Google+ Followers

Monday, May 25, 2015

памет за бъдещето


Вчера, на 24 май 2015 г., във виртуалното пространство се роди един нов топос за аналитична публицистика. Новото място се нарича Memoria de futuro, сиреч Памет за бъдещето.
Душа на новото издание е вдъхната от неговата главна редакторка госпожа Христина Христова.

Можете да прочетете нейното програмно редакционно слово и да видите рубриките, авторите, текстовете и
дизайна на електронното списание ето тук: http://memoriabg.com/

В началото са словата на главния редактор:

http://memoriabg.com/2015/05/23/pamet-za-budeshteto/

Тяхно мото е:

„Кажи на императора, 
че великолепната зала е срутена на земята,
Аполон е изгубен,
той вече няма нито подслон, 
нито пророчески лавър,
нито извор, който да говори.
И водата на словото вече е няма.“
Пития*
*Думи, разпространявани в Античността като последното пророчество на последния  оракул в Делфийското светилище на бог Аполон. Изречени са от Пития пред Орибазий, пратеник на император Юлиан (360-363 г.). Тази среща е увековечена в историческия роман на Гор Видал „Юлиан“.
„…εἴπατε τῷ βασιλῆι· χαμαὶ πέσε δαίδαλος αὐλά.
οὐκέτι Φοῖβος ἔχει καλύβαν, ὀυ μάντιδα δάφνην,
οὐ παγὰν λαλέουσαν. ἀπέσβετο καὶ λάλον ὕδωρ.“

Няма ли я вече водата на словото? 
На това място авторите ще се опитват изворът на логоса и като истинска мисъл, и като истинско слово да не пресъхва.
Мотото на първата колонка на редактора е меланхолично. 
Настроението е минорно. 
Първото изречение от посланието казва: "Мракът около нас се сгъстява".
Може би точно това споделено усещане за мрачността на утрото в раждащия се прекрасен нов свят обединява авторите в неговия първи брой.
И все пак, докато можем, ще мислим, ще пишем и ще говорим за светлината.
А дори и когато няма никаква надежда да избутаме и да укрепим - ако не за постоянно, то поне за малко по-дълго от мимолетното - камъка на вярата и разума на върха на билото, пак като Сизиф трябва да го тласкаме всеки ден отново и отново нагоре по хълма. 
Защото, както пише Албер Камю във финала на "Митът за Сизиф":
"Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив". 
(превод Пенка Пройкова и Венелин Пройков. Албер Камю. Чужденецът. Митът за Сизиф. Чумата. Падането. С., "Народна култура", 1982, с. 191.)
На добър път на списанието!


Thursday, May 21, 2015

музика от Ренесанса в Политехническия



В нощта на музеите и галериите преди няколко дни Националният политехнически музей беше домакин на няколко събития, като особено концертната част донесе голяма наслада на меломаните.



Експозицията беше разглеждана с интерес от стотици посетители в очакване на началото на трите последователни концерта.



Музика от Ренесанса  - с това бяха посрещнати гостите на музея. 
Триото: Миглена Павлова - сопран, Ивайло Донков - тенор и Ясен Маринов - бас.



Освен вокални изпълнения, имаше и дуети на Миглена Павлова и Ивайло Донков с акомпанимент на пианото на Ясен Маринов.


                    Барокова музика също беше включена в първата част на концерта.




                              Ясен Маринов - на пианото на певеца и композитора Георги Минчев.



                 
                В паузата между двата концерта посетителите можеха да разгледат експозицията от музикални механизми и старинни инструменти, които са сред най-ценните експонати на Националния политехнически музей.



                               Нагледно за инструментите. Първите стъпки в инструментознанието могат да бъдат направени тук. Всички деца с музикални заложби трябва да дойдат в този музей. Колкото по-рано - толкова по-добре.











                           
А това е някогашна миниатюрна телефонна централа - от предишната ера, когато почти никой не си представяше мобилните комуникации.



