гигантски дъждовни икосаедри

Надписът над това място за хапване във Волос между пристанището и автогарата казва: "Валят... кюфтета" или "Дъжд... от кюфтета". Смяхме се и го снимахме миналата сряда сутринта, в дъждовното утро  на 7 септември, след много дъждовна нощ, докато бързахме да си купим билети за обедния автобус. Тогава си казахме, че все пак и в хиперболите на рекламата трябва да има мяра. Най-големите дъждовни капки едва ли могат да придобият големината на кюфтенца, но само няколко часа по-късно видяхме друго.

Но ето как започна всичко. 5 септември, понеделник, беше последният ни ден на Скопелос. Морето беше спокойно, а времето - облачно и задушно, но надвечер задуха много силен, тежък и топъл вятър. Вечерта отидохме за последно в малката семейна таверна с името Флойсбос или Флисвос на новогръцки.
Тази дума не я знаех, Николай каза, че е една от Омировите думи за морска вълна.
Съдържателят на таверничката ни донесе двете бири Фикс и аз го попитах как се казва този вятър. Защото всички ветрове в Егейско и Йонийско море си имат имена. 

- Този ли? Този е Нотос. Много лош вятър. Носи много лошо време.
Повдигнах учуден поглед, а той си помисли, че не съм го разбрала, затова ми отговори и на английски:
- This one is Notos. Bad wind. Very bad wind. Brings very bad weather.
После обясни, че докато духа Нот, хората се чувстват много зле и са мрачни, а няколко часа след като престане, идват бури и порои, гръмотевици и светкавици.

              снимка на Николай: отдалечаваме се от пристанището Лутраки, което е на северозападната страна на Скопелос

На другия ден следобед, на 6 септември се върнахме от Скопелос с ферибота Експрес Скиатос, като по пътя заваля, но обикновен есенен дъждец. През нощта и във Волос валя силно, но далеч не така наводняващо, както е било същата нощ на Пелопонес. За пороите нея нощ обаче разбрахме, чак когато пристигнахме в София.
Сутринта ръмеше и се разходихме за последно по крайбрежната алея в дълбокия подкововиден залив на аргонавтите в някогашния Йолк, а после седнахме в автобуса.

                         снимка на Николай, когато вече е просветнало


И някъде около средата на пътя между Волос и Солун заваля, но такъв дъжд никога не бях виждала. Гигантски водни топчета, а не капки, топки като кюфтенца, както би казал Том Сойер, който си служи винаги с гастрономически сравнения, когато трябва да се изрази самостоятелно.
Автобусът беше почти празен и се движеше по магистралата Етники одос много бързо. Въпреки гигантските дъждовни икосаедри магистралата не се наводни. Явно не само е направена много добре, но и се отводнява спасително бързо. 
Разбира се, на мен може и да ми се е привидяло, защото човек вижда и чува това, което иска да види и чуе, а пропуска да види и чуе онова, което не иска да забележи.
Едно на ръка, че съм и професионално деформирана и че един от трите най-любими диалога на Платон ми е Тимей, но според мен тези гигантски дъждовни формички, които падаха от небето тогава, разпльокваха се в асфалта и моментално се изстрелваха в отводнителните канали на магистралата, бяха точно двадесетостени.
Стихията на водата е родена от сливането на милиони икосаедри, сиреч двадесетостени. Всяка една такава формичка, която почти се добрижава до сферата, има двадесет еднакви стени, двадесет еднакви равностранни триъгълници, с еднакви ръбчета и ъгли. 
Стереометрията на стихиите при Платон винаги ме е пленявала, но на 7 септември по обяд май наистина видях гигантски дъждовни икосаедри. 
После постепенно просветна. Солун беше не просто като измит, а като изпран и центрофугиран. Никога не бях виждала града по-чист. 

*
Прибрахме се благополучно, слава Богу!

*

В българско издание засега най-доброто обяснение на стереометрията на стихиите според Платоновия Тимей е в послеслова към превода на За небето и За възникването и загиването, преведен от д-р Димитър Илиев, "СОНМ", С., 2006. Послесловът на Мария Николова и Никола Бенин много хубаво и с разбираеми чертежи обяснява всичко за ръбовете, стените, обемните и равнинните ъгли на стихиите.

Аристотел в книга Гама и Делта на За небето резоньорски опонира, че всичко това е много впечатляващо, стереометрично-неопровержимо и елегантно, но че то не може да обясни как петте съвършени тела, които са единствено и само пет със съвършената еднаквост на всичко в тях, се превръща в сили и стихии.
Виждаме как: при бури, порои, светкавици и наводнения, при земетресения и  при кратките събуждания на вулканите, които се размърдват и прокашлят веднъж-дваж на столетие в хилядолетния си сън.

един анонимен текст

стихията на икосаедрите според Платон

Честита Нова година и хубав нов месец!

На 1 септември започва Новата година според византийския календар и според нашата Църква. Макар че още съм на Егейско море, подновявам публикациите на блога ми с откъс от един текст, който получих миналата година есента от анонимен колега. 

Текстът е много хубав и е посветен на трудна тема, по която работят малцина и по света, и у нас - съпоставка на космологиите на Платон и Аристотел.

Колегата е много компетентен, някои от заглавията, които цитира, са съвсем нови и даже някои от тях не съм ги  чела, защото след публикуването на превода на За небето през 2006 г. започнах да се занимавам повече с антична етика и политическа теория. Колегата очевидно е българин и по всяка вероятност не е преподавател в Софийския университет, защото щях да го/я разпозная по стила, а в някой друг наш университет или е изследовател във Философския институт на БАН, който от няколко години се нарича Институт за изследване на обществата и знанието/ИИОЗ. 

Аз му/ѝ отговорих и помолих да излезе от анонимността. Имам съвсем малки коректорски предложения, например това да замени ефир с етер, което е съвсем маловажно. Обаче той или тя не ми отговори. За съжаление. Беше ми написал(а) в писмото, към което беше прикрепена статията, защото това, което ще прочетете по-долу, е откъс от голяма статия, че ще я предложи в списанието Философски алтернативи, но досега в броевете, публикувани през тази година, не съм я забелязала.

Молбата ми към всички посетители на блога и френдове във фейсбук е да ми помогнат да открием кой е авторът на статията, който е толкова скромен, че даже не е предложил представяне на доклад по тази тема на ноемврийската конференция за Аристотел, която подготвяме в нашия Университет. Аз имам предположение.

Колеги, гости на блога и френдове във фейсбук, помогнете да открием автора на текста и да го/я убедим да се включи в конференцията Предизвикателството Аристотел в края на ноември.

Откъс от началото на статията:

За Тимей и За небето

Резюме: Съотнесени са възгледите, предложени от Аристотел основно в неговия трактат “За небето,” с тези от платоновия "Тимей”. Отделено е внимание на начините, по които може да бъде осмисляно въвеждането на нов елемент.

Възгледът, че аристотеловата книга За небето е ‘реплика’ към платоновия Тимей се среща често и за подобен прочит не липсват аргументи[1]: двете се занимават с устройството на онова, което гърците наричат ‘космос’, т.е. подредбата на света. В този контекст един детайл, който трудно може да бъде пропуснат е, че в ‘математизирана’ теория, която Платон предлага, традиционите стихии са представени като правилни геометрични тела – именно те стават по-късно ‘платонови’ тела - а те са 5, докато стихиите са 4. В същото време за Аристотел популярно се приема, че като отделил над-лунния свят от под-лунния, добавил заради него и един нов елемент или стихия – ефира. Нещата от историята сякаш съвсем eстествено и логично са си “дошли на място”. Но според една крилата фраза, за всеки проблем има решение, което е просто, ясно и ... грешно. И е вярно, че ако някаква сложна и неясна история покаже грешката, това още не е гаранция, че тя ще е успяла да каже правилното.

