нов превод на "Категории"

 

Да, Николай Гочев преведе и Категориите на Аристотел, довършвам съвсем предпазливата ми редакторска намеса в неговия перфекционистки пределно точен превод. Следващата седмица текстът ще бъде предаден на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“, като намерението ни е да бъде добавен към тома с превода на „Метафизика“. И така, ако е рекъл Господ, следващото издание ще е:

 

А р и с т о т е л : М е т а ф и з и к а. К а т е г о р и и

 

Преводът е направен според изданието: The Categories. On Interpretation. By H. P. Cooke. Cambridge, Massachusetts/London, England; HUP/William Heinemann, 1938/1967. Взет е предвид и текстът в: Aristotelis Categoriae et Liber de interpretatione. Еd. L. Minio-Paluello. Oxford. Clarendon Press, 1949 (repr. 1966).

 

Както и при превода на Метафизика, преводачът свери превода си с няколко други: с преводите на A. F. Owen (Organon, or Logical treatises of Aristotle with the Introducton of Porphyry. London, 1853) и с руския превод на А. В. Кубицки, (публикуван посмъртно в Аристотель. Категории. Москва, през 1939 и редактиран от някого, повторно публикуван през 1978).  Проверка и сравняване е направена и с превода на H. P. Cooke (1967). Така всъщност съпоставяните преводи стават четири: двата английски – на Оуен и Куук, и двата руски. Руските преводи са на практика два, макар и на един и същ преводач. Проф. Александър Владиславович Кубицкий (1880-1937) е преводач и на Метафизика, автор на изследвания за Плотин и Фихте, преподавал е в МГУ история на западноевропейския рационализъм. Той си отива от този свят само на 56 години през 1937 г. Когато прочетем 1937 г., е ясно какво предположение възниква, но досега не съм успяла да стигна до информация за причината за смъртта на този забележителен философ и преводач.

Първата версия на превода му е публикувана две години след смъртта му, а втората е сериозно редактирана и променена от някого, и е във втория от онези четири тома с най-важните съчинения на Аристотел, с които се изучи нашето поколение, следвалите през 80-те години на миналия век.

Сравняването на превода на Николай Гочев поне с още един превод на Категории на друг славянски език беше повече от необходимо по няколко причини.

Първият български превод на Категории е направен от проф. Иван Христов, публикуван е заедно с превода на Въведението на Порфирий в издание на "Наука и изкуство" и "Отворено общество" през 1992 г., и е препубликуван като част 1 на Том първи на двуезичното многотомно издание на Аристотеловите съчинения, издавани от "Захарий Стоянов". Те бяха показани и похвалени на този блог преди 15 години:

http://dimkasdiary.blogspot.com/2010/06/blog-post.html

 Както и в превода на шестте книги от Метафизика, а именно от Гама/IV до Тета/IX, преведени от него (изд. "СОНМ", С., 2000), терминологията е изцяло латинизирана.

В преводите на проф. Иван Христов Аристотел говори на латински по-хубаво от стотиците му латиноезични средновековни коментатори.

Ще дам пример с най-важното определение, определението за οὐσία – субстанцията:

„Субстанция в най-истински, първичен и безусловен смисъл е това, което нито се изказва за определен субект, нито е дадено в който и да било субект, като например отделният човек и отделният кон.” (2а 11-13)

Нашият колега Илия Панчовски, който си отиде от този свят само на 27 години след коварна болест, имаше намерение да направи съвършено различен, нелатинизиран превод на Категории, на За тълкуването, на Аналитиките.

Имаме запазен негов превод само на тази прочута и най-цитирана 5 глава, публикувана посмъртно в книгата Хераклитови фрагменти. С., ЛИК, 2000 г.

От Илия Панчовски определението за οὐσία е преведено така: 

„Най-важната, и изпървом и най-много говорената е същността. Тя нито се изказва според положеността на нещо, нито е заради присъщността си в подложеност на нещо, т.е. човек или кон”.

В превода на Николай Гочев четем:

„Същност“, казано в най-главен, пръв и основен смисъл, е това, което[1] нито се казва за някое подлежащо, нито е „в“ някое подлежащо. Примерно: еди-кой си човек или еди-кой си кон[2].

 

Освен всичко останало трудното в това негативно определение (нито се намира..., нито се казва...) идва от употребяването на едно и също понятие в два различни падежа.

τὸ ὑποκείμενον е едно от най-важните понятия и на първата, и на втората философия на Аристотел, но няма да го открием пояснено нито сред тридесетте понятия, чиито многобройни смисли се разискват във „философския речник” в книга Делта на Метафизика, нито сред десетте категории, обсъдени в едноименния трактат. Само на две места можем да срещнем мимоходом предложена дефиниция за това, какво означава: λέγω δὲ ὑποκείμενον τὸ καταφάσει δηλούμενον. Едното е в Метафизика К/ХІ, 11, 1067 b 18-19: „Наричам подлежащо това, което се разкрива чрез едно просто утвърдително изречение”(превод на Николай Гочев).

Другото място е във Физика, E/V, 1, 225a 6-7, като в превода на Цочо Бояджиев то гласи: „Като субект наричам онова, за което се изказва някакво твърдение“.

Подлежащото е подлогът на простото разказно изречение или субектът на едно съждение във формалната логика.

Това определение от началото на глава 5 на Категории може да се преведе разширително-пояснително-многословно и така: „Същността в своя най-главен, първи и най-разпространен смисъл е онова, което никога не се изказва за подлога, нито се намира в нещо друго основополагащо, както например някой човек или някой кон”. Това означава, че

първо, в езика,

в синтактичната тъкан на изреченията

същноста не се изказва за подлога, сиреч тя е винаги подлог, за който се изказват, изговарят, при-писват останалите думи и части на изречението.

Второ, в измеренията на логиката това, че същността не може да се предицира за субекта, означава, че същността е винаги субектът, за който се предицират предикатите.

Трето, това, че същността не може да се намира в нищо основополагащо, означава, че същност не могат да бъдат, да речем, гривата на коня или косата на човека. Макар че те могат да бъдат подлози на изречение или субекти на съждение, нито гривата, нито косата могат да съществуват самостоятелно и това не им позволява да бъдат същности в този втори смисъл, който посочва цитираното определение на Аристотел.

Това показва триединния характер на най-важните му термини. Те са както езикови – морфологични и синтактични, така и логически и онтотеологически.

