справедливостта според Платон и Аристотел

 

По инициатива на г-н Страхил Стоянов, който е финансист, но и студент в Магистърската програма по Философия във ФФ, на 13 май тази година в Централния военен клуб е била проведена много интересна дискусия между преводач на Платон и преводач на Аристотел за добродетелта, за която се били единодушни и Сократ, и Платон, и Ксенофонт, и Аристотел.

Каквито и други големи и малки различия да е имало в методите им на разговаряне, непосредствено философстване, преподаване, писане, провокиране и предизвикване на околните към размисъл, а понякога и към действие, те четиримата са били съгласни: добрият живот е възможен и осъществим само като добродетелен живот, а най-важна и ценна сред добродетелите е справедливостта.

В първата част на разговора д-р Георги Гочев споделя най-непосредствени впечатления от "Държавата" и "Закони" на Платон. Той направи нов превод на "Държавата", публикуван през 2015 г. от издателството на НБУ, за който получи наградата "Христо Г. Данов" следващата година, а също така половината от книгите на "Закони" (изд. СОНМ, 2007 г.) са преведени от него. Останалите четем на български в превод на доц. д-р Невена Панова. Редактор и водещ на поредицата "Делос" в изд. СОНМ беше доц. д-р Николай Гочев.

Във втората част на разговора д-р Владимир Маринов, преводач на Порфирий и Секст Емпирик, както и на други късноантични езически и християнски мислители, изследовател на античната философия, автор на множество статии и на дисертация за Порфирий (повече за студентската и докторантската му активност вижте тук: http://dimkasdiary.blogspot.com/2012/06/blog-post.html) насочва вниманието на аудиторията към "Никомахова етика" на Аристотел, преведена отново от него и очаквана с нетърпение от всички нас.

Събеседник на двамата колеги-преводачи и преподаватели в НБУ е проф. Стилиян Йотов – също преводач на хиляди страници съвременна немскоезична философия, и автор на множество изследвания върху теоретизирането за справедливостта от Кант до Хабермас.

Разговорът открива проф. д-р Христо Тодоров, преводач на Хайдегер и Гадамер, нашият най-изтъкнат изследовател на философската херменевтика.

Благодаря много на колегата Страхил Стоянов за инициативата!

Споделям записа, публикуван на 21 ноември в YouTube, с голяма радост.

Съобщението е публикувано на сайта на АРУКО на 23 ноември 2021 г.

човешкото като корен квадратен от две

              Човешката природа е сравнена от Платон не с друго, а с корен квадратен от две в диалога Държавникът, а корен квадратен от две е първото и най-непосредствено лице на неопределеността-апейрон, с което не само гръцките, но и всички антични геометри са се сблъскали при заниманията си с най-простия многоъгълник, триъгълника.

             Ето откъс от един текст за Олигархията и олигархът според Платон и Аристотел, в който се опитвам да разсъждавам за това. Всички цитати от Държавникът са в превод на Донка Марковска от четвъртия том на Платон. Диалози, 1990, С., "Наука и изкуство".


 ...

 

              Държавникът е един от късните Платонови диалози, който не впечатлява с особена художественост, при това в него всичко тематизирано е доминирано от апокалиптично-катастрофичния мит, чрез който се прави както корекция, така и допълващо уточнение на космогоничния мит в Тимей [i] [ii]. Според мита в Държавникът (269а-274е)  космосът многократно е преживял и следователно отново може да преживее не просто астрономически аномалии като изменяне на местоположението и подредбата на най-важни космически светила, или наводнения-потопи, за каквито се говори в Тимей(22а-23d) или наказателното унищожаване на цял континент, какъвто е случаят с потопяването на Атлантида, разказан в Критий(120е-121с). От всички страшни истории за бедствия и космически катастрофи, които можем да прочетем в диалозите на Платон, най-страшна е историята в Държавникът – най-страшна е защото е най-всеобхватна. Тя засяга абсолютно целия космос. Колкото и страшни да са потопите, за които се говори в Тимей все пак някакви високи планински върхове остават “на сухо” и на тях оцеляват неуки и неграмотни, но невъзгордяни пастири. Колкото и страшно да е било погубването на Атлантида, все пак тя е била един континет, чийто жители се самозабравили в надменността си, а останалата част от материците на Земята са оцелели.   

       Апокалиптично-катастрофичният мит в Държавникът разказва за това, че има моменти, в които космосът като цяло променя посоката на въртенето си и започва да се върти в обратната посока. Демиургът-бог-баща-изкусник-кормчия, който му е обещал вечно и безметежно съществуване в Тимей, го изоставя сякаш безпричинно и на неговото място застават Съдбата и Вроденото желание, като започват да го въртят не само обратно в пространството, но и все по-назад и все по-назад във времето. Целият този ход в обратна посока (спрямо пространството) и назад (във времето) на само изтребва всичко живо на Земята, но и води почти до обратното прескачане на космоса отново в хаос. И чак тук и сега обратното въртене спира и космосът отново възстановява “правилното” си движение.

        В пълно съответствие с този мит, който разказва за един като че ли абсолютно ирационален и периодично повтарящ се процес на развала в космоса, идва и едно много силно определение-сравнение за човешката природа в Държавникът 266 а-b:

NE. SW. OÙ g¦r oân. ¢ll¦ t…ni d¾ të dÚo diairoàmen;

     XE. ‘Wiper kaˆ d…kaiÒn ge Qea…thtÒn te kaˆ s dianšmein, ™peid¾ kaˆ gewmetr…aj ¤ptesqon.

     NE. SW. Tù;

     XE. TÍ diamštrJ d»pou kaˆ p£lin tÍ tÁj diamštrou
diamštrJ.

     NE. SW. Pîj epej;

     XE. `H fÚsij, ¿n tÕ gšnoj ¹mîn tîn ¢nqrèpwn kškthtai, mîn ¥llwj pwj e„j t¾n pore…an pšfuken À kaq£per ¹
di£metroj ¹ dun£mei d…pouj;

     NE. SW. OÙk ¥llwj.