едни от първите телескопи за наблюдаване на звездното небе у нас



                                        няколко експоната за кинотехниката


                Вторият концерт в програмата включваше музика от XVI век, изпълнена на блокфлейти от този квинтет в състав: от ляво на дясно - Миглена Павлова на ударните инструменти; Емил Михов, Снежина Стойчева, Дамяна Дамянова и Иван Иванов.
Алтовата и басовата блокфлейта са дарение на Националния политехнически музей от г-жа Таня Христова, ръководител на хора "Йоан Кукузел Ангелогласният".









След втората част на концерта бяха показани и най-новите дарения на старинни инструменти, с които е обогатена колекцията. Емил Михов и Иван Иванов свириха на крумхорни.



                             Иван Иванов показа как изглежда корнетът, наричан още цинк...


                  ... и как се музицира на корнет.



                  Това пиано е дарено от наследниците на музиканта, композитор и певец Георги Минчев на Националния политехнически музей. 


                   часовници отпреди векове





                               един от автомобилите от 30-те години на миналия век в експозицията


***

С едно изречение: незабравими два концерта. Предполагам, че и по-нататък в програмата е имало вълнуващи музикални изпълнения и демонстрации на научни експерименти, но за съжаление не можех да остана до по-късно през нощта. Ето какво е имало след това:


Браво на организаторите-домакини от Националния политехнически музей! 
Да са живи и здрави, и да имат вдъхновение, енергия и въображение за случването на още много такива прекрасни събития при тях!

Sunday, May 17, 2015

за Евбея, хората и планините - гост-блогър Любо Георгиев





Гост-блогърът Любо Георгиев, който работи в Народната библиотека "Кирил и Методий" е един от участниците в курса История и култура на островите от югоизточното Средиземноморие. Той споделя с нас своя пътепис за Евбея.


За остров Евбея, хората и планините

„Спирахме на брегове, пълни с нощни аромати,
със чуруликане на птици,
с води, които оставяха по ръцете ни
спомена за едно голямо щастие”[1].


 Пълният фотопътепис можете да разгледате тук:



Претовареният ми велосипед препускаше през Южния парк в пъстрата първомайска петъчна утрин, поскърцвайки и потропвайки палаво. Изпосталял и поочукан от интригите покрай жестоките съкращения на хора в Националната библиотека, аз настъпих пак широкия мускетарски друм, за да се разведря в търсене на волни приключения:

„Опять скрипит потёртое седло и ветер холодит былую рану.
Куда вас, сударь, к чёрту занесло, неужто вам покой не по карману?”[2].

У Пешо Боянеца се сбрахме 13 воини - същото число, както при набега към Лесбос отпреди 5 лета. 4 младежи от компанията на Габи и Жоро обаче се очакваха на мястото на съответния брой ветерани. Докато се мотаехме да чакаме тези юнаци в празничния предиобед, с потрес наблюдавахме заплашително вплътняващия се пътникопоток по Околомръсното шосе. Потеглихме към Елада с 4 коли, отрупани с велосипеди, към 11:30 - тъкмо в пика на трафика.
Пристигнахме на фарове в Глифа, нашето пристанище. Евбея (на новогръцки се произнася Евия) е вторият по големина остров на Гърция, разпрострял се надлъж край брега по посока Атина. Справочниците подчертават, че между него и континента има силно течение, което ежедневно в точно определено време сменя посоката си. Евбея достига най-близо до материка на юг при Халкида - главния град на острова. Там още векове преди Христа бил изграден мост, по който се преминава безплатно. Пътят до и от моста би ни отнел обаче още стотици километри шофиране. Предпочетохме да си платим по 2,30 Е за билет за ферибот. От Глифа тръгват 2-3 кораба сутрин и още толкова – следобед. Плаването трае 30 мин. и все пак е морско изживяване. Същевременно то е и отчетлив синор, разграничаващ велопохода от автопътешествието.


Васко художникът намери чудно плажче вляво от пристана, където пренощувахме. Като най-ранобуден по изгрев наблюдавах брадат мъж с многозъбец, обикалящ брега. После Зоя обясни, че Евбея била смятана за острова на повелителя на моретата Посейдон. Пръв поздравих Васко за рождения му ден и той ме почерпи с празнично кафе елинико. Зажаднял и за гръцка приказка, разпитах продавачката в магазинчето на пристанището какво интересно има в северната част на Евбея. Тя препоръча минералните извори, водопадите, реките, конете и подчерта, че тъкмо северната част е по-зелената и по-живописната.

