четене по миди

Четене по миди
Антоанета Николова

Черупките от миди…
Със пръстите на вятър да разлистваш
двойните им страници;
да разчетеш по тях
поеми за вълни и брегове
и песни за изгряващи слънца,
и песни за надоблачни луни
(по външната повърхност всяка мида има
рисунък тънък – слънчеви лъчи,
а от обратната – небе лилаво
с изплуваща от облаци луна)
О, тук са толкоз много дни
и много нощи.
Истории, които се повтарят:
все изгрев – залез,
залез – изгрев,
ала са тъй различни,
защото между изгрева и залеза
пулсирало е крехко същество,
което ги е писало
с плътта си.




Раджастан
Антоанета Николова

Така е изтощена тук земята!
Прилича на износена одежда
на някой цар, от времето забравен,
която са разръфали молците
и щом докоснеш в прах се разпилява.
Но виждаш, от материя богата
била е тази тъкан сътворена.
Тук-там се вдигат храмове-палати,
неведоми цветя се разпиляват
и те упойват дивни аромати
от времето, когато още Раят
по тези долини се е простирал.
Но не змия, а само змийска кожа
е сухото корито на реката,
а тялото, в земята закопано,
във езеро блатисто се процежда
и цветове усойни от водата
с очите на змията в теб се вглеждат:
дали не си успял да забележиш?
Защото долу нещо ври и тътне
и се разместват земните залежи.
Затвориш ли очи, дочуваш песни
и смехове, журчене на фонтани.
Какво прикриват вехтите одежди?
Защо ли всичко скрито е от дрипи?
По мрамора на храмовете бели
защо висят раздърпани пранета?
Жените със походка грациозна,
в златотъкани дрипи омотани,
какво затулват с дългите си клепки?
А пръстите на просяците боси
защо са тъй изящно издължени?
Спокойните усмивки на децата
каква вековна мъдрост изразяват?
Каква ли древна тайна крият всички?
А може би, когато никой няма,
земята дърпа ципа на реката
и вехтите одежди разсъблича.
Отдолу Раят бързо се измъква
с високите си мраморни палати,
с растенията пищни и богати.
И всички преоблечени царкини
излизат от магарешките кожи
и с принцовете бавно се разхождат
под древното светило на звездите
(в очите им, упойващо-усойни,
поклащат се зениците на змиите)
и къпят се в зелените фонтани.
Но наближи ли някой чуждоземец,
те всички бързо дрипите намятат,
лицата си намазват с прах и пепел,
палатите набързо припокриват
с приготвените черги и парцали
и само във очите им големи,
прикрити зад затворените клепки,
такава страшна древност пропълзява,
и сведените чашки на цветята
такъв неземен аромат издават,
че те побиват тръпки
и си тръгваш
от слънцето горещо тъй замаян,
че вече сам не знаеш
срещу тебе
принцеса или просяк се задава
и в трепета на знойната омара
за миг се люшват багрите на Рая
и малките дечица с поглед древен
като змии край тебе пропълзяват.

***

И двете стихотворения се цитират по стихосбирката
“Огледало”, ИК “Стигмати”, 2003, която започва така:
*
През огледалото минава сянка.
Във стаята не се променя
нищо.

***
Антоанета Николова е поетеса и доктор по философия.
Преподава философия на изтока в ЮЗУ "Неофит Рилски".
Познавач и ценител на източната мъдрост, поезия и култура.
Автор на няколко впечатляващи изследвания и стихосбирки.
Снимката тук е от премиерата на стихосбирката й "Дишане", издадена отново от "Стигмати", която беше на 20 юни 2008 г. в двора на къщата-музей "Иван Вазов"