     XE. Kaˆ m¾n ¼ ge toà loipoà gšnouj p£lin ™stˆ kat¦

dÚnamin aâ tÁj ¹metšraj dun£mewj di£metroj, e‡per duo‹n gš

™sti podo‹n dˆj pefuku‹a.

     NE. SW. Pîj d' oÙk œsti; kaˆ d¾ kaˆ scedÕn Ö boÚlei

dhloàn manq£nw.

Младият Сократ: Разбира се, че не. Но по какъв начин ще разделим останалите два рода?

Чужденецът: По начин, по който е редно ти и Теетет да извършите деленето, понеже се занимавате с геометрия.

Младият Сократ.: А именно?

Чужденецът: Според мен чрез диагонала и чрез диагонала на диагонала.

Младият Сократ: Какво каза?

Чужденецът: Нима формата, присъща на нашия човешки род, е в някакво друго отношение към движението от дългия две стъпки диаметър на квадрата със страна корен квадратен от две?

Младият Сократ.: Не е в друго отношение.

Чужденецът: А отношението на целия останал род към движението може да се изрази с двойно по-дългия диагонал на квадрата със страна 2 пъти корен квадратен от две.

        Пасажът е  много труден и за разбиране, и за превод, защото математическата терминология не само при Платон, но изобщо до този момент в гръцката геометрия е все още неустановена и двусмислено-диалектична. Ще дадем само един много показателен пример: с една и съща дума – dÚnamij  – която по-късно при Аристотел ще стане модалната категория “възможност”, до Платон включително в гръцката математика се изразява както “страна (на многоъгълник)”, така и “катет”, така и “хипотенуза” (на правоъгълен тригълник), така и “диагонал” на многоъгълник, така и “отсечка”, така и “стойност”. Това прави диалектическата игра на Платон в Теетет при задаването на прочутата задача (147 с и сл.)  непреводима[iii]. 

      Смисълът обаче на това място тук е по-ясен и той се извлича от първото най-непосредствено следствие на Питагоровата теорема, с което се сблъскали и ранните питагорейци: при равнобедрен правоъгълен триъгълник с дължина на страната единица за стойност на “диаметъра” (в Платоновата терминология, за нас – хипотенузата в правоъгълния триъгълник), или страната срещу правия ъгъл, се получава ирационално число, което днес ние обозначаваме и изразяваме като корен квадратен от две. А при построяването по-нататък на нов квадрат със страна тази ирационална стойност, става още по-сложно. Внушението на това сравнение е несъмнено: в самата основа на човека, най-първичната и изначалната му съставка, най-основополагащото и изначалното в човешката природа е абсолютно ирационално. Корен квадратен от две – това сме ние в изначалната си природа. Човешкото е абсолютно алогично и несъизмеримо с логоса, несъпоставимо с разума, с числото, с хармонията, с определеността и подредеността, защото е самата изначална ирационалност. Корен квадратен от две. При това, както и в математическата величина, ирационалното в нас е не просто “на една ръка разстояние” или на едно мигване във времето. Ирационалното е иманентно в човешката природа и я държи и обусловя така, както диагоналът на правоъгълния равнобедрен триъгълник скрепя двете съразмерни, уеднаквени с логоса отсечки-катети с най-рационално премерената и първоначално определена стойност на единицата.

     

 Това сме ние, хората: корен квадратен от две.  

        При тази композиция на диалога, при която сравнението на човешката природа напълно се вписва в космическо-катастрофичния мит, не може да ни изненада и съответният историко-политически извод, направен от Чужденеца (271 е):

        “Вече споменахме, че при тогавашния си живот хората са получавали всичко наготово и това се дължи на следната причина. Тогава ги е пасял и ръководел самият бог по същия начин, както и хората, които са по- божествени същества, пасат сега други, по-низши от тях родове. Когато те са били под пастирството на бог, не са съществували градове, нито пък собствени жени и деца, защото всички са се раждали наново от Земята, без да помнят нещо от миналите си съществувания. За сметка на това обаче те разполагали с изобилен плод от всевъзможни дървета, продукт не на земеделието, а на даряващата ги от само себе си земя. Пасели най-вече под открито небе голи и непокрити. Било им осигурено хубаво време и имали меки легла върху растящата изобилно от земята трева.”

        Идилията на предполитическия живот на хората, обаче, достигнала до своя неизбежен край и те изгубили блаженото си съществуване на природни същества “под пастирството на бог”. От този момент нататък разговорът между събеседниците се съсредоточава върху основния си проблем: какъв трябва да бъде истинският политик или истинският държавник, какво е политическото изкуство, което той трябва да владее в най-висша степен, при приетите две изначални установености за космоса и човека: космосът периодично се подлага на страшни катаклизми и развала, а човешкият род е самата ирационалност. Уговорката, която се прави тук, е съвсем различна от утопичната цел на Държавата, където без колебание и съмнение се рисува иконата на съвършения цар-философ.

   

“Ч: Мисля, Сократе, че царят все още не може да се мери с божествения пастир, понеже днешните тукашни властници по природа приличат много повече на подчинените си, а и образованието и възпитанието, което получават, е твърде сходно с тяхното”.

      В Държавникът са изредени петте вида на държавно устройство (291-292): царска власт, тирания, аристокрация, олигархия, демокрация. Критериите за това разделение са ясни: дали управлява един, малцина или мнозинството; дали тази власт се приема драговолно от управляваните или се държи насила, което определя ненасилническите като добри, а насилническите като лоши. Както може да очакваме от общия контекст и на останалите диалози, и на самия този диалог, Платон е най-незаинтересован от демокрацията, от управлението на мнозинството малоимотни над малцинството имотни. При това, в тази форма на държавно устройство няма добра и лоша разновидност, защото тя си е лоша и непоправима.

“Чужденецът: Що се отнася до демокрацията, независимо дали множеството управлява имотните хора с насилие или с доброволни средства и независимо дали строго спазва законите, или не ги спазва – абсолютно никой не практикува сменянето на нейното име”.