***

Преди Аристотел това понятие се среща и при Горгий в неговия предизвикателно-нихилистичен трактат За природата, или за несъществуващото. В  непубликувания досега български превод на Драга Сапаревска на Горгиевия текст това понятие беше преведено като „схващания” – една интересна преводаческа находка, тъй като, според някои философи на езика, схващанията са подлежащи за думите. Различните руски, английски и френски преводи предават тази дума като „подлог”, „субект”, „субстрат”. От авторитетния немски превод на Херман Бониц (Aristoteles’ Metaphysik in der Übersetzung von Hermann Bonitz, hrsgb. Von Horst Seidl, Griechischer Text von Wilchelm Christ, Felix Meiner Verlag, Hamburg, 1978) в немскоезичното аристотелознание се установява традицията τὸ ὑποκείμενον да се превежда с по-абстрактното Zugrundeliegendes.

Поради това за превода и на Метафизика, и на Категории, осъществен от Николай Гочев (и в превода на За небето, редактиран от Владимир Маринов), 

като терминологично съответствие на τὸ ὑποκείμενον  е избрано „подлежащото”. Това е опит чрез него да се обеме триединността на Аристотеловото понятие, без да се хипертрофира в него нито езиковото, нито логическото, нито онтологическото значение. 

Всички основни термини в новия превод на Категории са в пълно съответствие с превода им в Метафизика. В коментарните бележки на преводача много често препратките са към индекса на Метафизика, който е в обем от 99 страници. Поради това издаването на Категории в един том с Метафизика е повече от уместно.

Преводачът е снабдил превода си с 430 бележки под линия, в които най-важното е цитирано на гръцки, или са дадени съпоставки с английските и руските преводи на съответните места.

 8 май 2025 година,

ден, в който почитаме свети апостол и евангелист

Йоан Богослов

 (Това е част от неофициален вариант на послеслова ми. )

---

[1] οὐσία δέ ἐστιν ἡ κυριώτατά τε καὶ πρώτως καὶ μάλιστα λεγομένη, ἣ - „казвана в... е тази, която“.

[2] Owen: „ „a certain man“ or „a certain horse““. Cooke: „a particular man or a horse“. Кубицки: „отдельный человек или отдельная лошадь“.

откъс от предисловието

 

Предисловие: За небето, или за космоса и за нашата представа за него

 

Τέλος δὲ τῆς μὲν ποιητικῆς ἐπιστήμης τὸ ἔργον, τῆς δὲ φυσικῆς τὸ φαινόμενον ἀεὶ κυρίως κατὰ τὴν αἴσθησιν.

                                                                                      Цел на практическото знание е действието,

а на знанието за природата –

явлението да се обясни така, че да съответства

най-добре на сетивното възприятие.

                                 За небето, кн. Гама/ІІІ, гл. 7[1]

 

      Текстът на За небето и За възникването и загиването достигна до българските читатели за първи път в края на 2006 г. Тогава той беше част от мащабен издателски проект на „СОНМ“, включен в библиотека „Делос“. Томчето беше озаглавено Аристотел. Два трактата. Преводът на За възникването и загиването беше направен от д-р Димитър Илиев, а д-р Владимир Маринов редактира и неговия, и моя превод на За небето. Нашето колегиално сътрудничество през лятото и есента на 2006 г. премина плодотворно и съвпадна по време с няколкомесечна специализация на колегата Маринов в Ягелонския университет в Краков. Поради това, докато подготвяхме изданието, си разменихме стотици писма по електронната поща, чрез които обсъдихме почти всяко изречение не само от текста на Философа, но и предговора, индексите, обснителните бележки. С уместни издателски редакторско-коректорски бележки ни помогна колегата Дора Минева, а Веселин Праматаров направи няколкото необходими чертежи. Изданието завършва с изключително полезно приложение, каквото досега няма в нито едно преводно издание на български на класически античен философски текст: обяснение и чертежи за строежа на съвършените Платонови стереометрични фигури, чрез които в Тимей се представят четирите стихии. Това приложение за петте многостена беше написано от Мария Николова в сътрудничество с Никола Бенин. Главен редактор на поредицата „Делос“ беше Николай Гочев.

       Концепцията на онова издание беше в едно книжно тяло да са включени За небето и За възникването и загиването, които често биват издавани заедно, защото представят Аристотеловото разбиране за космоса и за четирите стихии, или четирите елемента, които го изграждат. И двата текста са част от втората философия или „физиката”, философията на природата на Аристотел. В Аристотеловия Corpus (академичното Берлинско издание от 1831 г., подготвено от Имануел Бекер[2]) За небето следва Физика-та, а За възникването и загиването следва За небето. Взети заедно, като една текстова цялост от 6 книги, За небето и За възникването и загиването са се оказали едни от най-влиятелните текстове не само в историята на философията и науката, а изобщо в историята на човечеството. Макар че първият от тях е наречен За небето, той е много повече космологически и космографски, а не астрономически текст, и макар че вторият има заглавие За възникването и загиването от съдържанието му става ясно, че във вечния Аристотелов свят, няма нито абсолютно възникване, нито абсолютно загиване.

        Българският читател вече има възможност да прочете в превод и Физика. Тя е част от двуезичната поредица на изд. „Захарий Стоянов“, преводът е на проф. Цочо Бояджиев, редактиран е от проф. Иван Христов, а гръцкият текст е възпроизведен по изданието на Имануел Бекер.

       Томчето на изд. „СОНМ“ от 2006 г. отдавна вече е неоткриваемо дори и при антикварите, поради това предлагаме на читателите ново издание на превода на За небето, който е почти непроменен, но този път той е обединен в едно книжно тяло с може би последния Платонов диалог Епиномис. За авторството на този диалог се спори, още в античността са изказани предположенията, че не е автентичен, като авторът му се търси сред членовете на Академията – някой от студентите на Платон, които са били там в последните две десетилетия на живота му. Този пренебрегван, сравнително малко коментиран и интерпретиран диалог, обаче, може да осветли повече неясни страни на интелектуалните спорове в Академията, и да подпомогне разбирането за различните хипотези, предложени от Платон, от Аристотел, може би от Филип от Опунт. Който и да е авторът на Епиномис, диалогът е много ценен като своеобразен мост, свързващ космогонията и космографията на Тимей с космологията на За небето. За това ще стане по-подробно дума в послесловите на този том.

        ***

       За Аристотел „небе”,  или „свят” и „космос” са различни думи, които се отнасят към цялото съществуващо по един и същ начин. Те обозначават вселената като цяло и изразяват нейния съвършен порядък. В това отношение Аристотел е прилежен ученик на Платон, който в целия монолог на Тимей в едноименния диалог синонимизира „небе” или „свят”, „космос” и „порядък”. Ето например какво се казва за божествения вид в живото същество-космоса, създаден от демиурга:

Той изработил божествения вид предимно от огън, за да бъде с най-блестяща и най-красива външност, наподобявайки Вселената, го направил съвършено кръгъл, поставил го при разума на най-могъщото и му поръчал да следва Вселената; разпределил го около цялото Небе в кръг, та Светът като истински космос – ред – да представлява разнообразие в своята цялост[3].

