Monday, December 28, 2009

писма до Платон от Дионисий и Дион

... И това стана по времето, когато имаше крайна опасност цяла гръцка Сицилия да бъде разбита от картагенците и да се варваризира. Тогава вашите бащи избраха младия и енергичен Дионисий да управлява военните дела, за които той беше твърде подходящ, и възложиха на по-възрастния Хипарин да му бъде съветник; и заради спасението на Сицилия ги провъзгласиха, както казват, за стратези с извънредни пълномощия.

Платон, Осмо писмо, 353 а-b



Първо писмо от Дионисий

или

или как тиранинът на Сиракуза Дионисий се извини на Платон за това, че го е изгонил от града и е заповядал да го продадат като роб


Но понеже ти нямаш намерение да си заповядваш сам на себе си, за да си наистина свободен, а на мен възнамеряваш да заповядваш и вече ми заповядваш, аз ще ти се подчиня. Какво да правя?

Платон, Менон, 85 d




Дионисий поздравява Платон

Съобщиха ми, че си на Егина и скоро ще се върнеш в Атина. Разбирам, че имаш причини да си огорчен, но трябва да знаеш, че случилото се беше тежко и за мен самия. Аз те ценя отдавна, и през времето, което бяхме заедно, те обикнах като собствен брат. Затова съжалявам, че се разгневих и мисля, че може би не съм постъпил добре. Не бих желал да останеш с лош спомен от срещите ни и да изпитваш омраза към мен. Би било по-добре да размислиш и да се съгласиш, че управлението на една държава е трудно нещо. Аз всеки ден трябва да вземам решения по въпроси, които наистина са важни и не търпят отлагане. Има твърде много хора, чието имущество и живот зависят от мен. Трябва да поддържам умерени отношения със съседните държави, да се съобразявам с онези, които не ми желаят доброто и са готови да се възползват от всяка слабост и, най-сетне, да намирам начин да убедя народа, че живее достатъчно добре. А народът никога не знае, дали живее добре или зле, но вярва на всичко, което му кажат, и винаги е готов да те смаже. Ти сам видя, че правя всичко, което зависи от мен, за да може държавата да се заздрави и тези хора да заживеят добре и спокойно. И затова получавам интриги, недоверие и неуважение. И най-накрая трябваше да чуя и от теб всичко това, което реши да ми кажеш. Какво трябваше да правя тогава? И това не се случи само веднъж. Ти беше в дома ми достатъчно дълго и присъстваше на всички вечери, а и на деловите ми срещи. Аз ти оказах доверие и те приех, както не съм приемал никой друг човек. И трябва да знаеш, че ничие друго присъствие не ме е правило така спокоен и уверен в себе си, както твоето. Но разбери, че нещата, които правя, ме изморяват и имам нужда от отдих поне от време на време. И тогава имам нужда от спокоен разговор, а не от укори. Ти смяташ, че можеш да говориш с мен, като че ли аз съм Горгий или Евклид и да ме принуждаваш да ти отговарям с часове и да ми кажеш всичко, което би казал на някой от твоите приятели. Но аз не съм нито Горгий, нито Евклид. Аз съм отговорен за благосъстоянието на тази държава и на всички хора, които живеят в нея, а и на много, които живеят на други места. И всички те имат полза да управлявам и да изпълнявам задълженията, които съм поел. Ти знаеш, че можеш винаги да си отидеш и да се занимаваш с философия, а аз оставам тук и няма как да замина и да заживея на друго място. Така че искам да разбереш, че не можех да постъпя иначе. Ако желаеш, пиши ми и ми съобщи от какво имаш нужда. Мога да изпратя кораб с петдесет гребци и най-добрия екипаж, които ще те отведат до Атина в пълна безопасност. Не е било необходимо друг да плаща откупа. Ако дължиш някому пари, пиши ми каква е сумата и недей да мислиш повече за това. И ми кажи какви са плановете ти занапред и дали ще имаш нужда от помощ. Искам да бъдеш сигурен, че съм готов да те подкрепя винаги и да ти помогна да се справиш с всяко затруднение. Ако не си готов да се върнеш в Атина или да заминеш за друг град, ще те приема незабавно в дома си или, ако предпочиташ, ще те настаня на друго място в Сиракуза, където ще се чувстваш добре и ще можеш да се занимаваш с твоите неща. Аз няма да те безпокоя, но ти ще можеш да ме посещаваш винаги, когато пожелаеш. Колкото до разходите, предлагам ти сам да определиш годишния доход, който смяташ, че ще ти бъде достатъчен. Това е всичко. Много бих желал да се видим отново.

Бъди здрав.




***

Първо писмо от Дион

или

как приятелят на Платон Дион изпадна в немилост и се почувства самотен


Та защо казвам, че тогавашното ми пристигане в Сицилия е станало начало на всичко? След като се сближих с тогава младия Дион, се изложих на риска, като му съобщавах с думи нещата, които по мое мнение са най-добри за хората и го съветвах да ги прави, да не забелязвам, че скрито от самия себе си подготвях бъдещото събаряне на тиранията. Защото Дион, който беше много схватлив и за останалите неща, и за изречените от мен слова, се вслуша така проницателно и усърдно, както никой младеж, когото някога съм срещал, и, обикнал добродетелта повече от насладата, пожела през остатъка от живота си да живее различно от мнозинството италийци и сицилийци. И така, той заживя по начин, ненавистен за хората, които живееха според тираническите обичаи...

Платон, 327 a-b






Дион поздравява Платон

Писах ти вече два пъти, а още нямам известие от теб. Много се безпокоя. Разбрах, че си бил откупен още същия ден, и че Аникерид се е погрижил да те настани на някое поносимо място. Защо не пишеш? Много те моля да ми отговориш колкото е възможно по-бързо.

Тук нещата отиват все по на зле. Знам, че не обичаш да слушаш за неприятностите ми в града, но просто имам нужда да ги споделя с някого – а ти си ми най-близкият човек и няма към кого да се обърна, освен към теб.

Още преди заминаването ти имах лоши предчувствия. Една нощ сънувах, че двамата с теб пътуваме на някакъв кораб – като че ли за Тарент. И аз през цялото време ти говорех, че Дионисий изглежда разколебан и е готов да откаже да се вижда с тебе, а ти все ми казваше, че няма за какво да се тревожа, и че сега най-важното е да се видиш с Архит и да останеш там поне един месец. А аз те молех да не отиваме в Тарент и ти казвах, че сега не е моментът да заминаваш, след като и без друго аз съм в делегацията за Химера и ни остават само няколко дена да бъдем заедно. И изведнъж корабът започна да се накланя напред и ние паднахме и се затъркаляхме към носа му, и тогава стана ясно, че морето се е превърнало във водопад, и ние летим към дъното му. И корабът се обърна и разби, а ние излетяхме от него и ти падна в някакъв водовъртеж, а аз се хвърлих след тебе и се опитах да те хвана и да те изтегля обратно, но усетих, че сме дълбоко и вече не можем да изплуваме, и тогава се събудих. А беше още среднощ, а от Ортигия се чуваше ужасен шум: и аз си мислех дали да не отида дотам и да им кажа да престанат, но после се отказах. И без това всички вече ме гледаха накриво и избягваха да говорят с мен. А когато Дионисий ми каза, че трябва да замина за Химера, ми се стори, че ме гледа с насмешка – сигурно са му внушили, че е по-добре да се отърве от мен.

После не ти казах нищо за съня, защото знам, че лошите сънища е по-добре да не се разказват – поне докато мине един ден. А след като се върнах от Химера, и видях, че си още тук, ми олекна – мислех, че ме изпращат там, само за да не мога да кажа нищо пред Дионисий, ако предприемат нещо срещу теб. Но още на другия ден ти ми каза, че си говорил с Полид, и че трябва да заминеш бързо – и ми се стори, че не казваш всичко. Но тъй или иначе нямаше какво да се направи, а може би и така беше по-добре за теб, а и за мен. Защото усещах, че вече нямам сили да се боря срещу всяка подлост от тяхна страна, и че накрая ще се разболея. На всичко това трябваше да се сложи край: и ако можех да се махна аз, щях да го направя. Но може би е добре, че стана така: защото за теб е нужно да се прибереш в Атина и да се заемеш на спокойствие с философия. Защото ти си роден за това, и онези сред гърците, които могат да се сравняват с теб, не са повече от пръстите на едната ръка.

След като ти замина, аз вдигнах температура и не излязох от къщи няколко дни. Почти никой не ме търсеше и от това ми стана още по-мъчно. Докато ти беше в града, тук непрекъснато имаше по няколко души. Това означава само едно – че са идвали заради теб, и сега на никой не му хрумва да мине оттук и да поговори с мен или поне да ме попита, дали имам нужда от нещо. Сигурно съм много скучен събеседник. Едва вчера имах гости – появи се Аристагор с десет роби, багаж и храна за половин година и каза, че ще отседне при мен, защото му било неудобно да се обади на Тразибул, а у роднините му било тясно. Най-напред се зарадвах, но ми направи впечатление, че втори път подред той не ме предупреждава предварително, че смята да остане – явно подозира, че може и да откажа, или поне да не го поканя, а не иска да досажда на други. Като че ли съм задължен да го приемам винаги, когато дойде в Сиракуза. Освен това забелязвам, че с времето става все по-стиснат – вече втора година ходи с едни и същи сандали, а ремъците им са шити навсякъде и вече прозират – толкова са изтъркани. След вечеря ме държа буден почти до съмване и флейтистката заспа, а на мен ми прилоша от пиене, докато той самият не пие – в главата му има само маслинови насаждения, складове, амфори и данъци.

Днес се чувствам малко по-добре, но не мисля да ходя до Ортигия. Дионисий не е дал знак, че иска да ме види: все едно, че не съществувам. Явно някой му казва, какво да прави. Това ще е само Карпократ – Дионисий винаги е имал слабост към него, но сега вече са неразделни. Интересно е, че само допреди година Карпократ беше много внимателен с мен, и дори когато картагенците ме поканиха за втори път, а на него не му обърнаха внимание, дори и тогава не забелязах промяна в поведението му спрямо мен. Сега обаче не може да ме гледа. Когато отида при тях, той винаги разговаря с някой друг, а ако се срещнем на агората, се прави, че изобщо не ме вижда. Ако можеше да ме изхвърли още днес от Сиракуза, щеше да го направи. Сестра ми казва, че с нея бил много любезен: явно цялата му омраза е насочена към мен.

Постепенно настроиха срещу мен и Стратон, с когото винаги сме били в добри отношения. Може и да си внушавам нещо, но е факт, че когато се срещнем, той ме поздравява с половин уста и ако не го спра аз, ще отмине. И докато говорим, се оглежда – явно не му се иска да го видят с мен. Не знам какво толкова се страхуват. Дионисий все още не е забранил да отивам в Ортигия. А може би точно това ги притеснява. Те се опитват да му влияят по всякакъв начин: сигурно му казват, че съм те довел тук само за да засиля влиянието си в града – най-напред, под предлог, че искам да помогна на държавата, да докарам и други атиняни и да го убедя да се съветва само с тях, и така да ги отстраня, а накрая да се освободя и от него и да взема цялата власт и дори да подчиня града на Атина. С такива сплетни наистина ще го накарат да престане да се среща с мен и дори да ги остави да ме изгонят.

