философията - търсене на истината

Аристотел. Mетафизика. Книга втора (малката алфа)

I.
Да се мисли за истината в едно отношение е трудно, а в друго - лесно. Знак за това е обстоятелството, че нито някой може да достигне пълен успех при изследването й, нито пък всички търпят пълен неуспех. В действителност, всеки, който е изследвал природата, казва и нещо правилно: взети поотделно, те казват малко или нищо, но когато се събере знанието на всички, тогава вече се постига нещо значително. Така че, доколкото положението е като в израза „Кой няма да улучи вратата?”, това занимание е лесно. Но това, да притежаваме разбиране за цялото и все пак да не можем да го постигнем за частта, показва неговата трудност. Впрочем щом трудността се появява по два начина, може би причината за нея не е в нещата, а в нас, защото не е изключено умът на нашата душа да възприема това, което по своето естество е напълно ясно, така, както очите на прилепите виждат предметите на дневна светлина.
Би било справедливо да се чувстваме задължени не само спрямо онези мислители, чиито възгледи споделяме, но и спрямо онези, които са се изразявали по-повърхностно: те също имат някакъв принос, доколкото са станали причина да получим необходимата подготовка. Ако, да кажем, не се беше родил Тимотей, нямаше да я има голяма част от мелическата поезия, с която сега разполагаме: но ако не беше Фринис, нямаше да го има и Тимотей . Същото е положението при изследването на истината: ние сме възприели схващанията само на някои, но пък други са станали причина за тяхната поява.
Философията с основание се нарича наука за истината. Това е така, защото целта на теоретичното познание е истината, а на практическото - действието и ако практиците се интересуват от устройството на нещо, то не е, за да узнаят, как то съществува вечно, а какво е неговото отношение към други неща и в настоящето. Ние обаче не познаваме истината, ако не знаем причината за нещата: а всяко нещо е носител на дадено качество дотолкова, доколкото благодарение на него и другите придобиват същото това качество . Затова казваме, примерно, че огънят е най-топлото нещо, защото точно той е причина за топлината и в останалите неща. Ето защо най-истинно е онова, което е причина и другите неща след него да бъдат истинни. Началата на вечните неща по необходимост ще са вечно най-истинните: защото те не са само временно истинни, нито пък има нещо, което е причина за тяхното съществуване, а те са причина за съществуването на останалите. Следователно както едно нещо се отнася към съществуването, така се отнася и към истината .