Критика на Тимей, която се намира в трактата За Небето, е търде радикална и само връщането през реконструирания от Аристотел свят позволява отделни начала и съставки отново да бъдат разпознавани. Според определение, което той счига за общоприето [301b17], – елемент е онова, което при по-нататъшно деление остава същото, а геометрически тела от Тимей не съответстват на това стандартно разбиране. Те биха се свеждали до една 'математическа материя', докато неговата ключова теза е че “броят на елементите не е безкраен и не е едно, така че по необходимост е по-голям от едно и е краен” [304b22]. В книга трета от трактата се проследява [305b30-307b20] една паралелна критика, която отхвърля и теорията на Тимей и атомизма[2]: макар и антиномични Демокрит и Платон са монисти, какъвто Аристотел не е. Идеята, от която трактата За Небето видимо се развива, е за простото движение – присъщото на простото тяло. Гръцката геометрия процедира чрез две прости движения извършвани съответно с помощта на линия или на пергел и с това задава формата (‘величина’), актуализирана от преместването или въртенето. Движенията обаче изчерпват местата и за не-подвижното в света няма място. Как в последна сметка съществуват формите познати от математиката - разграничаването на математическото от физическото е съществена част от разглежданията и от реториката на Аристотел, но подялбата съвсем не е безпроблемна доколкото се съобразява, че във все още наивната геометрия остава скрита немалко физика[3].

Платон и разните тела

Платоновата идея за стихиите като многостени вероятно е била приемана както лозунга “всичко е число”. Именно така тя бива оправдавана и днес – като някакъв преждевременен опит за математизиране на природата, макар зад него да прозира и присвояването на неоспоримия авторитет, с който се ползва тази дисциплина. За фон на платоновото изобретателство би могло да се отчита тогавашното преобразуване на парадигмата от аритметическа в геометрическа. Когато се налага и дoводът, че диагоналът „няма число“, въпреки че несъмнено има битие, геометрия измества аритметиката като гарант на истината и Платон живее с това убеждение. Аристотел несъмненно е направил коректния извод, че в крайна сметка логиката решава за истинността и съответно се старае да прави разлика между физически и математически аргументи (Lear 1982).

В натурфилософската перспектива на трактата За Небето разликата между Демокрит и платоновия Тимей е само ограничението в броя на елементите: според единия те са неопределено много, според другия само 4. Аргументът, неизказан от Платон, е че простите правилни многостени са точно 5. Математическото доказателство за това число изглежда е било намерено от Теетет и по-късно добива популярност от Eлементи-те на Евклид. Като проблем остава обаче пренасянето на математическия резултат във физическия свят, което е и довод на не-платонистите. Че простите същности/субстанции съответстват на максимално простите многостени[4] е теза, която изисква математическата софистицираност да се съчетае с безкритично разбиране на понятието за елемент или стихия. Платон обаче борави с една двусмисленост, която. ако е умишлена, твърде много прилича на софистика, тъй като лесно се разсейва при по-прецизна словоупотреба. Докато думата тяло/ soma може да се употребява безразлично за просто тяло и геометричен многостен, изложението на Тимей протича гладко[5]. Но разлика е необходима, когато физика и геометрия се различават (и изчезва загадъчната chora, която озадачава тълкувателите).

Думата за тяло ‘сома’ първоначално покрива и чисто геометрическото схващане за тримерност, докато по-специфичното ‘стереон/stereon‘ не я измести като уточнение. Латинските преводи, по-късно, при нужда ще правят разликата “тяло” (corpus) и субстантивираното “твърдо” (solidum). “Просто тяло” и на двата езика се разбира достатъчно недвусмислено чрез една максимална опростеност, лишаваща го дори от форма и в този смисъл то е ‘телесност’. Тук думата субстанция идва сякаш естествено, макар тя да е имала по-друг смисъл и ‘есенция’ или ‘същност’/ousia да е било считано за по-подходящо – те предават идеята, че делейки тяло все по-нататък се стига до нещо неизменно, свойствено и есенциално за него [301b17; Met.1041а]. Просто и елементарно са практически синоними, макар етимологията на думата да е недоизяснена, отвъд една предполагаема мотивация ел-ем-ен/l-m-n, т.е една връзка с езиковостта, коята би приемала буквите като безспорни начертания на звуците. За гръцките стихии - или латински елементи - платоновият Тимей (един от първите) в двусмислено изказване е направил аналогията между състава на езика и този на света, като в същото време я оспорва [Tim48b-c][6]. При подобна аналогия Аристотел ще отбележи, че комедии и трагедии се пишат със същите букви (grammata: [DeGenC 315b15]). Проличава сякаш стремеж светът да се изчерпва в комбинаторика на крайно число съставящи, подразбирайки, че неопределен брой форми, каквито са Демокритовите атоми (или континуум), са само принцип, а не обяснение. Съвремени с тях са опитите да се пишат изчерпателни трактати по геометрия със заглавието ‘елементи’[7], с убеждението, че всички верни твърдения в дисциплината са изводими от малък брой предварително установени. Но най-вече, систематичната геометрия задава начин да се мисли пространството, какъвто по-рано липсва.

Критиките: срещу Демокрит и Платон

Не липсват основания да се предполага, че захващайки се с Небето, Аристотел е възнамерявал някакво по-драстично пренераждане на физиката, изхождайки от свои, хилеморфистки, възгледи. Той не само започва с въвеждането на нов първи елемент, но и ревизира принципите, които са въплътени в класическата система на елементите. Ключовите характеристики за него са тежкото и лекото, на тях отговарят два вида прости движения и, традиционно, земя и огън, като с тях е свързана проста физика. Другият род движение и съответният му елемент, както и оставащите елементи, въздух и вода, ще намират място/обяснение в системата по нетривиални начини. Симптоматично е колко често в аристотеловите текстове пред едно или друго общоприето съществително се появява квалификацията “така наречен” – недвусмислена индикация за някакво ревизиране, често пъти само зaгатвано.

Част от разглежданията на Аристотел целят да покажат, че предишните обяснения, и по-специално дадените от Платон и Демокрит, не успяват да разсеят проблема за лекото и тежкото (О’Brian 1977), който е несводим към еднофакторно обяснение. Геометрията, която предполага единствено хомогенно пространство, приравнява обем и маса, но докато липсва възможността проявявата на тежест да се описва като произведение от обем и плътност, гръцките мислители редовно се заплитат в аргументи дали по-тежкото е по-голямо и като е по-обемисто е подложено на по-голяма (олекотяваща) архимедова сила (Приложение: 3.1) Основният аргумент срещу неделимите е математически или метафизически: формата винаги може мислено да бъде разчленявана, независимо дали става дума за атоми или елементарни триъгълници. Ако всички атоми са еднакво плътни, тежестта им би зависела единствено от размера, респективно от обема, или ако са еднакви - от числото [308b10]. Ако пък свойствата на демокритовите атоми зависят само от формата им, то при нейна промяна би следвало, контраинтуитивно, да се променя и тежестта. Геометричните свойствата на квадрата или кръг не зависят от големината. Платоновата твърдение, че за тела от един същи вид, примерно течност-икосаедър, по-дребните тела са по-подвижни, е реално опит да подмени 'тежест' с 'подвижност' – и двете физически свойства, а не геометрични (Code 2010: 313). Донякъде е куриозно по-подробното разяснение как и защо платоновите многостени не решават проблема,  тъй като се оборва твърдение, че тежестта била пропорционална на броя стени (или някакви техни числа[8]) – нещо, което Платон експлицитно не твърди. Кубът, който е шестостен или ‘хексаедър’, очевидно би стоял между пирамидата и бипирамидата, тетраедъра и октаедъра, съответстващи на огън и въздух. Изключвайки предварително земята-куб, оставащите тела несъмнено могат да бъдат подредени по броя на страните им като това би могло и да съответства на традиционно разбираната тежест. Не е ясно обаче как се разбират твърденията за преобразуване - превръщането на две части огън в една част въздух [Тim56е]: запазва се наистина броят стени, но обемите са различни. Eдно усложнено разсъждение стига сякаш до идеята за архимедова сила [Tim63b-c], но при  термините за подвижност, отвяване и пр. тя е по-скоро отгатнага, отколкото реална.