Непрекъснато мисля, дали не е по-добре сам да си замина и да ги оставя да се разпореждат из града на воля. Само не знам кой ще ме приеме. Не искам да ида при Архит, защото не го чувствам достатъчно близък, а ще му навлека и неприятности. По-скоро бих опитал да поговоря с Горгий. Той винаги ме е харесвал: още преди години си спомням как ме гледаше някак особено, когато декламирах Каталога на корабите. Тогава той беше дошъл за месец, и то само за да чуе няколко момчета, които искаха да учат при него. Накара ги да декламират Омир, да произнесат по една реч от Коракс, а също и да импровизират – и каза, че само аз и Хермоген имаме талант за красноречие. Но обясни, че не може да се заеме с нас поради възрастта си. Бих могъл да се видя с него просто за съвет. Ще му кажа, че се задушавам в този град и искам да се махна. Готов съм да стана актьор или учител: ако пък прецени, че имам способности, нека ми помогне да направя школа по реторика – ако ме препоръча, бих могъл да отида навсякъде и винаги ще имам ученици. Макар че, като си помисля, трудно бих издържал да се занимавам дълго с обучение. Тези неща са ми опротивели – не че съм работил като ретор, но просто изпитвам нежелание да практикувам красноречие срещу заплащане. Ако думите могат да се използват за всякакви цели, какъв е смисълът да преподавам говорене? Ето, видяхме какво се случи в Сиракуза – 60 години свобода, управление на Народното събрание – и накрая Дионисий взе властта без дори някой да му се противопостави. Все още не съм загубил надежда, че мога да го променя, или поне да го накарам да се вслуша в думите на мъдрите хора. Ако се съгласи да направи дори половината от нещата, за които ти говориш, животът ни тук би станал съвсем различен. Но той се е размекнал от пирове, ласкателства и интриги. Забелязвам, че дори когато успея да заговоря в негово присъствие, той започва да се дразни: гледа встрани или пък нарежда нещо на някой роб и никога не отговаря на въпросите ми направо: а най-често изобщо не отговаря и се обръща към някой друг. Освен това, когато взимам думата, всички започват да се подсмихват и да гледат многозначително нагоре или направо да си говорят помежду си. Веднъж отидох дори в Съвета и всички се стъписаха. Не могат да ме изгонят, защото знаят, че съм близък с Дионисий, макар и сигурно вече да се разчува, че отношенията ни са напрегнати: а от друга страна, там не е прието да влиза всеки, и то без покана – а и при това съм твърде млад. Аз седнах по-отстрани и просто слушах, но усещах, че всички гледат мен: и не можах да събера смелост да стана и да говоря. Ако бях говорил и бях казал, каквото мисля, щеше да настане невиждан смут, макар че Дионисий по-скоро щеше да си замълчи – той обича да дразни Съвета. Всички щяха да ме намразят още повече и животът ми щеше да стане съвсем нетърпим – затова реших този път да си мълча.
От друга страна забелязвам, че някои граждани, дори от по-влиятелните, които не са близки с Дионисий, започнаха да ме гледат с интерес, и дори с нещо като симпатия. Преди няколко дни пред храма на Посейдон ме спря Хермодор – а той е в Съвета – заговори ме сърдечно и каза, че е изслушал отчета за мисията ни в Химера и е разбрал, че съм говорил отлично и картагенците са ме харесали: заинтересува се, дали посещавам някой ретор и добави, че ще се радва да се видим и да си поговорим по-надълго. Не спомена и дума за теб, но съм сигурен, че е наясно какво се е случило. Явно има хора, които разбират, че в града нещата не са наред и че е време да се действа по-активно: но всеки е крайно предпазлив и не казва нищо открито – и дори между близки приятели тези разговори се избягват.

Освен това разбирам, че книгите вече не ме интересуват. Като си спомня, че само допреди две-три години бях способен да слушам поезията на Емпедокъл по цели месеци и знаех наизуст Ръководствата на Коракс, Горгий и Антифонт, а и доста речи. Сега ми се струва, че съм забравил поне половината от всичко това. Добре, че поне твоите книги ми доставят удоволствие. И все пак най-много обичам Пиндар. Когато го слушам, усещам, че настръхвам и като че ли вселената се отваря пред очите ми: но после, след това потапяне във величието на божия свят и героизма на миналото, веднага ме повличат мислите за мизерията и безчестието на нашия живот тук и усещам, че започвам да мразя и домашните си, които нищо не са ми виновни, а това ме плаши. Аристомаха наскоро беше в къщи и ми донесе няколко песни от Алкман. Изслушах ги, и изведнъж ми стана спокойно и за няколко часа се почувствах различен човек, сякаш нищо не е било. Аристомаха винаги ме е разбирала много добре, и то с толкова малко думи. Тя е човек, с когото мога да прекарам дни наред, без да си кажем почти нищо, и пак ще се чувствам така, все едно съм споделил всичките си тревоги. Ще ти напиша няколко стиха от Алкман:

Всичко спи.
И планинските върхове спят, урви, пропасти и потоци.
Спят и всички влечуги,
От земята ни черна отгледани.
Зверовете из дебри планински
И рояците на пчелите, и чудовищата в морската бездна,
и ятата на дивите птици,
отпуснали бързи криле.


Това е. Моля те, пиши как се чувстваш и дали имаш нужда от нещо. Още с първото писмо ти изпратих парите за откупа, но не знам дали си ги получил – сега прибавям още две мини. Ако имаш нужда от още пари или нещо друго, съобщи ми непремeнно.


***

Второ писмо от Дионисий

или

как Дионисий се грижеше за личната си безопасност и за доброто на Сиракуза



Най-напред, ако искаш да кажа какво е мъжка добродетел – лесно е. Защото добродетелта за мъжа е да бъде способен да управлява работите на града, и управлявайки ги – да бъде полезен за приятелите си, като нанася в същото време вреда на враговете си и се пази да не се случи на него самия подобна беда.

Платон, Менон, 71 е




Дионисий поздравява Платон


Пишеш ми, че предпочиташ да заминеш за Атина, и че не мислиш за ново пътуване до Сицилия. Разбира се, това си е изцяло твоя работа. Бъди сигурен, че от моя страна няма да срещнеш никакви трудности. Но ако наистина смяташ, че би могъл да имаш неприятности с някого в Атина, моля те да ме уведомиш веднага. Мога да ти изпратя до шест души лична охрана (мога и повече, но предполагам, че няма да получиш разрешение от съветниците). Освен това имам един военен кораб на Евбея, и ако е нужно, той може да пристигне незабавно в Пирейското пристанище. Единствената трудност е връзката с тях – но и тя може да се улесни чрез моя проксен, с когото се познавате. И все пак ти напомням, че няма място в Гърция, а и където и да било другаде, където би могъл да се намираш в по-голяма безопасност отколкото в моя дворец в Сиракуза.

Като казах за двореца – последният месец направих допълнителни подобрения. Успях да завърша двете кули, които гледат към североизточното пристанище, и подземния коридор, който излиза точно на кея. Освен двата ми лични кораба, нито един плавателен съд няма право да влиза там без разрешение от мен или от началника на охраната. Един от корабите винаги е в пълна готовност за отплаване – гребците чакат на борда и се сменят всеки осем часа. Има съвсем нов механизъм за управление на платната, което го прави много по-маневрен, а корпусът е изработен от специално дърво, което расте само на западния бряг на Либия, на три дни път от Херакловите стълбове. Изработен е в Кирена от тирски майстори и съм сигурен, че е най-бързият кораб на запад от Йония. Ако ми се наложи временно да напусна Сиракуза (а това не е невъзможно, защото има разни групички в Съвета, от които може да се очаква всичко, включително тайни контакти с картагенците) бих могъл за половин ден да пристигна в Месена при Хипон, с чиято помощ веднага ще овладея положението.

Проблемът е, че не винаги имам достатъчно сведения за това, какво се случва в града – или по-скоро имам, но не толкова точни, колкото би трябвало. Както знаеш, един стратег няма право нито на лична гвардия, нито на мрежа от отакусти. Аз, разбира се, имам и двете, но това ми струва доста пари и отстъпки. Просто трябва да се мисли за твърде много неща. Първо – дворецът да е надеждно място, а това означава за охраната му да отговарят наистина сигурни хора, каквито не е лесно да се намерят.

Второ, да се поддържа гвардия, но не прекалено голяма, защото става разпусната и неуправляема, нито пък много малка, защото не би могла да противодейства при по-сериозни размирици. А освен това тези хора не могат да бъдат оставени да бездействат, защото стават опасни. Значи някой трябва да се занимава с обучението им, което по-скоро служи за запълване на свободното им време. Но за да се плаща на войниците, на инструкторите и на началника на охраната, са нужни пари. Също толкова (или дори повече) са нужни, за да се плаща на отакустите и на координатора им, а и самото изслушване на сведенията ми отнема доста време. После – необходимо е да бъде купена една част от Съвета, за да защитава политиката ми и друга, за да си мълчи и да гласува. Но те трябва да са мнозинство – значи повече от двеста души – иначе останалите могат да спрат някое решение или закон, които се налага да бъдат приети бързо. Изобщо там работата е деликатна – не трябва да е ясно, кои предложения са мои или се подкрепят от мен, защото ако някое от тях се отхвърли, това би било удар по авторитета ми. А това не трябва да се допуска, защото винаги има последствия – главното е, че дори хората, които иначе контролирам, стават по-претенциозни и по-непокорни.

Изобщо, за да бъде удържан града в мир, трябва да се води цялостна политика, а тя изисква такова влияние върху Съвета, съдилищата и административните длъжности, каквото аз нямам. Просто не ми достигат хора. На пръв поглед всичко изглежда просто: имам прилична охрана, повечето граждани нямат право да притежават оръжие, през пролетта и есента провеждам военни акции, които са необходими по-скоро за да се поддържа дисциплината в града, отколкото за някакви допълнителни придобивки, имам стабилна група в Съвета, която удържа правомощията ми, имам начини да въздействам и на съдилищата, защото това са почти същите хора. Познавам всички, които могат да имат някакво влияние върху живота тук, и имам приблизително ясна представа с кого контактуват, поне в рамките на града. Работата е там, че те се срещат и с мнозина чужденци. Мисля си, че ако Сиракуза беше достатъчно изолирана, и ако нямаше толкова голямо движение, управлението би било доста по-лесно. Но днес всеки може да отиде във всеки друг град и там да се занимава с неща, които аз или никога не научавам, или научавам с много голямо закъснение.

Проблемът е, че не мога да си позволя да се оттегля и да си заживея като обикновен гражданин. Ако това стане, има хиляди начини да ме обвинят в незаконно забогатяване, а и в други неща, или пък да измислят закон специално за мен и да ме изгонят от града. А аз нямам къде да отида. От друга страна, не мога да премахна Съвета, защото тогава няма да успея да се справя с Народното събрание. Или по-скоро ще успея, но за това ще е необходима голяма законодателна промяна, чрез която онези съветници, които ме поддържат, ще получат изключителното право да внасят предложения в Народното събрание. Тогава излиза, че от промяната просто не е имало смисъл. Но ако разпусна и Народното събрание и обявя тирания, напрежението би станало много голямо. Тогава няма да мога да мина без външна войска, арести, извънреден съд и така нататък. А това ще означава да се откажа и от личната си независимост – защото никой град няма да ми подари армията си, а ще използва услугата, която ми е направил, за да ме държи под контрол; другата възможност са свободните наемници, но тях не мога да ги събера тайно. Ако пък реша да разчитам на гражданите, ще трябва веднага да започна война срещу някого и да воювам почти непрекъснато, а това не е лесно – особено сега, когато положението в Сицилия и Южна Италия е стабилизирано. Разбира се, съществува Картаген, но една сериозна война срещу него би била тежка и може спокойно да бъде загубена.

Изглежда, че сегашната система е достатъчно добра, но не е лесно да бъде поддържана. Ако, примерно, реколтата се окаже слаба в продължение на две години и износът спадне, веднага намаляват и парите, които мога да управлявам. Това би трябвало веднага да води до съкращения в гвардията и намаляване на средствата за всички, които работят за мен. А това не мога да си ги позволя, защото няма как да ги убедя, че не съм виновен за спадането на доходите им и че те трябва да продължат да работят, както и преди. Мога да увелича данъците на занаятчиите; в такъв случай или ще ги разоря, или ще престанат да плащат изобщо, или - което е най-вероятно – ще плащат само на данъчните служители. Те пък ще ме лъжат, че занаятчиите не продават нищо, а аз ще трябва да се примирявам с това. Но не мога да играя този театър, защото всички ще разберат, че съм слаб и съм минал в отстъпление. Ако вдигна данъка върху имуществото пропорционално, или еднакво за всички или само за по-бедните, резултатът ще е същият. Ако облагам само по-богатите ще загубя влиянието си в Съвета, или, за да го запазя, ще трябва да компенсирам моята група, а това ще глътне всички допълнителни пари. Мога да вдигна митата върху вноса, но така ще изгоня търговците; а за увеличаване на тези върху износа не мога и да мисля.

Наистина, положението на стратег ми позволява да не бъда обвиняван за всичко. Освен това във времена на депресия винаги има разни възможности да се отвлича вниманието на гражданите – например, могат да се повдигнат обвинения за незаконно забогатяване, за издаване на държавни тайни или за заговор срещу аристокрацията. Когато някой бъде притиснат по-сериозно, или дори осъден, това ме облекчава за няколко месеца – още повече, че имуществото му се продава в полза на държавата. Изобщо съдебните борби срещу някои хора почти заменят военните кампании – а когато са добре организирани, са много по-безопасни.