След кратко плаване и малко велоезда се насладихме на горещата вода, която свободно се влива в морето под хотел „Сила” в Лутра Едипсу. Спуснахме се лежерно на запад по равни крайморски пътчета. Турски поданик, грък християнин от Цариград, ми даде вода и се разговорихме с него за първомайските сблъсъци на площад „Таксим” насред Града на двата континента. „Ефендико”-то на крайбрежен рибен ресторант настоятелно ни помоли да не бивакуваме на плажчето пред неговото заведение „за да не ни удари ток с тези палатки”. Съседът му обаче бе любезен, разприказва се с нас, покани ни да ползваме водата му. Притеснявахме се от вятъра, но проблем при първата нощувка на острова се оказаха комарите, особено за младежите без палатки. Две от момчетата учеха във Франция, един се занимаваше с озвучаване и един следваше медицина в Софийския университет. Вечерта се наслаждавахме на чудни отблясъци в равното море, докато вдигахме наздравици с узото от рожденика. Дали блестяха рибки-неонки, или пък лунната пътека?




Във ведрата утрин стръмните брегове, опасващи отвсякъде огледалната повърхност на морето, напомняха за фиордите от сериала „Викингите”. Пладнувахме в закътан сред гора внушителен по размери бивак с отличен излаз към плажа, който очакваше летните си гости. В изпъстрена с макове нива край бивака снимах коне.



Изгладнели след добро каране се нахвърлихме върху гиросите в Лимни. Хубав разговор се получи в цветарницата срещу кръчмата с гиросите. Там препоръчаха за бивак детската площадка край брега югоизточно от градчето, която се оказа наистина подходящо място.
Във вторник прекосихме острова от юг на север. Нагорнището над Лимни излезе върло, но друмът бе осеян с чешми и параклиси за отмора на пътника. Следобеда отморихме в сянката на черквата в с. Строфилия. Последва спускане към морето, при което Евгени падна и се ожули на завой, докато снимаше с камерата. Веднага бе умело превързан – та нали имахме сред нас и бъдещ лекар, и бивша мед. сестра, и фармацевт. Награда за катеренето и шеметното спускане ни беше прекрасният плаж край св. Анна. Този плаж, обърнат на изток (за разлика от дотогавашните посетени от нас заливи на Евбея), ме изпълни със спокойствие, с усещането, че съм си на нашето море. За пръв път през това пътешествие тук устроихме лагера си преди мръкване. Нощта ухаеше на цъфнал лимон и на всякакви приятни южни аромати. Грейнаха златисти светлини под маслиновите дървета пред близкия хотел. Алеята към него се очертаваше от горящи факли, басейнът синееше, две-три изискани двойки вечеряха в просторния ресторант, червена и жълта лампи показваха мястото на яхтата, пристанала пред хотела. Младежите се бяха събрали в кръг около Боянеца, който беседваше с тях като един нов Платон в своята крайбрежна Академия.




Никак не бързахме да потеглим в облачната сутрин, а разговаряхме за химия, медицина и аеродинамика, докато наблюдавахме над нас разнообразните маневри на два изтребителя. Бойни самолети често ревяха в небето и през други дни. Изглежда разтресената от кризата Гърция не допускаше да предостави защитата на своето въздушно пространство на чуждестранни натовски авиации, за разлика от така стабилната макроикономически и политически коректна България.
Последва едно още по-стръмно изкачване, сандалите се пързаляха по бетона (при голям наклон асфалтът отстъпва място на набраздения бетон). Край пътя разхлаждахме устата си с плодовете на кактуси, лимони, портокали, помело или грейпфрут и със студената вода на чешмите. След като бетонът свърши, се опитахме да продължим покрай морето по черни пътища сред маслиновите горички – едно решение, изпълнено с кал, пот, свеж вятър, укори, спукани гуми, ухание на зехтин, изхлузващи се багажи и чудни пейзажи… След дълго лутане и едно стабилно одиране, с виещи спирачки се спуснахме на пустия плаж на празна вилна зона. Уморени, изнемогвахме без бира и храна в това забутано място като някакви изпаднали 13 малки негърчета. В този критичен момент взех участие в предвождания от Ненко рейд за провизии в по-следващото село Ахлади. Прегазихме дръзко с колелата тъмната река в прохладата на падащия мрак. Оставили багажа си на брега с лекота се устремихме по асфалта нагоре. Изрусената магазинерка от Ахлади твърде се трогна от пристигането на медика Сашо, защото на времето сама беше идвала в София да люби някакъв студент по медицина. Докарахме достатъчно провизии и спретнахме чудна вечеря на пустия бряг.




