Това
са осемте страници, които са запазени от превода на Илия Панчовски (1971-1998) на 5 гл. от Категории на Аристотел. Те са разчетени,
да се надяваме, че са разчетени правилно и са публикувани на с. 15-20 в посмъртно издадената негова книга Хераклитови фрагменти („ЛИК“, 2000).
***
Илия ме порази още във втората седмица от неговото
следване през учебната 1990/91 г. По онова време, (всъщност цели 24 години) бях
първо аспирантка, а после асистентка
и т. н. в
катедрата по История на философията, от януари 1988 до март 2012 г. Отначало водех
упражненията по антична философия на студентите от редовната форма на обучение,
а от 2001 г. – лекциите по антична на студентите от задочната форма.
Още за второто упражнение, което беше за началото на
философията в Йония, Илия се появи с написан текст за това как се мисли
безкрайността на τὸ ἄπειρον според Анаксимандър. Разбира се, написан на ръка,
по онова време никой дори и от преподавателите не знам да е имал компютър. Това
се случи през есента на 1990 г., а на
следващата година вдъхновеното му размишление беше публикувано в сп. Φιλοσοφια,
1991/2.
Техният курс, както и
следващите няколко бяха изключително силни. Началото на 90-те години преизпълваше
всички с въодушевление и надежди... за всичко. Студентите четяха много и се е случвало по 15-20
минути понякога да не мога да взема думата и да се намеся в спор, в който ерудирано
и осведомено се сблъскваха различни техни интерпретации.
В курса на Илия имаше още поне 15 колеги с истински интереси и солидна подготовка от няколко известни
гимназии, но не само в столицата, а и в страната. В упражненията по антична
философия чудеса сътворяваше триото Панчовски-Кашъмов-Гунов. Илия Панчовски,
Александър Кашъмов (да, той после се посвети на правото) и философа-композитор-музикант-писател Атанас Гунов.
Понякога
към тях специално за някоя дискусия, а на следващата година и непрекъснато в
упражненията по антична участваха и Стоян Терзийски,
и Орлин Йорданов – Бог да
го прости!
Всички
те направиха впечатление на преподавателите още в първите седмици на следването
си. Илия, Сашо Кашъмов и Стоян Терзийски се заеха с превеждане на фрагменти на
досократиците и през 1994 г. „ЛИК“ публикува тематичната антология Питагор и
питагорейците, която отдавна е антикварна неоткриваемост.
Александър
Кашъмов и Стоян Терзийски, който завърши първо класическа филология, след
дипломиранията им, съответно като философ и класически филолог, завършиха и право,
и са звезди в адвокатското поприще с успехи не само у нас, но и в европейски съдилища.
Орлин Йорданов стана учител по философия, Атанас Гунов се посвети на различни
творчески начинания в музиката и словесността.
Илия
Панчовски беше решил още на втората седмица от следването си, още през есента
на 1990 г., че ще се занимава с антична философия, с досократиците и с
Аристотел.
Една
от неговите мечти беше да преведе целия Органон на български език, ама наистина
на български език и без латинизми.
Болест
го отнесе отвъд само за три месеца през есента на 1998 г., уви.
Да
е вечна паметта му! Бог да го прости!
***
Ще
напомня част от послеслова към Хераклитови фрагменти с някои автобиографични
допълнения.
…
В първата част на книгата са
представени негови преводи: някои от фрагментите на Хераклит и глава Пета от Категории
на Аристотел. Фрагментите-светкавици на Хераклит
и друг път са ставали средоточие на преводаческите усилия на Илия Панчовски.
Техен резултат бе съвместният превод, осъществен с Александър Кашъмов и Стоян
Терзийски, публикуван в Антология по философия (издание на „Просвета”,
1992). (Почти
35 години след като направиха този превод си позволявам да отбележа, че в него
има някои младежки волности.) Авторизираният
превод на Илия на същите избрани фрагменти, с които започва книгата Хераклитови
фрагменти, показва зрелостта на преводаческата му техника и оригиналността
на интерпретацията, която той възнамеряваше да предложи в коментара към тях.
В бележките по полетата на фрагментите и
на гърба на страниците на превода са скицирани намеренията му за интерпретиране
на фрагментите в една съвсем нетрадиционна насока:
изследване
на общото между фрагментите на Хераклит и тракийския орфизъм. Илия е поставил
работно заглавие
Мистериалността на философемите на
Хераклит
Възнамерявал
е така да е озаглавен уводът към издание на превода на всички фрагменти в
библиотека „Касталия” на издателство „ЛИК”. Сред тези бележки, скициращи
бъдещата работа, се виждат:
*
кратък конспект на книгата на проф. Александър Фол Тракийската култура:
казано и премълчано (С., „Борина”, 1995);
* на
Омировите химни, поместени в Дела и дни. Теогония в превод на Ралица
Константинова (С., „Народна култура”, 1988);
* на
статия на Н. Теодосиев Мистериалните “играчки” на тракийските орфици,
публикувана в „Орфей” 3-4, 92-99;
* набелязани
са основните митологични персонажи, върху които е щяло да се съсредоточи
бъдещото му изследване: Хеката, Сабазий-Загрей, Ериниите, Хесперидите, Мойрите,
Хипнос, Парките. Уви, това изследване остана неосъществено…
Това, което
разчетохме от ръкописа, е включено също така в първата част на посмъртно
издадената книга: неговият превод на гл. 5 от Категориите на Аристотел –
частта, в която се дава един от отговорите на питането: Какво е οὐσία?
И според Платон в Софистът, и
според Аристотел в книга Дзета на Метафизика това е най-важното питане
на философията. Преводът на Илия е направен по Оксфордското издание на гръцкия
текст на L. Minio-Paluello.
Всеки, който прочете превода на Илия
Панчовски на гл. 5 от Категориите, ще се съгласи, че това е
най-провокативният превод на философски текст, излизал до 2000 г. на български (Преводът на Битие и време, направен оит Димитър Зашев, беше публикуван през 2005 г.).
Това е буквалистичен превод,
направен умишлено по този нетривиален начин, за да се види как питането за
същността проговаря на нашия език и го прави наистина дом на битието, както
казва Хайдегер. Такива буквалистични преводи от старогръцки език – например
преводът на Николай Гочев на Антигона на Софокъл (в списание „Сфумато”,
година І, 98, бр. 1) – вече предизвикаха българския читател и способността му
да плува в дълбините на езика, далеч отвъд шамандурата на тривиалното,
банализирано всекидневно говорене. Предизвикателството, което Илия – Бог да го
прости! – предлага, отива много по-дълбоко от гмурването в превода на τὸ ὑποκείμενον както с „подложеност”, така и с „положеност“ –
необичайни и неизползвани досега термини, които съумяват да се измъкнат от
подмолното течение, завличащо преводачите в рифовете или на логическото понятие
„субект”, или на лингвистично-граматическото „подлог”.
τὸ ὑποκείμενον, което е „подложеност” и „положеност“ в превода на Илия,
както и повечето Аристотелови понятия и категории, най-вече същността-битие(-субстанция) е триединна: тя
има както логическо, така и езиково-морфологично, а също и онтологическо
значение. В превода на Илия Панчовски това се изговаря и проговаря за
пръв път на български език.
***
На всички, които биха искали да прочетат
негови преводи на художествен и литературен, книжовен български език, смело
може да се препоръча великолепното издание на Приказки на Оскар Уайлд,
издаден от ИК „Д. Яков” през 1993 и преиздаден от „ПАН” през 1999 г.
Не по-малко значим негов принос към нашата
философска книжнина е също така изданието Питагор и питагорейците от
библиотека „Касталия” на „ЛИК” (С., 1994), на което той и Александър Кашъмов
бяха съставители, а преводът на питагорейските фрагменти, включени там, бе
осъществен съвместно от него, Александър Кашъмов и Стоян Терзийски. (Добавям сега през 2025 г.: тази задача им беше
възложена от главния редактор на поредицата „Касталия“ Иван Колев, още когато бяха
студенти в първи курс, но въпреки младостта си блеснаха с интереса си към
античната философия и филологическата си подготовка от НГДЕК)
Във втората част на книгата Хераклитови
фрагменти са поместени три негови статии.
Първата от тях е първата му студентска
писмена работа, за която споменах в началото: първо я изслушах на упражнение през
втората седмица на октомври 1990 г. – размишлението за това как се мисли неопределеното-и-безкрайното от Анаксимандър и Аристотел.
Втората
работа Философията – една традиция на бъдещето? е текстът, с който той
получи признанието да бъде обявен за един от тримата първенци в конкурса за
студентски проекти „Бъдещето на философията”, организиран от Философския
факултет на СУ „Св. Климент Охридски” и списание „Философия”, издавано от
МОН, през 1994. Той е публикуван за пръв
път в същото списание, 1995/1.
Третата работа е текстът, заради който
Илия Панчовски бе сред четиримата номинирани на националния конкурс за „Бъдещето
на хуманитаристиката”, проведен през декември 1997 г. С този текст Хуманитарните
науки между класификацията на знанието и социалното действие, публикуван в „Демократически
преглед”, книга 34, Зима 97/98, Илия Панчовски се включи като представител на
България заедно с Димитър Камбуров от Факултет Славянски филологии на СУ “Св.
Климент Охридски” и Александър Кьосев в Международния летен университет в
Сантяго ди Компостела в Испания през лятото на 1998 г.
В третата част на книгата е публикувана дипломната му работа Аргументацията в спора: проблемът за
аналогията. Софистическите провокации към философията.
Тази работа
бе подготвена с научното ръководство
на проф. дфн Александър Андонов и доц. Деян Деянов, и защитена през 1995. Тя се превърна в отправна точка на изследователските
намерения на Илия Панчовски за докторантурата по антична философия, която
започна през 1997.
Негов научен
ръководител и на дисертацията отново беше проф. Ради Радев, а темата – Аристотеловата критика на софистиката.
Не
знам дали от дипломната работа можем да гадаем как щеше да се разгърне новото
му интерпретаторско начинание. Дипломната му работа е образец за високо
философстване за логиката: тя тръгва от критичното разглеждане на
Аристотеловата силогистика, впуска се в анализ на проблемите за метафората,
критиката и парадигмата и се връща отново към Елада, към софистиката.
За какво става дума все пак? Нека да
погледнем към един от заключителните пасажи на третата част Метафора,
критика и парадигма:
Става дума за различно и по отношение на
общото, и на другото, което не е прогностична аргументация, а дискурс,
разкриващ възможностите за флуктуация на стойностите на полето на
парадигмалност, спрямо която флуктуация самият той се прилага. Става дума и за жанр
философски дискурс, който да изказва непосредствено аргументирани
провокации със сгъстен смисъл, в който да се намира самообосноваването му и
доказаната му естествена, а не случайна, приложност към аргументирането изобщо.
Та,
за това става дума в този текст, който се чете мъчно, защото не дефинира
понятията, с които работи. За професионалистите във философската логика и
методологията на науката те са технически термини, естествено сраснали се с
имената на известни мислители от ХХ век, които ги изковаха като инструмент за
критиката на критиката. За някои от читателите този текст може да се окаже
нечетивен, просто защото той е бил писан за академична „употреба” и за четене
от професионалисти. В него Илия си служи с понятия, които са взети от една жива
дискусионна среда – семинарите по философия на логиката, водени от Деян Деянов
в Института за критически социални изследвания, а за Илия това бяха
най-истинските, най-философските разговори за мисленето и силогистиката, за
логиката и епистемологията, за философията на науката и социалната критика.
***
В послеслова към Хераклитови фрагменти
преди 25 години съм написала, че предстои издаването на още две негови мащабни работи.
Едната от тях е магистърската му теза от Магистърската програма по
медиевистика, написана на английски език и защитена през 1996 г. ЦЕУ в Будапеща.
На тема Проблемът за класификацията на науките и мястото на логиката в нея
при Хуго от Сен Виктор, защитена през 1996. Това се осъществи. Беше
публикувана през 2001 г. като приложение на Критика и хуманизъм 2001/1: The Pattern of Classification of
the Sciences in the Didascalicon
of Hugh of Saint Victor. Analysis of its Methodology in the Context of the
Restoration. MA Thesis in Medieval Studies. The Central European University,
Budapest, January, 1996.
В
послеслова съм написала също така, че ще бъде публикуван и преводът на избрани
фрагменти от софистите с неговия коментар към тях и скиците за дисертацията му.
Това е било намерение, което е трябвало да се осъществи в издателството, което
по онова време се казваше „ЛИК“, но не знам кой е поел отговорността да го
осъществи.
Илия с достойнство и гордост понесе
изпитанието на болестта и се опита да
я надмогне без самосъжаление и без оплакване. Болестта го подтикна към
самовглъбение и някаква странна, на моменти самоиронична делова енергичност. Точно
в този период, през октомври, ноември и декември 1998 г. ние се виждахме и
разговаряхме всяка седмица поне по веднъж, защото аз водех лекциите, а той асистираше
за упражненията по антична философия в специалност Новогръцка филология. По
онова време дисциплината там беше задължителна и едносеместриална.
Но той не ми каза нито веднъж, че
боледува тежко и че се лекува...
Лекарите го били предупредили, че
заболяването галопира... Едва ли може да има нещо по-респектиращо от млад
човек, който е толкова болен, но не уведомява другите за това, за да избегне
тяхното снизхождение. Затова и смъртта му порази мнозина…
У
него както при никой друг от нас – колегите му от другите поколения – имаше
съвършено съчетаване на високото академично владеене и на класическите езици, и
на философстването. Преди него само проф. Иван Саръилиев е имал високи
академични степени и по класическа филология, и по философия. Той беше истински
професионалист и учен. Най-младият сред нашата философска колегия на „античниците”
беше и най-близо до академичния тип работа и до академичния стил на поведение.
Той притежаваше и най-точното чувство за намирането на мяра в човешкото
отстояние, при което не залиташе нито към лековатата фамилиарност, нито към
деловата хладина.
У него беше вродено благородство, с което
той заставаше далеч отвъд дребнавите „колегиални” ежби и същевременно в него
имаше духовна сила, която го караше да мисли в дълбочина и за обновата, и за
бъдещето на Университета, на хуманитарните науки. Всъщност той ме завладя със
своите идеи за това, че колкото и сковано и безнадеждно-непроменимо да изглежда
академичното ни състояние, ние можем да го променим: за да има бъдеще за
хуманитаристиката и за университетската идея.
Дано Господ да го всели в места светли и
прохладни, отгдето е изчезнала всяка болка, скръб и въздишка. Дано да му прости
всяко волно или неволно прегрешение, изречено с дума, дело или помисъл! Дано
душата му почива в мир!
Димка
