Херодот за човешкото правосъдие

“Историята” на Херодот е изтъкана от разкази за това как “божеството понякога забавя, но никога не забравя”. Понякога това става незабавно, както е с Камбис, в друг случай синове биват наказвани заради бащите им (VІІ, 137), а в трети случаи чак при някой пра-правнук на владетел се стоварва наказанието на надчовешките сили за извършените престъпления, както е при Крез .
Тъкмо поради това е много интересно да се обърне внимание и на другите разкази, които в никакъв случай не са по-малобройни – на разказите на Херодот за простосмъртните хора, които са били добри съдии и съдници, и чрез собствената си преценка и присъда са постигали справедливостта. В първата група разкази – за божественото и надчовешкото наказание – човекът е обект на справедливото и справедливостта, наложени върху него от свръхчовешкото и отвъдчовешкото. Втората група разкази са антитетични на тях и в тях човекът е субект на справедливата преценка и справедливото решение – съдията-човек издава присъда.
Един такъв интересен разказ има като предистория на историята на Кир. В някакво мидийско село се прочул мъж на име Деиокес. Той се прочул именно с това, че положил огромни усилия за постигането на справедливост, на правосъдие по време, “когато в цяла Мидия царяло голямо беззаконие – постъпвал така, понеже бил убеден, че на правдата най-големият враг била неправдата. Мидийците от неговото село, като го наблюдавали как постъпвал, го избрали за свой съдия...” (І, 96)
Херодот разказва, че този човек се прочувал все повече и повече със способността си да съди справедливо. Но, още от самото начало се набляга на това, че съдната способност или правосъдната му дарба не били използвани безкористно. Напротив, той отсъждал справедливо, понеже се домогвал до властта.
Користно употребявана, правосъдната способност на Деиокес довела до неговото необикновено въздигане и до избирането му за цар, след което той направил всичко възможно да се отдели от всичко и всички, да се заобиколи с тайнственост и недостъпност, да си изгради шпионско-доносническа мрежа и т.н. Все пак обаче, в този герой има повече характер и диалектическа раздвоеност. Макар и вече цар, разполагащ с тиранска власт, и въпреки леко параноидните си чудатости, Деиокес продължил да “упражнява предишната си професия”, сиреч продължил да се занимава с решаването на различни правосъдни казуси, само че правел това задочно, в отсъствието на ищците и ответниците. На него му представяли писмено изложение на казусите, “ а той се произнасял по внесените дела и ги връщал обратно.” Херодот изрично подчертава, че макар че вече е бил цар, продължил все така да се старае да взема най-справедливите решения, да бъде пазач на най-справедливото.
Непременно трябва да обърнем внимание и на следното. За него Херодот казва още, че “така постъпвал със съдопроизводството, но бил въвел и други мерки: ако научел, че някой е извършил престъпление, извиквал го и го наказвал според величината на простъпката му”. І, 100.
Това сведение, макар и кратко, е много ценно. От него става ясно, че правосъдната дейност на Деиокес се е разгръщала както в сфера, която условно можем да наречем “гражданско-правна”, така и в нещо, което е прототип на по-сетнешното наказателно право и наказателна практика. Несъмнено този мидийски съдия, сдобил се с царско-тиранска власт благодарение на справедливото си правосъдие може да претендира, че е един от първите съдии на човечеството, ръководени от един от най-справедливите наказателно-правни принципи – наказанието трябва да е съразмерно на провинението. Той правосъдел всяка простъпка според стойността й.
Има още един владетел, който е похвален от Херодот, че е бил не само цар, но и справедлив съдия – това бил Мюкеринос, син на Хеопс. На него не му харесвал начина, по който управлявал баща му, “той отворил храмовете и пуснал измъчения до крайност народ да си гледа работата и да принася свещени жертви; присъдите, които издавал, били по-справедливи от тези на всички останали царе”. Поради това за известно време той бил най-таченият и най-много възхваляваният египетски цар... (ІІ, 129)
Още по-интересното е обаче друго. Херодот разказва за няколко случая, от които става ясно, че справедливостта като резултат от човешко съдене и преценка, е просто възможност. Тази възможност може да се превърне в действителност, но не всякога. Понякога съдещият субект не превръща възможността за справедливо отсъждане в действителност, поради две съвсем разбираеми и твърде човешки причини, които и до ден днешен подкопават правосъдието в целия свят. Едната причина е, че съдията или съдиите се страхуват от последиците за тях самите, ако издадат наистина справедлива присъда или ако дадат безпристрастна юридическа консултация и преценка. Другата причина е още по-банална – заради подкуп.