      Аристотел наследява тази раздвижена диалектическа синонимизация на „небе”, „свят” и „космос”, но не може да се въздържи от това да не дисциплинира и да не подреди няколкото основни смисъла на тази дума οὐρανός. Прави го в централната 9 гл. на кн. Алфа:

          За да си изясним предмета на изследването, нека първо кажем, какво наричаме „небе" и в колко смисъла употребяваме тази дума. Едно значение на „небе" е същността, принадлежаща на най-крайната периферия на Вселената; също това е природното тяло, намиращо се в крайната периферия на Вселената. Обикновено наричаме „небе" онова, което е най-крайно и най-горе, и където смятаме, че е установено всичко божествено. Друго значение на „небе" е непрекъснатото тяло в най-крайната периферия на Вселената, в което се намират луната, слънцето и някои от звездите: и казваме, че тези неща са на небето. Освен това наричаме „небе" тялото, което е обхванато от крайната периферия - защото обикновено определяме като небе цялото и вселената. След като говорим за небе в три значения, твърдим, че е необходимо цялото, което е обхванато от най-крайната периферия, да се състои от цялото естествено и сетивно тяло, поради това, че нито има някакво тяло извън небето, нито пък е възможно да възникне[4].

      Ето това са основните теми в текста, наречен За небето: обсъжда се не само небето в тесния смисъл на думата, сиреч най-външната небесна сфера, космическата периферия, но и божественото и безсмъртно тяло, което го изгражда - етерът, както и целият космос, обхванат от него и четирите основни стихии, които го изграждат. За възникването и загиването се съсредоточава върху тях и върху изградените от тях съставни неща, за да обясни движението, пораждането, изменението и погиването на нещата в космоса-порядък.

         Основните твърдения на Философа относно космоса са:

         Космосът е един-единствен, или светът е един-единствен. Няма други светове извън него, тъй като извън него няма нито място, нито празно. Друг космос не е имало в миналото и няма да има в бъдещето. Този един-единствен космос, който съществува сега, е съществувал винаги и ще продължи да съществува вечно.

        Безкрайното не съществува като актуална безкрайна протяжност. То е мислимо като безкрайна делимост, като безкрайно осъществяване на времето и като безкрайно осъществяване във времето. От това следва, че космосът е краен  в своята пространствена протегнатост и че има най-външна периферия, а от безкрайното осъществяване на съществуващото във възможност следва, че светът ще съществува вечно.

       Има още едно твърдение, което за Аристотел също е важно и което обикновено остава недогледано и подведено под утвърждението за несъществуването на действителната пространствена протяжност. Не само, че няма пространствена безкрайност и не само че няма безкрайно много светове, но няма и няколко свята. Съществуването на няколко космоса – повече от един, но краен, а не безкраен брой – е предположение, което той също много внимателно анализира и опровергава в За небето.

       Има четири основни стихии, или четири „първи тела”, четири първи елемента – земята, водата, въздухът и огънят, които не само имат своите движения, присъщи по природа, но и своите собствени места в космоса, които също са им присъщи по природа. Аристотел не се колебае да нарече местата на стихиите техни „домашни места”. Космосът е дом за стихиите и те са неговите четири основни обитатели.

       Освен четирите стихии има и едно друго, по-особено и в някакъв смисъл нетелесно тяло – то е онова, от което е изтъкана най-външната космическа сфера и което вечно се движи в себе си. Поради това свое вечно движение то е безсмъртно и е наречено „вечнобягащото” – сиреч „етер”. При Аристотел това божествено и безсмъртно нетелесно тяло изтласква световната душа на Платон и застава на нейно място. Да добавим и още нещо, което е по-непознато. Заменянето на световната душа с етера в космологията е подпомогнато и от една друга ключова идея, представена в биологическите работи на Аристотел – съществуването на т.нар. вродена пневма и на т.нар. психична топлина, които са разпрострени навсякъде, дори и сред пясъка, тинята и калта. Според написаното в За раждането на животните вродената пневма и съдържащата се в нея психична топлина е аналог на стихията, от която са изградени звездите и е извор на самозараждането на най-миниатюрните живи същественца даже там, където обикновено не може да се предполага самопоявяване на живот[5].

       Една друга основополагаща космологическа идея, която Платон в Тимей и Аристотел в За небето споделят е, че светът има център, и Земята има среда, като центърът на космоса и на Земята съвпадат.

       Да спрем дотук, за да добавим нещо важно. С почти всички тези твърдения за космоса биха се съгласили почти всички по-ранни гръцки философи. Разбира се, само атомистите не биха се съгласили с отричането на действителната пространствена протяжност и с утвърждаването на един-единствен космос не само като актуално съществуващ сега, но и като единственият, съществувал преди и единственият, който ще съществува в бъдещето. Според тях е имало, има и ще има безкрайно много светове. А само питагорейците не биха се съгласили с твърдението, че център на вселената е Земята. Според тях център на космоса не е нито Слънцето, нито Земята, а едно друго космическо светило, което те наричат „средищният пожар“, „олтар на боговете” или „Зевсова стража”.

      Според Платон и Аристотел обаче, Земята е в центъра на космоса. От монолога на Тимей в едноименния диалог на Платон се разбира, че Земята е задвижена около оста си, но според Аристотел това е невъзможно и невярно: тя е в центъра на вселената и е неподвижна. Има още едно фундаментално различие, което провокира критичната полемика на Аристотел срещу неговия учител както в За небето, така и в За възникването и загиването. То се ражда от принципния спор: как да мислим за космоса – преди всичко като математици или като физици? Както е известно, според един късноантичен анекдот на входа на Академията е имало надпис „Който не е геометър да не влиза” и точно поради това космогонично-космологическият разказ на Тимей в едноименния диалог е геометрично-космологически, математическо-космогоничен. Аристотел не е бил напълно чужд на математическото теоретизиране (и затова ще стане дума по-нататък), но все пак той решително застава на страната на физиката като по-достойна да бъде „втора философия”, асистираща на теологиката.