---

[1] Началото на подобен прочит едва ли може да се установи, но темата е пак водеща в неотдавнашния сборник New Perspectives on Aristotle’s De Caelo (Bowen. and Wildberg: 2009); по-рано вж. напр. (Repellini 1980; Mead  1975; Solmsen 1960). Тимей е добре дефиниран авторски текст, докато наследеното от Аристотел съвсем не е еднородно; неговата Метеорология предлага като подредба [338а20]: Физика, За небето, За възникването и унишожението, Метеорология.

[2] Мнението е познато: Фалкон напр. изтъква: “Aристотел експлицитно упоменава Демокрит [307 a 16–17] и дава ясно да се разбере, че платоновото обясненение е нещо като разработка и подобрение на демокритовата теория [306 a 26 – b 2]” (Falcon 2005:.48); също във (Furley 2005: 414).

[3] В класическата механика като транслации и ротации се описват пространствените степени на свобода, които един прост материален обект може да има. Спомагателни детайли от подобно естество са коментирани в даденото след текста “Приложение”

[4] За разбиращите е било видно, че техните стени са еднакви правилни многоъгълници и във върховете се срещат по равен брой от тях; възможни са по-сложни - тела със стени от два или три вида и еднакви върхове, а също и с еднакви стени и различни върхове.

[5] Фалкон безусловно счита този момент за ключов, но се въздържа да го квалифицира като софистика: Without a suitable definition of body that allows a pathway from mathematical entities to non-mathematical ones (and vice versa), the reconstruction proposed by Plato is impossible. It is the ambiguity of the Greek term soma that renders the entire Platonic operation plausible. Moreover, this is an ambiguity that Plato exploits knowledgeably, using soma to refer to the four bodies of the Empedoclean tradition as well as to the four regular polyhedra (Falcon 2005: 54); Платон ползва и други названия като eidos или schema за геометрически форми и/или тела; по-неутрално лексиката коментира Сатлър (Stattler 2012:166) “Plato, who in the Timaeus normally uses soma for physical bodies (e.g. 28b8, 56a4, 56d8, 60b7), and schеma (54c8 and 55c2–3) as well as eidos (56b5) for geometrical ones.”

[6] Симплиций предава, че според Евдем (Eudem. ap. Simp.in Ph.7.13) Платон пръв употребявал ‘stoicheia’ и в Тимей [48c] тя е противопостовена на срички (syllabes); като начала това биха били гласни и съгласни, различни от буквите (grammata). Топосът по-късно добива популярност от изложението на атомизма в De rerum natura [823-9].

[7] Прокъл, коментирайки Евклидовите Eлементи, (Procl. in Eucl. p.66-8) привежда имената на предшественици: Хипократ от Хиос, Леон, Тевдий от Магнезия; Aристотел неколкократно отбелязва [Меt. 998a26, 1014a36] ползването на думата в геометрията: ‘елементи’ са твърденията доказвани във връзка с друго доказателство.

[8] C аргумент, напълно в духа на оспорваното, и също толкова трудно понятен [286b35–287] той безапелативно отхвърля обясняване с питагорейска идея, че всичко е число “Ако на фигурите се приписва число/номер, най-логично е да се разпишат така: кръг -1, триъгълник -2, тъй като сумата е два прави ъгъла, ако на триъгълник се приписва 1, то кръгът би престанал да е фигура (ouketi estai shema)”.

                          една от четирите стихии според Аристотел

програмата на курсовете

Ето какво предстои да се случи до края на учебната година в работата както на магистърския курс Аристотеловото разбиране за природата, така и в

докторантския курс Наследството на Аристотел.

Първото съобщение е за довечера: лекцията-дискусия от

докторантския курс, на която днес ще обсъдим книга Бета и Гама

на За душата, този късен следобед ще бъде от 17.30 до 19.30 часа

в конферентната зала Яйцето на партера на Четвърти блок. 

След това до края на семестъра магистърският курс ще се провежда

както обикновено във вторник от 11.15 до 12.45 в каб. 325, 

а всички

следващи лекции-дискусии на докторантския

 ще са винаги в конферентната зала Яйцето

на партера на блока винаги в сряда по същото време както днес:

от 17.30 до 19.30 часа.

В случай, че някой иска да види и чуе какво се обсъжда на единия или другия курс,

чувствайте се поканени.

В магистърския курс остават още само две срещи: на 31 май ще говорим

за Физика, а на 7 юни - за За възникването и загиването.

След днешната, в докторантския курс ще има още шест лекции-дискусии:

на 1-и, 8-и, 15-и, 22-и и 29-и юни, и на 6 юли.

Програмата на докторантския курс е:

 1 юни - Категории. Гост-лектор доц. д-р Тодор Полименов.

8 юни - Никомахова етика. С евентуални гости от нашия и други университети.

 15 юни - Политика и Атинската полития. Гост-лектор проф. Хари Паницидис.

8. 22 юни - За тълкуването и (съвсем бегъл обзор на Първа аналитика). Евентуален гост доц. д-р Полименов.

С встъпителен текст на докторанта Срацимир Баряков върху Поетика.

9. 29 юни -  Метафизика. С евентуални гости.

10. 6 юли - За небето или обзорен заключителен разговор за логоса като мисъл и слово според Аристотел,

и връщане към недообсъдени теми от Поетика, Реторика и логическите работи с много гости-дискусанти.

Също така, вчера стана дума в разговор с колегите от МП Философия за

специалния образователен канал, на който можете да намерите множество лекции и дискусии

за античността, включително и за антични философи и техни творби, 

разделени на малки клипчета. Тук:

https://www.youtube.com/results?search_query=%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8+%D0%B8%D0%B7%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F&page=1

къде сме ние

      В днешната еднодневна среща-разговор, в която ще се включат философи и астрономи от Софийския университет и БАН, и която ще се проведе в Зала 1 на Ректората, ще говоря за една конкретна част от За небето на Аристотел, но разбира се, ще стане дума и за питагорейците, с които той спори, и за Платоновия Тимей.

      Аристотел дава много категоричен и много странен според някои отговор в кое земно полукълбо се намираме ние и кое е звездното полукълбо или коя половина на звездната сфера се намира над нас.

Отговорът е тук в Книга Бета, глава 2.