Изглежда, че управлението не може да мине лесно без да се намират причини за трудностите. Най-големият проблем е, че населението все е недоволно, и непрекъснато иска още. Те никога няма да приемат, че положението може просто да се влоши и толкова. Трябва да им се внушава, че са в опасност, и че сегашната държавна уредба и особено гарантът за нея - в случая аз – са най-сигурната защита срещу тази опасност. Значи те трябва едновременно да изпитват страх и да вярват, че има някой, който е силен и справедлив, способен е да удържи реда и да ги защити, а освен това и не живее по-добре от тях.

Така че има нужда от това, да се говори добре за първия мъж в държавата. Най-добре е, ако това става равномерно на всички места – и в Съвета, и в Народното събрание, и на пазара. Благоприятната мълва е най-ценното нещо. Защото в Съвета е ясно кой е свързан с мен, и там похвалите не могат да произведат никакъв ефект – защото предварително се знае кой какво ще каже. В Народното събрание не е точно така, защото хората се сменят по-бързо. Там вече е по-смислено да посъветваш някого да говори в твоя полза. А на пазара е бъркотия. Преди време си мислех, че могат да се ползват отакустите, но после се отказах – на тях най-често им личи, какви са.

Понякога ми се струва, че съм изморен, но веднага си казвам, че това не е възможно. В моето положение няма как да си изморен. Или си в течение на всичко и реагираш незабавно, или трябва да изчезнеш. А не съм сигурен, че някой в този град има достатъчно разум и опит, за да удържи всичко, което съм направил досега.

Бъди здрав.




***

post scriptum:

Надявам се, че редовните и случайните посетители на блога са прекарали добре коледните празници и ще посрещнат весело и новогодишните.
За да се придържаме към празничното настроение във време, когато поне дванайсет дни и нощи трябва да се самозабравим от радост, както казва и великият Шекспир в
Дванадесета нощ, ви предлагам интересно четиво-откъс от началото на един забележителен епистоларен роман с писма до Платон, за който е ставало дума и миналата година тук.

***

post post scriptum:

Този пост е от края на 2009 г., а оттогава мина много време, посетителите на блога и френдовете във фейсбук се промениха - някои си отидоха, нови се появиха. И за тях да напиша, че епистоларният роман с писмата до Платон е Писма до Егина от Николай Гочев.
Издание на "СОНМ", С., 2006 г.

За него написах кратко съобщение, което беше публикувано под псевдоним в Литературен вестник. Ето го тук:

http://dimkasdiary.blogspot.com/2008/12/blog-post.html

Tuesday, December 22, 2009

урфашизмът порасна и стана фашизъм

Съжалявам себе си, приятелите ми, посетителите и читателите на блога ми.
Вместо да си изпълнявам програмата за публикации, свързани с Платон,
така както обещах в началото на декември, трябва да пиша за друго.

Не съм изобщо изненадана от решението, което е минало днес в Народното събрание
на демократичната република България.

Безконтролно следене на Интернет и телефоните.

Без разрешение и заповед на прокурор.

Мутро-милиционерска диктатура.

Добре дошла, 1984 година!

До този момент в блога има доста публикации.
Днес ще си позволя да се самоцитирам и се извинявам на всички за това.
Ще се повторя и ще сложа отново един пост, който публикувах преди време като отговор на питането на Бойко Пенчев в "Дневник", което беше озаглавено

"Какво се случи на 5 юли"


Моят отговор беше такъв:

Здравей, Бойко,

Не съм съгласна с теб, че не е ясно какво е станало на 5 юли.
Или поне на мен ми е ясно, но то е може би защото съм с няколко години по-възрастна от теб.
Няма за къде и за кога да мълча.
Ето ти например десет обяснения:

Обяснение първо, от гледна точка на Аристотеловата “Политика”:

На 5 юли у нас охлокрацията нахлу към властта. Българската политейя, така както и много други европейски политии, през последните осем години имаше и една щипка аристокрация – имахме си един потомствен европейски аристократ и роднина на няколко европейски монарси, който има конституционните права на български гражданин като всички нас и създаде политическа партия преди осем години. С политическото си поведение и политическото си говорене донесе на обществото и страната ни много повече добро, отколкото зло. И по-конкретно:
а) обогати изпълнителната и законодателната власт с включването в нея на много наши (приблизително) връстници, учили и работили в чужбина;
б) даде възможност на обществото да се поотдалечи от бруталния мачизъм и лансира много жени на важни позиции, a те показаха, че умеят да работят достатъчно добре за общото благо, че знаят и могат много;
в) направи всичко възможно за присъединяването на страната към ЕС и НАТО;
Еми, който не ще малко аристокрация у нас, сега ще получи много охлокрация.

Обяснение второ, от гледна точка на Платоновата “Държава” и на основните принципи на конституционализма тук и сега:

На 5 юли у нас нахлу към властта един тиранин.
Този тиранин не е чел Конституцията и основни европейски документи, което до този момент беше само смешно, но вече става и опасно.
Този тиранин към днешна дата е само все още кмет на София, но се държи така, сякаш вече е извършил преврат.
Още на първата си пресконференция в нощта след изборите тиранично обсеби микрофона и елиминира водещия си съпартиец-формален-лидер-на-партията; не благодари на своите колеги, които – за разлика от него – имаха мъжеството да се кандидатират за мажоритарни кандидати и за водачи на листи, и се претрепаха от тичане за двата месеца изборен маратон; не даде думата на нито един от тях.
Този тиранин, който се държи така, сякаш Конституцията вече е суспендирана и е обявено извънредно положение, издава заповеди на все още действащия министър-председател утре да му “сдаде властта”, както ни информира днес “Дневник”.
Това е противоконституционно.
Първо, народното събрание трябва да се конституира, да си избере председател, групата на държащия се като тиранин да получи проучвателен мандат, после да състави кабинет, после да получи одобрение от 121 депутати, да се закълне заедно с кабинета си (което може и да не стане, защото и Станишев преди 4 години не беше избран с мандата на първата по големина парламентарна сила).
И чак тогава тиранинът ще има конституционното право да изисква от министър-председателя в оставка да му “сдаде властта” като конституционно избран негов приемник.
Дотогава всички негови изцепки вече са не просто комични, но и противоконституционни.
До този момент той е просто кмет, който днес, отново се е държал като тиранин, сякаш извършил преврат и суспендирал конституцията.

Обяснение трето, от гледна точка на биографичния разказ:

На 5 юли към властта се устреми един човек, който има точно десет години на мрак и сенки в биографията си.
От 1991 до 2001 година какво точно е работил, кои са били юридическите и физическите лица, които е охранявал, (освен двама, за които е ясно кои са били) и какво точно е било имущественото състояние на охраняваните от него, че да натрупа голямото си лично богатство?
За това богатство, натрупано през 1991-2001 година, той платил ли е на държавата всички дължими данъци и една подробна данъчна проверка може ли да удостовери това?
Това е. Овластен е човек, който не може да обясни какво точно е работил и кого точно е охранявал цели десет години и какви пари е получавал за тази работа.

Обяснение четвърто, от гледна точка на психолингвистиката:

На 5 юли към властта се устреми един човек, който в 50% от изреченията, които произнася, говори за себе си. Има негови интервюта, в които личното местоимение “аз” и глаголите в 1 лице, ед. число, са над 75%.
И този човек, който винаги говори за себе си и само за себе си, се е засилил да става министър-председател.

Обяснение пето, от гледна точка на социолингвистиката и предупрежденията на Умберто Еко във “Вечният фашизъм”:

На 5 юли към властта се устреми един човек, който говори новговора, описан от Оруел в “1984” и подчертан от Умберто Еко като последен, но най-опасен белег на всеки ур-фашизъм, на всяка диктатура. Новговорът на ур-фашизма се базира върху “бедна лексика и елементарен синтаксис, с цел да ограничат инструментите за сложно и критично разсъждение. Но трябва да бъдем готови да идентифицираме други форми на новговор, дори когато приемат невинната форма на популярно токшоу”.
(Цитирам по “Умберто Еко. Пет морални есета”. С. , 1999, с. 37, превода на Ирена Кръстева)

Обяснение шесто, от гледна точка на хуманизма и на ценността на човека като най-висша ценност в една нормална, човешка, неполицейска и нефашистка страна:

На 5 юли към властта се устреми една партия, чийто неформален лидер се изказа в подкрепа на целите на възродителния процес и издевателствата с един милион наши съграждани през 80-те години.
Това антихуманно и ур-фашистко изказване беше направено в петък сутринта по една телевизия, но пък вестникът, на който ти си колумнист, Бойко, го прикри с пълно информационно затъмнение.
Да, вестник “Дневник” през следващата и през последващата седмица не помести нито един ред, с който да отбележи, камо ли да разкритикува това, че лансираният от тази финансово-медийна групировка бъдещ министър-председател, е направил такова скандално ур-фашистко изказване.

Обяснение седмо, от гледна точка на принципа за разделението на властите, наложен още от Клистен през 508 г. пр. Хр. в Атина и обоснован от Аристотел в “Политика”,
но разбира се, възприеман и до днес като основен конституционен принцип във всички правови държави по света:
На 5 юли напълно триумфира фетишизацията на целта избиране на парламент, който да може да излъчи правителство.
Добре, но освен тази вторична цел, парламентът трябва да изпълнява и първичната си функция – да създава закони.
В бъдещото НС първата и най-голяма сила колко юристи ще има?
Мнозинството в това НС ще може ли да пише и приема някакви, какви да е закони, или всеки ден ще ни разсмива с трогателно-плашеща юридическа неграмотност като тази, която днес гербаджиите са демонстрирали в ЦИК (че трябвало нови частични избори във Велико Търново) ?
На 5 юли пред олтара на бъдещата стабилност на изпълнителната власт беше ампутирана законодателната власт.
Това означава, че при това парламентарно мнозинство правителствена криза може и да няма, но ще има парламентарна и конституционна криза.
Колко депутати-гербаджии са юристи?

Обяснение осмо, от гледна точка на принципа за върховенство на закона и равенството пред закона, представен като основа на демокрацията още в “Историята” на Херодот:

От гледна точка на принципа за върховенство на закона българската република достигна до своя телос именно по време на управлението на Симеон Сакскобургготски и после при Станишев, колкото и това да вбесява онези, които ги мразят.
Ако някой не иска да чете стар автор като Херодот, да вземе да прочете поне Пиер Бурдийо и по-точно “Благородническото съсловие на държавата. Висшите училища и духът на тялото. La noblesse d’ état. Grandes écoles et esprit de corps”. Les éditions de minuit. 1989.
Във всяка една република максимумът на републиканизма, пише Бурдийо, се достига тогава, когато има върховенство на закона и достатъчно представителство в законодателната и изпълнителната власт на les robins – на хората, облечени в роби, в тоги, сиреч на юридическото съсловие.

Нашето юридическо съсловие влезе и се представи в изпълнителната и законодателната власт достатъчно добре при последните две правителства.
А в новия парламент и в новото правителство, да попитам отново, колко юристи ще има?

Обяснение девето, от гледна точка на деветата Божа заповед, дадена от Господ-Бог на Мойсей ( Изход 20: 16):

От тази гледна точка спечелиха онези, които лъжеха и лъжесвидетелстваха.
Като се започне от Савойския скандал, който беше раздухан преди три години и от който не излезе нищо, та се стигне до истеричната подписка-клевета, под която се подписаха над 180 000 души, защото сегашните управляващи щели били да отменят българския като задължителен в училище???
Сегашните управляващии благородно не опровергаха тези клевети, особено последната и на 5 юли гласувалите за НДСВ обяснимо бяха по-малко от подписалите подписката с клеветата. Въпреки факта, че Даниел Вълчев беше най-успешният образователен министър през двете десетилетия на прехода и че са въведени финални и няколко междинни миниматури по български език в средното училище.

Обяснение десето, от гледна точка на войната между финансово-медийните империи и олигархичните констелации:

На 5 юли едни финансово-медийни корпорации победиха други и едни олигархични констелации надвиха други.
В името на икономическата целесъобразност и - уж – излизането от кризата, на власт е докарана една популистка към ур-фашистка парламентарна констелация, защото по всяка вероятност гербаджиите ще управляват с атакаджиите.

post scriptum:

Този текст се появи на моя блог, любезни посетители и читатели, на 9 юли.
Някои от вас тогава оживено го коментираха, за което им благодаря.