II.
Ясно е, че има някакво начало, и че причините за нещата не отиват до безкрай нито в реда на следването им, нито по видове. Не е възможно, когато става дума за материалното начало, да имаме безкрайна редица като следната: плътта е от земята, земята е от въздуха, въздухът е от огъня и така нататък до безкрай. Това не е възможно и ако говорим за източника на движението, примерно: човекът се задвижва от въздуха, той пък от слънцето, слънцето от Раздора и така до безкрай . По същия начин и целната причина не може да бъде отдалечавана неограничено: не може, да кажем, разхождането да е заради здравето, то заради щастието, щастието пък заради нещо друго и така винаги нещо да бъде заради нещо друго. По същия начин стои въпросът и за същината на нещото. При нещата, които заемат средищно положение в родовата редица и следователно трябва да имат по нещо външно, което да е съответно крайно и начално, предишното по необходимост е причина за тези, които идват след него. В този случай, ако трябва да посочим едно от тях, което да е причина и за трите, ще посочим първото: няма да посочим последното, защото последното не може да е причина за нищо, нито пък средното, защото то ще е причина само за едно. При това положение няма никакво значение дали средното е едно или много, нито дали тези много ще са безброй или ограничен брой. Когато обаче нещата са безкрай по този начин , а и при безкрайното изобщо, всички части до настоящия момент са средни: така че ако няма нищо първо, това значи, че изобщо няма никаква причина.
Не е възможно също и да се слиза до безкрайност надолу, след като отгоре вече има начало и така от огъня да възникне вода, от нея земя и така винаги да се появява някакъв следващ род. Знае се, че едно нещо възниква от друго по два начина и между тях не е този, когато след едно идва друго, както казваме, че след Истмийските игри идват Олимпийските . Възникването е или както от променящото се дете се появява мъж, или пък както от водата възниква въздух. Казваме, че от детето става мъж в смисъл, че от ставащото възниква станалото или от завършващото - завършеното. (Винаги има нещо „между”: както ставането винаги е между битието и небитието, така и ставащото е между съществуващото и несъществуващото. Например учещият е ставащ учен и това е смисълът на твърдението, че от учещия става учен). Когато обаче се казва, че от въздуха става вода, това означава, че едното от двете изчезва. В предишния случай нещата не преминават обратно в тези, от които са възникнали: мъжът не става пак дете, защото в резултат на ставането не се появява ставащото, а това, което е след ставането. По този начин от сутринта става ден, защото денят идва след нея, а преминаването на деня в сутрин е невъзможно. Във втория случай обаче нещата могат да се завръщат в тези, от които са станали. В нито един от двата случая не е възможно пораждането да води до поява на нови неща до безкрайност. В първия случай е необходимо средните да бъдат краен брой , а във втория нещата могат да преминават едно в друго по обратния път, защото унищожението на едното е пораждане на другото. Същевременно не е възможно първото, което е вечно, да бъде унищожено: щом като пораждането, проследено до върха си, не е безкрайно, тогава е необходимо и онова, което за пръв път е възникнало от унищожението на друго, да не е вечно .
Нека кажем нещо и относно „това, заради което”, както се нарича целта. Това е нещото, което не съществува заради друго, а другите неща съществуват заради него. Ако приемем, че такова крайно нещо съществува, тогава няма да има безкрайна поредица, а ако не съществува, тогава не би трябвало да има цел. Но философите, които допускат безкрайността, не обръщат внимание на това, че същевременно премахват и природата на доброто, защото никой не би се заел да прави каквото и да било, ако не очаква да стигне до някакъв краен резултат. Тогава не би имало и ум в съществата, защото онзи, който има ум, винаги действува с някаква цел: и това е границата на неговите действия, тъй като целта е граница.
Дори и същината не може да се сведе до друго определение, което да бъде по-общо. Това е така, защото първичното определение е винаги по-добро от следващото, а където първото определение не е подходящо, следващото също не е. Тези, които разсъждават така, просто отричат овладяването на науката, тъй като според тях излиза, че не е възможно да се знае нищо, преди да се стигне до неделимите . Тогава не може да има и познаване, защото как е възможно да се мислят неща, които не са определени по този начин? Не е същото положението с линията, при която няма край на деленията, но не е възможно тя да бъде мислена, без да се предположи такъв край: поради това онзи, който разглежда линията като делима до безкрайност, не може да пресметне отделните отрязъци . Необходимо е и материята да се мисли в нещо движещо се : не е възможно нещо безкрайно да има битие, или поне битието на безкрайното не може да бъде безкрайно .
Най-сетне, ако видовете причини бяха безкраен брой, познаването им не би било възможно. Ние смятаме, че знаем тогава, когато узнаем причините, а онова, към което се прибавя до безкрайност, не би могло да бъде изминато в ограничено време.

III.
Успехът на преподаването зависи от навиците на слушателя. Всеки иска да му се говори така, както е свикнал и всичко, което е извън това, се усеща като различно. Поради непривичността си то изглежда непознато и чуждо, защото привичното ни е познато. Значението на привичното се вижда добре при формулирането на законите, където митично обосновани и детински твърдения имат по-силно влияние от самото разбиране на законността: това се дължи на навика. Ето защо едни слушатели не приемат казаното, ако то не бъде подкрепено с доказателства, строги като математическите; други искат да се говори с примери, а трети - да се дават цитати от поетите. Едни държат всичко да се изследва в подробности, а на други високата точност не допада: това е или защото просто не могат да следват поредицата от разсъждения, или защото не ценят такъв начин на изложение. Действително, в особената точност при договорите, както и при речта, има нещо, което изглежда на някои недостойно за свободния човек. Затова е добре да се научим как да подхождаме към всяко нещо, тъй като не е възможно да се търси едновременно знанието и начина за овладяването му: защото дори само едното от тях не е лесно постижимо. Mатематическата точност, например, не може да се изисква при овладяване на всяко знание, а само при онова, което изследва нематериални неща. Следователно този метод е неприложим в изследването на природата, тъй като почти всичко природно е свързано с материя. Затова първо трябва да се помисли какво е природата: защото така ще се разбере и какво именно изследва физиката (и дали причините и началата ще бъдат изследвани от една наука, или от повече).


превод: Николай Гочев

p.s. Това е най-кратката книга на "Метафизика"
Текстът с бележките към него можете да прочетете в първия български превод на
"Метафизика", С., 2000, СОНМ. Превод на І-ІІІ и Х-ІV книги Николай Гочев,превод на ІV-ІХ книги Иван Христов.