На сутринта плажът се оказа отличен за гмуркане. За пръв път срещнах под водата калмар. Беше с трапецовидна форма и се придвижваше плавно с леко пърхане на мантията си. Пулихме се с взаимно любопитство един на друг известно време, после ми стана студено и заплувах застрашително към него, за да го накарам да пусне боя. Осмокракият обаче просто ускори като ракета в обратната посока и изчезна от погледа ми. Сашо предположи, че калмарът хаби боята си само при истинска заплаха, а не при такива непохватни стойки като моите.
Когато почивахме на сянка на един завой по нагорнището, при нас се изкачи мъж с пълен скут портокали, които ни раздаде. Сполай му, оказаха се много сладки! Морякът, върнат на село от кризата, ни наблюдавал предишния ден как блуждаем из черните друмища. Преди кризата плавал на танкер, в екипажа му работели и двама българи. Впрочем, в селата, които прекосявахме, често споменаваха за българки, които там се грижели за местни старици. Поговорихме си с щедрия моряк за Русия и за жаждата на някои групи да владеят света.


Малкото дупки по гладкия асфалт на островните пътища бяха ясно очертани с бяла боя, като със стрелки бе отбелязано откъде да се заобикалят.
Трябваше да прекъснем следобедната си дрямка в сенките на черквата на съседното село заради погребение.
Вечерта на българския Гергьовден (гърците го празнуват на 23 април) се установихме на живописния плаж под с. Елиника. Появиха се неприлични предложения най-сетне да си запалим огънче за уют. Аз бях твърдо против и подчертавах, че тормозените от пожари гърци са изключително строги към подобни деяния. Каква огромна разлика има между първите ни велосипедни пътешествия в Гърция и това! Преди 15 години бяхме стреснати и плахи. На границата гръцките полицаи тогава ни заплашиха, че ако се забавим с ден от разрешените 5, ще ни върнат с белезници. Тогава разпъвахме палатките по здрач далеч от селища и пътища и гледахме рано да ги съберем. Сега обаче наподобявахме банда шумни рокери, волни и дръзки и безгрижно опъвахме катуна си из най-живописните места. Особено младежите се държаха с увереността на пълноправни граждани на ЕС.
Когато отидох да разгледам покрайнините на плажа под с. Елиника, си припомних за аналогичен случай с колегата Одисей. Той строго предупредил изгладнелите си спътници да не пипат свещените крави на Хелиос, но юнаците пренебрагнали риска и си отяли на телешко. В резултат само Одисей успял да се завърне в Итака, при това бавно и с безкрайни перипетии.
Щом се завърнах на плажа, с радост видях, че спътниците ми не бяха наклали огън. Ненко също настоял, че за огън глобите в Елада са безмилостни. С тревога установих обаче, че някакво палаво биче проявяваше прекален интерес към култовия ми бял чувал от сезал, в който си нося спалните пособия, както и към палатката ми със сочнозелен цвят. Вещите бяха спасени от пастта на младия скот не толкова от опитите ми да се сражавам с него като тореадор, колкото от оная крава, майка му, която си го извика.
Именникът Жоро, който лани толкова ми помагаше със спуканите гуми на преизпълнения с тръни остров Лимнос, врътна бутилка узо. Поздравихме го със старата градска песен за колоездача св. Георги. Тъкмо ревяхме:

„Се зададе свети Гьорги со велисопедо, едо, едо…
От Евбея, от песоко един змей изскочи
и му викна „Ела, Гьорги, со велисопедо…”