Уви, днес, на 22 декември, нямам какво да редактирам и поправя в него.

Затова, след няколко дни всички ние ще се поздравим
с настъпването на новата 1984 година!

Ако, разбира се, (до)тогава изобщо имаме блогове, сайтове и електронни пощи.

Wednesday, December 16, 2009

две, даже три интересни лекции утре

Утре, 17 декември, в Софийския университет ще се проведат две интересни лекции на гост-лектори.

На катедра Философия във ФФ гостува един от най-известните руски класически филолози и специалисти по късноантична философия Леонид Лукомский.

Лекцията на Леонид Лукомский ще бъде на 17 декемри от 15 часа в зала 63.
Темата е "Парадигмата на платонисткото мислене в съвременния свят"
(Парадигма платонического мышления в современном мире).



А ето и покана от проф. дфн Мирена Славова за утрешната лекция на интердисциплинарния семинар "Phrontisterium Classicum":



Уважаеми колеги,

Каним ви на поредната сбирка в рамките на лекционната поредица "Историография на Стария свят" на интердисциплинарния семинар "Phrontisterium Classicum".

Наш гост ще бъде доц. д-р Теодор Леков, ръководител на департамент "Средиземноморски и източни изследвания" в Нов български университет с лекция на тема

"Историческата традиция в Древен Египет".


Заповядайте в четвъртък, 17.12.2010 г., от 18 ч. в 176 ауд.!

***

И както често става, понякога в един и същи ден се събират няколко много интересни събития.

От д-р Валя Митева получих покана, че утре вечерта в Червената къща от 19 часа ще има лекция и на проф. Йехуди Елкана - световноизвестен учен, историк и философ на науката, бивш ректор и президент на ЦЕУ - Будапеща.

Лекцията на проф. Елкана ще е на тема

Университетът на ХХІ век

Тя ще е част от поредицата възпоменателни лекции в памет на Юлия Гурковска.

За повече инфо вижте тук:

http://www.redhouse-sofia.org/Event.aspx?id=4397

Tuesday, December 15, 2009

писмо до колеги за поредния законопроект

Здравейте, скъпи колеги,

Има неща в законопроекта Игнатов, които ми харесват, но много повече са онези, които не ми харесват.
Най-много не ми харесва това, че всичко се прави, сякаш Историята започва сега, законодателството започва сега.
Обаче, законотворчеството по този болен проблем, както знаем и помним, има история.

В цялата ситуация сега най-много не ми харесва това, че мнозина са забравили или се правят на ударени за това, колко много обсъждания е имало досега на предишни законопроекти.

Говорим за десетки срещи, на които бяха изказани стотици мнения по отношение на много предишни законопроекти.

Особено поучително и фрустриращо беше това, което се случи със законопроекта, който по времето на управлението на ОДС в продължение на четири години (от 1997 до 2000 г.) беше обсъждан от - може би - хиляди хора на стотици срещи, беше коментиран в печата и т.н. На страниците на "Литературен вестник", "Алма матер", "Демокрация" и т.н.

По-възрастните от нас помнят, че тогава законопроектът "падна" от второ четене буквално няколко минути преди второто му прочитане и приемане в пленарната зала на НС - на 25 октомври 2000 г.

Тогава заедно с мръсната вода от коритото беше изхвърлено и бебето.

И онзи законопроект имаше трески за дялане, но имаше и доста добри страни. (Макар че условно беше известен като "закона на Панев" той беше дело не на лустратора Панев, а на нашите най-добри учени в социологията и философията на образованието като П. Бояджиева, Патриция Георгиева, Георги Димитров, и най-вече на тогавашния заместник-министър за науката проф.дхн Борислав Тошев. За зла врага точно свързването му в публичното пространство с името на Панев, му донесе силен негативизъм и съпротива).

Много работа свърши и екипът на зам-министър Анастас Герджиков, който подготвяше нов закон за висше образование и ЗНСНЗ през 2001 и 2002 г. - по време на управлението на НДСВ. И пак публично влиятелните академични нотабили стопираха законодателния процес.
Основните моменти от тяхната законотворческа концепция бяха публикувани в специален брой на "Критика и хуманизъм", (броят ще уточня днес следобед).

Както знаете, доста съм се занимавала с тези проблеми и даже през 2002 г. взех пари от Институт "Отворено общество" в Будапеща за анализ на образователното законодателство за висше образование.

Ето тук на този линк по-долу е текстът, който обобщава законодателния процес по този проблем до 2003 г.
Тогава - и при ОДС, и при НДСВ - бяха включени толкова много хора, имаше толкова много обсъждания... смея да кажа, че научната общност имаше мнение, което сега се пренебрегва.

Вижте тук по-подробно за няколко предишни законопроекти:
http://www.o-blog.net/zakonoproekti.html

Максимално накратко:
в законопроекта Игнатов най-хубаво и безспорно е уреждането на правилата за придобиване на степен доктор.
Но почти всичко останало е майка плаче - грамофон свири.

Най-лошото на законопроекта Игнатов е, че с безцеремонност прегазва консенсуса, който беше постигнат мъчително след десетки обсъждания през предишните години - да се махнат ВАК, комисиите и СНС-тата, разбира се, но да се разреши всички процедури по докториране, хабилитиране и опрофесоряване да се
извършват единствено и само в университетите, които имат
много добри оценки както на институционалната, така и на програмната акредитация.


Не може университети, които не са получили разрешение от НАОА (Националната агенция за оценяване и акредитация) да провеждат обучение за степен доктор, да присъждат докторска степен, да хабилитират и опрофесоряват!

В това отношение най-добър от всички законопроекти досега беше законопроектът на проф. Огнян Герджиков, който предвиждаше всички процедури да стават във
Факултетни или факултетни научни съвети
,
НО,
това да става само в университетите, които са одобрени от НАОА.

Така е навсякъде в Европейския съюз и ние няма защо да откриваме топлата вода. Акредитационните агенции имат думата и точно затова са наречени "акредитационни агенции".

От промените, които бяха направени в образователното законодателство през 20-те години на прехода, само тази наистина ни приближи към Европа - вкарването в ЗВО (през 1999 г.) на специалната глава за създаването и функционирането на НАОА, което е точно по европейския модел на страните от ЕС!

Законопроектът Игнатов на практика ще ликвидира не само СНС и ВАК ( което може само да бъде приветствано), но и НАОА.

Това е ужасяващо.
Как така преценките на НАОА, направени досега, да нямат значение?


Освен ВАК и НАОА ли ще бъде ликвидирана?

Или с две думи: законопроектът Игнатов впряга каруцата пред коня.

Първо, трябва да се реши болният проблем с академичната полигамия: кой от хабилитираните преподаватели за кой университет работи и за кой втори университет работи понякога, но само като гост-преподавател.
После, самите университети трябва да дадат публична информация за това на сайтовете си, както досега само нашият Университет го е направил.

(Какъвто е случаят с наш Цочо. Имаме вече четирима колеги-доктори по антична философия - Моника Портокалска, Андрей Захариев, Любомира Радоилска - доктор на Парижкия университет Сорбоната, Елена Георгиева - доктор на Брюкселския свободен университет, а на хоризонта се задава и Владо Маринов, а наш Цочо коли и беси не само в СУ, а и в НБУ.)

А междувременно, ако законопроектът Игнатов стане закон и България иска да остане член на ЕС, за да се избегне девалвацията и печатането на докторски и хабилитационни свидетелства срещу пари и/или политически зависимости, решенията и оценките на НАОА трябва да бъдат изпълнявани стриктно.

Това ще рече, че повечето от половината ни университети (най-малко 28 от 49) изобщо не би трябвало да имат право на това да обучават доктори, да хабилитират и опрофесоряват.

Заключение: както законодателната инициатива на ОДС, така и законодателната инициатива на НДСВ бяха по-добри, по-обмислени и по-съгласувани с добрите европейски практики, от фурора на гербаджийството.


Бъдете здрави и весели!
димка

post scriptum:

Като говорим за това да не откриваме топлата вода, нека да споменем и за Европейската асоциация на агенциите за удостоверяване на качеството.
Вижте тук адреса на European Network for the Quality Assurance (of the Higher Education Institutions)
http://www.enqa.eu/index.lasso.

Нашата НАОА, макар че беше създадена през 1999 г., бе приета за член чак през септември 2008 г. в ENQA, след като с безброй процедури по институционални и програмни акредитации в продължение на почти десет години показа, че поне по отношение на количествените критерии на меренето на висшите ни институции
вече сме съизмерими с добрите европейски практики, удостоверявани от всички национални агенции, включени в тази най-авторитетна европейска мрежа (към Съвета на Европа).

Десет години се учихме как да правим акредитации - и програмни, и институционални в НАОА, най-после се научихме, приеха ни в ЕНКА и... най-накрая дойде гербаджийството на бял кон и каза, че работата е била напразна... Историята започва от тях.

И още, колкото повече чета законопроекта Игнатов, толкова повече се убеждавам колко по-добри бяха и законопроектите на ОДС, и двата на НДСВ - на проф. Огнян Герджиков и на работната група на Анастас Герджиков.

Според законопроекта на Игнатов големите доктори ще бъдат изравнени с доцентите.

Е, нали уж идеята беше да се стимулира и ускори развитието?!?

Всички други законопроекти, които предвиждаха да няма степен "доктор на науките" или "голям докторат", изравняваха големите доктори с професорите, а законопроектът Игнатов наказателно ги понижава!

Wednesday, December 9, 2009

душата е безсмъртна и не се преражда

Месецът на Платоновата философия на този блог продължава с темата за безсмъртието на душата.
Платон е бил абсолютно убеден, че душата е безсмъртна, но цял живот се е терзал,
че не може да даде отговор на въпроса:
Как точно е безсмъртна душата?
Преражда ли се или не се преражда?

Според финала на диалога “Горгий”, от 523 а до края, душата е безсмъртна и не се преражда.


Ето какво казва литературно-философският персонаж Сократ за онова, което ни чака след смъртта:

...

Чуй, както казват, един хубав разказ, който ти ще схванеш като мит, както мисля, но за мен той е истинска история и затова аз ще ти разкажа нещата като действителни.

Както казва Омир, когато отнели властта от баща си (Кронос), Зевс, Посейдон и Плутон си я поделили. По времето на Кронос съществувал относно хората закон, който и досега още боговете спазват, че който човек преживее живота си справедливо и благочестиво, след смъртта си ще отиде да живее на Островите на блажените в пълно щастие и вън от всяко зло, а който е живял неправедно и безбожно, ще отиде за наказание и възмездие в един затвор, който наричат Тартар.

При Кронос и в началото на Зевсовото управление съдиите били живи хора, които съдели живи тези, които щели да умрат, в деня на смъртта им. Затова и присъдите били лоши. Така че Плутон и надзорниците на Островите на блажените дошли при Зевс и му казали, че и в Тартара, и на островите идват често хора, които не заслужават. Зевс казал: “Ще прекратя това да става. Сега присъдите са лоши, понеже, рекъл, подсъдимите биват съдени облечени и ги съдят живи. Така че мнозина, казал той, които имат порочни души, са облечени с красиви тела, с добър род и с богатства и по време на съденето идват като техни свидетели мнозина, за да свидетелстват колко праведно били живели. Съдиите се объркват от всичко това, още повече че и те съдят облечени, имайки пред собствената си душа очи и уши, и цяло едно тяло, което ги закрива, и всичко това е пречка за тях – и собственото им облекло, и облеклото на осъдените. Първото нещо, което трябва да престане – казал той, - е да знаят деня на смъртта си, както е сега. Така че вече е казано на Прометей да прекрати това. Второто нещо е да бъдат съдени голи, без всички тези неща по тях и затова след смъртта им. И съдията трябва да бъде гол, мъртъв и да гледа единствено с душата си единствено душата на починалия веднага след смъртта му, лишен от всичките си роднини и оставил на земята всичката си украса. Така присъдата ще бъде справедлива. Аз разбрах всичко това преди вас и назначих за съдии мои синове, двама от Азия – Минос и Радамант, и един от Европа – Еак. Когато те умрат, ще съдят на поляната на кръстопътя, от който водят два пътя, единият към Островите на блажените, а другият към Тартара. И мъртвите от Азия ще съди Радамант, а тези от Европа – Еак. На Минос ще дам пълномощия да отсъди, ако двамата други изпаднат в затруднение, за да бъде присъдата по кой път да тръгне човек най-справедлива”.