      От всички тези основоположения на космологията и на философията на природата, разгърнати в За небето, съвсем на едро скицирани дотук, можем да заключим, че тази текстова цялост дава изключително важни сведения не само за Аристотеловата философия. С каквото и да се е занимавал той в Ликейона, каквото и да е преподавал и съответно, каквито и да са записките за това преподаване, които днес ние четем като негови „произведения”, винаги преди или паралелно с обосноваването на неговите възгледи се прави и критично преосмисляне или категорична полемика със схващанията на предшествениците му. В това отношение За небето” няма съперници. Ако сравним какво е съотношението на целия текст към частите, в които се дават сведения за и се спори с теориите на по-ранните гръцки философи и с космогонията на Платон, ще видим, че това е най-богатият историко-философски текст от Соrpus’a. Поради това е важен не само за познаването на Аристотеловата философия, но и за разбирането на досократическата и Платоновата философия, за античната философия изобщо, която на първо място и най-вече е била космология.      

     Има обаче още няколко важни качества, които обясняват световноисторическия успех и влиянието на За небето. От всички основополагащи твърдения, изброени малко по-напред, Аристотел успява да изгради една цялостна и непротиворечива теория и картина за космоса, която напълно доминира в продължение на почти две хилядолетия. Как той успява да маргинализира далеч по-достоверните – от съвременна гледна точка – космологии на питагорейците и на Платон? Космологията на питагорейците, според която вселената не е нито геоцентрична, нито даже хелиоцентрична, но и космологията на Платон, според която Земята е в центъра на вселената, но се върти с околоосево движение? Защо Аристотеловата представа за космоса е помела не само тях, но и космологичните модели на Хераклид от Понта (съвременник на Ксенократ и Аристотел) и на античния Коперник – Аристарх от Самос[6] (ок. 320-250 г.)? Защо впоследствие Клавдий Птолемей (живял през първата половина на ІІ век сл.Хр.) се обляга върху този метафизично-космологичен фундамент и чрез него създава астрономическия модел, останал непоклатим още едно хилядолетие и половина[7]? Отговорите на тези въпроси не са малко и не са лесни, но най-непосредственият от тях е: защото Аристотеловият космологичен модел е изграден върху всекидневния житейски сетивен опит и защото тъкмо такава е целта, с която е промислена и целеположена неговата философия на природата и неговият логос за космоса: Цел на практическото знание е действието, а на знанието за природата – явлението да се обясни така, че да съответства най-добре на сетивното възприятие.

       Това прави За небето много важен текст и за епистемологията, и за историята на нашето човешко разбиране за света около нас, за нашето всекидневно човешко усещане на света, който ни заобикаля и за трудностите пред възприемането на по-верните, но и по-спекулативни и по-трудно разбираеми обяснения на околното – като това, че Земята се върти с околоосево движение и че тя обикаля около Слънцето, а не то около нея. 

       Не ще и дума, това са необикновено важни текстове и за историята на науката и философията на науката, включително и до днес. Борбата на Коперник (1437-1543 г.), на Галилей (1564-1642 г.) и на Кеплер (1571-1630 г.) срещу геоцентричната и геостатичната космология на Аристотел е изисквала те не просто да я открекат или да се възмутят от нея, а подробно и аргументирано да я опровергаят. Новоевропейската наука успява да създаде нова научна картина на космоса не с голословно заклеймяване, а точно защото изключително внимателно прочита и разбира своя могъщ концептуален противник, доминирал над представите на човечеството от векове. Поради това Галилей е бил по-внимателен читател и се е опитвал да разбере своя опонент далеч по-напрегнато и проникновено от неговите почтителни обяснители, каквито са били ред коментатори-неоплатоници ( като Александър Афродизийски, чийто коментар се е загубил или Симплиций, чийто коментар е запазен напълно), или Тома от Аквино. Най-убедителен пример за продуктивността на критичното промисляне на Аристотеловата космология е Галилеовият Диалог за двете главни системи на света – Птолемеевата и Коперниковата, в който са вградени пространни пасажи повече от За небето и по-малко от За възникването и загиването[8]. Начинът, по който Галилей анализира и вниква в Аристотеловата аргументация и начинът, по който я надмогва, остава поучаващ и до днес, за това как трябва да се спори с една всеобхватна метафизично-космологическа теория – нищо, че признанието за това е дошло по-късно.

        Същевременно това, че новоевропейската наука е имала много големи трудности и неприятности покрай пенсионирането на Аристотеловата космология е довело до пренебрегването и незабелязването на много ценни страници от За небето и За възникването и загиването. Няма нищо по-безперспективно и късогледо от абсолютизираното охулване на Аристотел, пък било то и на схоластизирания Аристотел, заради неговите научни представи или заради космологичната му теория. Философът не бива да бъде демонизиран. Напротив, и до днес неговата философия на природата е незаменима, защото той е мислителят, който създава физиката като втора философия и промисля понятията, с които теоретичната физика и други дисциплини, изучаващи природата, градят своите науки и в наши дни: природа, време, движение, енергия (при това „енергия“ е не само термин или понятие, а дума, която Аристотел е измислил и която преди това изобщо не е съществувала в гръцкия език!), място, празно, делимост-неделимост, маса, обем, плътност, прекъснатост-непрекъснатост. Наистина, тези понятия се промислят и дефинират по-скоро във Физика и в Метафизика, но без тяхното използване в За небето не би се получила картината за структурата и вечността на космоса, която те представят. Освен това За небето дава допълнителни нюанси на понятията скорост, импулс и ускорение или по-скоро и по-точно казано на Аристотеловия архетип на понятията скорост, импулс и ускорение.

     И още. Колкото и да бил е далеч от математиката по дух и колкото и да опровергава своя учител заради фаворизирането на математиката като цяло (особено в Метафизика) и заради неговата теория за стереометричния строеж на четирите стихии в частност, Аристотел показва специфичен талант за най-абстрактни математически теоретизации каквато е теорията за безкрайностите: в За небето при разсъждаването върху и отричането на трансфинитната безкрайност, а в За възникването и загиването при промислянето на инфинитезималната безкрайност.

     И още. На последните страници на За небето са изложени разсъждения, които могат да бъдат четени като теоретичен фундамент на множество бъдещи инженерно-технически начинания. При анализа на тежкото и лекото както в абсолютен смисъл, така и при съотнасянето на едно нещо с други по-тежки или по-леки от него неща, Аристотел пише за възможността както на корабоплаването, така и на въздухоплаването – при това не само на дървени, но и на железни плавателни средства! И това е направен близо век преди прословутото откритие на Архимед, съпроводено с радостното: „Еврика!”