          и срещу плажа грейнаха два ярки фара. По-късно дойде още един джип. Двама мъже в черно, преметнали автомати, заповядаха някой да им се яви. Отидох като гъркоезичен. Отговорих чистосърдечно на въпросите откъде сме, колко сме, има ли жени сред нас и колко, откъде идваме, накъде отиваме. Провериха ми личната карта. Един спътник ми напомни да ги питам какви са. Рекоха, че са брегова охрана. Привикаха и останалите един по един. Почти изблъскали Пешо, когато се опитал да види номерата на джиповете им. Напомниха ни накрая, че дивото къмпиране е забранено и да не цапаме. Добре, че не бяхме наклали огън!
          Сутринта на забележителния плаж под с. Елиника се гмурках не с харпун, както при първото ми идване с колело в Гърция, а модерно и екологично, с водоустойчива кинокамера. Снимах сюнгери, бързото свиване на една анемония след като я докоснах, водна пещерица.
     В с. Певки остронавтите[3] хапнахме сочно сувлаки и пладнувахме на пристанището, където силен вятър брулеше паркираните ни велосипеди и вдигаше пенливи „зайчета“. Селото било предпочитано от сръбски летовници. На един стълб в Певки видях реклама за екскурзия в Банско. Прекосихме после крайречното с. Вистрица – вероятно славянско име. Първоначално мислехме да стануваме на плажа пред неработещо заведение, което би ни предоставило закрила при очаквания дъжд. В крайна сметка обаче дръзко предпочетохме живописен малък залив с палми, срещу който пурпурът на залеза очертаваше островче с крепостна кула.

          Мълнии пробляснаха, докато вечеряхме. Бурните пориви на вятъра светкавично раздраха една палатка, а моята бе обърната с дъното нагоре. Започнах да се боря за нейното сгъване като прасе с тиква, светейки си с налапания фар на колелото (за да ми е по-малко багажът, бях сторил грешката да не си взема челник). Младите мъже пъргаво ми се притекоха на помощ - Сашо осветяваше, Данчо и Тони мачкаха преливащото от вятър платнище, Евгени диреше из пясъка колчетата. Без тяхната помощ нямаше да се справя с палатката, сполай им! Нощната буря показа, че островът бързо ни беше преобразил от разнородна сбирщина туристунгери в един сплотен отбор, действащ съзвучно. Този наш опит може да бъде от полза за организаторите на тиим билдинг.
          Енергично карахме до пристанището Агиокамбос. В напразно очакване на порой спах под навеса на будката за билети за ферибота. Отплавахме от Евбея в зори.

          „И много да са пролетните утрини,
          когато с толкоз радост и любов
          ще влизаш във невиждани пристанища”[4].

     Кръгът на действието окончателно се затвори, когато на кея в Глифа отново срещнахме същия Посейдон с неговия многозъбец, поел пак на лов за калмари.
          Велосипедите свистяха от високата скорост, докато с пренасящите ги автомобили преминавахме под заснежените върхове на Оса, Олимп, Славянка, Беласица, Пирин, Витоша… Бързахме към София, където ни очакваха славни празници – Денят на победата и на Европа; честването на Солунските братя, представянето на книгата на Надето…




[1] Сеферис, Г. Аргонавти. Прев. С. Гечев.
[2] Боярский, М. Песня мушкетёров (Д'Артаньян и три мушкетера).
[3] Тази дума научих от Рали.
[4] Кавафис, К. Итака. Прев. С. Гечев.

Saturday, May 9, 2015

за войната и мира

Първо четиво



ПОХОДЪТ КЪМ ФРОНТА


      По изгрев, в деня на свети Йоан, след Богоявление, получихме заповед отново да потеглим напред, натам, където няма делници и празници. Трябвало, викат, да поемем линията от Химара до Тепелени, която дотогава държаха хората от Арта. Защото те от първия ден се биеха непрекъснато и бяха останали почти наполовина и повече не издържаха.

      Дванадесет дена вече, откак бяхме останали назад по селата. И точно когато ушите ни отново свикваха със сладките скърцания на земята и плахо сричахме лая на кучето или тътнещия звън на далечната камбана, имало, викат, нужда да се върнем към единствените звуци, дето досега познавахме: бавния и тежкия – на оръдията, сухия и бързия – на картечниците.