Това е, Каликле, което съм чул и вярвам, че е истина и оттам стигам до приблизително следното заключение. Смъртта, както ми се струва, не е нищо друго, а разделяне на две неща едно от друго – душата и тялото. Когато те се разделят едно от друго, всяко от тях запазва почти същото състояние, което е имало и когато човек е бил жив. Тялото запазва собствената си природа, с всички видими следи от лекувания и наранявания. Например, ако тялото на някого е било приживе голямо по природа или поради начина на хранене, или поради двете, след смъртта и трупът е голям. Ако е било дебело, дебел е и трупът на мъртвеца и т.н. по същия начин. Ако пък е носел дълга коса, и трупът му е с дълга коса; ако приживе е бил бичуван и е имал по тялото си следи от ударите или други заздравели рани, всичко това може да се види по тялото му като мъртъв; ако някои членове са били счупени или изкривени, докато е бил жив, това е видимо и като мртъв. С една дума, каквито белези е имал човек по тялото си приживе, всички или повечето от тях, са видими известно време и след смъртта му. Същото е, мисля, и при душата, Каликле: когато тя се оголи от тялото, всички нейни черти са видими – и тези по природа, и тези, които човек е получил поради начина си на постъпване при всяко нещо. И така когато мъртвите пристигнат при съдията, тия от Азия при Радамант, той ги спира и разглежда всекиму душата, без да знае чия е тя. Често той попада на великия цар или на някой друг цар или владетел, и вижда, че няма нищо здраво в душата му, но че цялата е бичувана и покрита с рани от клетвопрестъпничества и неправди, които всяко деяние е отпечатвало върху й, че всичко е изкривено от лъжа и измама, и нищо няма право, понеже тя не е била отхранена в истина. И той вижда душата цялата пълна с безпорядък и грозота поради своеволие, разкош, високомерие и невъздържаност. И като види, позорно я изпраща направо в затвора, където тя ще търпи подобаващите й наказания.

А всеки, който търпи наказание, ако то е справедливо наложено, трябва или да стане по-добър и да извлече полза от него, или да послужи за пример на останалите, за да видят и се уплашат от това, което той търпи, и станат по-добри.

Полза извличат от наказанието, наложено им от богове или хора, тези, чиито прегрешения са излечими, но все пак те получават ползата и тук, и при Хадес, чрез болки и страдания – по друг начин не е възможно да се освободят от несправедливостта. А които биха извършили най-тежки престъпления и поради тази причина станат неизлечими, служат за пример – те самите не могат да извлекат никаква полза от наказанието си, понеже са неизлечими, но полза имат други, които ги виждат да търпят поради престъпленията си най-големи, най-мъчителни и най-страшни наказания през цялото време, окачени направо за пример в затвора на Хадес и техният вид служи за назидание на постоянно пристигащите грешници.

Един от тях твърдя, че ще бъде и Архелай, ако Пол казва истината, и всеки друг тиран от неговия вид. Аз мисля впрочем, че в повечето от тези случаи за назидание това са тирани, царе, владетели и управници на градове. Поради своята власт те извършват най-големи и най-светотатствени престъпления. И Омир свидетелствува за това. Той представя царе и династи във вечни мъки при Хадес – Тантал, Сизиф и Титий. Напротив, обикновени хора като Терсит и който и да е друг лош човек никой не ги е представил, подложени на големи наказания като неизлечими. Понеже на такива хора не е било възможно да вършат такива неща и поради това са били по-щастливи от тези, на които е било възможно да вършат.

Разбира се, Каликле, между властниците се намират тези, които стават извънредно лоши, но нищо не пречи и между тях да се появят добри мъже и тогава те заслужават особено възхищение. Трудно е, Каликле, да имаш грамадна възможност да вършиш неправда и да прекараш живота си в справедливост – това е достойно за голяма похвала. Но такива хора са малко. Имало е, а мисля, че ще има и в бъдеще и тук, и другаде благородни хора, чиято добродетел е в това да ръководят справедливо делата, които им биха били поверени. Един от извънредно прочутите и между другите елини е Аристид, синът на Лизимах. Но повечето от властниците, отлични Каликле, стават лоши хора.

Така че, както вече казах, когато Радамант приеме някого от тези хора, той не знае нищо за него – нито кой е, нито какъв му е произходът, - освен че е лош човек. И след като го разгледа, му слага белег дали го смята за излечим или за неизлечим и го праща в Тартара. Пристигналият там търпи каквото му се полага. Понякога, като види някоя душа, живяла свято и с истината, било на обикновен човек, било на някого другиго, но предимно, уверявам те, Каликле, на философ, който през живота си се е занимавал със собствените си работи, а не се е бъркал в чуждите, Радамант се възхищава от него и го праща на Островите на блажените. По същия начин постъпва и Еак. Всеки от двамата съди с жезъл в ръка. Минос пък надзирава и единствен е със златен скиптър, както казва у Омир Одисей, че го е видял:

мъртвите съдеше той в ръцете с жезъл от злато.

И така, Каликле, аз лично вярвам на тези разкази и се старая да се явя пред съдията с по възможност най-здрава душа. Затова аз съм пренебрегнал онова, което ценят повечето хора, и с поглед към истината се опитвам да живея действително като най-добър човек, доколкото мога, и когато умра, да умра като такъв. Но доколкото мога, аз подканвам и всички останали хора и в замяна на съветите, които ти ми даваш, поданвам и теб, към този начин на живот и към наградата от тази борба, която според мен трябва да се предпочита пред всички други на земята, и те упреквам, че не ще можеш да си помогнеш, когато настане часът да те съдят и да произнесат присъдата, за която току-що говорих: ти ще се явиш пред съдията, сина на Егина, и когато той те улови ще зяпнеш от слисване, както аз ще зяпна тук и може би ще получаваш и шамари от всякакви други обиди и унижения.

Вероятно това ти се струва като приказка на стара баба и ти го слушаш с презрение и в това нямаше да има нищо чудно, ако в нашето търсене бяхме намерили нещо по-добро и по-вярно.

А сега виждаш, че трима от най-учените между днешните гърци, ти, Пол и Горгий, не можете да докажете, че трябва да се води друг начин на живот освен този, който очевидно е полезен и на онзи свят. При нашите дълги дискусии от всички твърдения едно единствено стои неопровержимо: трябва да се стараем по-скоро да не причиняваме неправда, отколкото да сме жертва на неправда и повече от всичко един мъж трябва да се грижи не да изглежда, а действително да бъде добър и в частния си, и в обществения живот; ако някой се покаже лош в нещо, той трябва да бъде наказван и ако първото благо е човек да е добър, то това е второто благо – да стане добър, изкупвайки вината си с наказание; и да се избягва всяко ласкателство и спрямо себе си, и спрямо другите, били те малко или много хора; и реториката трябва да служи винаги на справедливостта, както и всяко друго нещо.

Послушай ме прочее и ме последвай в тази цел, която, като достигнеш, ще бъдеш щастлив и в живота, и в смъртта, както показва нашият разговор. И остави да те презират като безумен и ако искат и да те оскърбяват, и - в името на Зевс, храбро понеси дори срамни удари – нищо страшно няма да ти се случи, ако действително си благороден човек, който заляга за добродетелта.

И когато заедно сме усвоили добродетелта, тогава вече, ако решим, че трябва, можем да се отдадем на държавни дела или на каквото бихме решили и тогава ще можем да даваме съвети, понеже ще бъдем по-добри да вършим това, отколкото сме днес. Срамно е да се показваме тогава, че сме нещо, а пък да сме същите – каквито сме сега, когато за едни и същи неща, и то от такова голямо значение, никога не оставаме на едно и също мнение – дотам сме стигнали в невежеството си!

И така нека ни ръководи този принцип, който сега ни се разкри и който ни показва, че този начин на живот е най-добрият – да култивираме справедливостта и всяка друга добродетел и в живота, и в смъртта. Нека него да следваме и да подканваме и другите да го следват, а не оня, в който ти вярваш и ми препоръчваш – той е без всякаква стойност, Каликле.

...

цитира се преводът на проф. Георги Михайлов в изданието

Платон. Диалози. том ІІ, С., 1982. Наука и изкуство.

Sunday, December 6, 2009

на Никулден за остров Тасос

Сигурно малцина ще се сетят каква е връзката.

Днес на празника на свети Николай от град Мир, област Ликия, Чудотворец и покровител на моряци, търговци и банкери, ще споделя с вас малко снимки и впечатления от Тасос, защото всички гръцки острови си имат светец-покровител.

Светец-покровител на Тасос е свети Николай.

Преди време тук разказах за островчето Амулиани, което си съперничи с Тасос по близост до нашата страна. До Амулиани се стига с малко фери от Трипити, а до Тасос - с по-големи ферита от Керамоти до главното селище на острова - Лименас.




Ето я камбанарията на църквата на свети Николай в Лименас.




А точно до нея е и огромният археологически парк.

Както знаем, през античността и особено в десетилетията между гръко-персийските и Пелопонеската война, островът страшно се замогнал и разцъфтял.

Отличен климат, много зеленина, отлично местоположение, интензивни търговски връзки с най-различни племена и народи - елини, египтяни, траки, лидийци, мидийци, обаче и най-важното: монопол върху медни и сребърни мини на Халкидики...
Как да не процъфти един островен полис при тези условия?





Малко параклисче на брега на морето. Напомня на моряците, като излязат от пристанището (Лименас) и навлязат в Егейското море, да не забравят за светеца, който пази всички на път в морската шир.

А знаете ли с какво е известно островчето отсреща?
Засега оставям това като въпросче към вас.
Ако никой не се сети, след няколко дни ще ви кажа отговора на въпроса.









А тези снимки показват вътрешността на църквата "Свети Николай" в Лименас.
Отлично се вижда, че е бил античен храм, който след покръстването си тасосците превърнали в християнска църква.





Освен стотици миниатюрни плажове и няколко малки селища с пристанища, хотелчета, кафененца и тавернички, в Лименас има и много богат археологически музей.
Чудесна експозиция и едночасов филм за историческото развитие на острова, който, както всички знаем от нашата история и нашата литература - "Тютюн" на Димитър Димов, разбира се - е бил окупиран от българската армия през Втората световна война, когато, уви, сме били съюзници на нацистите...





Не съм била още на нито един на островите "от другата страна" - най-западните, като Керкира, Итака, Закинтос и т.н., но определено, сред всички острови в Егейско море Тасос е най-зеленият.
Преди време тук писах, че никога няма да разбера защо цялата световна и гръцка снобария се тъпче на Миконос, който е един пустинен и пясъчен пущинак, без почти никаква растителност.
Тасос си заслужава името "изумруденият остров".

И Аристотел, и още повече Теофраст са го харесвали много - заради зеленината и благоприятните му ветрове.

А бащата на медицината Хипократ някъде бил написал (но това не съм го проверила все още лично), че най-благоприятното място за живот, заради благотворните си ветрове и мек климат през лятото, е остров Тасос.





Едно от любимите развлечения за туристите е еднодневна обиколка с корабче или по-скоро с голяма лодка около острова.
Спира се на няколко места за плаж и плуване в едни бистри и чисти води, каквито другаде не съм виждала.

А високо на скалите се вижда манастирът на свети Архангел Михаил.

***

Честит празник на всички и особено на Николай, който сега е в северната и мрачна Варшава!

Пожелавам на всички, които надничат тук, днешният празник на свети Николай да стане начало на една поредица от весели зимни християнски празници!

Да сте весели, здрави и щастливи!

Saturday, December 5, 2009

програма на конференцията "Познай себе си" във Варшава

Instytut Badań Interdyscyplinarnych „Artes Liberales”Uniwersytet Warszawski

Collegium Budapest
Institute for Advanced Study


GNÔTHI SEAUTON! – CLASSICS AND COMMUNISM
THE HISTORY OF THE STUDIES ON ANTIQUITY IN THE CONTEXT
OF THE LOCAL CLASSICAL TRADITION
SOCIALIST COUNTRIES 1944/45-1989/90

Fritz Thyssen Stiftung




Saturday, December 5, 2009

Session I presided by prof. Jerzy Axer, IBI AL UW
(IBI AL Conference Hall, Nowy Świat 69, 4 floor)

14:00-14:10 Prof. J. Axer: Antiquity, Communism, Nazizm – Witnessed by Tadeusz Zieliński.