     При изреждането на великите културно-технически и цивилизационни идеи на Аристотел, повлияли върху идеите на човечеството за космоса в продължение на векове и хилядолетия, не бива да пропускаме и геолого-географската му теория. Освен схващането за неподвижността на Земята, в 13 и 14 гл. на книга Бета/ІІ той излага много убедителни разсъждения и за нейната сферичност, и за нейната не особено голяма величина. Според него, като се преплава морето отвъд Херакловите стълбове (Гибралтар) и се държи посока запад, ще се достигне до Индия. Едно от удивителните неща в Платоновия Тимей (25а и сл.) е това, че когато говори за големината на Земята и за мястото на потъналата Атлантида, Критий споменава, че онова, което е оттатък Херакловите стълбове, е много по-голямо и по-истинско море в сравнение с отсамното, сиреч морето в средата на Земята. При това, добавя Критий, сушата от другата страна на това огромно море е цял континент... С други думи, Платон – неизвестно и необяснимо как – е имал много по-достоверна представа не само за движението на Земята около оста ѝ, но и за общата ѝ география. Както и за много други неща, Аристотел не му повярвал и на края на книга Бета ни убеждава, че всъщност Земята наистина е кръгла, но е много по-малка, отколкото Платон – неизвестно и необяснимо как – предполага. Това е една от щастливите заблуди на Аристотел. Смазващият му авторитет, мултиплициран многократно от Страбон[9] и от още по-смазващия натиск на томизма особено в католическите страни, и особено през ХVІ и ХVІІ век разпалва въображението и авантюристичната страст на мореплавателите (и финансиращите ги короновани лица), които едва ли биха били толкова смели (и толкова щедри), че да се впуснат в безумието на преплуването със смехотворни плавателни средства на едно „море”, което се оказало доста по-голямо от това, което пише за него в За небето. Написаното от Платон за общата география на Земята в Тимей се оказва по-достоверно, но написаното от Аристотел в За небето –  по-окуражаващо и стимулиращо.

    И накрая, последно в този ред на изброяване, но не и по важност: За небето не предлага „само” много космология и философия на природата и първоначалата, кинематика и механика, история и критика на по-ранната философия и безконечни спорове с Платон, абстрактна математическа теория за безкрайното и астрономически схеми, геология и обща география. В него има и много, много първа философия – онази философия, която се занимава с причините и началата, с неподвижното и самостоятелно съществуващото, със съществуващото доколкото то е съществуващо и се мисли като съществуващо, и доколкото езикът може да го изкаже и като мислено, и като мислимо, и като наистина съществуващо. Теорията за възникването и загиването, за пораждането и гибелта на нещата и на стихиите е промислена изцяло с понятията на теологиката и първата философия – началата, причините, възможността, действителността-осъществяване и ентелехията като достигане до битийния предел, целево предопределен като битиен финал в себеосъществяването на всяко нещо. Много интересни и не съвсем известни са и разсъжденията в края на книга Алфа/І на За небето, където във връзка с обосноваването на единствеността и вечността на този свят, Аристотел се впуска в едно високо абстрактно теоретизиране за пораждането и гибелта, за възникването и загиването изобщо, за породимото и погубимото, за възможността и действителността-осъществяване. Както може да се предположи, това теоретизиране чрез модалните категории се разгръща, за да се покаже: първо, че Платон не е прав, когато поставя в речта на Тимей в едноименния диалог разказ за създаването на космоса, а след това утвърждава вечността и непогубимостта му –  това според Аристотел е логически несъчетаемо; и второ, че освен вечният и единствено съществуващ в момента свят, никога няма да съществува възможност да се породи някакъв друг свят в бъдеще време.  

 

 

 

         Текстът на За небето като част от Аристотеловия корпус

Какво пише по-нататък в предисловието ще прочетат онези, които го прочетат, когато томчето бъде публикувано

 

---

[1]  306а 16-18.

[2] Aristotelis Opera omnia, edidit Academia Regia Borusica. Vol. I-II Aristotelis opera Graece ed. I. Bekker, Berlin 1831.

[3]  Тимей, 40а. Цитира се преводът на Георги Михайлов в изданието Платон. Диалози, том ІV, С., 1990, НИ. 

[4] Гръцкият текст се цитира по изданието на Пол Моро в Thesaurus Linguae Graeca Aristote. Du ciel. Texte établi et traduit par Paul Moraux. Introduction Paul Moraux. Paris, Les belles lettres, 1965: Εἴπωμεν δὲ πρῶτον τί λέγομεν εἶναι τὸν οὐρανὸν καὶ ποσαχῶς, ἵνα μᾶλλον ἡμῖν δῆλον γένηται τὸ ζητούμενον.

   ῞Ενα μὲν οὖν τρόπον οὐρανὸν λέγομεν τὴν οὐσίαν τὴν τῆς ἐσχάτης τοῦ παντὸς περιφορᾶς, ἢ σῶμα φυσικὸν τὸ ἐν τῇ ἐσχάτῃ περιφορᾷ τοῦ παντός· εἰώθαμεν γὰρ τὸ ἔσχατον καὶ τὸ ἄνω μάλιστα καλεῖν οὐρανόν, ἐν ᾧ καὶ τὸ θεῖον πᾶν ἱδρῦσθαί φαμεν.

     ῎Αλλον δ' αὖ τρόπον τὸ συνεχὲς σῶμα τῇ ἐσχάτῃ περιφορᾷ τοῦ παντός, ἐν ᾧ σελήνη καὶ ἥλιος καὶ ἔνια τῶν ἄστρων· καὶ γὰρ ταῦτα ἐν τῷ οὐρανῷ εἶναί φαμεν.

      ῎Ετι δ' ἄλλως λέγομεν οὐρανὸν τὸ περιεχόμενον σῶμα ὑπὸ τῆς ἐσχάτης περιφορᾶς· τὸ γὰρ ὅλον καὶ τὸ πᾶν εἰώθαμεν λέγειν οὐρανόν.

      Τριχῶς δὴ λεγομένου τοῦ οὐρανοῦ, τὸ ὅλον τὸ ὑπὸ τῆς ἐσχάτης περιεχόμενον περιφορᾶς ἐξ ἅπαντος ἀνάγκη συνεστάναι τοῦ φυσικοῦ καὶ τοῦ αἰσθητοῦ σώματος διὰ τὸ μήτ'

εἶναι μηδὲν ἔξω σῶμα τοῦ οὐρανοῦ μήτ' ἐνδέχεσθαι γενέσθαι. 278b 10-25.

[5] De generatione animalium, 736b 36 – 737a 1, 762a 19-22.