Цитирам превода ми, редактиран от Владимир Маринов и издаден заедно със За възникването и загиването, преведен от Димитър Илиев в изданието Аристотел. Два трактата, С., 2006, изд. СОНМ, послеслов Мария Николова. Изображения на Платоновите многостени Никола Белин.

Аристотел, За небето, книга Бета, 2 глава 284 b 6

     Щом като има някои, които казват, че небето има някакво дясно и някакво ляво, като например така наречените питагорейци ( тъкмо техен е този довод), трябва да се обмисли дали нещата стоят по начина, по който те казват, или по-скоро е другояче, и даже дали към тялото на вселената изобщо трябва да се добавят тези начала. Направо да кажем в началото, че ако на небето са му присъщи дясното и лявото, още по-изначално трябва да се предполага, че в него са налични още по-първични начала.[1]

     По тези въпроси бяха отбелязани някои разграничения в лекциите За движенията на животните, понеже на тях им е дадено от природата да имат дял от тези движения. Очевидно е, че ако става дума за животните, при някои виждаме налице всички такива части, имам пред вид дясното и лявото, но при други животни се виждат не всички, а само някои от тях[2], а при растенията имаме като определящи само горното и долното. Ако значи на небето трябва да му се припише някое от тези начала, първо от тях би било, както казахме, онова, което е налично в животните – смислено е това начало да му е присъщо и на него. И понеже тези двойки начала са три, всяко едно от тях е някакво начало. Казвам, че трите двойствени начала са горното и долното, както и предното и задното, и също дясното и лявото. Ето всички тези измерения е смислено да са налични в съвършените тела[3]. От една страна горното е начало на дължината, дясното от друга страна е начало на широчината, а пък предното е начало на дълбочината. И още, по друг начин е при движенията: техни начала наричам отправните точки, откъдето започват най-напред движенията, при онези неща, в които те се случват. Растежът започва от горното, откъм дясно започват пространствените местения, а от предното започва сетивността – а пък предното е това, което е свързано със сетивните усещания[4].

    Поради това не във всяко тяло трябва да търсим горното и долното, дясното и лявото, предното и задното, а само в онези, които притежават в самите себе си началото на движението си, бидейки одушевени. Та нали сред нито едно от неодушевените не виждаме онова, което е начало на движението. Защото някои от тях не се движат изобщо, а други се движат, обаче не във всички посоки по еднакъв начин, както например огънят се движи само нагоре, а пък земята – към центъра. (285 a 2)

    Обаче, когато говорим за горното и долното, и за дясното и лявото по отношение на тези тела, ние го правим, като ги съотнасяме с нас. Или това става по отношение на нашето дясно, както правят гадателите, или по подобие с нашите части, както например е със статуята, или съобразно противоположното положение – там дясно е онова, което за нас е ляво, а ляво е онова, което за нас е дясно. Но в самите тези неща не виждаме никаква разлика: ако те бъдат преобърнати наобратно, тогава противоположни части ще бъдат наречени дясно и ляво, горно и долно, предно и задно.

     (285 a 11) Затова някой би се почудил, че според питагорейците има само две такива начала – дясното и лявото[5], а останалите четири са ги изоставили. Те обаче са не по-малко важни. Защото разликата между горното и долното, както и между предното и задното, не е ни най-малко по-важна в сравнение с разликата на дясното спрямо лявото при всички живи същества. Едни от тези двойки противоположности се различават само по способностите си, а други –  и по външния си вид. И от една страна горното и долното е присъщо на всички одушевени същества – по един и същ начин и за животните, и за растенията, а от друга страна при растенията няма разлика между дясната и лявата страна. И още нещо, що се отнася до това, че дължината е по-първа от широчината: ако горното е начало на дължината, а пък дясното е начало на широчината, и ако от друга страна на по-първото местоположение началото му е по-първично, то тогава и горното би било по-първо от дясното в смисъл на възникване, тъй като за “по-първото” се говори в много смисли[6].

      (285 a 23) Към всички тези неща трябва да се добави и: ако от една страна горното е онова, “откъдето” е движението, а пък дясното е “от което” и съответно предното - “това, към което”, по този начин също горното би получило много по-голяма възможност да е начало спрямо останалите водещи форми[7].

      Значи, справедливо е те[8] да бъдат смъмрени, понеже са изоставили по-важните начала, и поради това си мислели, че онези признавани от тях начала са присъщи на всички живи същества по един и същ начин.

      А пък що се отнася до нас, след като по-напред бе определено, че в живите същества, които имат началото на движението в себе си, тези способности са налични, и също така, че небето е одушевено и притежава в себе си началото на движението си, то става ясно и, че в него има горно и долно, и дясно и ляво. Не е нужно да изпадаме в безизходица - да не би щом формата на вселената е сферична, така лявото и дясното да се окажат еднакви, понеже те са като всичките му останали части, които се движат през цялото време. (285 b 1) По-скоро трябва да се мисли, че то е нещо като онези живи същества, в които има разлика между дясната и лявата страна, дори и в начина, по който те изглеждат, но впоследствие е било обхванато в сфера: тогава едната страна ще има способност, различаваща се от способността на другата, само че това няма да се забелязва поради еднаквостта на сферичната оформеност. По същия начин трябва да се разсъждава и за началото на задвижването: дори и то никога да не е започвало, все пак ще е необходимо да има начало, от което то би започнало, ако би трябвало да е започнало да се движи и ако някога бъде преустановено, да може отново да бъде задвижено оттам.

    (285 b 9) Широчина(дължина) на небето наричам онова протежение, което е от единия до другия полюс, а пък от полюсите единият е горен, а другият е долен: и в тези две единствени полукълба това е отликата, че полюсите са неподвижни. Същевременно ние сме свикнали да казваме, че страните на космоса не са горното и долното, а онова, което е около полюсите, тъй като това е неговата широчина. Така че, когато говорим за страна на космоса, под това се подразбира не само точката на единия и другия полюс, отбелязваща горното и долното, но и онова, което е около тях.

     (285 b 15) А пък от двата полюса онзи, който се вижда над нас, е всъщност долният полюс на космоса, а този, който е невидим за нас, е горният. Та нали дясно за всяко едно нещо наричаме онова, откъдето е началото на движението му спрямо мястото. А по отношение на небето начало на периферното му движение е там, откъдето изгряват звездите, така че това би било за него дясното, а там където е техният залез, е лявото.

      (285 b 20) Та, ако небето започва да се движи от дясното и в кръговото си движение отново достига до дясната страна, тогава е необходимо горното да е невидимият полюс. Та нали, ако това беше видимият полюс, движението на небесната сфера би било противонасочено към лявото, а ние не казваме това. Ясно е значи, че невидимият полюс е горната част, и онези хора, които живеят на земята под тази част на небесната сфера, са в горното полукълбо и това спада към дясната част на света, а пък ние сме в долното полукълбо и нашата част спада към лявото.Това е точно противоположно на казваното от питагорейците. Според тях ние сме в горната и в дясната част на света, а пък онези от другото полукълбо са в долната и в лявата част на света. Излиза точно противоположното. Обаче по отношение на второто важно кръгово движение, а именно движението на планетите, ние сме в горната и дясната, а онези от другото полукълбо са в долната и лявата част на космоса. Начало на движението за тях е наопаки, понеже преместванията им са противонасочени [9], така че излиза, че ние сме в тази част на космоса, от която започва движението, а пък хората от другото полукълбо са там, където то завършва. Нека се ограничим с казаното за разположенията на частите на света и за разграниченията, направени по отношение на местата им.[10]

---

[1] Simpl. In De Caelo. Ibid. 382.35-387.24.