14:10-14:50 Prof. J. Axer, Dr Jan Ciechanowski, Warsaw Case Example. Archival Material from The Institute of National Memory (IPN) concerning Prof. Kazimierz F. Kumaniecki (UW).
Classical Aspects of the City of Warsaw: a commentary to the presentation of photographs by Marek Ostrowski on behalf of the Museum of Polish History (Muzeum Historii Polski)

14:50-15:05 Prof. Alicja Szastyńska-Siemion (Wrocław): Communist Policy towards Classics in Western “Recovered Lands”.

15:05-15:20 Tea/coffee break sponsored by the Muzeum Historii Polski

15:20-15:30 Dr. Elżbieta Olechowska: Interviews with Witnesses

15:30-17:00 General Discussion of the Research Model of the Project.

19:00 Dinner sponsored by the Muzeum Historii Polski


Sunday, December 6, 2009

Session II presided by Professor Gábor Klaniczay, Collegium Budapest
(IBI AL Conference Hall, Nowy Świat 69, 4 floor)

10:00-10:20 Prof. G. Klaniczay: The Fate of Humanities in Hungary during State Socialism – An Introduction

10:20-11:00 Prof. György Karsai and Dr. Péter. Hajdu: Classical Philology in Hungary under Communism. Research Agenda

11:00-11:30 General discussion

11:30-11:45 Tea/coffee break sponsored by MHP

11:45-12:10 The Case of Romania: Dr. Christian Gaşpar, followed by a 10-minute discussion

12:10-12:35 Classical Heritage and Classical Education in Bulgaria. Reasons for Developing Classical Studies in the Last 150 years: Prof. Nikolai Gochev, followed by a 10-minute discussion

12:35-13:00 The Case of Slovenia: Dr. David Movrin, followed by a 10-minute discussion

13:00-14:00 Lunch sponsored by MHP

Session III presided by Professor György Karsai, Collegium Budapest

14:00-14:25 The Case of Yugoslavia: Prof. Milena Jovanovic, followed by a 10-minute discussion

14:25-14:50 The Case of Lithuania: Dr. Nijolé Juchneviciene, followed by a 10-minute discussion

14:50-15:15 Poetics and Politics: Translating Classics in Soviet Russia: Dr. Olga Budaragina, followed by a 10-minute discussion

15:15-15:30 Tea/coffee break sponsored by MHP

15:30-15:55 Classical Philology in the German Democratic Republic: Prof. Jürgen Dummer, followed by a 10-minute discussion

15:55-16:20 Jan Patočka and Classical Scholarship in Czechoslovakia: Prof. Josef Moural, followed by a 10-minute discussion

16:20-17:00 General discussion and conclusions

Thursday, December 3, 2009

обитаваме подземно пещероподобно жилище





Разбира се, това заглавие подсказва, че новият пост от месеца на Платон на този блог, предлага откъс от едно знаменито произведение -

Държавата

...

След всичко това, започнах аз, уподоби нашата човешка природа според знанието и незнанието на следното.

Представи си хора в някакво подземно пещероподобно жилище, което има открита и дълга пролука за светлината по цялата пещера. Нека в него да живеят хора от детинство с така поставени на нозете и на шията окови, че като се намират тук, да виждат само това, което е пред тях, без да могат да обръщат главите си поради оковите. Светлина да им идва от огън, който гори отвисоко и далече зад тях, а между огъня и затворниците да има път; по неговата дължина си представи издигната стена, както фокусниците издигат преграда пред зрителите, над която показват фокусите си.

– Представям си – рече той.

– Представи си край тая стена хора, които носят различни вещи, стърчащи над стената, статуи на хора и фигури на животни, направени от камък и дърво по различен начин. И естествено едни от тия, които ги носят, говорят, а други пък мълчат.

– Ти рисуваш невероятен образ и невероятни затворници – рече той.

– Подобни са на нас – отговорих аз. – Нима ти смяташ, че тия затворници както у себе си, така и помежду си, са видели нещо друго освен сенки, които падат от огненото сияние върху срещуположната пред тях стена на пещерата?

– Как може – рече той, – щом са принудени през целия си живот да бъдат с неподвижни глави?

– А как стои въпросът с вещите, които пренасят? Нали и с тях е така?

– Как обаче?

– Ако затворниците са в състояние да разговарят помежду си, мислиш ли, че те са убедени, че наричат като съществуващи тия неща, които виждат?

– Но как иначе?

– Но какво? Ако тъмницата издава ехо точно от срещуположната страна, когато някой от преминаващите издаде звук, смяташ ли, че затворниците ще отдадат звука на нещо друго, а не на минаващата сянка?

– Заклевам се в Зевса, не смятам, че ще го отдадат на нещо друго – рече той.

– Без съмнение – продължих аз – тия хора няма да приемат за истина нищо друго освен сенките на пренасяните образи.

– Това е точно така – потвърди той.

– Представи си сега – продължих аз, – че настъпи за тях освобождаване от оковите и излекуване от неразумността независимо каква е тя, щом по природа я имат; ако някой бъде освободен от оковите и бъде заставен веднага да се изправи, да раздвижи шията си и да ходи, да погледне към светлината, нали когато прави всичко това, той ще усети болка, а поради блясъка нали ще бъде безсилен да гледа право ония неща, чиито сенки дотогава е гледал? Какво мислиш, че би казал той, ако някой започне да му говори, че по-рано е гледал само недействителни неща, а сега, приближил се до съществуващото и към действителността, наблюдава по-точно и дори като му показва всеки от преминаващите предмети, би го заставял да му отговаря на въпросите, какво е това? Не мислиш ли, че той ще изпадне в затруднение, и няма ли да смята вижданите по-рано неща за по-истински от показаните му сега?

– Естествено – рече той.



– Следователно, ако го заставят да гледа самата светлина, нали той би изпитал болки в очите си и би избягал, като се върне към онова, което може спокойно да наблюдава, и няма ли той да си мисли, че това е в действителност по-ясно от показаното?

– Така е – рече той.

– Ако пък някой – продължих аз – насила би го изтеглил оттам по неравния, стръмен изход и не го пусне, докато не го изведе на слънчева светлина, нали той ще изпитва болки и ще се сърди, че са го измъкнали, а неговите очи, когато излезе на светлината, ослепени от силния блясък, биха ли могли да видят дори един предмет от наричаните сега истински?

– Веднага това не би могло да стане – рече той.

– Би трябвало да свикне – рекох аз – ако желае да наблюдава горните предмети. Отначало най-лесно би съзерцавал само сенките, а след това отразяващите се във вода фигури на човеци и на други предмети, а накрай и самите предмети. А предметите на небето и самото небе би наблюдавал по-лесно нощем, когато ги наблюдава при звездна и лунна светлина, отколкото денем при слънце и слънчева светлина.

– Може ли иначе?

– Само след всичко това, смятам, той може да гледа слънцето, и то не изображението му във вода и на чуждо място, а самото слънце в собствената му среда, каквото е в действителност.

– Точно така – рече той.

– Едвам след това той би могъл да си направи извод за слънцето, че то е, което определя годишните времена и годините, управлява всичко във видимото пространство и е причина до известна степен за всичко онова, което неговите другари са виждали.

– Явно е, че той би стигнал до това заключение след всичко гореспоменато – рече той.

– Но какво? Когато той си спомни за своя минал начин на живот, за тамошната мъдрост и за тогавашните затворници, не смяташ ли, че той ще облажава себе си за промяната, а другите ще съжалява?

– Разбира се.

– Като си спомни за почестите и похвалите, които те са си отдавали един на друг, и за наградите на този, който най-проницателно е наблюдавал преминаващите предмети и внимателно е забелязвал тия неща, които обикновено са били първи, които са следвали и които са ставали едновременно, като въз основа на тях е бил в състояние най-точно да предсказва какво ще стане в бъдеще, смяташ ли ти, че той ще копнее по тия неща и ще завижда на ония, които са почитани и властващи сред затворниците? Или по-скоро той ще възприеме мисълта на Омир и ще предпочете да стане ратай на село при някой неизвестен човек и да понася всичко, вместо да има ония схващания и мнения и да живее, както по-рано?

- Същото мисля и аз - рече той. - Той ще предпочете да понася всичко друго, вместо да почне отново да живее като по-рано.

– Обмисли също и това – продължих аз. – Ако такъв човек отново слезе и седне на същото място, нали веднага щом дойде от слънчевата светлина, очите му ще бъдат обгърнати от мрак?

– Несъмнено – рече той.

– Но ако се наложи отново да изучава ония сенки и да влезе в спор с постоянните затворници, докато още не е с приспособено зрение, а за да привикне отново, ще му е необходимо малко време, няма ли да предизвика сред тях смях и няма ли да заговорят за него, че се е върнал с повредено зрение,след като се е издигнал горе? И следователно нали не си заслужава да се прави дори опит да се издигнат горе? А пък който би се опитал да ги освободи от оковите и да ги изведе горе, нали биха го убили, ако им попадне в ръце?

– Непременно – рече той.

– Този образ, драги Главконе – продължих аз, – трябва да съпоставим във всяко отношение с казаното по-рано, като сравним тая област, която се вижда с очи, със затворническо помещение, а светлината на огъня в него със силата на слънцето. Но ако смяташ изкачването горе и съзерцаването на горния свят за възкачване на душата към областта на мислимото, ти ще се доближиш до моето мнение, което искаш да чуеш. Бог знае дали това е вярно, но това, което аз си представям, представям си го така: на края в областта на познаваемото е идеята за доброто и тя едвам се вижда, но щом я видиш, става ясно, че тя е причина за всичко правилно и прекрасно, във видимото е родила светлината и нейния владетел, а в мислимото сама е властителка, която е създала истината и ума. Следователно този, който желае да постъпва разумно в частните си и обществените дела, трябва да я види... Хайде сега... приеми и тая мисъл и не се учудвай, че стигналите до това заключение не желаят да се занимават с човешките работи, но винаги душите им се стремят нагоре, защото това е естествено, щом отговаря на начертания по-рано образ.

- Наистина е естествено - рече той.





Държавата, VII книга, 514-517d

Превод: проф. Александър Милев, цитира се по второто издание на Държавата в трети том на Платон. Диалози, С., 1981, "Наука и изкуство"

***

и трите снимки са направени от Леда преди две лета

Tuesday, December 1, 2009

месец на Платоновата философия



снимката е от Археологическия парк на остров Тасос от лятото на 2006 г.



Декември месец, тук на този блог, ще бъде посветен на Платоновата философия.

Ще има откъси от диалозите на Платон, но и текстове за него и Академията - непубликувани или малко познати.

Разбира се, ще има и някои други постове, но Платон и животът в Академията, ще са водеща тема.



Ще започнем с откъси от "Апология на Сократ"



Какво впечатление са оставили моите обвинители у вас, мъже атиняни, не зная, но насмалко остана да ме накарат мен самия да забравя кой съм – така убедително говореха! И все пак в техните думи нямаше, така да се каже, нищо истинско...
И така, най-напред съм длъжен да се защитя, мъже атиняни, срещу по-старите лъжливи обвинители, а след това срещу по-новите обвинения и обвинители... Но онези са по-страшни, мъже атиняни, понеже, като хващаха повечето от вас още от деца, ме обвиняваха напълно лъжливо и ги убедиха, че има някакъв си Сократ, знаещ мъж, който и изследва небесните явления, и е проучил всичко, каквото става под земята, и прави по-слабата теза по-силна. Тези, които разпространяват тази мълва, мъже атиняни, те са страшните ми обвинители. Понеже, като ги слушат, смятат, че изследващите тези неща и в богове не вярват... Е, добре – какво именно твърдят в клеветите си моите клеветници? Като на обвинители трябва да им прочета обвинението: "Сократ върши престъпление: той безчинства. като изследва това, което става и под земята, и на небето, прави по-слабата теза по-силна и учи другите на същото." Такова е приблизително обвинението, понеже това видяхте и сами в Аристофановата комедия: там някакъв си Сократ се носи насам-натам и казва, че ходи по въздуха и дрънка много други дивотии за неща, от които нищичко не разбирам... Аз действително, мъже атиняни, нямам нищо общо с тези неща...