[6] За Хераклид от Понта и Аристарх от Самос вж. Heath, Thomas. Aristarchus of Samos. The Ancient Copernicus. A History of Greek Astronomy to Aristarchus Together with Aristarchus’s Treatise on the Sizes and Distances of the Sun and Moon. New York, Dover Publications, 1981.  (Oxford, 1913). За ранната гръцка астрономия вж. Dick, D. R. Early Greek Astronomy to Aristotle, Ithaca, New York, 1970. Хераклидовият космологичен модел е построен върху няколко фундаментални твърдения: Земята се върти около оста си; Афродита и Хермес (сиреч Венера и Меркурий) обикалят около Слънцето, а то – около Земята. Поради това го наричат античния Тихо Брахе.

[7] Птолемей, Клавдий. Альмагест. М., Наука, Физматлит, 1998, пер. И. Н.Веселовский. Вж. особено книги І, ІІ, ІV, VІ, VІІ.

[8] Галилей, Галилео. Избрани произведения. Том І: Звездно съобщение. Диалог за двете главни системи на света – Птолемеевата и Коперниковата. С., НИ, 1984 г. Том ІІ: Беседи и математически доказателства относно две нови науки. С., НИ, 1985 г. превод Симеон Тодоров, редакция Марин Калинков.

[9] Страбон. География. Превод Валери Русинов. Институт по тракология "Проф. Александър Фол", 2007 г. Вж. https://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/13/sgk1c2/ 

 

 

единствена рецензия (досега) за Метафизиките

Честит Ден на будителите! 

 С голяма благодарност споделям рецензията на колегата Ясен Андреев, публикувана в сп. Философия, книжка 3, 2023, година XXXII, (ISSN 0861–6302), стр. 325-329.

https://azbuki.bg/uncategorized/aristotelovata-metafizika-v-balgarski-prevod/

Тя представя няколкото частични и цялостни издания на превода досега от 2000 до 2023 г.

За улеснение на читателите в рецензията вмъквам и няколко снимки, на които се вижда кое от тях как изглежда.

Благодаря на Ясен за смелостта и колегиалността!

Всички знаят за  несъществуването на тези книги, на всички тях – и на изданието от 2000 г., и на частичните от 2017 и 2019 г., и на цялостното от 2020 г. – всички те не съществуват като книжни

тела в   т р и и з м е р н о т о    пространство.

Това също е част от историята на нашия 135-годишен университет: от началото на новия век и хилядолетие се утвърди традицията не в един, а в три факултета – ФФ, ФКНФ и ФСлФ

овластени ръководители на катедри, декани, заместник-декани, членове на научно жури и прочие недосегаеми академични апаратчици да могат безнаказано

да лъжат и да клеветят, 

да фалшифицират протоколи от катедрени и факултетни съвети, 

да фалшифицират информация за дисертации, защитени преди има-няма 17 години, 

да завеждат унизителни дела по Наказателния кодекс срещу неудобни конкуренти.

Те могат и да   л ъ ж е с в и д е т е л с т в а т   безнаказано в Софийския районен съд.

Те могат да изпращат призовкари всяка седмица в продължение на една година, които да тормозят децата ни с носене на призовки за предстоящи съдебни заседания и уведомления за липсващи страници от документацията по едно наказателно дело. 

А впрочем, всеки един български гражданин, ако е пълнолетен и има лична карта, може да получи цялата документация по  в с я к о   едно гражданско или наказателно д е л о,

 просто да я чете в коридорите на съда, но може и да я копира от първата до последната страница, да я изнесе от Софийския районен съд и да си я чете на воля.

Може и да я цитира колкото, когато и където желае. 

Може би мнозина не ми вярват и предполагат, че си измислям, но аз нямам писателски талант и чак толкова развинтено въображение.

Всеки, който желае да се увери в истинността на написаното, трябва просто да вземе личната си карта, да отдели няколко часа време, да отиде в сградата на Софийския районен съд и да получи срещу подпис документацията за дело, заведено през есента на 2012 г. в 112 наказателна колегия на СРС от съдията Петко Петков, (който скоро след това стана заместник-министър на правосъдието).

Дело № 15017. Обвинението е по чл.148, ал. 2 и чл. 147, ал. 1 от Наказателния кодекс.

Документацията за прекъснатия без мотиви, рецензии и становища професорски конкурс по старогръцка литература през есента на 2019 г. е доста по-малка, един-единствен протокол от няколко страници, но sapienti sat.

Има обаче и един инвентарен опис от пет страници на книги и преводи,

които хем не съществуват, хем не са били предадени и като книжни тела,

и

на 8 (словом: о с е м) компактдиска,

хем са били необходими ш е с т страници,

за да бъдат описани.

В този инвентарен опис второто изречение опровергава първото, втората, третата, четвъртата и петата страница опровергават първата. Sapienti sat.

Понеже написаното дотук зазвуча много тъжно, обещавам все някога да ви развеселя и с дословни цитати от онова, което е документирано в Наказателното дело срещу мен, заведено като наказание за това, че защитавах изданието на М от 2000 г. и превода ми на За небето.

В парализирана от страх "колегиална" среда е голяма доблест, чест и достойнство да защитиш онеправданите. 

Мнозина са дресираните като безсловесни твари да мълчат и звук да не издават.

Книги и преводи на преподавател(к)и, които не се поддадохме на поведенческо, мисловно, светогледно, словесно и най-вече на атеистично дресиране, бяха обявени за несъществуващи. 

За това cърдечно благодаря на Ясен Андреев – единственият човек досега, който се осмели да напише и публикува обзор за изданията на М от 2000-ната до 2023 година.

Благодаря и на редакционната колегия на сп. Философия за това, че е публикувала рецензията.

АРИСТОТЕЛОВАТА МЕТАФИЗИКА В БЪЛГАРСКИ ПРЕВОД [1]

 

                                                                                    Гл. ас. др. Ясен Андреев

                                                                                    Институт по философия и социология –                                                                                  Българска академия на науките

 

1062 а 15 Защото тези, които възнамеряват да общуват чрез разума, трябва в нещо да се разбират: ако това не става, как ще имат разумно общуване помежду си? Следователно всяка от думите, които използват, трябва да бъде позната и да означава нещо определено: сиреч не много неща, а само едно. Ако пък използваното име означава много неща, трябва да се изясни към кое от множеството значения то се отнася в дадения случай.

 

Отделни части на Аристотеловата Метафизика започват да бъдат спорадично превеждани на български език от втората половина на 70-те години на миналия век. Първият пълен превод на целия текст на Метафизиката ще трябва да почака обаче чак до 2000-та година. Тогава той е издаден от издателство „СОНМ“. Става дума за колективен труд на двама преводачи - Николай Гочев и Иван Христов - като работата между тях е разпределена както следва: средните книги IV-IX са преведени от Иван Христов, а книги I-III и X-XIV - от Николай Гочев. Редактор на книги I-III и X-XIV е Димка Гичева-Гочева.