[2] Става дума за противоположностите ляво-дясно, предно-задно, горно-долно. При повечето животни, в чието тяло има осева симетрия, лявата част е симетрична на дясната, но при животните, които имат предна и задна част, определяни от посоката на главата, предното и задното в тялото не са еднакви, а също така горното и долното. Вж. За частите на животните, (De partibus animalium) ІІ, 10, 654 а и сл.

[3] Класификацията на животните е канава на цялостното Описание на животните (Historia animalium) на Аристотел: най-висшите сред животните, имащите кръв и живораждащите имат точно такива телесни определености – ляво и дясно, предна част, различна по вид от задната, и горна част, различна от долната.

[4] Тъй като повечето органи на сетивата са в горната и предната част на животните и човека. Вж. За частите на животните, (De partibus animalium) ІІ, 10, 654 а и сл.

[5] Десетте двойки противоположности според питагорейците са представени  в Метафизика, Алфа/І, гл. 5, 986 а 23-26: граница-безгранично, нечетно-четно, едно-множество, дясно-ляво, мъжко-женско, неподвижно-подвижно, право-криво, светлина-мрак, добро-лошо, квадрат-разностранна фигура.

[6] Първо или по-първо по време или по битие. Не всякога първото по битие е първо по време. За това вж. книги Дзета-Ета-Тета на Метафизика.

[7] Очевидно е, че Аристотел в случая мисли отново за живите същества.

[8] Питагорейците.

[9] Сиреч с посока противоположна на движението на небесната сфера.

[10] Simpl. In De Coelo 395.6-16.

[11] А именно, както е казано и малко по-напред: според Аристотел има две основни противонасочени кръгови движения - движението на цялата небесна сфера и противоположното по посока движение на планетите.

за мястото на човека в космоса

най-горе вляво е схемата на последователите на Птолемеевата космология, до нея вдясно - на Платоновата космология в "Тимей";

на втория ред вляво - космологията на египтяните; вдясно - на последователите на Тихо Брахе; 

най-долу вляво - полу-Тиховата космология; най-долу вдясно - системата на Коперниканците;

(щракнете върху изображението, за да го видите по-добре)

Утре, 16 януари, 2014 г., в Зала 1 на Ректората, по инициатива на доц. д-р Иван Колев от катедра Философия във ФФ и преподаватели от катедра Астрономия във Физически факултет, ще се проведе еднодневен разговор за срещата на философията и астрономията.
В него ще се включат преподаватели от двата факултета и колеги-изследователи от
Института за изследване на обществата и знанието в БАН.

Както обикновено, доц. д-р Иван Колев е направил специален тематичен блог за тази еднодневна конференция, където можете да видите и програмата, и участниците, и предварителния график на докладите и дискусиите.

Утре, от 9 до 17 часа в Зала 1.

Повече подробности  вижте тук:

Конференция Мястото на човека в Космоса

В тази еднодневна конференция ще се включа с представяне на коментар върху книга Бета, глава 2 на "За небето", където Аристотел съвсем точно отговаря на въпроса: къде според него е нашето място в космоса?

На този блог има няколко поста за Аристотеловата космология и философия на природата, които любопитните могат да погледнат.
http://dimkasdiary.blogspot.com/search/label/%D0%90%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0%20%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F

пропусната страница от "За душата"

   

                                    крайбрежието на Стагира, Халкидики, август 2009 г.

  Наскоро колегата д-р Иван Колев ми обърна внимание, че в превода на "За душата" на български е пропуснат един пасаж.

От 417b10 до 418a5,  липсва краят на глава 5 от книга II на "За душата".

      Чела съм няколко пъти текста, при това най-малко веднъж от начало до край и в оригинал, като в полетата на по-старото издание на "Наука и изкуство" от поредицата "Философско наследство" от 1979 г., съм писала с тънкописец и молив - как точно са казани на гръцки някои изречения и кои точно са някои от употребените думи и изрази. (Това загрози книгата и увреди цялостта й, но пък за мен така тя стана удобно лично справочно пособие.)

      На това място в нашите издания има грешка в пагинацията - вместо 417 пише 471, като това е подвело всички, които са работили и по първото издание на превода на д-р Марко Марков, и по второто издание, на "ЛИК" от 2006 г.

      Също така трябва да напомним, че първото издание на превода излиза след смъртта на д-р Марко Марков.

      Понякога става така. Въпреки огромното старание и чудесния резултат на преводаческата работа на д-р Марко Марков и на първия редактор проф. дфн Ради Радев, и след голямото старание около второто издание, при което колегата д-р Иван Колев е използвал няколко академични издания и преводи на трактата, сред които направените от  

W.D.Ross, Hicks, Theiler, Jannone/Barbotin, Hett. 

      Чак сега, при подготовката на хабилитационната си книга, колегата Иван Колев забелязва, че всъщност има не просто грешка в пагинацията, но и пропуск на една страница текст.
       И по-точно: вместо 417 b пише 471 b на с. 66 от изданието от 1979 г., после на с. 68 вместо 418 b пише 418 а, а на с. 69 вместо 419 а пише 419 b. Тези неточни пагинации са възпроизведени и в изданието на "ЛИК".

       Както и да е, по-важно е да видим какво пише на тази пропусната страница. Колегата Колев я е чел много внимателно, защото тя е важна за цялостната антропологическа и естетическа интерпретация, която прави на този Аристотелов текст, и за огромната традиция на неговото преосмисляне през вековете и хилядолетията на европейското философстване от Теофраст до Пол Рикьор. 

                                   в Аристотеловия парк в Стагира, 1 септември 2009 г.

       Ето първоначалният работен вариант на превода, който направих по изданието на гръцкия текст на Рос, Оксфорд Кларендон Прес, от 1956 г., което е доста близко до разчитането на текста от Бекер и се различава в някои пасажи от изданията на Хамлин, Апелт и др.

      Ясно е кой беше първият читател, редактор и критик на превода. Николай Гочев много внимателно го прочете и предложи свой вариант за началния пасаж и последното изречение, но с останалото е напълно съгласен.

      В скобите са поставени думи или изрази, които според мен напълно се подразбират, но нали знаете, преводачите и тълкувателите се различават по това, което подразбират, особено в толкова трудни, стегнати, лапидарни и елиптични философски бомби, като този пасаж.

      И така, на тази страница от Аристотеловия анализ според мен се казва:

Има обаче по право и друго наименование за привеждането на онова, което е във възможност, към ентелехия – както за мислещото, така и за разсъждаващото. Има един, който е знаещ във възможност и получава знание от друг, който е в ентелехията на знаенето и може да преподава; за първия или изобщо не трябва да се казва, че претърпява някакво въздействие, както погрешно се твърди, или че има два начина на изменянето му: единият от тях е промяната, водеща към лишените (от възприятие, но само за момента или за някакъв период) дадености, а другият е промяната, водеща към (осъществяването на) предразположенията и природата.

При онова, което може да възприема сетивно, първата промяна се поражда от пораждащото, защото когато едно сетивновъзприемащо същество се роди, то вече притежава сетивността като някакъв вид знание. И за теоретизирането по същия начин се казва, че е действителност. Разликата между тях е, че онези, които предизвикват  одействителностяването на сетивните възприятия, са извън (сетивновъзприемащото същество) – вижданото, чуваното, както и останалите сетивновъзприемани неща. Причината за тази разлика е в това, че сетивното възприятие се осъществява (или одействителностява) по отношение на нещата в тяхната обособеност, а знанието – за всеобщото: а всеобщите по някакъв начин са в самата душа.