Аз, мъже атиняни, съм получил това име не току-така, а поради някакво знание. Какво е всъщност това знание? Това е може би знание, присъщо на човека. Наистина, изглежда, че съм вещ в него,...но аз лично не притежавам това знание и кой-то твърди това, лъже и говори да ме клевети... За свидетел на моето знание, ако действително го имам, и какво е то, ще призова бога в Делфи. Струва ми се, познавате Хайрефонт. Той ми е другар от младини и е привърженик на вашата демократическа партия, отиде в изгнание с вас и се завърна с вас... Именно като ходи веднъж в Делфи, осмелил се да се допита до оракула за следното... дали има някой, който е по-мъдър от мен. И Пития отговорила, че няма никой друг по-мъдър... Като чух това, почнах да разсъждавам така: "Какво собствено казва богът и за какво загатва? Понеже аз лично съзнавам, че не съм мъдър – нито много, нито малко. Какво всъщност иска да каже, като твърди, че аз съм най-мъдър? Понеже той в ни-какъв случай не лъже – не му е обичайно."

Най-после, и то много мьчно, се реших да потърся отговора по такъв един начин.
Отидох при един от тези, конто минават за знаещи, за да опровергая тук, ако може някак си, оракула и да докажа на прорицанието: "Ето този е по-мъдър от мен, а ти казваш, че съм аз." Като го изследвах внимателно – съвсем не е необходимо да му казвам името, беше един от държавните мъже, – та като го изследвах и разговарях с него, получих приблизително такова впечатление: този човек ми се стори, че се смята за по-знаещ от мнозина други и най-много от самия себе си, но не е. Поради това станах омразен и на него, и на мнозина от присъстващите там. И така, като си отивах, си мислех: "Аз съм по-мъдър от този човек, защото възможно е ни-кой от двама ни да не знае нищо добро, но той си мисли, че знае нещо много, без да знае, а аз не мисля, че знам, както всъщност и не знам. Изглежда, поне мъничко съм по-мъдър от него в това, че което не знам, не мисля, че го знам."
Оттам отидох при един от тези, които минават за по-знаещи от него, но получих същото впечатление...

След държавниците отидох при поетите – трагици, автори на дитирамби и други... И така, за кратко време научих и за поетите, че създават своите творения не поради знание, но поради някаква природна дарба и боговдъхновение като пророците и прорицателите, понеже и те казват много и хубави неща, но не знаят нищо от това, което казват. Нещо подобно разбрах, че става и с поетите. Същевременно разбрах, че поради поетическата си дарба те се смятат за най-мъдри и в останало-то, в което не бяха. Отидох си следователно и оттам с мисълта, че ги превъзхождам в същото, в което н държавниците.

Накрая отидох при занаятчиите, понеже съзнавах, че нищо не знам, така да се каже, а знаех, че тях ще ги намеря да знаят много и хубави неща. И в това не се из-лъгах – те знаеха, което аз не знаех, и в това бяха по-знаещи от мен. Но, мъже атиняни, на мен ми се стори, че същата грешка като поетите имат и тези добри занаят-чии: поради това че си разбират добре от занаята, всеки смяташе, че е извънредно сведущ и в най-съществените неща в другите области, и това им заблуждение скриваше и знанието им в тяхната област. Така че, за да оправдая оракула, стигнах да се питам дали не бих искал да съм, какъвто съм – да нямам нито тяхното знание, нито тяхното невежество, отколкото да имам като тях и двете. И така, отговорих и на себе си, и на оракула, че ми е полезно да съм, какъвто съм.

...А изглежда, мъже атиняни, всъщност богът е сведущ в него и това казва този оракул – че човешкото знание не струва нещо много и дори нищо, и, изглежда, че като споменава този Сократ, той си служи с моето име като пример, както би казал: "Този от вас, хора, е най-мъдър, който като Сократ е разбрал, че наистина не струва нищо в знанието." Впрочем и сега още обикалям и изследвам това и разпитвам според повелята на бога кой и да е между съгражданите ни и между чужденците, предположа ли, че е знаещ. И когато не ми се види, помагайки на бога, показвам, че не е знаещ. И от това занимание не ми остана свободно време да се заема с нещо сериозно нито в държавните, нито в домашните ми работи, а съм в крайна бедност поради службата ми на бога.
А отгоре на това и младежите, които ме съпровождат по своя воля – това са тези, които имат най-много свободно време, синовете на богатите, – изпитват удоволствие да слушат хората, подложени на това изследване, и сами често ми подражават и се заемат да изследват други... След това изследваните от тях се сърдят на мен, а не на себе си и разправят, че има един много отвратителен Сократ и че раз-валя младежите. И когато ги запитват какво прави и на какво учи, те не могат да отговорят, тъй като нищо не знаят. А за да не изглежда, че се намират в затруднено положение, изтъкват обикновените обвинения срещу всички, които се занимават с философия – "небесните явления и какво става под земята", "не вярва в боговете", "прави по-слабата теза по-силна"... От тия работи се нахвърлиха срещу ми Мелет, Анит и Ликон – Мелет с омразата на поетите, Анит – на занаятчиите и държавните мъже, Ликон – на ораторите.
И така, за това, в което ме обвиняваха първите ми обвинители, тази защита нека ви бъде достатъчна. А сега ще опитам да се защитя срещу Мелет, този почтен човек и родолюбив гражданин, както сам се нарича, и срещу по-късните ми обвинители. И понеже това са други обвинители, нека да вземем пък тяхното обвинение:

Сократ, се казва в него, върши престъпление, понеже разваля младежите и не вярва в боговете, в които държавата ни вярва, а в други, нови божества... Как според теб, Мелете, развалям младежите?... Ти не вярваш, Мелете, както ми се струва, и на себе си. Според мен този човек, мъже атиняни, се гаври нагло с нас и неговото обвинение е написано чисто и просто с една необуздана гавра и младежко нахалство. Изглежда, като че ли е искал да състави една гатанка, за да ме изпита: "Дали знаещият Сократ ще разбере, че аз се шегувам и си противореча, или ще изиграя и него, и другите, които слушат." Понеже за мен е ясно, че той си противоречи, както ако би се казало: "Сократ върши престъпление, понеже не вярва в богове, но вярва в богове." В това именно се състои подигравката... Има ли, Мелете, такъв човек, който вярва, че има човешки неща, а пък няма хора?... Има ли такъв човек, който вярва, че има демонски неща, а няма демони?... Ти твърдиш, че аз вярвам и уча, че има демонски неща – независимо нови или стари, но аз според твоите думи вярвам в демонски неща и ти си се заклел за това в обвинението си. А ако вярвам в прояви на демони, по необходимост вярвам и в демони... А не смятаме ли демони-те за богове или за деца на богове?... Следователно, ако вярвам, в демони, както ти твърдиш, и ако демоните са някакви богове, това би било, което аз твърдя, че ти говориш с гатанки и се шегуваш: Ти твърдиш, че не вярвам в богове, а след това, че вярвам, понеже вярвам в демони... Невъзможно е, Мелете, да си написал обвинението си така, ако не си искал да ни изпиташ или пък си бил в безизходица да намериш срещу ми истинско обвинение. Да убеждаваш някого, колкото и малко ум да има, че един и същ човек вярва в демонски и божествени неща, и в същото време, че не вярва нито в демони, нито в богове, нито в херои – това не е възможно.

Че аз, мъже атиняни, не съм виновен в това, в което Мелет ме обвинява, мисля, че няма нужда от дълга защита, че това е достатъчно. А което казах по-преди – че голяма омраза се породи у мнозина срещу ми, знайте, че е истина. И ако нещо ме погуби, то ще ме погуби – не Мелет, не Анит, а общоразпространената клевета и омраза. То е погубило и много други благородни мъже, а, мисля, и занапред ще погубва и нищо странно, ако не спре с мен.

...Аз лично щях да съм извършил ужасни неща, мъже, когато военачалниците, които вие избрахте, ме поставяха при Потидея, Амфиполис и Делион на някакво място в строя и аз оставах твърдо там както всеки друг, и рискувах живота си, а когато богът ми възложи задачата, както аз сметнах и предположих, че трябва да живея, занимавайки се с философия и да изследвам и себе си, и другите, да се уплаша от смъртта и от каквото и да е, и да дезертирам – страшно би било това и тогава справедливо бихте ме дали под съд, че не вярвам в богове, не се подчинявам на ора-кула, страхувам се от смъртта и мисля, че съм знаещ, без да съм.

Понеже да се страхуваш от смъртта, мъже, не е нищо друго освен да мислиш, че си знаещ, без да си – да мислиш, че знаеш нещо, означава, че не го знаеш. Никой не знае що е смърт, нито дали случайно не е най-голямото благо за човека, а се страхуват от нея, като че ли знаят, че е най-голямото зло. Това как да не е незнание, заслужаващо укор – да мислиш, че знаеш това, което не знаеш?

...Ако при това бихте ми казали: "Сократе, сега ние няма да повярваме на Анит, пускаме те, но все пак при условие да не се занимаваш повече с това изследване, нито с философия – ако те уловим, че вършиш още това, ще бъдеш убит", та ако, както казах, бихте ме пуснали при това условие, бих ви отговорил: "Аз ще ви благодаря сърдечно, мъже атиняни, и ви обичам, но ще слушам повече бога, отколкото вас и докато дишам и ми е възможно, няма да престана да се занимавам с философия, да ви подканям и да разяснявам на всеки, когото от вас срещна, като му кажа, както ми е обичаят: "Чудесни човече, като атинянин от град най-голям и най-прочут по знание и сила не се ли срамуваш да полагаш грижи само за богатство, да спечелиш възможно най-много за слава и чест, а за разум, истина и за душата си, да стане възможно най-добра, ти не полагаш грижи и не мислиш!" И ако някой от вас оспори и каже, че се грижи, няма да го оставя веднага и да си ида, а ще го питам, изследвам и разкрия и ако ми се стори, че не притежава добродетел, а само така твърди, ще го укоря, че най-ценни неща цени извънредно малко, а по-незначителни неща – повече. Това ще правя и с млад, и със стар, когото срещна, и с чужденец, и със съгражданин, н то повече със съгражданите, толкова повече, че сте ми по-близки по род. Понеже така заповядва богът, добре знайте. Лично аз смятам, че на вас тук не ви се е случило по-голямо добро от моята служба на бога... С оглед на това казал бих, мъже атиняни, вярвате или не вярвате на Анит, освободите ме или не ме освободите, аз няма да постъпвам другояче дори ако ми предстои да умра много пъти!... Бъдете сигурни, ако ме осъдите на смърт, такъв човек, какъвто ви казвам, че съм, на вас самите ще причините повече вреда, отколкото на мен. На мен нито Мелет, нито Анит ни най-малко биха ми навредили – те не биха могли, понеже не мисля, че е в реда на нещата по-лош човек да навреди на по-добър. Разбира се, някой би могъл да ме осъди на смърт, на изгнание или да ме лиши от граждански права. И той, и някой друг може би смятат тези неща за големи нещастия, но аз – не... И така, мъже атиняни, сега аз съм далеч от това да се защитавам заради себе си, както може да се помисли, а заради вас, да не се провините някак си спрямо дара, който ви е направил богът, като ме осъдите. Понеже, ако ме осъдите на смърт, лесно няма да намерите друг като мен... струва ми се, богът ме е предоставил на града, какъвто съм, за да ви подбуждам, да ви убеждавам и порицавам всеки един непрестанно по цял ден, без да се отделям от него. Друг такъв човек няма да ви се роди лесно, мъже, и ако ме слушате, ще ме пазите. Вие изведнъж бихте могли да ми се разсърдите също като хора, когато спят и ги събудят, и слушайки Анит, да ме ударите и лесно да ме убиете, а след това да прекарате целия си живот в сън, докато богът, загрижен за вас, не ви прати някой друг. Че в случая богът ме е дал на града ни, какъвто съм, оттук бихте разбрали: Не прилича на човешка работа моето – да си зарежа всичките работи и да търпя последиците на това толкова вече години, а да се занимавам с вашите, като отивам като баща или по-стар брат при всеки по отделно и го увещавам да се грижи за добродетелта. И ако все пак имах някаква облага от това, ако увещавах в това срещу възнаграждение, това щеше да се разбере. А сега и сами го виждате, понеже моите обвинители, които така безсрамно ме обвиняваха във всичко друго, не можаха да отидат дотам в безсрамието си да представят някакъв свидетел, че някога съм взел възнаграждение или пък съм искал. Но аз ви давам един свидетел, който ви стига, че говоря истината – сиромашията си.