        По-нататък, обаче, става ясно, че въпросът за държавните устройства изобщо е поставен като несъществен и инструментален, а критериите, по които са били разграничени те, са ревизирани в светлината на науката за държавника.

292 с: Чужденецът: Затова сега се налага да разгледаме въпроса по този начин – в кое от изброените държавни устройства възниква науката за управляване на хора, която е едва ли не най-трудната за овладяване и най-великата. Трябва да я изследваме, за да разпознаем хората, които следва да отстраним от благоразумния цар затова, че се представят за държавници и заблуждават мнозина, без в действителност да са такива.

       Проектът, който се очертава в Държавникът, е още по-зловещ и антихуманен в изводите си от някои от най-стъписващите места в Държавата. Търси се науката за управляването на хора, за да се разбере кой може да управлява хората – живите същества с изцяло алогична природа. И тук, както в Държавата, малцина са тези, които могат да стигнат до истинската наука и знание, даващи власт над другите. И тук, както и в Държавата, онези, които овладеят науката и знанието за управляването на хора, което е и най-висшето изкуство – държавническото, стават истински царе. И тук, както и в Държавата, конкретният извод, който се прави от всичко това, е недвусмислен: добро държавно устройство имаме тогава и само тогава, когато управляват колкото се може по-малко хора.

293 а: Чужденецът: Мисля, че вследствие на това правилния начин на управление, ако той съществува, трябва да дирим при един, при двама или сред съвсем ограничен брой хора.

       Диалогът завършва с няколко директни изявления, направени с категоричност, каквато Платон рядко си позволява. Първо, почти се обезсмислят всички разграничителни критерии, приложени досега (293 с): не е важно при преценяването на държавниците да се питаме “дали те управляват според законите или без закони, с доброволни или с насилствени средства, както и за това, дали са бедни или богати”. Единственото меродавно определение на държавника е, че той е знаещ, при това наистина, а не мнимо знаещ. Логичният финал на това превъзнасяне на едноличното управление на управника, овладял знанието и държавническото изкуство, е очакван, макар и стряскащ със суровостта си.

        Да, на края на Държавникът Платон стига до апология на авторитаризма и едноличния произвол на властващия знаещ управник. Ако поставим Държавникът в политическата оптика на Държавата и Горгий ще видим, че това, в което се превръща знаещият цар тук, е класически тиранин. Той безобразничи и издевателства над своите съграждани, но сякаш Платон тук не го осъжда или поне не поставя в края на диалога мит за онова, което ще му се случи след “този живот”, така както го е направил на края на другите два диалога.

    

      “Чужденецът: И независимо дали пречистват града държава за добро чрез екзекуция или изпращане в заточение, дали разпращат колонисти, за да го смалят, както се прави с пчелния кошер, или го уголемяват, като заселват в него външни хора и им дават гражданство: ако си служат със своята наука и със справедливи средства, ако спасяват и превръщат града според силите си от по-слаб в по-силен, единствено при това положение можем да наречем държавното устройство правилно.”

           

        Апологията на беззаконието и авторитарния произвол в  Държавникът завършва с убеждението:

Чужденецът: Най-доброто нещо е да властват не законите, а надареният с разум цар.

---

[i] По разглежданите тук проблеми, но и за други свързани с тях в “Държавата”, “Държавникът” и “Закони” много полезни са обзорните студии съответно на Малкълм Скофийлд, Кристофър Роу и Андре Лакс в The Cambridge History of Greek and Roman Political Thought, ed. by Christopher Rowe and Malcolm Schofield, 2000.

Литературата върху “Държавата” е огромна, но не и върху “Държавникът” и затова специално ще посоча нарочния том от International Plato Studies. Reading the “Statesman”. Proceedings of the Third Symposium Platonicum, Bristol. Ed. by Christopher Rowe. 1995, Academia Verlag.

[iii]Вж. коментара на Майлс Бърниет към съответното място за геометричната задача    
в неговата монография за “Теетет”. Burnyeat, Myles. The Theaetetus of Plato. 
With a translation of Plato’s Theaetetus by M. J. Levett, revised by Myles Burnyeat. 
Hackett Publishing Company. Indianapolis/Сambridge. 1990.

Вж    

ейдосите на олигархията според "Политика" на Аристотел

Ейдосите на олигархията в “Политика” на Аристотел

След всички тези необходими контекстуализации ще разгледаме по същество и философстването на Аристотел за държавните устройства.

В това отношение той прави качествен скок още със самото определение на това какво изобщо е държавно устройство.

“Държавното устройство е една организация на ръководните длъжности в държавите – по какъв начин са разделени, кой държи властта в държавата и каква е целта на всяка една общност. Законите пък са нещо отделно от факторите, които определят държавното устройство, и длъжностните лица трябва да управляват според тях и да бдят дали не се нарушават". (ІV книга, 1 глава – 1289 а).

“Политика” ни убеждава, че Аристотел взема от своите предшественици – историци и философи – всичко, което може да вземе и в същото време обогатява и усложнява мисленето за държавните устройства. Те се определят не просто от това колко на брой са управляващите, как и в чия полза управляват. На мястото на този безспорен, но беден количествен критерий и измерител на субектите на властта той предлага много по-точен: държавното устройство се конституира в самото разделение на властите – обсъждащата, ръководещата и правораздаващата, или казано с нашите термини, законодателната, изпълнителната и съдебната. Държавното устройство е в конкретната конституционална зададеност и ситуираност на властите една спрямо друга: в това “по какъв начин са разделени”, изобщо разделени ли са в един или друг случай, една от друга ли се рекрутират, или членовете на съдебните и/или законодателните органи се избират/излъчват чрез жребий/ или се подбират по друг признак независимо един от друг. Във всички тези аспекти, както е известно, Аристотел е разполагал с много богат емпиричен материал и теоретични разсъждения. Емпиричният материал е бил събран от неговите студенти в Ликейона: описания на т.нар.“конституции” или най-основополагащите законови положения в 158 полиса, повечето от които гръцки. Един доста усложнен няколкостепенен модел на избиране на властите една от друга, обаче, можем да намерим и съвсем теоретично-хипотетично лансиран от Платон в “Закони” .

