Showing posts with label за християнството и елинството. Show all posts
Showing posts with label за християнството и елинството. Show all posts

Friday, September 26, 2014

онтология на хетеросексуалността


За античното и християнското онтологизиране на хетеросексуалността:
Аристотел и Свети Василий Велики
Доклад, представен на международния дискусионен семинар
“Християнство и философия в епохата на постмодерна”,
СУ „Св. Климент Охридски”
3-5 септември 2013 г.
Димка Гочева

Текстът е публикуван на български и английски език в сборника
Християнство и философия. Том I. Съставител и редактор доц. Цветина Рачева, С., 2014 г., издателство "Парадигма".


      В този доклад ще се опитам да представя накратко и тезисно разбирането ми за няколко важни проблема – едни от тях са теоретични, философски и богословски, занимавали умовете и сърцата на мислители и поети от най-дълбока древност, а други са практически и злободневни. Ще се опитам да покажа, че предизвикателствата на днешния ден и на съвременния живот могат да бъдат осмислени по-добре, ако разчитаме на няколко важни опорни точки на разума и на една непоклатима истина, дадена ни от вярата.
         Едно от големите предизвикателства на съвременността е осмислянето на това какво е пол, на разликата по пол - ако я има изобщо! - защото се стига и до там в критико-теоретичен аспект да се твърди, че реално, онтологически и битийно такава разлика няма, че има биологическа сексуалност, а “полът е социален конструкт”. Също така в полето на реалната политика това теоретизиране води до законодателни инициативи в ред развити страни в северното полукълбо, които узаконяват съжителството между хора от един и същ пол, а освен това разрешават и осиновяването на деца от еднополови брачни двойки.

      Как може да се отговори на това предизвикателство?

      Опори в Свещеното Писание на Стария Завет

       В големия разказ за сътворението, извършено за шест дни, Свети пророк Мойсей повествува в книга Битие, в глава 6, 7 и 8 за големия и изтребващ kataklismos, който Господ Бог изпраща на земята, заради разтляването на човеците в греха. Праведният Ной е бил предупреден да направи ковчег от гоферово дърво и в него да приюти целия си род, за да бъдат само неговите чада и жените им избавени от изтреблението, но и също така, да вземе в него от всички животни и птици: от някои по седем двойки, а от други – по две двойки, за да бъдат запазени и за да може след края на катаклизма-потоп животът не само на хората, но и на всичко живо да бъде възобновен.
      Ще продължа с откъс от прочут псалм, който в православната Църква се чете всяка вечер по време на вечерната служба, т.нар. вечерня. Да напомня, че и според античните, и според християнските разбирания денят започва от вечерта на предишния ден. Позволявам си да направя това, тъй като тема на тезисния ми доклад е хетеросексуалността изобщо, а не само при човека. Когато говорим за пола, искаме или не, трябва да започнем с това: дали приемаме човека като част от природата, от творението на Твореца и от живота според Божия план, или мислим за природата и за живота като материално-биологични реалности и даже, като за социални конструкции на несъществуващи в живото разлики.
       Псалмопевецът Свети цар Давид в 103 псалм, обозначаван като “Псалом Давидов за сътворението на света” хвали Божието творение и започва с прочутото:

       Благославяй, душо моя, Господа!
     Господи, Боже мой, Ти си дивно велик; със слава и величие си облечен;

       Боговдъхновеният певец прославя мъдростта на Бога и благоустроеността на
всичко в живота и местообиталищата на живите твари така:


10. Ти прати извори в долините: между планини текат (води),
11. поят всички полски зверове; дивите осли утоляват жаждата си.
12. При тях обитават птици небесни, изсред клоните издават глас.
13. Ти поиш планините от своите височини, с плодовете на Твоите дела се насища земята.
14. Ти правиш да расте трева за добитъка и злак за полза на човека, за да произведеш из земята храна
15. и вино, което весели сърцето на човека, и дървено масло, от което блещи лицето му, и хляб, който укрепява сърцето на човека.
16. Насищат се дърветата Господни, кедрите ливански, които Той насади;
17. по тях птици си правят гнезда; елите са жилище на щъркелите,
18. високите планини – на сърните; каменните скали – убежище на зайците.
19. Той направи луната да определя времената, слънцето знае своя заник.;
20. Ти простираш тъмата, и става нощ; през нея ходят всички горски зверове;
21. лъвовете рикат за плячка и искат от Бога храна за себе си.
22. Изгрява слънцето (и) те се събират и лягат в своите леговища;
23. човек отива по делата си и по своя работа до вечерта.
24. Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро;
земята е пълна с Твои произведения.
25. А това велико и пространно море! там има безброй влечуги, малки и големи животни;
26 . там плават кораби, там е оня левиатан, който си създал да играе в него.
27. Всички те от Тебе чакат, да им дадеш храната овреме.
28. Даваш им – приемат, отваряш ръката Си – насищат се с благо;
29. скриваш лицето Си – объркват се, отнимаш духа им – умират и в пръстта си се връщат:
30. пратиш духа Си – създават се, и Ти подновяваш лицето на земята.
(Пс. 103:10-30)i

        Псалмите на Свети цар Давид не се нуждаят от коментар и пояснения. Не случайно те са основна част от богослужението – защото са не само боговдъхновени, но и саморазбиращи се, и защото с дълбината на поетическото докосват сърцето на всеки човек.
Нека само да добавя, че красотата и премъдростта на Божието творение се осмислят, възпяват и почитат така и в юдаизма, и в християнството, и в исляма.

        Животът е най-висшият дар на Твореца и дори и най-елементарните форми на живот не могат да бъдат създадени в истинския смисъл на думата от никого и по никакъв начин – за това не спорят вярващите в нито една от тези религии. С вече създадените от Създателя живи организми, от най-микроскопичните до най-висшия бозайник, хората могат да си служат с благородна цел в науките, ембриологията и медицината, но също така и да се заиграят на опасно пресъздаване, възпроизводство, комбиниране, прекомбиниране, премоделиране и биоинженерство, на клониране-копиране. Както в позволимите и оправдаемите, така и в дръзките приложения на модерните технологии има само употреба, ползване и игра, понякога стигаща твърде далеч, с вече създаденото от Него.


          Най-силното антично онтологизиране на хетеросексуалността: Аристотел

       В онтологизирането на различието-и-различаването- в-еднаквостта в Елада има едно много силно начало, положено в досократическата мисъл и то е при питагорейците. От Филолай насетне те приемат десет изначални двойки или сдвоености, но не ги наричат противоположности, а “начала по съответствие”, или съ-стихии, ко-елементи, начала-в-заедност: едното не може без другото. Мъжкото и женското са сред тях, на пето място сред началата по сдвоеностii.
       Може много да се спори кой античен мислител е дал повече за основаването на първата философия – Платон или Аристотел, но специално за битийно-онтичното осмисляне на хетеросексуалността Аристотел предлага не едно, а няколко много богати на смисъл и силни като приложения понятия, докато Платон бегло засяга проблема на финала на своя енциклопедичен диалог за космоса и природата - “Тимей”(90 е и сл., до края на диалога). Както поетичното онтологизиране на любовта между мъжа и жената в “Пирът”, така и органологичното описание на разликата между тях като природни създания в края на “Тимей” е насочено към обясняването на голямото битийно задание за всички живи същества във вечно живия космос: това е така, заради продължаването на рода.
*
       При работата върху първия български превод на „Метафизика” с преводача Николай Гочев, трябваше да решим следния проблем в книга Йота: в нея има няколко думи с еднакъв корен и като че ли си синонимни. Трябваше да решим: дали това са ненужни прецизирания или абсолютно необходими разграничения? Многократно Аристотел през вековете, а и до днес, е бил обвиняван от хора, изпитващи аверсия към мисълта му, че понякога се отдава на самоцелни спекулативни дистинкции. Те, впрочем, правят и книга Йота толкова досадна за някои читатели. Решението, което избрахме за превеждането на съответните понятия в „Метафизика”, впоследствие приложихме и при превода на „За небето” в работата върху първия български превод съвместно с редактора Владимир Маринов.
        Убедихме се, че за Аристотел тези привидни синоними, са понятийни разграничения – при това много важни както онтологически, така и физически, така и космологически. Преводът на тези понятия в “Метафизика”, кн. І-ІІІ и Х-ХІV, но и в „За небето” е съответно: като противоположно се превежда ™nant…on, а ™nant…wsij се превежда като “противополагане”. Като “противоположеност- ™nantiÒthj, а “противолежащо” е превод на ¢ntike…menon .
     
          Какво означава това за теологиката или първата философия?