Може би би изглеждало странно, разбира се, че аз съветвам частно хората и се бъркам в много работи, а не се осмелявам да изляза публично пред народа и да съветвам държавата. Причината е, което често и на много места сте ме чували да казвам – у мен се появява нещо - божествено или демонско, в което и Мелет, присмивайки се. ме е обвинил в обвинението си. Това започна още в детството ми, някакъв глас, който, яви ли ми се, ме въздържа от това, което мисля да правя, но никога не ме насърчава. То се противопоставя да се занимавам с обществени дела и според мен по много щастлив начин се противопоставя, защото, бъдете сигурни, мъже атиняни, ако отдавна се бях заел с политика, отдавна нямаше да съм между живите, а това нямаше да е от никаква полза нито за вас, нито за мен. Не ми се сърдете, че ви говоря истината – не ще спаси живота си никой, който благородно се противопостави било на вас, било на какъвто и да е друг народ и пречи да станат много неправди и беззакония в държавата; този, който действително се бори за правдата, ако смята да остане жив известно време, по необходимост трябва да остане частно лице, не да се занимава с държавни дела.

...Аз никога не съм бил учител на никого. Ако някой, млад или стар, би искал да ме слуша, когато говоря, никога никому не съм отказвал. Аз не съм такъв, че да беседвам срещу пари, а да отказвам да беседвам без възнаграждение, но се поставям на разположение еднакво и на богат, и на беден да ме пита и ако някой иска, да го питам и да чуе какво бих казал. И ако някой от тях стане или не стане добродетелен човек, с никакво право не бих поел върху себе си вината за това, понеже никога никому не съм обещавал да го уча, нито съм учил...

Но защо тогава някои изпитват удоволствие да прекарват много време с мен? Вие чухте, мъже атиняни, цялата истина ви казах: те изпитват удоволствие, слушайки ме да изследвам тези, които се смятат за знаещи, а не са. А това не е неприятно. Но на мен, както аз твърдя, това ми е наредено от бога да го върша и чрез оракули, и чрез съновидения и по всякакъв начин, по който някога някакво друго божествено предопределение е наредило на някого да върши каквото и да е там.


Втора част

...Че не се възмущавам, мъже атиняни, от станалото – че ме признахте за виновен, – много неща играят роля и особено, че го очаквах...
И така, човекът ми иска смъртно наказание. Добре. А аз какво мога да пред-ложа от своя страна, мъже атиняни? Очевидно каквото заслужавам. Какво следователно? С какво заслужавам да бъда наказан или глобен, че не водих спокоен живот, но пренебрегнах това, на което повечето хора държат – богатство, домашни работи, военно командване, речи в Народното събрание, длъжности, групи, партии, които се образуват в града; че поисках да бъда в действителност почтен човек, а не да спася живота си по този начин; че не отидох там, където, ако отидех, нямаше да има полза нито за вас, нито за мен; че отивайки лично при всеки един, му правех най-голямо благодеяние, както аз твърдя, заемайки се да убедя всеки от вас да не се грижи за своите материални интереси, преди да се е погрижил за самия себе си, нито за материалните интереси на града, преди да се е погрижил за самия град, така и за другите неща по този начин – какво следователно заслужава такъв човек? Нещо добро, мъже атиняни, ако трябва действително да ми се дава по заслуги, и то такова добро, каквото ми подобава. А какво подобава на един беден благодетел, който се нуждае от свободно време, за да ви подбужда. Няма нищо, мъже атиняни, което да подхожда на такъв човек така, както да го хранят в Пританея, и то много повече, отколкото на някой от вас, който е победил в олимпийските състезания с колесници на надбягване с коне или с два или четири коня. Понеже той ви прави да изглеждате щастливи, а аз – да сте...

Лично убеден, че не онеправдавам никого, далеч съм от мисълта да онеправдавам себе си и сам срещу себе си да кажа, че заслужавам нещо лошо и да си произнеса такава присъда. От страх пред какво? Да не ме сполети наказанието, което Мелет ми иска и което твърдя, че не знам дали е нещо добро, нито дали е нещо лошо? Вместо него да предпочета нещо, което добре знам, че е лошо и да поискам това наказание? Дали затвор? Че защо трябва да живея в затвор като роб на неизменно избираната власт – колегията на Единайсетте? На глоба и да ме затворят, докато я изплатя? Но то ще бъде същото като току-що казаното, понеже нямам средства откъде да я платя. Да поискам изгнание? Може би на това бихте ме осъдили. Голяма любов към душицата си би трябвало наистина да имам, ако съм толкова тъп, та да не мога да разсъдя следното: вие като мои съграждани не можахте да понесете разговорите и приказките ми и те ви станаха толкова неприятни и омразни, та търсите да се отървете сега от тях, а други ще ги понесат лесно! Далеч съм от тази мисъл, мъже атиняни. Хубав би ми бил животът да напусна на тази възраст отечеството си и да се скитам гонен от град на град! Понеже добре зная, че където и да ида, младежите ще идват да ме слушат както тук. Ако ги отпъждам, те ще ме изгонват, убеждавайки по-възрастните; ако не ги отпъждам – техните бащи и близки ще го правят заради тях.

Може би някой ще каже: "Като заминеш оттук, не ще ли можеш, Сократе, да живееш мирно, без да говориш?" Най-мъчното е да убедя в това именно някои от вас. Ако ви кажа, че това е неподчинение на бога и поради това е невъзможно да мълча, не ще ми повярватепонеже ще сметнете, че ви иронизирам. Ако пък ви кажа, че най-голямото благо за човека е да говори всеки ден за добродетелта или за други неща, за които ме слушате да се разговарям, когато изследвам и себе си, и други, и че животът без изследване не заслужава да се живее – това още по-малко ще ми повярвате. Така, както ви казвам, стоят нещата, мъже, а не е лесно да ви убедят.


Трета част

Малкото време стана причина, мъже атиняни, тези, които искат да злословят за града ни, да хвърлят върху ви вината и да ви прикачат славата, че сте убили Сократ, един мъдър мъж. В желанието си да ви нападнат, те действително ще кажат, че съм мъдър, макар и да не съм. А ако бяхте почакали известно време, всичко щеше да свърши от само себе си – виждате възрастта ми, животът ми вече е напреднал, близо съм до смъртта... Може би мислите, мъже, че съм осъден поради липса на такива речи, с каквито щях да ви убедя, ако смятах, че трябва да върша и говоря всичко, за да ме оправдаете. Далеч не е така. Осъден съм поради липса не на речи, а на дързост, на безсрамие, на желание да ви говоря така, както щеше да ви бъде най-приятно да слушате, да плача и да се вайкам и да върша и говоря много други недостойни, както аз смятам, за мен неща... сто пъти предпочитам да умра след такава защита, отколкото да живея на онази цена! Нито в съда, нито на война, нито някой друг, нито аз трябва да прави всичко възможно да избяга от смъртта – това съвсем да не ви се вижда трудно, мъже, от низостта е много по-трудно: тя тича много по-бързо от смъртта. Сега и аз, понеже съм бавен и възрастен, бях уловен от по-бавния бегач, а моите обвинители като силни и бързи – от по-бързия, злото. И сега аз ще изляза осъден от вас като заслужаващ смърт, а те – осъдени от истината като виновни в порочност и неправда. И аз оставам с присъдата си, и те. Вероятно така е трябвало да стане и мисля, че всичко е както трябва.

Но аз искам и да ви предскажа какво ще стане по-нататък с вас, които ме осъдихте. Че аз съм вече в онези минути, когато хората най-вече предсказват – когато се готвят да умрат. Аз изричам, о, вие, които ме убихте, веднага след моята смърт вас ще ви постигне много по-голямо наказание, кълна се в Зевс, от това, което ми наложихте, смърт. Вие направихте това с мисълта, че ще се отървете да се изследва животът ви – тъкмо обратното ще стане, казвам ви го със сигурност. Повече ще станат тези, които ще ви изследват – досега аз ги спирах, а вие не разбирахте. И те ще бъдат по-мъчни, понеже ще бъдат по-млади, и вие повече ще негодувате. А ако мислите, че като убивате хора, ще попречите да се яви някой да ви упреква несправедливия живот, не мислите добре. Понеже този начин да се отървавате от такива хора не е нито възможен, нито хубав; онзи е най-хубав и най-лесен – човек да не потиска другите, а да се стреми да стане колкото се може по-добър. С това пророчество се разделям с вас, които гласувахте за моето осъждане.

На мен, съдии – понеже, като ви наричам съдии, правилно бих ви наричал, – ми се случи нещо чудно. Обичайното пророческо внушение ми се правеше от страна на божествената сила през цялото време досега извънредно често, като ме спираше дори при много незначителни неща, ако смятах да върша нещо неправо. Сега ме постигна, както виждате и сами, това, което би се сметнало, а и се смята за най-голямата от злините, а нито тази сутрин, като излизах от къщи, ме възпря божият знак, нито тук, като се явих пред съда, нито по време на речта ми, каквото и да се канех да кажа. Друг път впрочем, като съм говорел, често ме е спирал по средата, а сега при самия процес не ме спря при никаква моя постъпка или дума. Коя смятам, че е причината? Аз ще ви я кажа – изглежда, това, което се случи, е добро и ние, които смятаме смъртта за злина, мислим погрешно. За това ми се даде голямо доказателство: непременно щеше да ме възпре обичайният ми божи знак, ако нямаше да направя нещо добро.

Нека помислим и по следния начин – че можем силно да се надяваме смъртта да е нещо добро. Защото тя е едно от двете: или мъртвият е нищо и няма никакво усещане за нищо, или, както се смята, смъртта е някаква промяна, преселване на душата оттук на друго място. А ако не съществува никакво усещане, също когато някой спи и не вижда абсолютно нищо насън, чудна полза би била смъртта!... Ако смъртта е нещо подобно, аз я смятам за полза, защото именно цялото време нататък се явява само като една безкрайна нощ.

Ако пък смъртта е като заминаване оттук на друго място и е истина, това което се казва, че там именно се намират всички мъртви, какво по-голямо благо от това, съдии?... Човек да се събере с Орфей, Музей, Хезиод и Омир, на каква цена някой от вас би го получил? Ако това е истина, аз искам много пъти да умра, понеже лично за мен пребиваването би било чудесно – да се разговаря с Паламед, с Теламоновия син Аякс и с всеки друг, който едно време е загинал поради несправедлива присъда. Съвсем не би ми било неприятно, мисля, да сравнявам моите преживелици с техните. И най-голямото – да продължавам да изследвам и изучавам всички там: кой е знаещ и кой мисли, че е, а не е. На каква цена би получил някой възможност, съдии, да изследва този, който е завел голяма войска срещу Троя, или Одисей, или Сизиф, или други хиляди и мъже и жени, които човек би могъл да спомене – не би ли било неизразимо щастието да се разговаря с тях там, да бъде в тяхното общество, да ги изследва? И затова те ни най-малко не убиват: защото те са по-щастливи от нас тук, и в това, че са безсмъртни, ако това, което се казва, е вярно.

И вие, съдии, трябва да имате добра надежда в смъртта – помислете върху тази единствена истина: за един добър човек не съществува никакво зло нито приживе, нито след смъртта, нито боговете се интересуват какво става с него. Всичко това с мен не стана от само себе си – за мен е ясно, че за мен би било по-добре вече да умра и да се отърва от мъки. Затова и знакът не ме възпря и аз не съм много сърдит на тия, които ме осъдиха, нито на обвинителите си. При все че не с това намерение те ме осъждаха и обвиняваха, но с мисълта, че ми причиняват вреда, и в това те заслужават укор.

Все пак едно ги моля: когато възмъжеят синовете ми, накажете ги, мъже, като ги накарате да изпитват същите неприятности, каквито аз ви причинявам, ако сметнете, че те се грижат за пари или за нещо друго повече, отколкото за добродетелта, и ако смятат, че са нещо, без да са, порицавайте ги, както аз ви.порицавам, че не се грижат за което трябва и че се мислят за нещо, а не струват нищо. Ако така постъпвате, вие ще сте постъпили справедливо и с мен, и със синовете ми.

Но вече е време да се върви - аз в смъртта, вие в живота. Кой от нас върви към по-добро – никому не е известно освен може би на бога.

цитира се преводът на проф. Георги Михайлов

в първия том ( от 1979 г.) на четиритомното издание на "Наука и изкуство"

Платон. Диалози.