Конкретното определяне на основните типове държавни устройства следва Херодот и Платон (ІV кн., 2 гл.). Има три правилни и три “девиантни” полисни уредби. Трите правилни са три в зависимост от броя на върховните суверени на властта: един, няколко или мнозинството. Съответно на това, те са монархия, аристокрация и политейя. Отклоненията или отстъпленията от тях са тиранията, олигархията и лошата, изродена демокрация.

По-нататък трябва да отбележим и това, че Аристотел обобщава своя емпиричен материал с едно наблюдение, което може да се обоснове и по съвсем умозрителен път. В 3 глава на ІV книга той пояснява, че “държавните устройства са преди всичко две – демокрация и олигархия”....
Едно по-нататъшно разграничение на демокрацията и олигархията ни показва, че той в началото прилага и очевидните исторически утвърдени определители:
"... едно устройство е демокрация, в случай че свободните и бедните са повече и държат властта, а олигархия е, в случай че управляват богатите и знатните, които са малцина" (4 глава - 1290 b).

***
Най-важното в мисленето на Аристотел за държавните устройства може да се обобщи в две основни характеристики:

Първо, държавните устройства – каквито и да са те – добри или лоши, монархични или тиранични, аристократични или олигархични, демократични по лошия или по позитивния начин, винаги се стремят към самосъхранение, запазване и самовъзпроизводство. Когато по време на лекциите на курса Актуалната античност. Политическото мислене на античния свят обсъждахме тази особеност на Аристотеловата концепция за полисните уредби, се роди питането: дали това не е някаква зловеща форма на цинизъм от негова страна?

Не, не е. Не става дума за цинизъм, а за телеологизъм, който е така присъщ на Аристотеловото мислене за всичко без изключение. Той е виждал различните полисни уредби като живи организми и в тази органика няма нищо пресилено. Индивидите, които формират корпуса на властта в един полис, изграждат един надличностен, надиндивидуален властови корпус и това своеобразно надиндивидуално властово тяло започва да се стреми към оцеляване и самозапазване за колкото се може по-дълго време. Това организмично схващане по-сетне доминира мисленето и на историка Полибий в неговата телеологична концепция за държавните устройства .

Второ, когато мисли и говори за различните държавни устройства, Аристотел наистина прави това като философ, който има своите собствени философски схващания и свои собствени философски понятия. Освен в оптиката на телеологията, той представя полисните уредби и чрез най-важните си онтологически понятия, или по-точно казано чрез понятията на първата си философия, теологиката. Това е и най-големият му концептуален принос в политическата философия. Според него би било не просто опростенческо, но и напълно несъответно да говорим само за един ейдос на монархията, или за един ейдос на тиранията, или за един ейдос на аристокрацията или олигархията. Не, различните полисни уредби имат различни ейдоси и разновидности.

Ето как са определени ейдосите на олигархията ( oligarchias eide ... ІV кн., 5 гл. 1292 а- 1292):

Един от видовете олигархия пък е този, при който длъжностните лица се определят от имуществен ценз – толкова висок, че бедните да не участват в управлението, макар че са повече, а притежаващите определено имущество да могат да участват. Друг вид пък имаме, в случай че длъжностните лица се определят от висок имуществен ценз и сами избират недостигащите хора (в случай че ги избират измежду всички тях, това, изглежда, е по-скоро аристократически избор, а в случай че само измежду някои ограничени хора - олигархически).
Друг вид олигархия е, когато синът се допуска до властта на мястото на бащата, четвърти вид – когато е налице току-що казаното и управлява не законът, а длъжностните лица. Между олигархиите този вид е съответен на тиранията между монархиите, а между демокрациите - на последния вид демокрация, за който говорихме. Една такава олигархия се нарича династия.
И тъй, толкова са видовете олигархия и демокрация. Не трябва обаче да забравяме, че често се случва така, че едно държавно устройство, което по закони не е демократическо, се управлява демократически поради обичая и начина си на ръководство, а също и обратно – при други държавното устройство е по закони по демократическо, но според начина на ръководство и обичаите си е по-скоро олигархия. Това става най-често след промени на държавните устройства, защото хората не променят устройството изведнъж, а се задоволяват отначало с това да си отнемат взаимно дребни неща, така че законите, които са били в сила досега, остават, но управляват тези, които искат да променят държавното устройство.

В заключителния коментар, който ще направя, ще се огранича с няколко безспорни констатации.

Видяхме, че както за Платон, така и за Аристотел, олигархията не е само един вид, а ейдосите на олигархията са няколко. Всеки ейдос получава своята битийна определеност чрез последната видова разлика, както знаем от Аристотеловата първа философия.

Олигархичните ейдоси са няколко и само най-опростеният от тях е елементарно мисленият “режим на управление на богатите”. Видяхме, че още в “Държавата” чрез безмилостния сарказъм, с който Платон разобличава фасадната анархо-демокрация, се оголва още нещо: при действителната олигархия, все едно дали тя е с фасада на демокрация или на анархия, на власт са не просто неколцина богати. Не, това би било прекалено опростенчество. На власт са “търтеите” казва Платон загадъчно, които се хранят от богатите. Богатите при олигархията не са субект на властта, а са хранителната среда на търтеите.

В класификацията на Аристотел в “Политика” тази афиширана власт на богатите също е посочена като първа, най-видима, най-проста и поради това най-лесно анализируема теоретически форма на олигархията.

Следващите три ейдоса на олигархията са много по-опасни, по-трудно оборими теоретически, по-трудно съборими практически и много по-устойчиви и до днес.

В началото на този текст неприкрито беше заявен интересът ми към този проблем. Както казва Аристотел (1293 b): “политията е, просто казано, смес от олигархия и демокрация”. Удържането на пропорцията в сместа е важно, защото иначе държавното устройство напълно ще се изроди.