         Нейната сърцевина, най-субстанциалното от Аристотеловите лекции за теологиката, които днес четем като свод от четиринадесетте книги на „Метафизика” се разгръща в трилогията за усиологията - книги ZHΘ. Понятията род, ейдос-вид, същност и видово отличие са промислени и обосновани там. По-късно Порфирий ги коментира в своето “Въведение”, а Боеций ги превежда и коментира на латински. Така те стават част от средновековната университетска “учебна програма” и фундамент на логиката. След трите книги за същността в “Метафизика” прецизиранията на тези понятия продължават в книга Йота, която от някои се прескача като отегчително задълбаване в излишности.
          В книга Йота анализът започва с проблема за онова, което е едно-единствено-единно и логически оттук се стига до проблема за включванията на единично съществуващите истински неща в групи от сходни на тях по ейдос същности и в още по-обемни родове, обединяващи сходни ейдоси-видове. Можем да зададем примерен въпрос така: защо на белия цвят му е противоположен черният, а на басовия глас е противоположен теноровият? Защо колоратурното сопрано не е противоположно на червения цвят и защо студеният въздух не е противоположен на грапавината или непоносимото налягане на океанското дъно? Тъкмо защото отговаря на питания като тези, книга Йота е важна. В този доклад ще посочим само най-важните места в нея:
          1. Книга Йота/Х, цялата гл. 4, но особено 1055 a 3 - 10: “След като е възможно различните неща да се различават помежду си повече и по-малко, има и една най-голяма разлика, която наричам противополагане. Че това е най-голямата възможна разлика, е ясно по индукция: нещата, които се различават по род, не преминават едно в друго, но са твърде отдалечени и изобщо несравними, а при тези неща, които се различават по вид, поражданията стават от противоположностите като крайности в рамките на един род. Разстоянието между крайните видове е най-голямо, следователно и разстоянието между противоположностите”. iii
           2. И отново книга Йота/Х, цялата 7 и 8 , от 1057 b 17 до 1058 а 29, за уточняване на понятията род и ейдос-вид, видова разлика и противополагане, противолежащи и противоположности.
          "Това, което е „друго по ейдос” спрямо нещо, трябва да е друго по отношение на нещо, и последното трябва да е общо и за двете: както ако дадено животно е различно по вид спрямо друго животно, и двете трябва да бъдат животни. Следователно, нещата, които се различават по вид, трябва да бъдат в един и същ род. Аз наричам род такова нещо, благодарение на което за две неща се казва, че са едно и също, и в което - независимо дали е материя, или съществува по друг начин - няма разлика поради нещо съпътстващо...Значи е необходимо тази видова разлика да бъде другост на рода (наричам видовата разлика на рода другостта, която прави самия него друг). И тя ще бъде противополагане. Това е ясно и по индукция. Защото всичко се разделя на противолежащи, и вече беше доказано, че противоположностите принадлежат на един и същ род, защото видяхме, че противоположеността е съвършената разлика. А от друга страна, всяка разлика по вид е разлика на нещо по отношение на нещо друго: и това нещо и за двете е родът. Затова и всички противоположности, които се различават по вид, а не по род, са в една и съща категориална линия, и същевременно са твърде различни помежду си: защото разликата им е съвършена, и не е възможно да се съберат заедно на едно мястоiv. И така, видовата разлика е някакво противополагане.
Ето това е нещата да бъдат различни по вид: да са в един и същ род и да допускат противополагане, като същевременно са неделими. Едни и същи по вид са тези неща, които нямат противополагане и са неделими."
         3. Особено с оглед на хетеросексуалността, на обясняването на различието по пол между мъжкото и женското в цялата жива природа, а не само при животните и не само при човека, концептуално много важна е почти цялата глава 9 на кн. Йота. 1058 а 30 – 1058 b 24:
"Някой би се запитал защо жената не се различава от мъжа по вид, след като женското е противоположно на мъжкото, а видовата разлика е противополагането. Нито пък женското и мъжко същество се различават помежду си по вид, макар и тази видова разлика да се отнася до живото същество само по себе си и не е като белотата или чернотата, но мъжкото и женското съществуват в животното, доколкото то е животно. Този проблем е почти същият, както когато се запитаме защо едно противополагане прави съществата различни по вид, а друго - не: както това, някое да е сухоземно или крилато, ги прави различни по вид, а белотата и чернотата - не. Mоже би защото едните разлики са измененияv, собствени на рода, а другите са такива в по-малка степен? И тъй като едното е логосvi, а другото материя, противоположеностите, които са в логоса, определят разликата по вид, докато тези, които са в скупчването на материята, не водят до такава разлика. Затова нито белотата на човека, нито чернотата му не довежда до видова разлика, нито има разлика по вид между белия и черния човек, дори и да е поставено специално име във връзка с тази разлика. Защото човекът в случая се приема за материя, а материята не прави видовата разлика и това е причината отделните хора да не са видове за рода човек, въпреки че плътта и костите, от които са съставени този или онзи човек са различни. Така че цялото съставно нещо е различно, но не е различно по вид, защото няма противополагане в логоса: и това е последното неделимо. „Калий” обаче е логосът заедно с материята: и има бял човек, защото Калий е бял, така че “човекът” е бял, по съпътстващ признак. Друг пример за това е разликата между медния и дървения кръг: те не се различават по вид, нито пък, да речем, бронзовият триъгълник и дървеният кръг се различават по вид заради материята си, а се различават, защото е налице противополагане в логоса им. Но дали когато материята е различна по някакъв начин, тя наистина не прави нещата различни по вид, или все пак ги прави? … Понеже така е и при белия човек и черния кон. Тук има разлика по вид, но не доколкото единият е бял, а другият черен, тъй като дори и двамата да бяха бели, пак щяха да са различни по вид.
Колкото до мъжкото и женското, те са собствени за живото същество изменения, но не засягат същността, а се намират в материята и тялото. Затова и едно и също
семе, след като претърпи някакво изменение, става или мъжко, или женскоvii. tÕ d ¥rren kaˆ qÁlu toà zóou o„ke‹a mn p£qh, ¢ll' oÙ kat¦ t¾n oÙs…an ¢ll' ™n tÍ ÛlV kaˆ tù sèmati, diÕ tÕ aÙtÕ spšrma qÁlu À ¥rren g…gnetai paqÒn ti p£qoj.
       
      Тук ще направя съвсем минималистичен коментар. Проблемът е много голям, защото както Платон пояснява във “Федон” (103 а и сл.), на всичко, което наистина съществува като същност, нищо не му е противоположно. На човека истинска битийна противоположност би бил античовекът, на мъжа истинска битийна противоположност би бил антимъжът, на жената – антижената. Примерите тук са мои, а във “Федон”, спомняме си, това се прави, за да се докаже, че душата е безсмъртна, тъй като не съществува антидуша. На битието не е противоположно антибитието и това е най-дълбокият корен на монизма, на който се държи почти цялата философска традиция след Платон и Аристотел в хилядолетията след това. Не е случайно, че и за двамата “небитие” не е онтологическа, а епистемологическа категория.
Тогава, как да се обясни различието между мъжкото и женското? Това, което Аристотел предлага в гл. 9 на книга Йота, е виртуозно преминаване между Сцилата на заличаването на различието между тях и Харибдата на прекомерното им раздалечаване, което би ги отпратило в различни ейдоси: за различните ейдоси в животинския свят от най-дълбока древност се знае, че дори и да могат да се съвокупляват, не създават плодовито потомство, а уродливи създания. Аристотел от емпирична гледна точка се занимава и с този проблем в “За раждането на животните”, но по-важното е, че намира неговото решение в първата философия, като полира финеса на различаването между ™nant…wsij, което от нас се превежда като “противополагане” и “противоположеност” - ™nantiÒthj . В първото има динамика, движение, модалност, това е понятие, с което се мисли взаимното привличане и приближаване на две отдалечени едно от друго противоположни, а във второто има статика и неподвижност, резултат и отложеност на някакъв вече приключил процес или ставане.
         По време на представянето на доклада в Зала 1 се опитах да онагледя това с клавиатурата на пианото в нея: двата най-крайни клавиша, на най-високия и на най-ниския тон, в своето състояние на покой и беззвучност, когато никой не музицира чрез тях, са в състояние на противоположеност, а ако плъзнем пръстите си от двата края на клавиатурата с последователно много бързо преминаване през всички клавиши и се срещнем някъде по средата, ето това движение ще е пример за динамичното онтологическо понятие  ™nant…wsij. Различието между мъжкото и женското се мисли през него и чрез него, като се сплита и с понятието за собствено присъщия  p£qoj. Не е случайно, че това прецизиране се използва в логиката му изключително рядко, само два пъти в “Топиката” (112 b 28 и 113 а 2, 9), докато употребите на тези разграничения в две други сфери на Аристотеловата мисловност са много и са важни, и те ще допълнят абстрактността на първата философия.


Накратко за приложенията на разграниченията ™nant…on, ™nant…wsij, ™nantiÒthj

в космологията и философията на природата на Аристотел

        С тези прецизирания започва анализът на движенията в космоса в “За небето”, книга Алфа, гл.4, 270 b 30 – 271 а 35. Има два основни рода на движението на основните стихии – движение в кръг и движение по права, като и двата са първостепенни: чрез движението в кръг или по-точно казано чрез движението на най-външната сфера на космоса в себе си около оста на космоса и Земята, които имат съвпадащи центрове, както Платон в “Тимей”, така и Аристотел в “За небето” обясняват единствеността, пространствената ограниченост и вечността на космоса. Аристотел мисли като противоположни в един кръг само движенията, които стават по права – която и да било хорда, свързваща две точки от окръжността, или както е в примера, даден в гл. 4 – правата-диаметър. Неслучайно в добрите издания на този космологичен текст има чертежи-схеми към казаното тук, за улеснение на разбирането му. При кръговото движение, при движението на едно ограничено по размер тяло в кръг посоката е безразлична за Аристотел. Независимо от това, че може да има движения в посоката, която наричаме “по часовниковата стрелка”, както и обратно движение – “обратно на часовниковата стрелка”, за него тези движения не са противоположни в абсолютния смисъл на думата. Те са противонасочени физически, но не са противоположни онтологически.
        Тук отлично се вижда, че противоположеност(ите) за Аристотел са термини за статично топологично описание, а противополаганията са динамично-векторни онтологическо-кинематични термини за обозначавания на движения с посока. Унисонът с “Метафизика” е пълен. Истинско съзвучие.
        Следствията за космологията му от това са известни: огънят и въздухът се движат по права от центъра на космоса към периферията му, а водата и земята – обратно, към центъра. Етерът, петият елемент не посрамва името си: според шеговито-сериозната етимология, която му се прави, той вечно “тича”, вечно “бяга” по най-външната небесна сфера и с вечността на движението си гарантира вечното съществуване на космоса.
        Във “Физика” отново виждаме същата прецизна концептуална издържаност
(в187 а 20 и190 b 27). Особено показателно е казаното в 217 а 23: студеното и топлото са противополагания, те не са дадености, вкаменели в статиката веднъж завинаги, а променливи, изменими състояния, защото топлото може да изстине, а студеното да се стопли. В 226 а 26 се пояснява, че ™nant…wsij има по отношение на качеството, количеството и мястото, но не и за същността, отношението, действието и претърпяването на въздействие. В 229 а 23-24 се дава пример за   ™nant…wsij чрез преминаването от здраве към болест и обратно, движение откъм и към.
        В 230 b 11 се задава тон на космологията, като се споменават противополаганията на движенията на четирите космически стихии, а в 261 b 36 от противополаганията на движенията по място и според посоката им – напред, назад, нагоре, надолу, се извежда най-важният теологико-космологичен извод: за необходимостта от вечно неподвижно движещо – алфа и омега на битието, първа причина и последна цел.