Затова, да мисли някой зависи само от него – винаги, когато пожелае, а сетивното възприемане не зависи само от сетивновъзприемащото, тъй като е необходимо да го има и сетивновъзприеманото. По същия начин това се отнася и за всички знания за сетивновъзприеманите неща, и то поради същата причина: защото сетивновъзприеманите неща съществуват като обособени и са извън.

Ще имаме сгоден случай да изясним всички тези и по-нататък. Засега нека да разграничим само толкова: не може да се говори просто така (или не може да се абсолютизира говоренето), че нещо съществува във възможност. Или имаме случай, при който бихме казали, че едно дете след време може да стане военен стратег, или имаме друг случай, когато това се отнася за мъж на съответната възраст. За сетивността говорим във втория смисъл. И щом разликата между тях се назовава с различни имена, ще трябва да ги разграничим: и че са различни, и как точно са различни, за което ще си послужим по необходимост с претърпяването на въздействие и изменянето като с най-главни имена. Както вече се каза, сетивото във възможност е това, което е сетивновъзприетото вече в ентелехия. Но то не изпитва въздействие, понеже е подобно на него, а при самото изпитване на въздействието се уподобява и е като че ли като него.

**

Според Николай Гочев, обаче, по-добре е началото на пасажа да бъде преведено така:

Това, да се води мислещото и разсъждаващото от състояние “във възможност” към “ентелехия” не е правилно да се нарича “обучение”; то трябва да има друго название. Това, което от състояние “във възможност” учи и добива знание от страна на онова, което е в “ентелехия” и обучава, за него (както стана дума) или не трябва да се казва, че търпи нещо, или че има два начина...

Последното изречение според Николай Гочев е по-смислено така:

418а 5:

Докато изпитва въздействие, то още не е като него; но след като е претърпяло въздействието, то вече се е уподобило и е като него.

преводач и на Аристотел, и на Софокъл, и на "Херметическия корпус", и на Стобеевите Херматически фрагменти, и на Платоновия "Епиномис"

отново за Аристотеловата философия на природата

След изключително интересното представяне на проблемите в трактата "За възникването и загиването", направено от колегата Цена Желязкова преди една седмица, 

довечера спецкурсът за Аристотеловото разбиране за природата  

в Магистърската програма по философия за неспециалисти

 ще продължи с обсъждане на спорния въпрос за това има ли или няма първа материя според Аристотел и други проблеми от неговите лекции по философия на природата.

18.15 часа, аудитория 82 на Ректората.

денят на Колумб, но и на Платон и Аристотел

Утре, 10 октомври е световният ден на Колумб.

Всяка година вторият понеделник на октомври се отбелязва като ден на Колумб.

Вторият понеделник на октомври. Нека пак да спомена, че цялата авантюра по прекосяването на атлантическото море и доказването на кълбовидността на Земята изобщо не би се осъществила, ако не е бил огромният, направо смазващ авторитет на Аристотел.

Цялата авантюра се е случила, защото мореплавателите са се осланяли на неопровержимия текст на Философа от "За небето".

Земята е кръгла, не е много голяма и оттатък не много голямото атлантическо море е Индия. Това е макрогеографията на "За небето".
Авантюрата сигурно изобщо не би се състояла, ако някой е можел да заподозре, че атлантическото море не е никак малко.

И ето пак да напиша по този повод нещо, което винаги ме е смайвало.

Откъде Платон е знаел и как така е предполагал онова, което е написано в "Тимей":
че оттатък Херакловите стълбове (сиреч Гибралтар)
водата съвсем не е море, а несравнима със средиземното морска шир и че оттатък има друг континент?

Друг континент.

Платон го е знаел.
Написал го е в "Тимей".
Как го е узнал?

отново за космологията на Аристотел

Текстът на “За небето” и “За възникването и загиването”
като част от Аристотеловия корпус


Когато разказва за живота на Александър Велики, Плутарх на няколко пъти споменава за неговия велик учител Аристотел и за сложните отношения между тях. Едно от разказаните неща в животописа на Александър е следното:

“Александър бил вече в Азия, когато научил, че Аристотел публикувал някои от тези учения. Написал му писмо, в което казвал откровено следното за философията. Ето текста на това писмо:

“ Александър желае всичко добро на Аристотел. Неправилно си постъпил, дето си издал ученията, предназначени само за слушане. Ами по какво ще се различавам от другите хора, ако науките, които съм учил, станат достояние на всички? Аз бих искал да се различавам от хората не само по могъщество, но и със знанията и уменията си във важните неща. Бъди здрав.”

Аристотел успокоил неговото честолюбие и се защитил, като казал, че тия науки, макар да са издадени, все пак не са издадени. Наистина, учението за физиката е написано така, че човек не може нищо да научи, ако предварително няма някакво знание. ”

Това писмо може да е късноантичен анекдот, а може и да е художествена измислица на самия Плутарх, но то ни напомня за няколко абсолютно неразрешими проблема пред изучаването на Аристотеловото наследство.

Ние разполагаме днес с един доста внушителен масив от текстове, наименувани с общото название Соrpus Aristotelicum, но никога и за никой от текстовете, които се съдържат в него няма да бъдем сигурни: първо, тези “произведения” или “трактати” дали са издадени точно в този ред и състав от Аристотел, или от някой от неговите най-непосредствени ученици и следващи схолари на Ликейона (като Теофраст, който станал “ректор” на Ликейона след смъртта на Аристотел или Евдем, който основал филиал на школата на остров Родос), или от някой много, много по-късен издател и редактор – примерно, от Андроник от Родос в средата на първи век преди Христа. Също така, никога няма да узнаем със сигурност кой от тези текстове кога е бил писан, в кой от периодите от неговия интелектуален живот – в късните години на пребиваването в Академията, в годините на пътешествията и на преподаването и възпитаването на Александър, или в последния период, по време на лекционната работа и ръководенето на разнообразната изследователска и събирателска дейност в процъфтяващия Ликейон.

Първият от тези проблеми е предизвикал три типа реакции или отнасяния към текстовете от корпуса. Единият от тях можем условно да наречем “абсолютно безкритично” приемане на текстовете такива, каквито те са се появили в Берлинското издание в средата на ХІХ век, тъй като ръкописите, по които са направени, са били такива и такива. Този тип отнасяне към текстовете е по-скоро нагласа, отколкото индивидуална позиция на един или друг изследовател, но и до ден-днешен, въпреки многото нови поправки, които са направени в издаването на гръцкия текст на едно или друго Аристотелово “произведение”, като цяло както издаването на оригиналните текстове, така и преводите, които се правят на един или друг модерен език, следват реда и композицията на книгите в “трактатите” от Берлинското издание.

Вторият тип отнасяне може да бъде определен като свръх-критичен. Началото му се поставя от Вернер Йегер, който пръв се опитва да проследи по какъв начин се е развивал Аристотел като философ – дали е еволюирал или е деградирал при все по-голямото си отдалечаване от Платон през трите условни периода на неговия живот. Според него, независимо от това каква точно ще бъде оценката на това творческо развитие (или падение, както ще бъде споменато след малко) можем да бъдем убедени, че по един и същ проблем Аристотел е имал различни текстове, обмисляни и писани с различна степен на подробност и с различна стилистика и терминология през съвсем различни години или даже десетилетия . Издателската и редакторска работа на много по-сетнешните съставители на Аристотеловите “произведения” е довела дотам, че днес под едно заглавие са събрани текстчета и записки, между някои от които има дистанция във времето от 20-30 години.