Дори и в съвременния свят, в който има стотици страни, признаващи ценностите и целите на демокрацията като най-висша форма на общностна уредба, трудно може да намерим пример за страна, в която пълно и без недостатъци да са осъществени широк набор демократически практики. Напротив, в съвременните многомилионни демокрации властта на народа по необходимост почти навсякъде е представителна, а не пряка; не малък брой са страните, които са президентски, а не парламентарни републики; не малък брой са страните, в които участието в избори не е задължително и това прави представителността още по-формално-представителна; не малък брой са страните, в които милионите гласоподаватели, които все пак чрез своя глас (ако разбира се, редовно упражняват правото си на глас) могат да определят формирането на законодателната и изпълнителната власт, но пък по никакъв начин не могат да изискат отчет и да контролират съдебната власт.

Това са неизбежните несъвършенства на най-съвършената политическа форма на съвместен живот на хората – демокрацията. И тъкмо защото тези иманентни несъвършенства на демокрацията много често на практика водят до олигархия, промислянето на нейните ейдоси както според Платон, така и според Аристотел, е много уместно.

Най-разпространените и днес форми на олигархията, дори и в демократично устроените страни са тези, които Аристотел посочва като трета и четвърта. Специално за третата форма на олигархията – предаването на властта от бащи на синове – и за нейните неизбежни модификации в наши дни като предаване на символна власт и символен капитал много точно описание предлага Пиер Бурдийо в известната си книга “Благородническото съсловие на държавата. Големите училища и духът на тялото”, известна също и с по-кратката английска версия: Homo academicus (gallicus) .

Четвъртата форма на олигархия, която е и най-опасна, е онова привилегироване на определени длъжностни и овластени лица, при което се нарушават два основополагащи принципа на народовластието, за които пише още Херодот в “История” . За да има народовластие трябва: първо, да има върховенство на закона или иначе казано законът да бъде господар, на който свободните граждани да се подчиняват така, както персите се подчиняват на своя цар (VІІ кн., 104); и второ, всички да са равни пред закона, пред законите – прочутият принцип за исономията и исагорията (V кн., 78).

Както Аристотел посочва, при неспазването на принципите за върховенството на закона и равенството пред закона, при привилегироването на едни длъжностни лица, държавното устройство се превръща в несъмнена олигархия.

Също така видяхме, че както Платон, така и Аристотел са много далеч от икономическия редукционизъм и опростеното мислене на олигархията като власт на богатите. Напротив, сарказмът на Платон в “Държавата” добре посочва, че на власт при олигархията са “търтеите”, а не самите богаташи, които са техни хранители и пазители. Същото и даже в още по-изострена форма виждаме при Аристотел, като освен това той критикува своя предшественик за преувеличаването на ролята на икономическите процеси и фактори, която на моменти придобивала повече важност, отколкото й се полага. (Съвсем друг въпрос е дали това не е най-неоснователната от всички критики, отправени от Аристотел към Платон в “Политика”.)

Ето един красноречив цитат в тази връзка:
Глупаво е също да се смята, че устройствата се превръщат в олигархии, поради това, че заемащите ръководните длъжности са алчни и печалбари, а не защото отличаващите се твърде с богатствата си смятат, че не е справедливо имащите да участват в управлението наравно с нямащите...
Глупаво е също да се твърди, че олигархическата държава съдържа две държави – на богатите и на бедните. Защо това да се случи повече на тази държава, отколкото на спартанската или на която и да е друга, където не всички имат равно имущество или не са еднакво добри хора?
Макар че причините, поради които стават промените на олигархиите, са много, Сократ назовава само една – че живеейки разточително и взимайки пари под лихва, хората обеднели, сякаш всички или повечето са били отначало богати. (V книга, 12 глава, 1316 а и сл.)

И последно, но не и по важност. Когато говорим за олигархията и за всички останали форми на държавни устройства, нека да завършим с посочването на една огромна разлика между Платон и Аристотел. Според Платон нито в космоса, нито в човешкия свят може да има промяна за добро и положително развитие. Напротив, както бе споменато и в изложението, космосът периодично бива връхлитан от страшни беди и сътресения, а човешкият свят, когато се променя, върви все на по-зле. При Аристотел е обратното и това ни показва неговият собствен исторически конспект на институционалната история на най-важния полис – Атина. Бавно и полека промените са водели до все по-добро, макар и никога съвършено полисно устройство.

***

бележки към тази заключителна част:

*всички цитати, разбира се, са по превода на Анастас Герджиков;

*Разделението на властите по модела, предложен от Платон в "Закони" е страшно прехвален от Андре Лакс в студията му върху “Закони” в Кембриджската история на гръцката и римската политическа мисъл (цит.съч.)

*За философията на историята на Полибий вж. чудесното наше двуезично издание Полибий. Всеобща история.
Превод от старогръцки Валерий Русинов. С. , 2001, отпечатано от ИК “Рал Колобър”. Двуезично издание. Предговор Александър Фол “Откупът на заложника”; специално за държавните устройства вж. книга шеста.