изданието от 2000 година, "СОНМ"

            Преводът е снабден с така необходимия научен и справочен апарат. Той е предговорен от встъпителните студии на Димка Гичева-Гочева „Какво е „Метафизиката“ на Аристотел?“ (стр. v-xxxvi) и на двамата преводачи „Предговор към превода на книги I-III и X-XIV“, Н. Гочев (стр. xxxvii-xl) и „Метафизиката в Аристотеловата „Метафизика““, И. Христов (стр. xli-lxxx). Студията на Димка Гичева-Гочева е организирана както следва: Основните питания за „МЕТАФИЗИКАТА“, Основните питания на „МЕТАФИЗИКАТА“, Най-важното търсене в „МЕТАФИЗИКАТА“, Какво е подлежащото и защо и то е същност?, Мястото на този превод на „Метафизика“ и неговата стратегия в езиковата среда на преводите на философски съчинения на български език, а тази на И. Христов както следва: I. Произход на названието „Метафизика“, II. Първата философия в структурата на „Метафизика“, III. Критика на платонизма и апориите пред първата философия, IV. Понятието за „първа философия“, 1. Първата философия като „наука за началата и причините“, 2. Първата философия като „наука за битието като битие“, 3. Първата философия като „наука за субстанцията“, 4. Първата философия като „теологика“, V. Как да съхраним метафизиката в превода на „Метафизика“?. Към превода има изготвен предметен показалец (стр. 386-432), индекс на имената и наименованията (стр. 384-385), тематична библиография (стр. 433-450) и множество разяснителни коментари на преводачите дадени в бележки след текста на превода (стр. 305-381). Рецензия на изданието на Метафизиката от 2000-та година от проф. Богдан Богданов може да бъде намерена в Култура - Брой 45 (2421), 17 ноември 2000.

            При всички неоспорими достойнства на колективния превод от 2000-та година, на лице е известно напрежение между преводаческо-понятийните стратегии на двамата преводачи. Преводът на Α, α, Β, Ι, Κ, Λ, Μ, Ν въвежда терминология, съществено отличаваща се от тази на превода на „средните“ (IV-IX) книги. Докато Иван Христов основава своя превод на основни понятия на Аристотеловата философия на чуждици от латински като субстанция (οὐσία), субстрат (ὑποκείμενον), акциденция, атрибут, то Гочев базира своя превод на основните Аристотелови понятия единствено на думи с български корени като съществуващо (τὸ ὄν), подлежащо (ὑποκείμενον), същина (τὸ τί ἦν εἶναι), същност (οὐσία), съпътстващо (συμβεβηκός).

двете частични издания от 2017 и 2019 г., изд. "Дива 2007"

Седемнадесет години по-късно се появява ново издание на осемте, преведени от Николай Гочев книги - Α, α, Β, Ι, Κ, Λ, Μ, Ν. Многократно редактираните осем от четиринадесетте книги този път са издадени от издателство „ДИВА 2007“. Научен редактор и на това второ издание е Димка Гичева-Гочева, която участва и с две встъпителни студии - написаната през 2000 г. „Какво е „Метафизиката“ на Аристотел?“ (стр. 3-30) и нов „Предговор към второто издание на книги от Метафизика на Аристотел на български език“ (стр. 31-50), посветен на 2400-годишния юбилей на Философа, както и на развитието на Аристотелознанието у нас. В справочния апарат на изданието от 2017 г. преводачът Николай Гочев отново е включил индекс на имената (стр. 263-264) и още по-подробен индекс на почти 250 философски понятия (стр. 265-296). Това прави книгата своеобразен речник на Аристотеловата теологика. Изданието е допълнено и от четири тематични библиографии: на преводите на Аристотел на български до края на 2016 г. (стр. 297-299); на работите върху Аристотел в нашата академична среда (стр. 299-309); както и две кратки библиографии на издания (стр. 309-311) и интерпретации на чужди езици по проблеми на първата и втората философия (стр. 311-316).

            През 2019 г., отново при издателство „ДИВА 2007“, Николай Гочев издава своя собствен превод на „средните“ (IV-IX) книги на Метафизиката. Така е постигната и внушителната цел целият текст на Метафизиката да бъде преведен от само един преводач. Следва да се отбележи, че тук се въвежда терминология, съществено отличаваща се от тази на съществуващия превод на същите книги от 2000 г. Гочев следва вече установената при предаването на книги I-III и X-XIV преводаческа стратегия. Неговото убеждение е, че чрез тази именно терминология би трябвало да се превеждат и коментират главните философски съчинения на Аристотел, тъй като тя ще съдейства за укрепването на философски език, основан върху думи с български корени и понеже философското образование и мислене на български език е мъчно (или дори невъзможно) да бъде основано върху чуждици. В изданието на централните шест книги от Четвърта до Девета, публикувано през 2019 г., вече може да се намерят конспективните изложения на преводача на съдържанието на главите и книгите, т. нар. иманентна преводаческа херменевтика (стр. 205-238). В това издание има нова встъпителна студия от преводача (стр. 5-33), обширни коментарни бележки под линия – негови и на редактора д-р Иван Петров – индекс на думите (стр. 239-322), индекс на съкращенията (стр.  323-325), тематични библиографии (стр. 326-344) и послеслов от Димка Гичева-Гочева (стр. 345-347).

това цялостно издание в превод на Николай Гочев, в което 14-те книги са подредени в обичайния ред, се появи на празника на Светия Дух, който през 2020 г. беше на 8 юни

            През 2020 г. излезе изданието на Аристотеловата Метафизика на Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. Тук вече само в едно книжно тяло, в превода на само един преводач, са събрани и подредени 14-те книги в реда, отреден им векове след смъртта на Аристотел от Андроник Родоски. Встъпителната студия (стр. 7-35) отново е от преводача, също негов е и солидният коментар на книги от IV-IX, даден в бележки под линия. Има и впечатляващ индекс на понятията от 100 страници (стр. 361-460), под редакцията на Димка Гичева-Гочева и Иван Петров, послеслов от нея (стр. 487-489), както и индекс на съкращенията (стр. 460-462) и обширна библиография (стр. 463-486, организирана в следните рубрики: Издания, Коментари, Преводи, За Аристотел и метафизиката, Библиографии), съставена от Николай Гочев, Димка Гичева-Гочева и Иван Петров. Книги I-III и X-XIV са редактирани и коментирани от Димка Гичева-Гочева. Изданието е оформено в един том, чудесно изработен от Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

и това издание се появи на знакова дата – 6 април 2023 г., ден, в който почитаме паметта на свети Методий

Както посочва в обзорната си рецензия д-р Ясен Андреев, то "е по-обемно от предишното със 120 страници, защото, освен споменатия вече солиден научен апарат, то съдържа и 110 страници преводачески резюмета с гръцки текст на най-сложните места (стр. 467-580). А също така и индекс на имената (стр. 460-463).