Третият тип отнасяне можем да определим като здравословно-критичен и прагматичен. Виждаме го най-добре представен в пространния коментар на Пол Моро, към двуезичното издание на “За небето” – на гръцкия текст с превод на френски в библиотека Бюде . Вярно е, че повечето от текстовете в Аристотеловия корпус не могат да бъдат приемани като хомогенни и монолитни текстове, но пък и разбиването им на парченца от отделни книги и глави ще бъде както непродуктивно, така и трудно защитимо. Както изисква духът на аристотелизма, да потърсим среден път, което ще рече да приемем, че в архива и в “кабинета” на Аристотел сигурно е имал голям творчески хаос и безпорядък, но все пак главите и книгите на днешните трактати са били тематично и проблематично групирани, а какъв точно е щял да бъде окончателният им ред и подредба, ако той е трябвало да ги подготви за издаване – това можем и да омаловажим.

За томчето, което сега читателят държи в ръцете си, това означава, че четенето може да започне с прочитане първо на “За възникването и загиването”, после с книга Гама и Делта на “За небето”, които може и да са били съвсем обособен текст от лекции върху четирите стихии, и чак след това да се премине към теоретично-космологичната и астрономическата секция от Алфа и Бета.

И все пак, внимателният читател ще забележи доста разлики. “За възникването и загиването” е едно от големите изключения в Аристотеловия корпус: монолитен и цялостен текст, сякаш написан на веднъж или представен на един цикъл от лекции, който е продължил месец-два и е бил представен еднократно в Ликейона, докато “За небето” очевидно е компилация от множество текстове от различен жанр и стил с най-обща тематика – космосът, небето и стихиите. Например, обобщителната 9 глава на книга Алфа и началото на Бета звучат обработено и есеистично, а другите части от тези две книги звучат като записки за лекции, направени с различна степен на подробност. Наистина е възможно някои от главите от четирите книги на “За небето” да са писани още по време на пребиваването на Аристотел в Академията на Платон, а други – примерно абстрактното философстване за модалностите в последните 3 глави на Алфа – 30 години по-късно. Тези трудности при датираните на произведенията като цялост и още повече на някои от частите в тях са довели до шеги като следната, която можем да видим, ако посетим сайта в Интернет на Масачузетския технологичен институт: http://classics.mit.edu/Browse/browse-Aristotle.html. На това място са публикувани множество преводи на английски език на антични автори. На подстраницата за Аристотел, под заглавията на всички негови произведения, които са публикувани в превод там, се вижда: “...написано през 350 г. пр. Хр.”, “...написано през 350 г. пр. Хр.”, “...написано през 350 г. пр. Хр.”...


Диалогът “За философията” и “За небето” и въпросите около тях


Въпросителните около “За небето” са много и в аристотелознанието през ХХ век около тях са се водели много спорове. След като Диоген Лаерций изобщо не споменава в списъка си такова заглавие, кога ли се е появила тази компилация, която са коментирали някои от най-известните неоплатоници и дали всъщност тя не съдържа нещо повече от лекции и есета за природата на космоса и стихиите, които го изграждат? На втората част от този въпрос отговорът на Вернер Йегер е: “За небето” съдържа не само лекциите на Аристотел по тези въпроси, но и откъси от неговото най-интересно ранно произведение – диалогът “За философията” .

Добре известно е, а и сами също можем да си го представим, че по време на 20 годишното си пребиваване в Академията Аристотел далеч не е бил просто Платонов ученик или слушател. Психологически и интелектуално по-достоверно е да си го представим отначало в позицията на нещо като днешния студент-бакалавър, после - като студент-магистър, после в позицията на нещо като докторант, и най-накрая – като творчески и мисловно напълно самостоятелен, но институционално асоцииран изследовател. В полза на тази правдоподобна интелектуална и психологическа биография свиделстват много антични автори, които са чели, цитират и преразказват голяма част от произведенията, които Аристотел написал през тези 20 години. Нито едно от тях не е достигнало до нас.

От каталога на Диоген Лаерций се вижда, че някои от тях по всяка вероятност са били реферативни работи, представящи проблеми, по които Платон е писал в късните си диалози. Също така има заглавия на ранни работи на Аристотел, които са напълно идентични със заглавия на работи на Ксенократ и Спевсип. Изводът от това е ясен: всички Платонови ученици по всяка вероятност са писали задължително писмени работи на една и съща тема и под едно и също наименование. Това са били нещо като техните работи “за заверка” или “за преминаване в следващото образователно ниво”. Да не пропуснем да отбележим и всеизвестния през античността факт, че по време на дългото си пребиваване в Академията Аристотел е писал и поезия, но и от нея също нищо не се е запазило.

От всички тези писани неща – реферати, разработки, стихове – през следващите векове в античността са се запазили само три: диалогът “Евдем, или за душата”, диалогът “Протрептикос” и диалогът “За философията” . Особено четен и харесван през античността е бил диалогът “За философията”, защото в него е имало една пространна част, в която се е говорило за източната философия, преди всичко за магите и Заратустра, но също така и за орфизма. За този диалог са писали Йоан Филопон в коментара на “За душата”, Сириан в коментара на “Метафизика”, Прокъл в “За вечността на света” и Плутарх в “Против Колот”, Секст Емпирик в “Против догматиците”, Цицерон в “За природата на боговете”, Симплиций в коментара на “За небето”, Филон в “За неунищожимостта на света” и други .

Централна тема на този диалог е била божествеността и вечността на небето, на небесните тела. Може би още в него Аристотел е заявил своето убеждение, че светът е вечен, при това – за разлика от написаното от Платон в “Тимей” – вечен е означавало не просто неунищожим и непогубим в бъдеще, но и непороден, невъзникнал.

На тези уводни страници няма да се разпростираме подробно върху невероятно разгорещените спорове в аристотелознанието на ХХ век за това в каква степен философските качества на Аристотел са зависели от близостта му или противопоставянето му на Платон и за хронологично-еволюционните хипотези за неговото мисловно променяне. За това има две солидни изследвания, представящи две взаимно изключващи се хипотези – те принадлежат на Вернер Йегер и на Ингемар Дюринг...
...
Но и двамата датират “За небето” в последните години на пребиваването на Аристотел в Академията, но го тълкуват по съвършено различен начин и в абсолютно противоположна интерпретативна схема: според единия развитието на Аристотел като мислител е било бездънно пропадане поради отдалечаването и противопоставянето на учителя, а според другия пътят на Аристотел е път на “блудния син” или по-точно казано на “изгубената овца”, която в края на живота си все пак се върнала в стадото на платонистите при добрия пастир – стария учител.

За добро или за зло, общото съгласие на аристотелознанието през ХХ век по отношение на “За небето” се изчерпва кажи-речи само с това: хронологичното му фиксиране след “За философията” и преди “За възникването и загиването”.

И други световноизвестни изследователи посочват като основни стъпала в хронологията на космологическите и онтотеологическите работи на Аристотел следната последователност: най-ранен е диалогът “За философията”, единодушно определян за интелектуална кулминация на Академическия му период; след това са се появили “За небето”, книга І и ІІ; след това VІІ и VІІІ кн. на “Физика”, а като последна се определя теологическата книга Ламбда на “Метафизика”. Както посочихме и по-горе, Ингемар Дюринг има друго мнение за датирането на Ламбда, но хронологиите, очертани от авторитетите на сър Дейвид Рос, Уйлям Гатри и Ханс фон Арним в това отношение си схождат .