В историята на Камбисовата лудост и съпътстващите я перверзии има такъв парадигмален казус за казуистиката на правосъдието пред тираничната власт, или казано по друг начин, за “зависимостта на съдебната система от друга власт”. Първият път когато Камбис решил да влезе в кръвосмесителен брак с една от сестрите си, от известно чувство за приличие той се допитал до царските съдии. А те били избирани измежду персите с пожизнен мандат, но можели да загубят високия си юридически сан, ако бъдели уличени в несправедливост. Обичайно те били натоварени с два типа задачи – тълкуване на законите, установени от дедите им и правосъдене по същество. Та, на питането на Камбис допустимо ли е той да встъпи в брак със сестра си, те му отговорили, че от една страна, не могли да намерят закон, който да разрешава инцест между брат и сестра, но от друга страна, обаче, намерили един друг закон, според който на царя на персите му е позволено да прави каквото пожелае... Интересно е, че коментарът на Херодот веднага след това е оправдателен, а не заклеймителен: според него, водени от инстинкта си за самосъхранение, царските съдии все пак не са престъпили закона, защото намерили друго, достатъчно солидно законово основание! Е, както се казва оттогава до днес: правото е процедура и в процедурата надделява по-убедителното законово основание. (ІІ, 31)
Херодот дава още два примера от процесуалната практика на персийските съдии и следствията от тях, на които също е много любопитно да обърнем внимание. И в двата примера става дума за това какво се случва с подкупните съдии, когато бъдат разкрити от върховния владетел.
Първата случка се случила със Сисамнес, който бил изобличен, че е издал несправедлива присъда срещу подкуп. Неговият пожизнен мандат не просто бил прекратен. Камбис заповядал Сисамнес да бъде заклан и одран, а кожата му да бъде нарязана на ленти, които да бъдат опънати за назидание над трона, на който седял съдията Сисамнес преди това. Съвсем в реда на лудостите на Камбис, който понякога безпричинно убивал децата на най-верните си царедворци, този път той направил обратното: посочил за съдия-приемник Отанес, който бил син на Сисамнес. (V, 25) А Отанес след това щял да изиграе важна роля в персийската история и даже в историята на политическата мисъл. Към това ще се върна след малко.
Да обърнем внимание и на втория случай за наказване на подкупен съдия, разказан от Херодот. Доста по-късно, по времето на царуването на Дарий, друг царски съдия – Сандокес – бил изобличен за издаване на несправедлива присъда заради “известна сума пари”. Дарий заповядал да го разпънат на кръст, но “докато Сандокес стоял разпънат, Дарий пресметнал и открил, че бил направил повече добро, отколкото зло на царския дом; и като открил това, съзнавайки, че действувал по-скоро прибързано, отколкото благоразумно, Дарий го освободил”. (VІІ, 194) С други думи, Дарий бил далеч по-милостив от своя предшественик, а и с постъпката си онагледил принципа за съответствие между провинението и наказанието – един етико-правен идеал, който трудно бива осъществяван оттогава до днес.
Можем да обобщим, че в не малко случаи, в които става дума за съдене, справедливо и несправедливо, Херодот не се колебае да внуши, че справедливото правосъдене и правоправене са възможност: понякога тя става действителност, а друг път – не, защото субектът на правосъденето е възпрепятстван от своя страх пред по-високопоставения властимащ или от своята корист и алчност.

post scriptum:
текстчето може да се чете и така,самостоятелно, и като продължение на публикуваното тук на 3 октомври;