            През 2023 г., отново в Университетското издателство, излиза най-новото издание на Аристотеловата Метафизика в цялостен превод на Николай Гочев. То отново съдържа встъпителна студия на преводача, организирана както следва: „Метафизиката“ като книга, Коментарите на „Метафизиката“, Ерудитските изследвания XIX–XXI в., Съществуващото – τὸ ὄν, Животът на Аристотел, Аристотелознанието на български език, Българските преводи и коментари на „Метафизика“, За този превод, Благодарности (стр. 7-36), превод (стр. 37-360), снабден с множество разяснителни коментари под линия, индекс на понятията в забележителния обем от 100 страници (стр. 360-460), индекс на съкращенията (стр. 463-467), библиография (организирана в следните рубрики: Издания, Коментари, Преводи, За Аристотел и Метафизиката, Библиографии) и кратък послеслов на редактора Димка Гичева-Гочева (стр. 605-607). Последното издание е по-обемно от предишното със 120 страници, защото, освен споменатия вече солиден научен апарат, то съдържа и 110 страници преводачески резюмета с гръцки текст на най-сложните места (стр. 467-580). За разлика от предишното, тук вече е добавен и индекс на имената (стр. 460-463). Отново редактори са Иван Петров и Димка Гичева-Гочева.

            Преводът на Николай Гочев във всички изброени издания е направен по редактираното от Хю Треденик издание на гръцкия текст на Имануел Бекер (Берлин, 1831; Оксфорд, 1837). Следва да се отбележи, че разясненията и коментарите на отделните книги (особено обширни върху книги VII-IX) взимат предвид всички по-влиятелни коментари и преводи от последните 200 години. Такива са например преводите и коментарите на Швеглер, Бониц, Рос, Кубицки, Трико, Фреде-Патциг и Реале, но и много други. Такъв обстоен коментар, привеждащ примери и аргументи от двадесет и два превода на осем различни езици се прави за пръв път на български. Преводът на Гочев е първият пълен български превод на Метафизиката, дело на един преводач. В цялата история на преводаческото дело има само девет случая, в които Метафизиката на Аристотел е била превеждана за пръв път от един човек на даден език. Така Гочев се оказва десетият в света, превел цялата Метафизика за пръв път на даден език самостоятелно. Преди него това са направили само Мьорбеке (латински, XIII в.), Тейлър (английски, 1801), Хенгщенберг (немски, 1824), Аскарате (испански, 1875), Бартелеми Сент-Илер (френски, 1879), Карлини (италиански, 1928), Кубицки (руски, 1934), Бездечи (румънски, 1965), Лесняк (полски, 1983). Преводът на български език на Аристотеловата Метафизика е интелектуално достижение от ранга на образцовите за нашата хуманитарна култура преводи на Критика на чистия разум на Имануел Кант (преводач Цеко Торбов, 1967) и на Битие и време на Мартин Хайдегер (преводач Димитър Зашев, 2005).

 

ЛИТЕРАТУРА

            АРИСТОТЕЛ. 2000. Метафизика. (Превод от старогръцки: Николай Гочев - книги I-III, X-XIV и Иван Христов - книги IV-IX. Редакция: Димка Гичева-Гочева - книги I-III, X-XIV.) София: „СОНМ“, ISBN: 954-8478-24-2. 

            АРИСТОТЕЛ. 2017. Метафизика I-III и X-XIV. (Превод от старогръцки: Николай Гочев. Редакция: Димка Гичева-Гочева) София: „Дива 2007“, ISBN: 978-619-90314-8-3

            АРИСТОТЕЛ. 2019. Метафизика IV-IX. (Превод от старогръцки: Николай Гочев. Редакция: Иван Петров) София: „Дива 2007“, ISBN: 978-619-91056-4-1

            АРИСТОТЕЛ. 2020. Метафизика. (Превод от старогръцки: Николай Гочев. Редакция: Димка Гичева-Гочева и Иван Петров) София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, ISBN: 978-954-07-5239-6

            АРИСТОТЕЛ. 2023. Метафизика. (Превод от старогръцки: Николай Гочев. Редакция: Димка Гичева-Гочева, Иван Петров) София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, ISBN: 978-954-07-5676-9

           

REFERENCES

            ARISTOTEL. 2000. Metafizika. (Prevod ot starogratski: Nikolay Gochev - knigi I-III, X-XIV i Ivan Hristov - knigi IV-IX. Redaktsia: Dimka Gicheva-Gocheva - knigi I-III, X-XIV.) Sofia: „SONM“, ISBN: 954-8478-24-2. 

            ARISTOTEL. 2017. Metafizika I-III i X-XIV. (Prevod ot starogratski: Nikolay Gochev. Redaktsia: Dimka Gicheva-Gocheva) Sofia: „Diva 2007“, ISBN: 978-619-90314-8-3

            ARISTOTEL. 2019. Metafizika IV-IX. (Prevod ot starogratski: Nikolay Gochev. Redaktsia: Ivan Petrov) Sofia: „Diva 2007“, ISBN: 978-619-91056-4-1

            ARISTOTEL. 2020. Metafizika. (Prevod ot starogratski: Nikolay Gochev. Redaktsia: Dimka Gicheva-Gocheva i Ivan Petrov) Sofia: Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“, ISBN: 978-954-07-5239-6

            ARISTOTEL. 2023. Metafizika. (Prevod ot starogratski: Nikolay Gochev. Redaktsia: Dimka Gicheva-Gocheva, Ivan Petrov) Sofia: Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“, ISBN: 978-954-07-5676-9

           

Aristotle's Metaphysics in Bulgarian Translation

Jassen Andreev, Assist. Prof., PhD

ORCID iD: 0009-0009-6020-5888

Institute of Philosophy and Sociology

Bulgarian Academy of Sciences

4, Serdika St.

1000 Sofia, Bulgaria

E-mail: jassen.andreev@ips.bas.bg

---

[1] Публикувано в: Философия,  книжка 3, 2023, година XXXII, (ISSN 0861–6302), стр. 325-329.