      Нощ след нощ непрестанно вървяхме, един след друг, като слепци, с мъка отлепяхме нозе от калта, а понякога затъвахме в нея до коленете. Защото често ръмеше вън, по пътищата, както и в душите ни. Малкото пъти, когато спирахме да поотдъхнем, дума не обелвахме, а, сериозни и мълчаливи, на светлината на оскъдна борина една по една си деляхме стафидите. Друг път, когато имаше сгода, сваляхме дрехите набързо и по цели часове яростно се чешехме до кръв. Че ни бяха налазили до шията въшки, а това и от умората по-трудно се понася. Накрая от тъмното някъде се чува изсвирването – знак да тръгнем, и отново като скотове потегляме напред, да скъсим разстоянието, преди да съмне, и да се превърнем в открита мишена на самолетите. Защото Господ не отбира от мишени и тям подобни, а както си му е навикът, буди деня в един и същи час.


     Тогава, заврени в деретата, скланяхме глава към тежката страна, откъдето не излизат сънища. А птиците ни се ядосваха, задето не обръщахме достатъчно внимание на думите им или задето без причина загрозявахме природата. Друг вид селяни бяхме, с друг вид мотики и железарии, проклети да са.


      Дванадесет дена вече, откак бяхме останали по селата, оглеждахме с часове формите на лицата си. И тъкмо когато очите ни отново свикваха с познатите стари черти и плахо осъзнавахме голата устна или заситената от съня буза, ето че през втората нощ сякаш отново започнахме да се променяме, през третата – още повече, а през последната, четвъртата, вече не бяхме същите. А и вървяхме като безредна тълпа, бяхме от всички поколения и набори, някои от сегашно време, други от много по-старо – те побеляваха от излишната брада. Навъсени войводи с кърпи на глава и озверели попове, сержанти от 97-а или 12-а, страховити сторонници, люшнали брадви на рамо, изгнаници и щитоносци, по които още имаше кръв на българи и турци. Всички заедно, безмълвни, безброй години, задъхвайки се един до друг, пресичахме планинските гребени и клисури, без да мислим за нещо друго. Защото подобно на хората, връхлетени от несполука, които навикват на Злото и накрая му сменят името, наричат го Орис или Съдба, така и ние напредвахме с това, което наричахме Проклятие, като да казвахме Мъгла или Облак. С мъка отлепяхме нозе от калта, а понякога затъвахме в нея до коленете. Защото често ръмеше вън, по пътищата, както и в душите ни.


      Че бяхме много близо до мястото, където няма делници и празници, нито пък болни и стари, нито бедни и богати, това разбирахме. Щото и онзи тътнеж – като от буря там зад планините – все повече се усилваше, докато накрая ясно четяхме бавния и тежкия звук на оръдията, сухия и бързия на картечниците. И още, защото все по-често сега се случваше да се натъкваме на идващи от другата страна бавни процесии от ранени. Санитарите с червен кръст върху лентата на ръката полагаха носилките на земята, плюеха в дланите си и очите им бяха подивели за цигари. И след туй, като чуваха накъде сме тръгнали, клатеха глава, разказваха истории за поличби и знамения. Ала единственото, което забелязвахме, бяха ония гласове в тъмнината, които все още горещи, се издигаха от катрана и жупела на преизподнята: „ох, майчице”, „ох, олеле, майчице”, а понякога, по-рядко – едно задушено сумтене, същинско хъркане, дето тия, които знаят, казват, че било хриптенето на смъртта.


     Някой път мъкнеха със себе си и пленници, заловени малко преди това, по време на внезапните набези на патрулите ни. Дъхът им вонеше на вино и джобовете им бяха пълни с консерви или шоколади. А ние нямахме, че бяха прекъснати мостовете ни назад. Малкото наши мулета бяха без сили сред снега и хлъзгавия калищак.


     И ето, най-после тук-там се показаха далечните пушеци, те растяха нагоре и се явиха на хоризонта първите червени, светли ракети.


                                                                   откъс от Одисеас Елитис. Достойно ест.
                                                  превод Цветана Панициду и Владимир Левчев, С., 1987,
                                                                   "Народна култура", с. 28-30


    ***



                                                          
                                                                                 ***  



            Да не забравяме никого и нищо.
            
