Особено когато става дума за любов и семейство.
Много пъти съм се питала: Всички жени ли са нещастни в брака като Ана Каренина и Ема Бовари? Бракът наистина ли е едно цивилизационно лицемерие и институция, с която щем - не щем трябва да се примирим, за да не се затрие човешкият род?
Та, ето много ми хареса един роман, в който основната тема са отношенията на мъжа и жената в брака. Но в него няма изневери, няма триъгълници и неудовлетвореност. Роман за драматичните отношения на млад мъж и млада жена, които много се обичат, оженили са се и живеят заедно. Тук също може да има драма – например първата бременност, която завършва с помятане.
Но тази книга бе изкючително светла и успокояваща. Че може да има любовно-семейни романи и романи за трудностите на любовния съвместен живот, дори когато двамата се обичат много, няма съперници, няма асиметрия на чувствата, природни катаклизми и/или политически сътресения.
Тази книга се казва “Когато в рая валеше дъжд” и е написана от Ян Отченашек.
При това авторът на романа е мъж, а разказването е от името на жената в двойката и е постигнал такава убедителност в женското разказване, че понякога си мисля, че перото на Ян Отченашек е най-силното сред цялото т.нар. “женско писане”!

***

Но, да стигна най-после и до онези романи, заради които специално реших да пиша по тази тема тук.
“Сидхарта” на Херман Хесе, Маргьорит Юрсенар и “Мемоарите на Адриан”, “Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” на Робърт М. Пърсиг, , “Хайнрих фон Офтердинген” на Новалис, “Вълшебната планина” и “Доктор Фаустус” на Томас Ман, “Името на розата” на Умберто Еко и “Антихрист” на Емилиян Станев – това бяха големите романи на моето следване и всички те ми повлияха много. Особено “Антихрист”.
Голямото четене на романите на Томас Ман продължи с едно наистина много продължително четене на тетралогията “Йосиф и неговите братя”. А голямото четене на Умберто Еко мина през голямата ерудитска кримка “Махалото на Фуко” и блестящия историко-философски роман-и-диалог “Островът от предишния ден”.
За "Махалото на Фуко" като историко-философски роман даже веднъж, през септември 93-та, говорих цял час пред колеги в Гьолечица, а за "Островът от предишния ден" - през 99-та.
После дойде откриването на историко-богословско-философския талант на Филип Димитров в “Ибо живяхме, Господи”, на “Юлиан” на Гор Видал и “Велизарий” на Робърт Грейвз.
А най-голямото четене през последните години беше четенето на гигантската трилогия на Лион Фойхтвангер “Йосиф” за Йосиф Флавий: “Юдейската война”, “Синовете” и “Денят ще дойде”, и на великите романи на Орхан Памук, сред които най-любим ми е “Името ми е Червен”.
За някои от тези историко-философски романи сигурно ще пиша и друг път.
Дали ще бъде интересно за четящите?

***


Накрая, като предполагам, че този блог ще се чете най-вече от студенти от първи курс, на които ще преподавам през тази година, ако някой ме попита с кой историко-философски роман да започне удоволствието от четенето на романовата философия, без колебание ще напиша:
Със “Сътворението” на Гор Видал.

No comments: