снегът зеленина сънува

      



Б Е Р Н А Р Т  д е  В Е Н Т А Д О У Р

          ( 11 45 - 1180)

Цитира се по изданието СНЕГЪТ ЗЕЛЕНИНА СЪНУВА. Антология на провансалската лирика. Подбрал и превел от провансалски Симеон Хаджикосев. С., 1990, "Народна култура", Библиотека за европейска средновековна литература Ариел. с. 41-43.

Духът от радост щом ликува
и се менят нещата,
червено-жълта ми се струва
на скрежа синевата,
и вятър, смесен с дъжд, върлува,
а си цъфти мечтата
и песента ми по вълнува,
и ми расте цената.
В сърцето ми е любовта,
а с нея - радост, доброта,
в цвят сякаш скрежът разцъфтя,
снегът зеленина сънува.

Без дреха мога да минавам -
под ризата ми зее,
мен любовта ме охранява
от вихъра, що вее,
но луд е, който промишлява
без мяра да живее.
Грижовен аз съм оттогава,
откакто търся нея -
най-първата по красота,
обител чиста на честта,
а по богатствата си тя
и Пиза надминава.

Тя дружбата ми отклонява,
но аз доволен съм от нея,
че аз не я ли притежавам,
поне привидността владея.
Щом за раздяла час настава,
изпитвам радост и се смея,
а видя ли я пак, тогава
едва ли скръбен ще живея.
Амор във мен се е вселил,
духът ми припка лекокрил,
от тяло се освободил -
във Франция то пребивава.

В мен вярата не оскъднява,
ала успех не е то,
защото тя ме управлява -
същ кораб сред морето.
И нощем мира не ми дава
страдание проклето.
А пък любовният ми план
по-силен е от на Тристан,
а той е страдал изтерзан
с Изолда във сърцето.

Защо не съм аз птичка Божа,
за полети родена,
криле сломени да положа
в гнездото в нощ студена.
Ах, моя прелестна госпожо,
смъртта е дял за мене
и ако не я отложа,
ще дойде настървена.
Към вас, любима, запленен,
ръце протягам нощ и ден,
прекрасно тяло, розов тен,
но мъката е неизменна.

Не знам на този свят идея
така да ме пленява,
както вестта добра за нея -
сърцето лудо затуптява,
а взорът ми яснее,
край мене чувам да разправят,
че тя като същинска фея
желание за смях дарява.
Обичам благородно аз,
но плача честичко на глас,
защото в скръбния захлас
насладата се приютява.

Посланико, върви, лети,
на милата ми пришепти
оная скръб, що ме гнети
и нито миг покой не дава.