С това достигаме до въпросите, по които не само че няма единодушие, а тъкмо обратното - в историята на аристотелизма и платонизма, и в модерното платонознание и аристотелознание за тях има такова разнообразие от нюансирани интерпретации и тълкувания, че дори няма да успеем бегло да ги изредим.

Това са проблемите:

*Как и поради какви причини от едно обяснение на движението на планетите, предложено в “За небето” (като движещи се в посока противоположна на общото движение на сферата на неподвижните звезди) се стига до усложнената небесна кинематика на небесните сфери, предложена в 8 глава на книга Ламбда на “Метафизика” (по образеца на моделите на Евдокс и Калип)?

*Какъв е онтотеологическият смисъл на космологията на “За небето” и има ли в нея място за първо неподвижно движещо? Различно ли е разбирането за божественото в битието, предложено от “За небето” и от “Метафизика”?

*Различна ли е онтотеологията на “За небето” от онтотеологията на “Метафизика”?

*Различна ли е телеологията на “За небето” от теологията на “Метафизика”?


Оставяме на българския читател удоволствието сам да разсъждава и сам да търси своя отговор на тези въпроси. Преводите на тези текстове вече са налице .

***

До този момент много малко откъси както от “За небето”, така и от “За възникването и загиването” (със заглавие “За раждането и загиването”) са били публикувани на български в превод на проф. Христо Данов в антологията “Антична философия”, в съставителство и с встъпителна студия на проф. дфн Ради Радев, която претърпя вече няколко издания от 1977 г. насам.

Преводът на “За небето” бе направен по изданието The Loeb Classical Library. Aristotle. On the Heavens. With an English Translation by W. K. C. Guthrie. Harvard Univ. Press, 1945, 2000. Гръцкият текст в него по изданието на D. J. Allan.
Също така разбирането на трудните места, които никак не са малко, бе подпомогнато от консултиране с превода и коментара на Пол Моро от изданието Aristote. Du ciel. Texte etabli et traduit par Paul Moraux. Introduction Paul Moraux. Paris, Les belles lettres, 1965; както и на превода на А. В. Лебедев от изданието Аристотель. Сочинения в 4-х томах. Академия наук СССР. Институт философии. Издательство “Мысль”: Том ІІІ: Физика. Перев. В. П. Карпов. О небе. Перев. А. В. Лебедев. О возникновении и уничтожении. Перев. Т. А. Миллер. Метеорологика. Перев. Н. В. Брагинска. Вст. ст. И. Д. Рожанский, М., 1981 г.

Четенето и разбирането на “За небето” днес е подпомогнато от голямото коментарно издание на Лео Елдерс Elders, Leo. Aristotle’s Cosmology. A commentary on the De caelo. Assen, MCMLXVI. На този коментар съм разчитала многократно, далеч преди да започне работата по превода.В някой случаи с удоволствие поглеждах и към превода на Дж. Л. Стокс на сайта на Масачузетския технологичен институт - J. L. Stocks’s translation of Aristotle. De caelo: http://classics.mit.edu/Browse/browse-Aristotle.html. Този превод е до такава степен литературно обработен и стилистично огладен, до такава степен са запълнени елиптичните места в оригинала, че при четенето му човек никога не би могъл да предположи, че преведеният автор е Аристотел.


По време на работата върху превода на “За небето” с първоначален вид на превода на книга Алфа се запознаха Мария Николова, Цена Желязкова и Люба Никифорова. Съвместната работа с тях по проблемите на Платоновата и Аристотеловата философия през последните две академични учебни години ми даде много. Ползотворно и конструктивно беше и сътрудничеството ми с редактора на превода Владимир Маринов – многообещаващ и перспективен млад колега, благодарение на когото преводът на “За небето” бе значително коригиран и подобрен. Колегиалното сътрудничество с колегата Димитър Илиев и дискутирането на неговия превод на “За възникването и загиването”, както и разпалените обсъждания върху основните термини със студенти от специалностите философия и класическа филология също бяха ценен опит за всички нас.

***

Посвещавам този превод на “За небето” на Стефан Хинков – един невероятно ерудиран човек и оригинален мислител, запленен от Изтока, чийто живот е бил отровен от репресивния апарат на Държавна сигурност в годините на тоталитарното мракобесие.
Той размишлява и до днес в самота, далеч от врявата и суетата на политическите и академичните върхушки у нас, и дава пример на мнозина от нас смислен и почтен живот.

Архангеловден, 2006

Б Е Л Е Ж К И:

* Писмото на Александър до Аристотел: Цитира се преводът на Богдан Богданов в изданието “Плутарх. Избрани животописи”. С., 1969, Народна култура, с. 16-17

*Работите на Йегер: Jaeger, W. Entstehungsgeschichte der Metaphysik des Aristoteles, Berlin, 1912. Jaeger, W. Aristoteles. Grundlegung einer Geschichte seiner Entwicklung, Berlin, 1923. (Aristotle. Fundamentals of the History of his Development, Oxford, 1934).

* Изданието на Пол Моро: Aristote. Du ciel. Texte etabli et traduit par Paul Moraux. Introduction Paul Moraux. Paris, Les belles lettres, 1965. р. clviii-clxx.

*Jaeger, W. Aristoteles. Grundlegung einer Geschichte seiner Entwicklung, Berlin, 1923, S. 125-169: Die Programmschrift “Peri philosophias”

* Фрагменти от и за тези работи са събрани в следните издания: V. Rose. Aristotelis Fragmenta. Lipsiae, 1886; R. Walzer. Aristotelis Fragmenta. 1963; W. D. Ross. Aristotelis Fragmenta Selecta. Oxford, 1955. Специално за “Протрептик” вж. W. G. Rabinowitz. Aristotle’s Protrepticus and the Sources of its Reconstruction. Berkeley and Cambridge, 1957. Düring, Ingemar. Aristotle’s Protrepticus and the Sources of its Reconstruction, Göteborg, 1961; Cornelia J. de Vogel. Greek Philosophy. Vol. II, Leiden, Brill, 1963.

* Тези и други свидетелства за ранните работи на Аристотел са дадени по-подробно в: Aristotelis Fragmenta Selecta. Recognovit brevique adnotatione instruxit W. D. Ross. Oxonii, 1955, 1974, p. 73-96.

* Вж. Ing. Düring, Aristoteles. Darstellung und Interpretation seines Denkens. Heidelberg, 1966.

* Вж. Hans von Arnim, Die Entstehung der Gotteslehre des Aristoteles. Wien und Leipzig, 1931; Sir David Ross, ‘The Development of Aristotle’s Thought’. In: Aristotle and Plato in the mid-Fourth Century. Göteborg, 1960. Ed. by I. Düring and G. E. L. Owen; p. 1-17; W. K. C. Guthrie, A History of Greek Philosophy. Cambridge, 1981 (1983), vol. VI, p. 243-276.

* Вж. библиографията за множество интерпретаторски решения на тези въпроси. Сред най-новите са текстовете в сборника, издаден от Михаел Фреде и Дейвид Чарлс. Вж. Michael Frede-David Charles (eds.) Aristotle’s Metaphysics Lambda: Symposium Aristotelicum. Clarendon Press, Oxford, 2004. Вж. също и István Bodnár. Teleology Across Natures. In: Rhizai. A Journal for Ancient Philosophy and Science. Vol. II, No1, 2005, p. 9-29.