* Pierre Bourdieu. La noblesse d’ état. Grandes écoles et esprit de corps. Les éditions de minuit. 1989. Pierre Bourdieu. Homo academicus. Polity Press, 1988. Основната цел и на по-пълната френска книга и на по-съкратеното английско издание е да направи социален разрез на Франция, която е сред модерните държави с най-дълъг стаж в републиканстването. От историята знаем с какъв революционен терор веднага след победата на Френската буржоазна революция са характеризират опитите за изличаване на съсловните и класови различия.
Такива все още ли има? Има – и то какви! – социални прослойки. Най-висшата от тях, която разбира се е и най-овластената, е така наречената от Пиер Бурдийо “аристокрация” и тя според него се създава и възпроизвежда в прочутите висши “écoles” – в няколко висши френски училища, които от десетилетия “произвеждат” най-висшите чиновници и управленци в страната, в която преди повече от две столетия е било прокламирано: “Свобода, равенство, братство”. През полето на властта минава една ос, която се крепи върху два полюса – полюсът на икономическия капитал и полюсът на културния капитал. Висшите училища във Франция, при това онези прословути Grandes écoles, които се намират предимно в Париж, “произвеждат културен капитал” и “интелектуален капитал”. Пълен списък на висшите училища, върху които се фокусира той, е даден на с. 189-190 в La noblesse d’ état . В тях най-ясно, според него, може да се види отношението на хомология между йерархиите в социалното пространство и научното пространство. За да покаже правотата на тази своя фундаментална теза, Пиер Бурдийо включва и в двете си книги внушителен емпиричен материал, който започва още с носителите на най-високи награди и постижения от средношколските конкурси, преминава през първокурсниците в подготвителния първи курс в най-висшите “висши” училища и стига до преподавателите в лицеите и университетите. Във всички тези графики, таблици, схеми и чертежи, обхванали биографиите на хиляди хора, водещото за Пиер Бурдийо е желанието да убеди читателите си: 1) в това, че социалният произход е основен детерминант за бъдещото образование и публичния успех на младия човек във Франция; и 2) че наследяването на символния и културния капитал, а не само на икономическия, върви предимно по бащина линия, сиреч, че добрите социални позиции на един баща гарантират ( най-малкото) добро образование и култура за неговите наследници, които при това се придобиват в споменатите висши училища.




*За равното право като равенство пред закона и за върховенството на закона вж. всички статии в сборника със съставители Kurt A. Raaflaub, Josiah Ober and Robert W. Wallace. Origins of Democracy in Ancient Greece. With chapters by Paul Cartledge and Cybthia Farrar. University of California Press, 2007. Особено подробно в текстовете на Robert W. Wallace.Revolutions and a New Order in Solonian Athens and Archaic Greece. Paul Cartledge. Democracy, Origins of: Contribution to a Debate; както и сборника Ober, Josiah and Charles Hedrick (eds.) DEMOKRATIA. A Conversation on Democracies, Ancient and Modern. Princeton University Press. 1996; и голямото изследване на Обер - Ober, Josiah. Political Dissent in Democratic Athens. Intellectual Critics of popular Rule. Princeton University Press. 2002.

приносът на Аристотел към политическата философия

В “Политика” има няколко важни схващания, които не са нови в абсолютен смисъл, защото преди Аристотел да ги обоснове теоретически, вече в една или друга форма, макар и за кратко време или на няколко пъти за кратък период от време са били реализирани практически в историята на Атинската демокрация, която сам той кратко, но точно описва. Това е интересно и е важно да се подчертае. Аристотел не е някакъв новатор, който измисля и обосновава някакви нечувано нови и неизвестни до този момент обществени модели или властови механизми. Платон с предложеното в “Държавата” изглежда много повече като новатор и съчинител, а Херодот съвсем не е. Но нито един от тях тримата, а към тях можем да добавим и Сократ, както и всички софисти, не е измислил царската власт или тиранията, аристократичното управление или олигархията, демократичните практики, които лека-полека в живота на Атина от Клистен до Перикъл макар и за кратки периоди са ставали реалност.

И все пак, всички те като политически мислители са важни, продължават да ни интересуват и без преувеличение са ни необходими и днес, заради начините, по които обмислят и аргументират философско-политическите си схващания. Без тази теоретична обосновка векове по-нататък сигурно би било трудно, ако не и невъзможно да се мисли за определени форми на социалното, а тези форми биха изглеждали като причудливи и случайни, исторически преходни явления, изчезнали със залеза на полисния свят.

Така, макар и не новатор като теоретик или практик-причинител на политически явления като действащ политик, Аристотел все пак може да претендира, че е първият мислител, който като философ – с понятия, в детайли и убедително - разгръща следните политически тези:

Гражданин е всеки свободнороден мъж, който има право да участва в съда и народното събрание и изобщо в съдебните и съвещателни институции. Разбира се, в това отношение Аристотеловата теория също е повлияна и рамкирана от практиката на времето, защото неговата концепция за гражданина изключва от гражданството жените, преселниците, родени в други градове и робите. Някои от софистите в това отношение са били доста по-напред в хуманизма, отколкото Платон и Аристотел.

Държавата-град е самодостатъчна общност от хора, които притежават частна и споделят обществена собственост. Тук също теорията му следва практиката и историята на гръцките полиси – мащабът на основната човешка политическа общност е градът-държава, държавата с големина на град, а не селото, племето или огромните необятни размери на близкоизточните царства.

Човешкото същество трябва да притежава различни добродетели и едни от тях са му необходими в качеството му на човек, а други – в качеството му на гражданин (ІІІ книга). Тук и особено в “Никомахова етика” етикополитическото мислене на Аристотел навлиза в нова сфера, защото до този момент, включително и при Платон в мисленето за добродетелите има едноплановост и монолитност, при която общностното изцяло преобладава. Аристотел вече обсъжда добродетелите на индивида като индивидуалност, като личност, която влиза в лични, но не публични отношения с други индивиди (например, добродетелите на жената като съпруга, майка и стопанка, макар и не гражданка), или добродетелите на приятелството, или изобщо добродетелите, проявявани в междуличностните отношения, които се създават в отношенията между хора, но в качеството им на частни лица, а не като граждани, които изпълняват една или друга политическа функция или властова роля.

Също така Аристотел може да претендира, че е първият елински философ, който теоретично отстоява идеята, че политическата власт е властта, с която се управляват равни по произход и свободни хора (ІІІ, 4 гл.), както и определението на най-висшата власт като онази, която управлява дължавата, а от нея се определят и видовете държавно устройство (ІІІ, 6 гл.). Наистина, той не е първият грък, който изобщо се ангажира с такова убеждение, защото по същество това е била носещата конструкция на голямата конституционна промяна в Клистеновата реформа на Атина и голямата разлика между Солоновата и Клистеновата уредба. Също така, ако трябва да посочим друг автор, който преди него прославя Атинската практика до властта да стигат всички граждани, които се третират като равни в своя граждански произход и са свободни като хора, този автор несъмнено ще е Тукидид и знаменитата реч “на Перикъл” в “История на Пелопонеската война”, която възхвалява точно тези характеристики на Атинската демокрация.

