Вчера беше световният ден на поезията и затова днес споделям няколко любими стихотворения от Ли Бай, написани през VIII век и чудесно преведени наскоро от класически китайски от Антоанета Николова и София Катърова, от изданието на "Изток-Запад", 2014 г.
мисли в планината по залез слънце
След дъжд от изпаренията всичко е зелено.
По ясното небе - тук-там следи от озарени облаци.
След източния вятър пролетта завръща се най-сетне,
за да си вляза трябва да разгърна цветчетата по клоните.
А почнат ли цветчетата да капят, залезът настъпва.
Как всичко тук ме кара да възкликна!
Мечтая в планините именити да изуча Пътя
и с еликсира на безсмъртните да литна.
из цикъла
Духът на древността
9.
Насън Джуандзъ пеперуда стана,
а пеперудата в Джуандзъ се превръща.
Щом нещо е неспирно във промяна,
с безбройните неща не е ли същото?
Така разбираш: край Пънлай водите
ще се превърнат пак в поточе плитко,
а на Дунлун владетелят предишен
край Портата зелена гледа тикви.
Богатство и успехи стават прах.
Защо човек да се стреми към тях?
11.
Потъва Жълтата река
във Източната бездна,
на запад в тъмните води
пък слънцето изчезва
Понесени по своя път
без никого да чакат
потоци и реки вървят,
изтича светлината.
И пролетното ми лице
отиде си от мене,
а есенните ми коси
сивеят променени.
О, като зимен бор не ни
е жребият отсъден.
Годините минават, как
все същите да бъдем.
Ех, облачния дракон аз
да можех да възседна,
лъчи да пия, да стоя
все в светлина стоцветна!
23.
Росата есенна е като бял нефрит,
нападал по зеленото на двора в кръгли топчета
аз крача сам и без да ща открих,
че рано застудя, а пък годините се нижат скоростно.
Животът ни е птица, стрелнала се в миг.
Защо сами прегради да му слагаме.
Дзингун май много умен не е бил,
на Ниушан щом толкоз дълго плакал е.
Страдание е да не знаеш да се спреш.
Едва достигнал Лун, а Шу поглеждаш.
Човешкото сърце - вълните на море,
по криволици пътят все повежда.
Трийсет и шест хиляди дни - на земята.
Нощ подир нощ носи светлинката.
25.
Светът и Пътят ден след ден отиват към развала.
Затлачват Извора пречист покварените нрави.
Благоуханното дърво не значи вече нищо,
напротив - всички се тълпят край гнили коренища.
Затуй дърветата добри - и праскови, и сливи
разтварят цвят и дават плод, но все са мълчаливи.
Небето и разцвет, и срив раздало е на всички,
но бясно цялата тълпа снове и се боричка.
Да можех след Гуан Чъндзъ сега да се отправя,
след него бих преминал аз Вратите на безкрая.
28.
Като светкавица отлита красотата
и времето се носи като вихър.
Трева зелена - бяла от сланата.
На запад слънце, а луна от изток.
Щом дойде есен, и косите гъсти
повяхват като слама осланена,
а хората, възвишени и мъдри,
си тръгват без дела осъществени.
В гибони се превръщат най-добрите,
а низките са червеи и пясък.
Възседнал облак, Чъндзъ си отиде,
подкарал жерав в слънчевия блясък.
слънцето залязваше в планината
и изведнъж се размечтах
Лежа сред облаците в планина зелена
и гост на планината вече ставам.
Чудесно е - сред облаците спотаени
до залез слънце да се забавлявам!
Зад върховете плъзга се луната.
По камъните извори бълбукат.
Забравил външното, прониквам в същината.
Само сърцето се пречиства тука.
В канелите скимтят летуни. Есен.
На небесата флейтата замира.
Хун'йен да стигнех с дара му вълшебен!
Но между нас морето се простира...
Защо ли облачната колесница се забави?
С въздишка във вглъбение оставам.
с помощника във Ведомството по наказанията
от моя род пийнахме и се разходихме
по езерото Дунтин
Със знатния човек от моя род през този ден
пирувахме като в Бамбукова горичка.
Погълнах три бокала с вино - същ Жуан Сиен,
напихме се и почнаха се щуротиите.
Заедно в лодката с песента на лодкаря
от сърцето на езерото по луната се носим,
бели чайки безредно край виното кацат,
не отлитат, кръжат и до нас се докосват.
Добре ще е да махнем тази планина.
Реката Сян тогава гладко ще се влива,
без свършек ще е виното на езерната далнина
и тази есенна крайезерна тъга ще си отива.
No comments:
Post a Comment