        Да обърнем внимание и на още нещо, което за краткост и яснота ще се опитам да проясня с една метафора, използвана от Платон в „Държавникът” (281 d-283 c) – метафората за тъканта, която се появява чрез “най-висшето тъкаческо изкуство”, на един стан от нишките на основата и вътъка в кроснотоviii. По същия начин и в „За небето”, и в гл. 9 на книга Йота на „Метафизика”, Аристотел полага сякаш като нишките, успоредно опънати като основа за изтъкаването на тъкан на един стан, понятията за противоположно, противополагане и противоположеност, а в кросното с вътъка вплита с тях едно друго понятие – за собствено присъщото изменение oikeioj p£qoj.
         Така се изтъкава концептуалната тъкан, чрез която в „Метафизика” се определя разликата по пол между мъжките и женските при ейдосите на живите същества, а чрез понятията за домашното (или собствено присъщото) място и за домашното (или собствено присъщото) движение в „За небето” обрисува картината на вечния и красив космос. Буквалното значение на това прилагателно “ойкейос” е „домашен, уютен, подреден” – значи половото различаване не е някакво насилствено битийно изкривяване, а онова, което придава завършеност и съвършенство на живите същества, така както и четирите стихии не се движат насилствено и противоестествено дълго време, а напротив, винаги се стремят по природа да достигнат до своето собствено присъщо, буквално казано „домашно място”. В нито един превод този нюанс не може да се предаде добре, защото от векове Порфириевото наслоение idion се е наложило върху него - за собствено присъщото, което е много по-абстрактно. Буквалността на изразяването и в „Метафизика”, книга Йота, гл. 9, и в „За небето” изразява изначалната интуиция на Аристотел за това, че в космоса всичко е красиво, уютно и подредено като в прекрасен дом – стихиите са при себе си и у дома си, когато заемат своите си места и се движат със своите си движения, а живите същества са при себе си в целостта, завършеността си и съвършенството си, когато са определени като пол – или мъжки, или женски. Не е случайно, че коренът на това прилагателно в последствие ражда думата “екология” – науката за дома, за Земята и природната среда, която трябва да пазим и за която трябва да се грижим като за собствен дом.


Мъжкото и женското в света на живото

         Една трета от Аристотеловото философско наследство, от лекциите му, които днес четем като трактати, е формирана от неговите биологически трактати: „За частите на животните”, „За движението на животните”, „За раждането на животните”, „Описание на животните”ix. Не е случайно, че той никога не се е колебаел да измисли нова странна дума или причудлив израз, за да изкаже по-добре езиково мисленето си, когато е оставал неудовлетворен от онова, което му е предлагал гръцкият език в наличност. Стотици са изкованите от него и изкуствено създадени думи, които отначало са били неразбираеми и неприемливи дори за най-преданите му последователи, но постепенно, понякога чак след векове, са били открити като безценни понятийни съкровища. Въпреки това, сред езиковите му нововъведения не се открива думата „биология”, точно защото Аристотел не е мислел за своите изследвания и лекции върху света на живото като за някаква експериментална, природонаучна работа. Той е търсел в живите същества очевидно и разбираемо потвърждение и неопровержимо, живо онагледяване на принципите на теологиката, на фундаменталните истини на неговата първа философия. И убедително ги е представил в една класификация на животните, която е направена като пресечна точка на няколко критерия: външният вид-ейдос на животните, местообиталището им и особено, начина им на размножаване, на продължаване на съществуването на всеки един животински, птичи, земноводен и прочие ейдоси.
Тя изглежда така:

Големият род, първо, на животните, имащи кръв, в който влизат почти всички днешни гръбначни:
1. Човекът, единственото двукрако.
2. Четириногите космести или козинести животни, донякъде съответстващи на днешното класификационно понятие земни бозайници;
3. Родът на китообразните, морските бозайници.
Общото между всички тях е, че са живораждащи.

4. Родът на птиците – съществата с два крака и две крила, чрез които летят.
5. Четирикраките и безкраките животни – гущерите, змиите и костенурките, днес обозначавани като земноводни и/или влечуги.
6. Рибите – животните, които могат да живеят само във вода.
Общото между тези три групи е, че са яйцеснасящи животни със съвършено яйце.

Второ, другият голям род обхваща ейдосите на животните, които нямат кръв:
1. Мекотелите, сиреч днешните главоноги: октоподите, сепиите и калмарите.
2. Мекотелите, които имат меко отвън и твърдо отвътре, сиреч днес наричаните ракообразни: раци, омари, речни раци.
Общото между двете групи мекотели е, че се размножават чрез снасяне на несъвършено-незавършено подобие на яйце.

3. Членестите животни, които, ако се преведе буквално, би трябвало да са наричани на латински insecta: точно защото се води от етимологията и езиковото обозначение, Аристотел включва в тази група не само буболечките, днес наричани насекоми, но и червеите.
Общото между тях е, че пак се размножават чрез яйцеснасяне, но на личинки.

4. Мекотелите, които вместо кожа имат черупка: мидите и охлювите.
Според него те се размножават чрез пъпкуване или особена генеративна слуз.

5. Зоофитите, животните-растения, които са застопорени и неподвижни като растенията, но дишат и се хранят като животни.
Според него те се самозараждат.

       Част от тези класификационни деления и обозначения днес изглеждат странни, а на някои даже и смехотворни, но те са направени именно така, защото един от непоклатимите фундаменти на Аристотеловото световиждане е убедеността за вечността им: всички видове и родове животни са вечни, те никога не са се променяли и никога няма да се променят във вечния, несъздаден и неунищожим свят.
       По-напред в този текст споменахме за едно от малкото места при Платон, в които той говори за половата любов между мъжките и женските, и както е обичайно за него, го прави като преразказ в преразказа на преразказа – от няколко препредавания читателят научава за беседата между Сократ и Диотима в “Пирът” (206 с и сл.), в която жрицата от Мантинея, преди да стигне до най-висшето, обяснява физическата близост и интимността на любовта, зачеването и раждането като стремеж на смъртните същества, и най-вече на смъртните хора да достигнат безсмъртното и божественото.
        Читателят на биологическите работи на Аристотел вижда, че при него се стига още по-далеч: не само човешкият род, но и всички живи същества – и животните, и растенията се стремят да достигнат до вечното и божественото, като създават потомство, което не е еднакво със своите родители или породили го организми, но е от същия вид. Така ейдосите на живите същества остават вечни във вечния космос. Аристотел обяснява как става това при всички видове животни – ейдос по ейдос, група по група в “За раждането на животните”, а на Теофраст оставя работата по обясняването на растителните видове – техните ейдоси, местообиталища и начин на разпространение. Радикалното онтологическо осмисляне на хетеросексуалността при Аристотел достига дори до самозараждането на най-микроскопичните живи същественца в тинята, водата, пясъка и скалите. Навсякъде, където има нещо живо, колкото и миниатюрно да е то, колкото и трудно да е да се определи какво точно е като ейдос, това става пак благодарение на мъжкото и женското, като женското в тези случаи е материята, хранително-веществената среда, в която се самозараждат малките живи същества, а мъжкото, ейдосът, който придава форма, е в т.нар. вродена, или съ-природна пневма, в която има психична топлина. “В земята и във влагата се самозараждат животни и растения, понеже в земята се съдържа вода, във водата – пневма, а в нея винаги има психична топлина, като по този начин излиза, че всичко е одушевено"x.


Апологията на живота в “Шестоднев” на свети Василий Велики

        Влиянието и употребата на важни понятия и идеи на елинската класическа философия, на гръцката наука, култура и литература в творбите на светите Отци Кападокийци е огромна тема. Те са били изключително образовани, истински ерудити-енциклопедисти, хора с различни творчески таланти, но и с не по-малка практическа дарба – стратегически оправдаемо и дипломатично, без излишен шум и парадиране да усвоят и да вградят в темелите на християнската догматика всичко, което е било допустимо и необходимо за нея от елинските постижения на духа. Във времето на усилената подготовка за Втория вселенски събор и в десетилетията, когато Кападокийците са се борели за вярата срещу своя някогашен състудент и някогашен приятел от младежките години – императорът Юлиан Отстъпника, всеки от тях по свой начин и с предпочитание към определен древен мислител създава основополагащи произведения, в които се споява най-доброто от елинското с фундамента на християнството. Св. Григорий Нисийски например, очевидно има слабост към Платон, която се вижда в диалога “За душата и възкресението”, композиционно паралелизиран на сюжета на “Федон”xi. Свети Василий Велики постига изключително много във вграждането на аристотелизма в християнското учение. Толкова е много, че тепърва има да се осмисля значението на синтеза, видим при него: като се почне от писането на поезия в хекзаметър с архаична лексика, което правел за почивка, защото му харесвал епосът на Омир; като се мине през най-сериозните уточнения за разликата между oÙs…a и ØpÒstasij в Лицата на Светата Троица, и се стигне до размишленията за това защо водата на Понта (Черно море) е по-слабосолена от Хелеспонта (Егейското) – във всичко това виждаме влиянието на Аристотел.

        Специално в “Шестоднев” най-силното концептуално заимстване от първата философия, теологиката, е в първите беседи, в които се изясняват смислите и значенията на понятието начало точно така и точно в реда, в който това се прави и от Аристотел в гл. 1 на Книга Делта на “Метафизика”, но тъй като темата на доклада тук е друга, ще премина към нея с един много дълъг цитат от Беседа седма:
        “А това велико и пространно море; там има безброй влечуги, малки и големи животни” ( Псал. 103:25), но сред тях съществува мъдър и добре устроен порядък. Не можем само да обвиняваме рибите, но има и в какво да им подражаваме. Как различните видове риби са се разпределили всеки в подходящата си област и живее в своите граници, без да се намесва в живота на останалите? Никой земемер не им е определил място, където да обитават; не са оградени със стени, нито са отделени с граници. По естествен начин за всеки е отредено необходимото му. Този залив храни тези видове риби, онзи – други, и тези, които изобилстват в едно място, ги няма на друго. Никоя планина не се е изправила да ги ограничава с високите си върхове, никоя река не пречи на преминаването им; важи един закон на природата, който разпределя равноправно и справедливо, на всеки нужното за преживяването му.;
4. Ние обаче не сме като тях. А и как да сме? Та ние преместваме вековни граници, поставени от бащите ни, разделяме земи, прибавяме къща към къща и нива към нива, за да отнемем нещо от ближния си. Китовете познават определеното им от природата пространство – те обитават морето извън населените области, където няма острови, нито някаква земя наоколо. Затова и по онези морета никой на плава, тъй като никакъв интерес или нужда не кара моряците да дръзнат да ги преплават. Това море са заели китовете, по големина подобни на най-високите планини, както твърдят виждалите ги, и живеят в своите граници, без да вредят нито на островите, нито на крайбрежните градове. Така всеки вид обитава онази част на морето, която му е определена, сякаш това са градове или села и родни земи. Има също и някои риби, които мигрират, сякаш изпращани на дълъг път по решение на общото им събрание, и
тръгват всички като по даден знак. Когато дойде определеното време за размножаването им, всеки вид от различните заливи се преселва и подтиквани от общия закон на природата те бързат към северното море. И можеш да видиш как по време на миграцията събраните риби като река текат през Пропонтида към Евксинския Понт. Кой ги движи? Чия царска заповед? Коя програма, разлепена по площада, определя деня? И кои са водачите им? Виждаш, че Божията заповед съдържа всичко и предвижда дори най-малките подробности.
Рибата не се противи на Божия закон, а ние, хората, не понасяме спасителните поучения. Не пренебрегвай рибите поради това, че са безгласни и без разум; внимавай да не се проявиш по-неразумен и от тях, противейки се на заповедта на Твореца. Вслушай се в рибите, които с действията си сякаш ни казват: “Изпращат ни на дълъг път, за да се съхрани родът ни”. Нямат разум, но носят дълбоко заложен в себе си закона на природата, който им показва какво трябва да правят. “Нека тръгнем, казват, към северното море!” Там водата е по-сладка от останалото море, защото слънцето по-малко го огрява и не изтегля с лъчите си всичката питейна вода. А на сладката вода се радват и морските видове. Затова и често, плувайки, се изкачват по реките и отиват далеч от морето. По тази причина предпочитат Понт пред другите, защото им е удобно да родят там и да отгледат малките си. А когато преследваната цел се осъществи в нужната степен, отново всички заедно се връщат в местата си. Нека чуем от тях, мълчаливите, коя е причината..".xii
         Като начало на краткия коментар на този текст и на неговия по-голям контекст, от Пета до Девета беседа на „Шестоднев” нека да отбележа: преди всичко читателят остава поразен от литературния, от писателския талант на Свети Василий. Той е не само ерудит-енциклопедист в космологията, философията на природата и знанията за растителното и животинското царство. Цялото богатство от класическата елинска образованост за природата – от Платоновия „Тимей”, от Теофрастовото „Описание на растенията”, но най-вече от Аристотеловите лекции по космология и философия на живото, е включено в синтезиран вид в неговите беседи върху творението, извършено в шест дни. Естествено, изключени са някои от идеите от „За небето” - за вечността на света и несъздадеността му, а от биологическите трактати и дума не може да става за приемане на идеята за вечността и несъздадеността на животинските ейдоси. Същото се отнася и за онтологемата за наличието на предварително дадена материална хаотичност, от която Демиургът прави космоса по образеца на вечното в „Тимей”.
        Всичко останало, обаче, е втъкано в „Шестоднев”, при това много по-художествено, с много по-разнообразни примери и впечатляващи метафори, отколкото е при този античен мислител, от чиято философия на природата и живото е взето най-много. Аристотеловото знание за живите същества показва несъмнен интерес и незадоволимо любопитство към тях, но наблюденията и теоретизациите му са поднесени с преднамерената сухота и сдържаност на изказа на учен-естествоизпитател, докато при Свети Василий имаме неподправено възхищение от красотата и мъдростта, вложени от Създателя и в тази част на творението. Освен това, те са и образци за омилетика, за християнската реторика, построена върху екзегетиката на „Шестоднева”, като особено беседите от Пета до
Девета, които се съсредоточават върху живата част на създадения свят, изобилстват с оригинални поучително- проповедни акценти за примерите за подражание, които дават някои птици, животни или морски обитатели на хората - те би трябвало да са по-разумни, предвидливи и съобразителни, отколкото лишените от логос твари, но уви, понякога не е така.
        В съвсем кратък ред изброени, от онтологията и философията на живото на Аристотел във втората половина на беседите на „Шестоднев” са вградени :
1. Наименованията и класификационните термини, с които са описани и подразделени различните групи, родове и ейдоси животни – както според външния им вид, така и според начините на тяхното размножаване;
2. Идеята за абсолютната целесъобразност и преднамереността в устройството на всички живи същества и техните части с оглед на жизнената им среда. Християнската философия на живото, както и Аристотеловата, е апология на предвидливостта и съвършената разумност на природата. Разбира се, при Аристотел това се изразява с обобщения като: „Сякаш имащото да става в бъдеще е било предвидено от природата!xiii” и „Бог и природата не правят нищо напразно!”xiv. При Свети Василий Велики в „Шестоднев” аналогични наблюдения, обогатени с още по-интересни примери, убеждават и проповядват на читателя: Творецът и Създателят на всичко е добър и грижовен, като се е погрижил дори за най-малките живи същества и в Своята премъдрост, предзнание и предвидливост, в своята грижовност и промисъл е дал на всички тях всичко необходимо в местообиталищата, в които живеят – на земята или във водата, във въздуха или край езерата, в пустините или в планините. Заради запазването им, заради опазването на техния живот при бури, изпитания и в бедствия.
3. Във всичко живо има красота, при това не просто твърде трудно изразимата и лесно оспорима (според някои) индивидуална, естетическа импресия за красота, но онтологически дадената и непосредствено възприемана от сетивата красота на геометрическата структурираност и съразмерна подреденост: каквато, напр., е красотата на съвършените шестоъгълници на восъчните пити, в които трудолюбивите пчели събират мед.
4. Многоаспектността на телеологията, която доминира в биологическите съчинения на Аристотел, е изцяло философски продължена и богословски възвисена в „Шестоднев”: всяко живо същество не просто е създадено точно толкова завършено с оглед на средата, в която ще живее и ще продължава своя вид, но и още повече с оглед на това да помага, а не да вреди на останалите живи същества около себе си в своя хабитат. При това, всички живи твари са надарени и с особено, органично заложено в тях стремление: да се подчинят на най-висшия природен и Божи закон за създаване на потомство, заради което много от тях полагат грижи и показват предвидливост, на която можем само да се възхитим – например, рибите изминават морета, за да се озоват там, където водата е по-студена и поради това по-слабосолена, а лястовичките измислят как със човчици и намокрени крилца, оваляни в прах, да слепят гнезда, в които да измътят своите яйчица.
5. Още една споделена убеденост в телеологията на живото и при Свети Василий, и при Аристотел е своеобразният отказ от фиксация върху антропоцентризма и още по-точно казано върху консумативизма и хедонизма на човека: разбира се, и за двамата човекът е най-висшето от всички живи същества, още повече, че за всички вярващи хора човекът е създаден по „образ и подобие Божие” (Битие 1: 26-27), но не всичко в живата природа, в създадения от Бога свят, е заради човека и за негова непосредствена полза. Напротив, има животни, растения, птици, влечуги, които са опасни и вредни за хората, но в техния живот и в продължаването на техния род също има мъдрост и промисъл: на тях им е отредено да живеят и да се плодят заради самите себе си или защото, както често се оказва, те са полезни и потребни за прехраната или опазването на други живи същества, или заради елиминирането на техни врагове и съперници в техния местообиталищен край. Нищо от сътвореното - и от покълналото, и от роденото не е напразно.
Ще завърша тази част от доклада-статия с още един цитат, този път от Пета беседа:
        "4. Какво да кажа и какво да премълча? Сред богатите съкровища на сътворението е трудно да се открие кое е най-ценно, а е непоносима и загубата от пренебрегнатото.
“Да произведе земята злак, трева”. И ето, заедно с полезните поникват и отровните, заедно с житото – и бучинишът, редом с останалите хранителни растения – и кукурякът, самакитката, мандрагората, сокът от мак. Какво значи това? Да изоставим благодарността за полезното и да обвиним Създателя за вредните за живота ни растения? А няма ли да се замислим и за това, че не всичко е създадено за нашия корем? Храните, предназначени за нас, са на наше разположение и добре познати за всички; всичко създадено изпълнява своето предназначение в сътворението. Нима, понеже бичата кръв е отровна за тебе, е трябвало или да не се създава това животно, или ако се създаде да е без кръв, нищо, че животът ни в толкова случаи се нуждае от силата му? За тебе е достатъчен собственият ти разум за предпазване от вредните неща. Как овцете и козите познават вредното за живота им, като го долавят само със сетивата си, а ти, който имаш и разум, и медицината, разкриваща полезното, и опита на предшествениците, показващ как да отбягваш вредното, кажи: трудно ли ти е да избегнеш отровите? А и от тях нищо не е създадено напразно, нищо не е за изхвърляне. Било защото представлява храна за някое животно, било защото медицината го използва за нас, да облекчи някои наши страдания.”xv



На финала: към предизвикателствата на постмодерната епоха


         Досега се спрях преди всичко върху двама мислители, но без насилие върху фактите и запазените текстове може да се заяви: те са представителни за
световъзприемането на своите епохи и за осмислянето на мястото на човека в природата и космоса – единият за античната, а другият за християнската философия. В античната философия има само един вулгарен материалист-хедонист и дръзко самопровъзгласен атеист, човек с брутално отношение към приятелите, семейството и децата си, и това не е Епикур, както погрешно се смята, а Аристипxvi. В средновековието и Ренесанса атеисти няма.
Отношението на човека към природата като царство на еволюцията, в която неживото преминава постепенно в живо, а оттам чрез постъпателно развитие, естествен отбор и борба на видовете се стига до най-висшите бозайници, примати и после – до човека, започва с Новото време и “Произход на видовете”. Модерността и постмодерността добавиха към това световъзприемане на живата природа все по-засилващото се самочувствие, че човекът като венец на еволюцията може да овладява все повече и повече лостове и механизми, техники и технологии, за да властва над живота. И наистина, вече има генно инженерство, зачевания in vitro, сурогатна бременност, смяна на пола по желание, успешно клониране на животни, а и несекващи опити за клониране на хора... Въпреки всичко, досега науката и технологиите не са успели да създадат в истинския смисъл на думата нито една капка кръв.
         В полето на социалното се случват събития, които не са чак толкова нови, нечувани и невиждани, а по-скоро зловещо повтарят процеси от далечни и отминали, но добре документирани епохи. Например, шумно демонстрираните хомосексуални бракове и парадирането с бисексуалността е отлично описано от биографите на римските императори. Нерон е бил първият от няколкото владетели с такова шокиращо поведение: сключил брак с роба Питагор, преследвал християните, но също така демонстрирал презрително отношение и към старите езически богове чрез нарочното публично изнасилване на една весталка. В презрителното си отношение към святото и божественото нашата постмодерна епоха прилича на римската от времето на империята.
        На тези плашещи тенденции както в употребата на някои от биотехнологиите, така и в налагането чрез законодателни инициативи на равностойността на еднополовите бракове и на правото на осиновяване на деца от такива брачни двойки, мнозина философи и теолози дават своя отговор. Когато погледнем към рафтовете на библиотеката и видим там произведенията на мислители като Едмунд Хусерл, Мерло-Понти, Левинас и Симон дьо Бовоар върху феноменологията на сексуалното различие, оценяваме висотата на философстването в тях, но уви, от произведенията на знакови философи на ХХ век не можем да вземем рецепти за справянето с кризата на човечеството и човешкото в началото на ХХІ векxvii.
Сред християнските богослови и теолози има няколко много важни съвременници, които отлично защитават хилядолетната Истина на вярата за светостта на живота, за брака като тайнство и за красотата на природата в създадения от Бога свят, като за мен особено ценни и поучителни са произведенията на Етиен Жилсон, Христос Янарас, Юрген Молтманxviii и Джон Брек.
        В книгата на отец Джон Брекxix е предложен отличен анализ на случващото се днес и много добра преценка на това докъде може да се приветства развитието на науката, биотехнологиите и медицината, и къде трябва да се спре. Когато говорим
за права на човека, не бива да забравяме, че те императивно трябва да бъдат мислени като част от правата на човечеството и правата на природата. Човекът, единичният човек е уникален и неповторим като личност, но като индивид от своя биологичен вид има задължения към човечеството и природата – и с това би трябвало да се съгласи дори и най-закоравелият свободомислещ атеист, материалист и/или еволюционист. Правата на човечеството и правата на природата в йерархията на ценностите трябва да бъдат поставяни над правата на отделния човек. Те не са антиномични, още повече, че изобщо досега не е доказано от никого дали е иманентно човешко право греховната прищявка за сексуална наслада и потребяване на друг човек като предмет в еднополов контакт. Като човешки същества ние имаме няколко дълженствания към нашия род и околната среда:
- да не изконсумираме всички природни ресурси в живота на нашето поколение;
- да не отровим Земята с опасни индустриални производства;
- да не я унищожим в една нова световна война, която, ако се случи, няма как да не увреди цялата планета и да не ликвидира почти цялото човечество;
- длъжни сме да опазим природното разнообразие във всичките му форми, видове и нива – от мискропичните същественца в мъховете по скалите до нашия уж най-висш ейдос на разумния човек. Венецът на творението. “Квинтесенцията на праха”.
        Всичко написано по тези проблеми, обаятелно и убедително предложено в книгата на отец Джон Брек, е очаквано и предвидимо като позиция на един православен християнски философ и богослов. Нека да отбележа и това, че книгата е ценна в още един аспект: тя настоява на светостта на тайнството на брака между мъжа и жената, и на ценността на половата любов между мъжа и жената в семейството, защото много често популярните представи за християнството до такава степен го пресилват и изопачават, че го превръщат в секта на гностицизма.
*
        Накрая нека да напомним, че наскоро, покрай легализирането на еднополовите бракове във Франция там се проведе медиен дебат, който отекна и в някои наши издания, като любопитно, но ни най-малко неочаквано беше и това, че сред противниците на узаконяването на този тип приятелства е имало и известни творци на изкуството и интелектуалци с изповядани предпочитания към своя пол. Всеки, който е чел голямото изследване на Мишел Фуко “История на сексуалността” и особено втория и третия том – “Употребата на удоволствията” и “Грижата за себе си”, ще се досети защоxx. Последното нещо на света, което един философ от постструктуралистката парадигма с романтично отношение към мъжкото приятелство може да си пожелае, е вкарването на любовта във властовата матрица на брака.
        Да не говорим и за това, че фиксацията върху тази тема дава повод на мнозина лицемерни грешници от всички вероизповедание и християнски деноминации да стоварят върху хомосексуалистите всички грехове на човечеството като върху “козел на опущението”.
Позицията на университетския преподавател с християнска вяра в сърцето пред връхлитащите ни вълни на съпротива срещу святото и божественото в наши дни може да бъде: да напомняме, че сме част от живата природа и венец на творението на Създателя, Който е създал света от нищо с промисъл, премъдрост и
красота; да припомняме, че светостта на живота в най-висшия човешки род се пресъздава чрез любовта и тайнството на брака между мъжа и жената; да настояваме на това, че особено в страна като нашата, за съжаление все още най-бедната в Европейския съюз, от първостепенна важност сред човешките права е правото на образование и на минимална социална осигуреност, и преодоляването на бедността, заради която в безпросветност и без завършено училище остават все още десетки хиляди български деца; да не осъждаме накуп и в група цели човешки общности, тъй като най-висшият съд, Неговият, ще е личен и индивидуален; да не демонизираме поддадените на хомосексуални влечения, а да ги призоваваме поне да останат в платоничността на приятелството; и последно в този ред, но не и по важност: в никакъв случай да не допуснем легализирането на еднополовите “бракове”, защото това е противно на творението според Божия план и битийния ред.


“И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори;
мъж и жена ги сътвори.”
Битие 1: 27

i Цитатите от Библията са по изданието на Библия, сиреч Книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия Завет, издание на Св. Синод на БПЦ, С., 2008, възпроизвеждащо изданието от 1982 г.
ii Вж. “Метафизика”, А/І, гл. 5, 986 а 22-986 b 9.
iii Цитира се преводът на Николай Гочев от изданието на “СОНМ”, 2000. За разликата в тези термини вж. По-нататък в текста на Йота, също и “Метафизика”, Делта/V, 10.
iv “Всички противоположности, които се различават по вид, а не по род, са в една и съща категориална линия…” Това е нашият превод на: ™n tÍ aÙtÍ sustoice…v p£nta t¦ ™nant…a tÁj kathgor…aj, Ósa e‡dei di£fora kaˆ m¾ gšnei…” Под “категориална линия” (sustoicea) Аристотел може би има предвид всички категории от едноименния му трактат с изключение на oÙs…a. Още поубедително изглежда предположението, че в случая Аристотел работи със специфичното питагорейско значение на думата sustoicea. С тази дума в множествено число от Филолай насетне питагорейците обозначавали колонките от десетте двойки – десетте двойки, които по силата на кой знае чие влияние и вкоренен навик ние наричаме противоположности. Според тях, всички тези двойки съ-стихии, ко-елементи, еднакви-в-изначалността си начала-заедности, са сводими към първата pšraj-¥peiron (предел - неопределено или граница и неограничено).

v На гръцки: p£qh. Може да се превежда също като “свойство” или “особеност”.
vi Срв. A/I, 2-4 и Z/VІІ, passim.
vii Изключителни подробности за това, как се извършва оплождането, как протича бременността и раждането при живораждащите животни, как се формира яйцето, кога и при какви обстоятелства се снася при яйцеснасящите животни, какво представлява хайверът при рибите и генеративната слуз при някои мекотели, какво представлява спермата и месечните течения при човека и всички живораждащи се дават в “За раждането на животните” , De gen. anim. Мъжкото е форма, а женското е материя при всички видове живи същества, класифицирани и описани от Аристотел. Достига се дори до самозараждащите се организми, за които се казва, че средата, в която възникват, е тяхната материя, а топлината, която предизвиква зараждането им, е формата. За анализ и коментар вж Andrew Coles. Biomedical Models of Reproduction in the Fifth Century BC and Aristotle’s Generation of Animals. PHRONESIS 1995. Vol. XL/1, p. 48-88.
viii В “Държавникът” тази метафора се използва за политическото изкуство и изграждането на полисната тъкан, но очевидно е много подходяща според Платон, защото чрез нея се прояснява и пораждането на тъканта на езика от имената и глаголите “Софистът”.
ix Вж. изданията в Loeb Classical Library: Aristotle. Generation of Animals. Vol.XIII, ed. by T.E. Page, translation, commentaries and appendixes by A. L. Peck. 1963 (1942); Aristotle. Parts of Animals. Vol. XII, ed. by G.P.Goold, translation, commentaries and appendixes by A. L. Peck. Movement of Animals. Progression of Animals, translated by E.S. Forster, 1983 (1973). Aristotelis de animalibus Historia. Textum recognovit Leonardus Dittmeyer. MCMVII, Lipsiae, Bibliotheca Teubneriana.
x De generatione animalium. 762 a 19-22. подробно за класификациите и метафизичността на биологическите трактати вж. в книгата ми Нови опити върху Аристотеловия телеологизъм, С., “ЛИК”, 1999, с. 199-256.
xi Вж. Григорий Нисийски. За душата и възкресението. Двуезично издание с паралелен гръцки текст. С., “ЛИК”, 2001, превод от гръцки Иван Христов.
xii Цитира се преводът на Росен Тенев в изданието Свети Василий Велики. Шестоднев и други беседи. Превел от старогръцки Росен Тенев. С., 1999, “Народна култура”. С. 84-86. Оригиналът може да бъде намерен като дигитализиран pdf, напр. St. Basilii Caesareae Opera, Editio Parisina altera, emendata et aucta. Tomus primus, 1839.
xiii За небето, кн. Бета, гл. 9, 291 а 25-27.
xiv За небето, кн. Алфа, гл. 4, 271 а 35.
xv Цитира се преводът на Росен Тенев в споменатото издание, с. 59.
xvi Вж. Диоген Лаерций. Животът на философите. С., Планета 3, 2002, превод Тодор Томов, книга Втора, гл. 6
xvii Една по-нова книга върху осмислянето на сексуалното различие във феноменологията: Sara Heinämaa, Toward a Phenomenology of Sexual Difference: Hussеrl, Merleau-Ponty, Beauvoir. 2003, Rowman&Littlefield Publishers.
xviii Étien Gilson. D’Aristote à Darwin et retour. Essai sur quelques constants de la biophilosophie. Paris, 1971. Христос Янарас, Кризата като предизвикателство. С., 2002, “ЛИК”, превод Достена Лаверн, ред. Яна Букова; Христос Яннарас. Вера Церкви. Введение в православное богословие. Центр по изучению религий. М., 1992. Перевод В. Г. Вдовиной; Юрген Молтман. Правата на човека, правата на човечеството и правата на природата. В: Изтокът и Западът за личността и обществото. Богословски перспективи. Изд. Праксис, Велико Търново, 2001, съст. и превод Ина Мерджанова и Мариян Стоядинов.
xix Джон Брек. Свещеният дар на живота. С., 2002, ИК “Омофор”, Фондация “Покров Богородичен”. Превод Валентин Кожухаров. (John Breck, The Sacred Gift of Life. St. Vladimir’s Seminary Press, 1998)
xx Вж. Мишел Фуко. История на сексуалността. Т. І: Волята за знание. Т. ІІ: Употребата на удоволствията. Т. ІІІ: Грижата за себе си. Плевен, изд. “ЕА”, превод Антоанета Колева. 1993, 1994.

Tuesday, October 7, 2008

за християнството и елинството в естетиката на Хегел

Посвещавам този текст на най-скромния преводач на велики философи, когото познавам, на д-р Генчо Дончев – големия наш преводач и изследовател, благодарение на когото философията на Хегел проговори на български, разви и разшири мислимото чрез нашия философски език и стана за нас. Ставането на философстването на Хегел в нашата философска среда е един от много малкото безспорни процеси в нея и затова му дължим огромна признателност.



Хегел сам властно и категорично ни предупреждава,
че при всяко навлизане в царството на неговата философия
трябва да търсим своето мъчително теоретическо кръщение
в пълноводния Йордан на Логоса.
Искра Цонева

“Лекциите по естетика” на Хегел, както и повечето издания на лекционните му курсове, са публикувани за пръв път след смъртта му. Ако би могъл да ги подготви лично за печат, Хегел сигурно би променил нещо в тях, но въпреки това те са един от най-важните текстове на западната философия на изкуството и един от най-представителните Хегелови лекционни курсове, от които днес съдим за зрялата му естетическата теория и за неговата систематика и класификация на отделните изкуства, но също така и за философията на религията, и за отношението му към гръцкия свят като целокупно проявление на гръцката народна религия, на античното изкуство и на елинското философстване. Може би първоначалното им скициране в конспективен вид е било започнато още за преподаването по философия в гимназията в Нюрнберг, после конспектът е бил разширен в Хайделберг, но изданието на Хайнрих Густав Хото е компилация от няколко тетрадки със записки на негови студенти от Берлинския университет .
В лекциите по естетика на Хегел, в много по-голяма степен от всички други негови произведения и лекционни курсове, могат да се видят две силни духовни доминанти, които са повлияли на личното му мисловно развитие и на формирането на грандиозното му философско дело: от една страна, възхищението от гръцкия свят, в чийто плен той е прекарал ученическите си години в Щутгарт, студентските в Тюбинген, и осемте години като директор на класическа гимназия в Нюрнберг, а от друга страна, цялостното промисляне на християнството като религия на абсолюта и като най-висшето както като съдържание на най-висшата форма на изкуството, така и на най-извисеното богопознание. Този проблем за мен е интересен, защото в биографията на Хегел и в неговото развитие като мислител тези две духовни доминанти не всякога са били равностойни и равносилни, а и не всякога са интерферирали безпроблемно. Известно е, че още като ученик той е обожавал гръцките трагици, особено Софокъл и особено “Антигона”. Неговите биографи са писали много не само за юношеската му влюбеност в гръцкото, но и за истинската елиноманска екзалтация, която са си предавали един на друг Хьолдерлин, Шелинг и Хегел в годините, когато са споделяли една и съща стая в общежитието на протестантската фондация в Тюбинген. Много популярно е и неговото стихотворение, всъщност поема от 120 ямбични стиха, озаглавена “Елевзина” и възхищението му от елинската народна религия. Как се е съчетавало всичко това и особено почти пантеистичното му богоразбиране през този период със следването в една сурова протестантска академична институция и изобщо можело ли е да се съвмести с нея? На тези въпроси неговите изследователи отговарят по различен начин , а в този текст ще се опитам да разсъждавам над съвместяването и взаимовлиянието на тези две духовни доминанти в “Лекциите по естетика”.

***
Преди да кажа няколко думи по темата за елинизацията на християнството в “Лекциите по естетика” на Хегел, нека накратко да отбележа, че изобщо елинизацията на християнството е детерминиран световноисторически процес.
Този процес е бил неизбежен, защото той има своята незаобиколима предистория – елинизацията на еврейската диаспора, пръсната около Средиземноморието, която постепенно се разселила след Вавилонския плен и с течението на столетията забравила майчиния си език. Това наложило превеждането на Свещените книги на юдаизма на гръцки и довело до появата на т.нар. Септуагинта, на превода на Седемдесетте преводачи, които макар че работили независимо един от друг, почти дословно превели текста по един и същ начин. Благодарение на Светия Дух, който ги боговдъхновил.
Елинизацията на християнството е и световноисторически процес, защото е свързано с няколко много важни причини и обстоятелства, които съпътствали превръщането на християнството в световна религия:
1. Цялата Новозаветна книжнина е написана на гръцки език – както четирите евангелия, така и посланията на апостолите; проповедите при мисиите на апостолите при техните пътувания за споделяне на благата вест за живота, кръстната смърт на Спасителя и Неговото възкресение също са били провеждани на гръцки;
2. Друга много важна причина за елинизирането на християнството е това, че четирите първи вселенски събори са били проведени на “работен език” гръцки и протоколите от тях също са на гръцки;
3. Вероопределителните текстове, приети на тези четири събори, също са били формулирани на гръцки: първият и вторият Символ на вярата (приети съответно в Никея и Константинопол); както и Халкедонското вероопределение. Те са станали основа както за Троичното, така и за Христологичното богословие и философстване.
4. Не всички, но мнозина от апологетите и Светите Отци на църквата са били изключително образовани хора. В двата първи най-важни периода от разпространението и утвърждаването на християнството (от следапостолско време до Първия вселенски събор през 325 г.) и при процъфтяване на светоотеческата литература в борбата срещу еретическите учения ( от 325 г. до Четвъртия вселенски събор през 451 г.), без да вдигат излишен шум и да афишират особено образоваността си, те вградили в догматиката чрез съчиненията си най-важните понятия на езическата философия: същност, ипостас, начало, причина, природа, стихия-елемент, възможност, енергия, цел, част, цяло и т.н.; и т.н.
Освен най-важната терминология и понятийността на класическата елинска философия, те вградили в християнството и диалектиката като метод на познание на съществуващото чрез логоса и като мислене на съществуващите неща като съвместяване, борба и противодействие на противоположности.


С други думи, когато говорим за елинизирането на християнството при Хегел, трябва преди всичко да посочим, че Хегел е един от стотиците мислители, които са осъществили това мисловно дело. Тази обща, споделена духовна работа е била вършена от мнозина в продължение на векове. Някои от тях са по-известни и по-популярни като богослови, макар че са били и отлични философи в богословстването си, като например Отците от Кападокия – учителите на Източната Църква: св. Василий Велики, св. Григорий Назиански и св. Йоан Златоуст, (към които бих добавила и леко подценения според мен св. Григорий Нисийски); безусловно и Аврелий Августин Блажени – учител на Западната Църква, а други са по-разпознавани като философи, макар и християнското диалектическо богословие да е основа на философията им (като най-прочутите западни философи от Августин Блажени до залеза на схоластиката). Това е една от най-продължителните духовни тенденции, която се е проявила при стотици мислители – богослови и философи, благодарение на които нашият континент и нашият свят – за добро и зло - са добили своя верски и цивилизационен облик. А като имаме пред вид огромната мащабност и популярност, въздействието и влиянието на Хегеловата философия, без преувеличение можем да кажем, че процесът на взаимопроникването на елинското и християнското при него достига до една от кулминациите си.
Конкретно при Хегел тази духовна нагласа, както вече бе споменато, започва като юношеско романтично и екстатично елинопочитание. То е част от споделената съдба, съжителстването и приятелството с Хьолдерлин и Шелинг – духовната основа на тяхната лична привързаност. Даже и в съпоставка с други съвременни нему мислители, като романтика Фридрих Шлегел, които иначе са му много чужди с артистично-повърхностния си натюрел и лековата си фрагментарност, пак можем да видим преклонението пред елинското като едно от много малкото “общи места” между тях. Има и още нещо, което е твърде подчертано и много забележимо както при Хегел, така и при Шлегел . Това е подчертаното различие, с което се оценява и оценностява гръцкото, от една страна и римското, от друга.
При Хегел това разкъсване на обичайната връзка и премахването на тирето в клишето “гръко-римската античност” е предварителен важен момент в елинизирането на християнството. Нито в лекциите по естетика, нито в лекциите по история на философията на Хегел няма такова нещо като “класическа античност”. За Хегел “античност” и “класика” означава “елинска древност”; римляните според него са само епигони, подражатели, имитатори.
Ето един характерен цитат от неговата “Естетика”:

“Духът на римския свят е господство на абстракцията, на мъртвия закон, той е разрушаване на красотата и на веселия обичай, изблъскване назад на семейството като непосредствена естествена нравственост, изобщо пожертвуване на индивидуалността, която се покорява изцяло на държавата и намира своето хладнокръвно достойнство и разсъдъчно удовлетворение в послушанието пред абстрактния закон. Принципът на тази политическа добродетел, чиято студена строгост, насочена навън, подчинява на себе си всяка индивидуалност на народите, докато във вътрешния живот формалното право се развива до съвършенство в подобна острота, е противен на истинското изкуство. И тъкмо поради това не намираме в Рим изящно, свободно и голямо изкуство. Римляните заимствували от гърците и се приучили на тяхната скулптура и живопис, епическа, лирическа и драматическа поезия. Забележително е, че онова, което може да се смята родно у римляните, са комичните фарсове, фесценините и ателаните, докато, напротив, по-развитите комедии, дори тези на Плавт, а още повече на Теренций, са заимствувани от гърците и са били повече дело на подражание, отколкото на самостоятелно творчество ”.

Подценяването и иронизирането на римското – този път не на римското изкуство, а на римската философия е също толкова видимо дори и в композицията и съдържанието на онова, което днес четем като “История на философията”. В този лекционен курс на Хегел няма нито едно подробно разглеждане и нито една лекция за нито един римски философ. Такива според Хегел изобщо няма, защото според него всичко, което е било казано на латински, е само превод и профанизиране на високи мисли, мислени на гръцки от други философи. Само в увода към този лекционен курс мимоходом е споменат, като при това несправедливо е скастрен Цицерон заради неговото съчинение “За природата на боговете” . Дори да се съгласим с Хегел, че наистина в римския свят и по-точно в римската философия и изкуство няма особена оригиналност и новост, все пак цялостното им безапелационно отричане от Хегел пречи на възприемането им поне като необходима трансмисия и пренасяне в латиноезичния свят на онези високи степени, до които достига абсолютният дух в своето саморазгръщане и самоопознаване в гръцкия. Без тази необходима опосредяваща мисия на латиноезичния свят би се загубила непрекъснатостта на историческото ставане в Европа. Неговата философия на историята (или неговата историософия) предполага да признаем на римския свят и особено на римското изкуство и философия статута поне на необходим посредник.
В една от най-проникновените интерпретации на Хегеловата “Естетика”, направена от Искра Цонева в книгата й “Естетическото. Кант. Шелинг. Хегел” се подчертава един важен аспект на рационализацията на традиционните естетически категории, които имат, разбира се, не само онтологически, но и познавателен аспект. Според нея красивото и възвишеното са степенувани от Хегел гносеологически, защото той ги мисли не само като най-съществени определения на естетическото, а като степени от неговото епистемологическо възхождане, като степени на “стремежа” му “да се превърне от само абстрактна сетивна форма във само идея. ” Това превръща според нея Хегеловите естетически категории най-непосредствено в гносеологически категории. От това следва двойното оценностяване и двойното йерархизиране на естетическите категории. “Според естетическия критерий категориите се подреждат в пирамида – в основата на пирамидата се разполагат възвишеното и романтичното, двете по-низши от гледна точка на идеала категории, тоест от гледната точка на абсолютното съответствие между съдържанието и формата. На върха на пирамидата напълно заслужено се е разположила красотата, там, където идеята и формата се взаимопроникват, там е стихията на красивото. Според логическия критерий категориите се подреждат във възходяща спирала – в основата отново е възвишеното, следва красивото, най-висока гносеологическа оценка получава романтическото, то заема най-високия пръстен на естетическата спирала. По този начин се йерархизират и отделните изкуства – от естетическа гледна точка най-прелестно е изкуството на скулптурата, а от логическа гледна точка най-истинно е изкуството на поезията (разбрана най-широко като изкуство на изящната словесност – лирика, епос, драма)” .
И също така, според изключително ефектната метафора на Искра Цонева от първата страница на текста й за Хегел, в Хегеловата философия читателят преживява и премисля своеобразно кръщение в пълноводния Йордан на Логоса. Хегеловата философия и в частност неговата философия на изкуството, на красивото, на изящното, кръщават читателя в реката на Логоса, “чрез Когото всичко е станало” . В тази християнска философия на красивото всички естетически категории имат и онтологическо, и гносеологическо измерение, но в тях има и теологическа предопределеност, верска предзададеност.

***

Елинизирането на християнството в “Естетиката” изпъква във внушителния лекционен корпус, който в нашето издание е издаден като двутомник, в няколко ключови композиционни и съдържателни момента, най-важният от които според мен е: 1) в осмислянето на “развитието на идеала до особените форми на художествено красивото” и в обособяването на три основни негови форми – символична, класична и романтична художествена форма; като особено при класичната и романтичната имаме непрекъснато съпоставяне и съизмерване, редополагане и разграничаване на едната от другата; 2) също така то просветва и през изключителното внимание към антропоморфността на скулптурата в класическото гръцко изкуство като постигане на съвършено равновесие и хармония между телесно и душевно, форма и материя, тленно и нетленно;
3) то натежава особено много и чрез интерпретацията на всеки един от гръцките богове в изкуството; 4) в изключителната тежест, придавана от Хегел на многобожието на елините; в особеното внимание, което той отделя на проблема за преобразуването на боговете и изобщо на политеистичния пантеон, като в този момент, воден от уважението си към Херодот той се обръща и към други източни форми на политеизъм, най-вече египетския; 5) и последно в този аспект, но не и по важност, в интерпретацията, която Хегел прави на борбата между старите и новите богове преди всичко в литературата .
Взаимоопределянето на класичното чрез романтичното и на романтичното чрез класичното, оптиката на виждането на елинското от гледна точка на християнското и на християнското в светлината на елинското се вижда почти на всяка страница от лекциите върху тези две от трите основни художествени форми. Донякъде то е предопределено от тази двойна оптика и двойна йерархизация, за която пише Искра Цонева – от една страна йерархизацията на естетическото, а от друга – на логическото, на познавателното.

Ето например самото понятийно обосноваване на класичното изобщо:

“Едва класичното изкуство прави да стане явление тази реалност, която се съвпада с понятието за красиво и към която символичната художествена форма се стремеше напразно. ... идеалът дава съдържанието и формата на класичното изкуство, което осъществява по този адекватен начин на изобразяване това, което е истинското изкуство според понятието за него... Защото класичната красота има за свое “вътрешно” свободното самостоятелното значение, т.е. не значение на някакво нещо, а това, което означава самото себе си (das sich selbst Bedeutende) и по този начин също така тълкува самото себе си (das sich selbst Deutende). Това е духовното, което изобщо прави предмет на себе си самото себе си. Тогава то има в тази предметност на самото себе си формата на външност, която като тъждествена със своето “вътрешно” по този начин и от своя страна е непосредствено значението на самата себе си и като знае себе си, посочва себе си” .

Има обаче, още един момент, който също е определящ. Теологическият момент.
Много често за Хегел се пише и говори просто като за “гениален завършител на немския идеализъм” или като за “създателя на най-великата система на обективния идеализъм в историята на западната философия”. Хегел е точно такъв философ, но той е и религиозен мислител, който през целия си живот е имал вяра, и още по-точно през целия си живот е бил протестант, и още по-уточнено, той е бил лутеранин (или лютеранин). Това неизбежно се е отпечатало като теологическо и верско априори върху някои моменти на неговото философстване. Включително и в лекциите по естетика.
Искра Цонева в “Естетическото” предлага една много точна обобщена иманентна оценка на Хегеловата интерпретация на гръцките богове в гръцкото изкуство: 1) Всеки един елински бог е концентрирана индивидуалност; 2) той е и духовна субстанциална индивидуалност; 3) всеки елински бог е индивид, който в самия себе си има определеност и налично битие, има характер като дух; 4) тази определеност не се ограничава върху едностранчивостта на характера, затова всеки бог носи в себе си определеността като божествена, сиреч като средно положение между чистата всеобщност и също така абстрактната особеност; 5) същински израз на тази красота е своеобразният за духа и само за духа външен образ, доколкото вътрешното дава съществуване на самото себе си в този образ; 6) външният образ е свободен от всякаква случайност на външната определеност; 7) духът на гръцкия бог се проявява като потънал изцяло във външния си образ и все пак излязъл вън от него и потънал само в себе си .
Цялата тази Хегелова заплененост от деградацията на животинското и кулминацията на антропоморфното в елинското изкуство, от антропоморфността на елинските богове, от тяхното отелесяване и скулптурното им представяне, от съвършената красота и съразмерната пропорционалност на техните зрими, триизмерни образи, от епичната гигантомахия между стари и нови богове, има обаче, още една страна, която много често остава незабелязана.
За да подчертае естетическата важност и превъзходността на елинското антропоморфно многобожие от гледна точка на философията на изкуството, Хегел в няколко момента го съпоставя с юдаизма, при което стига до пренебрегването и принизяването на юдейското единобожие. Например, когато е разяснявал пред своите студенти, какво точно разбира като “Положително запазване на отрицателно поставените моменти” в гръцката народна религия, Хегел прави следния контраст:

“...Той трябва да бъде всичко като единния Бог, макар че според своята определеност не излиза вън от ограничеността да бъде Бог само на своя народ. Защото Той проявява своята всеобщност като господар на небето и на земята всъщност само чрез създаването на природата; а в останалото Той е богът на Авраам, който извел децата на Израел от Египет, дал закони от Синайската планина, отредил страната Ханаан на евреите и чрез тясното отъждествяване с еврейския народ е съвсем партикуларно Бог само на този народ и вследствие на това изобщо нито стои като дух в положително съзвучие с природата, нито се проявява като излязъл от своята определеност и обективност и навлязъл истински обратно в своята всеобщност като абсолютен дух. Затова този суров национален Бог е така усърден и заповядва в своята ревност да виждаме другаде изрично само фалшиви идоли. Гърците, напротив, намирали своите богове у всички народи и възприемали чуждото в себе си. Защото богът на класичното изкуство има духовна и телесна индивидуалност и по този начин не е един и единствен, а е особено божество...

Донякъде Хегеловото съпоставка е естетски и естетически обяснима. Дадената на Мойсей втора заповед (Изход 20 : 4), с която било забранено на хората от Мойсеевия народ да си правят кумири и изображения, на които да се кланят и служат, предопределила развитието на изкуството на юдеите като епос, лирика, музика, танц и архитектура, но не и като скулптура и живопис. Воден от желанието да види естетическото в пълнотата на всичките му проявления и на всичките му художествени изяви, Хегел се прехласва особено по така добре развитата скулптурна еманация на красивото в елинското изкуство на класиката.
Също така обаче трябва да признаем, че подобни Хегелови изказвания няма как да не раздразнят някои читатели със съдържащата се в тях враждебност и предубеденост спрямо юдейското. Несъмнено места като това са предизвикали справедливото изригване на сър Карл Попър в “Отвореното общество и неговите врагове”, където, както знаем, Хегел е един от основните автори, обвинени в насаждане на идеологически и мисловен тоталитаризъм.
Във времето на бушуващата Втора световна война, когато човечеството е достигнало до най-голямото си падение от цялата история на грешния човешки род и когато Карл Попър е писал и публикувал “Отвореното общество...”, това е било неизбежно. Наистина, Попър не споменава нито веднъж Хегеловата “Естетика”, а цитира други негови произведения, представителни за философията му за историята и правото, и по-скоро обвинява Хегел, както и Аристотел преди него, в онтологически есенциализъм. Почти също толкова неодобрително е и написаното от Бъртранд Ръсел за Хегел, и също такова е и основното обвинение на Ръсел към Хегел: есенциализъм. Поне за мен е несъмнено, че в крайностите, до които достигат и в причината, която посочват, Ръсел и Попър не са точни. Едва ли бедите на човечеството са породени от философията на есенциализма, от философстването на Платон, Аристотел и Хегел. Не това абстрактно логико-онтологическо философстване и не есенциализмът, а по-скоро други Хегелови изявления и цялостния дух на неговата философия са провокирали гнева на Попър и насмешките на Ръсел .
В Хегеловия стремеж да се короняса класическата художествена форма като най-висша сетивновъзприемана естетическа проявеност, а романтичната художествена форма - като най-висша духовна осветеност на красивото, се корени и изключителният му афинитет към антропоморфизма в изкуството и по-конкретно към скулптурите на класическото елинско изкуство.
Неслучайно Хегел цитира едно Шилерово стихотворение, вдъхновено от същото:

Da die Goetter menschlicher noch waren,
Waren Menschen goetlicher

В тази близост на хората до боговете и на боговете до хората, така както я виждаме в елинската митология, епос, лирика и драма, в гръцката народна религия и скулптурата, Хегел е виждал приближение към една от най-важните истини на християнството – вярата в това, че Бог Син е както човек, така и Бог, и че в него тези две природи са свързани неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно, както гласи забележителната диалектическа формулировка, постигната в Халкедон.
Същевременно в този естетико-богословски момент има и нещо отрицателно, и то от християнска гледна точка. Нашият Спасител е Син на Бога на Авраам и Исаак, на Мойсей и Иаков, на дванадесетте Иаковови сина и техните колена, и затова Хегеловото прекланяне пред политеистичния антропоморфизъм на моменти изглежда куриозно и колкото му помага да осмисли диалектически Богочовешката природа на Иисус Христос, толкова и му пречи, поне в лекциите по естетика, да мисли за другия основен християнски богословски проблем – за троичността и единосъщието на Божиите Лица. А това, освен фундаментален теологически догмат е и източник на вдъхновение и тема за изобразяване в християнското храмово и изобразително изкуство, което в иконописта, стъклописа, стенописа и скулптурата познава до времето на Хегел хиляди изображения и на Бог-Отец, и на Бог-Син, и на Светия Дух, който винаги се представя като гълъба, снизходил над Бога-Слово при кръщението Му в река Йордан. (Матей 3:16)

Истинската стихия на Хегел като християнски философ на изкуството е в осмислянето на романтичната художествена форма и в основните й жанрови проявления. Животът на Сина Божи и човешки и историята на Христовото изкупление са съвършено промислени от Хегел както теологически, така и естетически в неговите лекции по философия на изкуството. Но също така в тях има и важен антропологически аспект:

Примирението на духа със самия себе си, абсолютната история, процесът на истинността получава нагледност и достоверност чрез появяването на Бога в света. Простото съдържание на това примирение е отъждествяването на абсолютната същностност Wesenhaftigkeit и на единичната човешка субективност; единичният човек е Бог и Бог е единичен човек. В това се съдържа, че човешкият дух сам по себе си, по своето понятие и същност е истински дух и вследствие на това всеки единичен субект като човек има безкрайното предопределение и значение да бъде цел на Бога и да бъде в единство с Бога. Но затова пред човека възниква също така изискването да даде действителност на това свое понятие, което отначало е само чисто “в себе си”, т.е. да постави единството с Бога за цел на своето съществуване и да го постигне. Ако е изпълнил това свое предопределение, той е свободен в себе си безкраен дух. Той може да стори това само доколкото въпросното единство е първоначалното, е вечната основа на самата човешка и божествена природа .


Християнизирането на елинското


Колкото основателно е тематизирането на предишната страна на проблема, толкова основателно е й нейното друго – при Хегел има не само елинизиране на християнството, но и християнизиране на елинското и това е особено видимо отново в неговите лекции по естетика.
Винаги когато стане дума за гръцкия свят, Хегел дава простор на своите чувства. Този израз е клише, но усещането на читателя е точно такова. Когато четем неговите текстове и лекции почти винаги разбираме как той мисли, но това, че е бил и простосмъртен човек със своите усети, предпочитания, страсти, предубеждения, предразсъдъци, симпатии и антипатии – това го усещаме, когато четем най-вече “Естетиката”.
В цялата тази на моменти ирационална възторженост на възприемането на гръцкото и в лекциите по история на философията, и в лекциите по естетика, и във философско-историческите му текстове, ние виждаме откъде той е черпил своето вдъхновение. Разбира се, не само от красотата като най-висше постижение на гръцкото изкуство и не само от съвършената пропорционална сетивна представеност на боговете в антропоморфната скулптура на класиката. Освен красотата, Хегел вижда в гръцкия свят и свободата на индивида, който намира в полисния свят средищната точка между двете крайности – източната пълна лишеност от свобода и прекомерния обсебен от себе си индивидуализъм, проповядван от някои по-късни елинистически философи.
Историческото осъществяване на класичното се е разгърнало при гърците, защото те са намерили мярата между красотата и свободата.

“Класичната красота с нейния безкраен обем на съдържанието, на материала и на формата, е дар, който беше отреден на гръцкия народ, и ние трябва да почитаме този народ затова, че създаде изкуството в неговата най-голяма жизненост. По своята непосредствена действителност гърците живееха в щастливата средна точка между самосъзнателната субективна свобода и нравствената субстанция. Те нито заседнаха в несвободното източно единство, което има за последица един религиозен и политически деспотизъм... нито преминаха по-нататък към въпросното субективно задълбочаване, в което отделният субект се отделя от цялото и общото, за да бъде сам за себе си според своята собствена вътрешна душевност, и стига до повторно обединяване със субстанциалното и същественото само чрез едно по-висше връщане обратно във вътрешната целокупност на един чисто духовен свят; напротив, в гръцкия нравствен живот индивидът беше наистина самостоятелен и свободен в себе си, без обаче да се откъсне от наличните общи интереси на действителната държава и от утвърдителната иманентност на духовната свобода в настоящето във времето... Красивото чувство, усетът и духът на тази щастлива хармония пронизва всички творения, в които гръцката свобода осъзна себе си и си представи своята същност. Ето защо техният светоглед е тъкмо средната точка...”

Във всичко това, което Хегел пише и внушава за гръцкия свят и изкуство, за гръцката красота и свобода, има огромен брой проницателни наблюдения и твърдения, но има и няколко прекалявания, и те са били забелязани от световноизвестни мислители и през ХІХ, и през ХХ век.
Няма как да се отрече например, че в неговата оптика на елинското, тъкмо защото то се промисля в непрекъсната мисловна симбиоза с християнството, изцяло доминира Аполоновското. Прекалено много спокойствие, съразмерност, хармония и застинало скулптирано величие вижда Хегел в гръцкия свят. Очевидно е, че влиянието, упражнено от Лесинг и Винкелман върху него, е огромно . Хегел остава съвършено непроницаем за Дионисиевото в гръцкия свят и тъкмо то впоследствие завладява ума и обсебва вдъхновението на Фридрих Ницше и Вячеслав Иванов .
Освен това Хегел е много далече от крайния европоцентризъм и от смехотворно-наивните теории за абсолютната самородност на гръцката култура. Както вече бе казано и преди, Хегел многократно цитира в “Естетиката” един безценен стар извор - Херодотовата “История”. Това води до общи постановки като следната: “Гръцките художници получаваха своя материал от народната религия, в която беше започнало да се преобразува онова, което беше преминало от Изтока у гърците...” (с. 592).





И все пак, колкото и да е впечатлен от толерантността и богатството на Херодотовата poikilia, сиреч от шаренията и пъстрилото на разказаното там, Хегел по-скоро маркира, отколкото промисля питането за евентуалните заемки и чужди влияния върху гръцкия свят. В “Естетиката” виждаме споменаване, но недостатъчно отчитане на влиянието на неелинското върху елинското – на египетското, тракийското, орфическото влияние, например; дори на влиянието на персийските културни практики и обичаи, които като своеобразен контрапункт са провокирали точно противоположни тенденции в гръцкия свят .

Също така, натрапващото се в лекциите по естетика е и пълното рационализиране на обектите, попаднали в обсега на интерпретацията. Рационалното мислене и впечатляваща му систематичност наистина са родили една страховита философска система, но все пак, когато става дума за философия на изкуството и при това на изящното изкуство, на красивото в изкуството, рационализирането на интерпретираното показва, че свръхрационализмът е не само в мисълта, но и изцяло е завладял погледа му. В “Естетиката” ирационалното и мистериалното в гръцкия свят са напълно подценени; в нея има точно една страница за мистериите в гръцката култура.

Вярно е, че рационализмът и свръхрационализмът доминират не само при Хегел, но и при почти всички автори, изследващи и тълкуващи античността през целия ХІХ век. Логично е да очакваме, че и поради това в гръцката култура и изкуство, религия и философия те ще виждат и открояват рационалното и свръхрационалното, и ще пренебрегват всичко нерационално и ирационално. Вярно е също така, че откритията на социалната антропология и на културната антропология от първата половина на ХХ век за т.нар. “примитивно” мислене и нерационалната менталност са били направени преди всичко при изследване на неевропейски малки човешки общности и чак след това изследователите на европейската и на елинската античност, ползвайки някои успешни антропологически хипотези и предположения са разкрили тези толкова важни аспекти на човешкото и в европейската древност. Най-интересен и убедителен в това отношение е анализът на Е. Р. Додс в “Гърците и ирационалното” . Хегел не може да бъде обвинен, че е мислел собствените си спекулативни мисли, че е създал гигантската си свръхрационална система и че не е изпитвал интерес към чувството за срам и вина в гръцкия свят, или към сънуването и сънищата в световъзприемането на елините, или към шаманизма и мистериите. Това, което изказвам като твърдение тук, е следното: християнизирането на класическия елински свят през ХVІІІ и ХІХ век много често е резултирало в неговото възприемане като много по-възвишен, по-благороден, по-самоуверен, по-свободен, по-оптимистичен, по-празничен, по-тържествуващ и най-вече – много по-рационален – отколкото той е бил.


p.s. Текстът беше представен на конференцията в чест на юбилея на Генчо Дончев, проведена през януари 2008 г. в СУ. Под печат е в сборник със съставители Иван Колев, Цветина Рачева и Веселин Дафов.
Дано да излезе скоро, че сборникът в чест на проф. Андонов го чакаме от две години и кой знае дали ще го дочакаме...