Има поне още три важни идеи, които дори и да не са изказани в абсолютен хронологичен смисъл за първи път от Аристотел, са така добре аргументирани от него в “Политика”, че са станали необорима част от неговата практическа философия, от нейното наследство и влияние през много по-късни векове и епохи. Едната от тях е разграничението между политическото и експертното, между политическите и експертните знания. В това отношение той категорично се различава от Платон, който наистина има известни диалектически игри и забавления по този въпрос, какъвто например е целият диалог “Протагор”, но все пак в почти всички останали диалози твърдо стои на позицията за управлението на интелектуален елит, на царе-философи, на философи-държавници, както е в “Държавата” или на “надарения с разум цар”, както е в “Държавникът”.

В съзвучие с това е и друга важна теза, която Аристотел защитава теоретично в “Политика” и имплицитно внушава чрез историята на атинските полисни порядки в “Атинската политейя”. Това е принципът: институциите на управлението са по-важни от управляващите индивиди. Колективните органи за управление са за предпочитане пред едноличното или груповото управление. Институциите трябва да бъдат регулирани чрез правила и ред, да се съобразяват със закони, а не да се приватизират от личности, които да ги ръководят от личната си – неизбежно пристрастна и ограничена - гледна точка и според личната си необективна преценка (ІІІ кн., 11 гл. и сл.).
И накрая, последно в този ред на изброяване, но не и по важност. Има още една много важна концепция на Аристотел, за която може би той наистина може да претендира, че е пръв и при това не просто пръв в качеството на философ, който я е аргументирал, но и пръв сред гърците, който я е изказал изобщо. Това е Аристотеловата концепция за средната по имущество класа. Наистина и в “Закони” на Платон в няколко случая и по различни поводи се прокарва виждането, че средното е нещо хубаво, че средата във всяко отношение е за предпочитане, особено когато става дума за съвкупната бедност или богатство на една цяла политическа общност .

Да не говорим за това какво значение придобива тази концепция за средата при определянето на доброделите като средното, като средата между крайностите на прекомерното и недостатъчното в “Никомахова етика”.

В “Политика” Аристотел прави и икономическа версия на теорията за средата като най-важното стопанско условие за запазването на оптималното от всички устройства – политията. “... Ясно е, че най-добрата политическа общност е тази, която е такава благодарение на средната класа, и че добро държавно устройство могат да имат такива държави, в които средната класа е многобройна и по възможност по-силна и от двете останали , а ако не, то поне от едната” (ІV кн., 11 гл.)

***
цитира се преводът на Анастас Герджиков


(следва)

тиранинът е вълк

Тиранията и тиранинът

Характеризирането на последната държавна форма започва не с ирония, а със сарказъм.

“Остава ни да разгледаме най-добрата държавна уредба и най-добрия човек – продължих аз, - а това са тиранията и тиранинът”.(562 а)

Тук вече нищо не може да ни изненада. След това, което става при така наречената “демокрация”, дегизирана като анархия, а по същество власт на търтеи-олигарси, израждането в тирания е непредотвратимо. “Най-голямото и най-жестоко робство се появява от най-голямата свобода” (564 а).

Не може да бъде иначе, ако всички са автономни да имат неограничени свободни желания по отношение на всички и всичко останало: първо, защото конфликтът на желанията на отделните желаещи автономни индивиди е неизбежен; второ, защото удовлетворяването на желанията става със средства, които ще трябва да се вземат от някъде; трето, защото желанията се саморазрастват и стават все по-ненаситни и незадоволими; и най-после, защото дори и всички да са имали равенство, равнопоставеност и изравненост в правото на удоволствия, това, че едни получават по-малко, а други – повече, пак води до издигането на едни от тях над другите.

В държавната уредба, при която има удоволствия без самоограничения и свобода без отговорност, лични права без грижа за общото благо и абсолютно изравняване по отношение на правата без задължението както да управляваш, но и да бъдеш управляван, неминуемо се стига до тирания (564а). Изгубването на мярата на свободата и прекалената свобода е осъдена да премине в прекомерно робство.

В това, което описва като механизъм на израждането на привидната демокрация в тирания и за чудовищния облик и етос на тиранина, Платон не само е обобщил много исторически свидетелства за реално случили се ужасии през V век, както и собствения си горчив опит с тиранина на Сиракуза Дионисий, но и е предусетил много от зловещите черти на тиранично-деспотичните общества на ХХ век. Противно на утопиите на класиците на марксизма и ленинизма, Платон много точно определя, че в държавите на робството и тиранията онзи, който стига до едноличната неограничена власт, ще управлява дълго, в продължение на десетилетия; че ще се управлява чрез зверства и терор; и че тираничната страна ще бъде бедна, много бедна. В утопиите на класиците на марксизма и ленинизма след обобществяването на средствата на производство и след експроприирането на експроприираните се предвиждаше далеч по-оптимистично развитие на обществено-икономическите процеси. Зловещият ХХ век напълно опроверга тези прогнози – и в Европа, и в Азия, и в Африка, и в Латинска Америка.

А що се отнася до етологията на тиранина, Платон изобщо не се колебае. Тиранинът е вълк, тиранинът се е превърнал от човек във вълк, тиранинът е звяр, но това се разбира много късно, необратимо късно и непоправимо късно, след много светотатствени престъпления и неописуеми жестокости, когато най-после “народът ще узнае какво животно е родил”.

Тиранинът става диво животно, и ако любимото сравнение на Платон по отношение на олигарха е търтеят, то за тиранина това е вълкът. Естествено е че това се обяснява с добре познатата Платонова идея за трите части на душата. Тираничната природа се ражда от хипертрофията на животински-желаещата част на душата, която задушава останалите две, за да може човекът с тази деформирана душа бавно и полека, с лицемерие и изкусност в продължение на години да се обгражда с ласкатели, слуги, роби, телохранители и облагодетелствани лица, да избива безогледно съперниците си, дори когато те са най-близки роднини и някогашни приятели, до достигането на абсолютната тиранична власт в държавата.

Тиранинът не случайно бива сравнен със звяр. При тази страшна деформация на душата самата душа вече става душа на див звяр, а не на човек. Да си припомним, че доста по-напред в разговора е дадено определение на справедливостта като най-висша добродетел за човек, постижима единствено и само от съгласуването на трите части на душата в пълна хармония помежду им.

“В действителност, както изглежда, справедливостта е нещо такова, но не за външното изпълнение на своите дела, а по отношение на вътрешните и то както за себе си, така също и за своите, понеже тя никому не позволява да върши чужди за себе си неща, нито различните видове чувства в душата да се отдават на много работи помежду си. Като се разпорежда добре, всъщност със своите дела, явява се господар на себе си и добре урежда себе си, става приятел на себе си и довежда напълно в хармония трите начала на душата (буквално: трите рода, които са вътре в душата – бел. моя ), като че са три предела на хармонията – най-долен, най-горен и среден, и каквото нещо има между тях случайно. Свързва всичко това и от многото достига единство, благоразумие и хармония. Така постъпва независимо дали се касае за печелене на пари или за грижи за тялото, или за обмисляне на обществени или частни въпроси”(443в-444а, финал на разговора между Сократ и Главкон).

***

Виждаме, че Платоновото представяне на различните държавни уредби в “Държавата” не дава особени шансове на социалния оптимизъм и на идеята за прогреса. Напротив, дори и някога някъде да се създаде нещо като приближение на утопичния съвършен модел, все ще настъпи момент за битийното възмездие, според което всичко създадено подлежи на унищожение. А започне ли веднъж промяната, тя води до все по-неудържима деградация и израждане на полисните устройства във все по-лоши и по-лоши. Непредотвратимата развала на държавните устройства достига до този мрачен финал, когато управляващите се превръщат от хора в диви зверове.

Но както и в “Горгий”, където се тематизира проблемът за несправедливостта и несправедливото, така и в “Държавата” етико-политическите размишления завършват с един поучителен мит за отвъдното възмездие.

На края на разговора в “Държавата” Сократ преразказва разказа на Ер, син на Армений, роден в Памфилия. (614 b): “Той бил убит през време на война. Когато започнали да събират труповете на убитите след десет дена, неговото тяло било намерено запазено и пренесено в къщата му, за да бъде погребано. Но тука той лежал дванадесет дена върху кладата и се съживил. След като се съживил, Ер започнал да разказва това, което видял там”.

“Там” има съд и съдии, и тези, които са извършили неправди понасят наказания, а които са постъпвали добре получават небесна награда. После следва нов жизнен цикъл.

Страшни и вечни адски мъки, обаче, чакат тираните и злодеите (615 с –616).


***

някои бележки по постовете досега от този текст:

*Вж. Платон. Диалози. Пълно библиографско описание на четирите тома, издадени от “Наука и изкуство” – в библиографията накрая, както и на друго място на този блог, пост от септември.
“Държавата” се цитира по превода на Александър Милев, а “Държавникът” – по превода на Донка Марковска.

*Платон. Закони.
Превод, бележки, библиография и индекс: Невена Панова (книги І –ІV,VІ -VІІ) и Георги Гочев (книги V, VІІІ-ХІІ).
Редакция: Георги Гочев (кн. І, ІІІ, ІV, VІ и VІІ) и Николай Гочев (кн. ІІ, V, VІІІ-ХІІ)
Предговор Богдан Богданов; встъпителна студия “Прагматичната метафизика на “Закони”” от Георги Гочев.
Под общата редакция на Николай Гочев.
Библиотека “ДЕЛОС”. С., 2006, СОНМ.

*Платон. Седмо писмо. Платон поздравява роднините и съмишлениците на Дион.Превод Стоян Терзийски. В: Продължаващата античност. Специален тематичен брой на "Критика и хуманизъм". 2002/, кн. 13. Водещ броя Доротея Табакова. с. 207-231.

* За значимостта на "Държавата" и нейното първенство като най-четен и коментиран Платонов диалог в англоезичния свят вж. Джулия Аннас. Античната философия. Изд. “Захарий Стоянов”, С., 2007. Превод Капка Герганова. с. 46-79

* Митът за неизбежната битийно-космическа развала с неговата математическа мистика е сред най-непроницаемите места в “Държавата”. За математическите енигми в диалога вж. Майлс Бърниет M.F Burnyeat. Plato on why mathematics is good for the soul. In: British Academy Symposium. Mathematics and Necessity: Essays in the History of Philosophy. Ed. Timothy Smiley.

*За неизбежното и заслужено осъждане на Сократ. Много подробно за това вж. Сьорен Киркегор. Върху понятието за ирония. УИ “Св. Климент Охридски”, С., 1993 Превод от датски Стефан Начев. Встъп. студия Исак Паси. Крайно отрицателно и крайно осъдително спрямо Сократ – макар и по съвсем други причини е и отношението на Ницше във всички места, в които споменава за него.
В по-съвременната класическа филология и изследване на античната философия тезата за заслуженото осъждане на Сократ се подкрепя от Грегори Властос.


* С други думи Платон достатъчно добре показва в “Държавата”, че онова, което се самонарича “демокрация”, почти никога не е наистина демокрация. В това отношение той е далечен предшественик на нашумелия напоследък Томас Кародърс и на неговата проницателна работа за различните видове дефектни демокрации. Вж. Томас Кародърс. Краят на парадигмата на прехода. В: РАЗУМ. 2003/1 (03). С.18-33. Превод Ирена Алексиева.

* По разглежданите тук проблеми, но и за други свързани с тях в “Държавата”, “Държавникът” и “Закони” много полезни са обзорните студии съответно на Малкълм Скофийлд, Кристофър Роу и Андре Лакс в The Cambridge History of Greek and Roman Political Thought, ed. by Christopher Rowe and Malcolm Schofield, 2000.


следват продължения