                                                  

Tuesday, May 5, 2015

островите в югоизточното Средиземноморие


     През този семестър всеки вторник от 16.30 до 18 часа, а понякога и до по-късно, се провежда избираемият курс Култура и история на островите в югоизточното Средиземноморие, който водим съвместно с доц. д-р Николай Гочев за няколко студенти от Магистърската програма по Антична култура и литература, и МП по Новогръцка филология. Като гост-лектор понякога се включва и преподавателят Димитър Митов.
     С Николай се запознахме на 22 юни 1991 г. в хотел „Ахилион” на бул. „Св. Константин” в Атина. 
     Двамата заедно отидохме отново в Гърция чак през лятото на 2002 г., в Европейския културен център в Делфи, където заедно с други колеги от Югоизточна Европа създадохме South East European Association for ancient philosophy. Една колега от МП по Новогръцка филология в началото на избираемия курс ни попита: „Защо сте чакали да станете на 39 години и двамата, за да започнете с островните експедиции?” Много просто. Няколко години не бяхме пътували извън страната, защото имахме много работа освен преподаването – дисертациите, превеждането на „Метафизика”-та, създаването на магистърската програма, важни университетски проекти и т.н. Освен това и децата ни бяха малки, те имаха нужда от родителски грижи и през лятото, от по-спокойни летни почивки, а не от изтощителни туристически обиколки по нажежени паметници от миналото.
     Първото ни пътуване към важен остров, който в античността е бил елински, беше през юни 2003 г., когато Николай работеше върху епистоларния роман за Платон „Писма до Егина”. Тогава три денонощия пътувахме от София до Сиракуза, изучавахме стария град там пет дни и после още две денонощия – път обратно.

     Не ще и дума, странознанието и опознаването на всяка страна и култура искат и пътувания, и пребиваване на място. Така е и при нас: изучаването и преподаването на културата и историята, на литературата и философията на древността, на поети и мислители, чийто живот и творения са свързани с островите в Средиземноморието, се обогати много от личните впечатления, разглеждането на археологическите паркове и музеите, от купуването на карти, книги, справочници, календари и всевъзможни брошури. Впечатленията, които са непосредни и непосредствени, не могат да се заменят с нищо друго, най-малкото защото и най-точните карти понякога са неточни, а най-добрите чужди снимки (при това на хора, които не познаваш и не можеш да попиташ лично) на определени експонати от археологически находки или в музейни експозиции, не могат да оживеят понякога в представите ни с техните действителни форми и обеми.
    Слава Богу, след пътуването до Сиракуза през 2003 г., имахме още няколко пъти възможности и сгода да посетим и да разгледаме най-важното:
-      На Самос и в античната Йония: Ефес, Милет, Приене, Дидима, една седмица в края на август и началото на септември 2004 г.;
-      На Родос, една седмица през юли 2005 г.;
-      На Тасос, юли 2006 г.; единствената, на която сме били заедно с децата, защото дотам се пътува лесно и бързо, и жегата не е толкова страшна дори и през юли; 
-      На остров Амулиани, като част от почивката на Атон, през септември 2009 г.;
-      На Тасос, една седмица през юли 2011, и на Закинт и Кефалония, една седмица през август-септември 2011 г.;
-      На Керкира, една седмица през юли 2012 г., и малко по-късно, през август-септември 2012 г. – девет дни на остров Лесбос;
-      На Самотраки, една седмица през юли 2013 г.; и на Миконос, Делос и Санторини, една седмица през август-септември 2013 г.;
-      На Хиос и отсрещната антична Смирна, днес Измир – десет дни през август, 2014 г.;

     С миналогодишното десетдневно изучаване на Хиос приключи осъществяването на нашия план-максимум за разглеждане и събиране на материали за най-важните острови в Югоизточноевропейската част на Средиземно море. Когато за първи път се отправихме на дългото пътуване към Сиракуза, и двамата бяхме на по 39 години, а сега вече и двамата сме на 50. Събрали сме над 50 книги за историята, културата, географията, геологията, флората и фауната на всички тези острови. Материалът е много, личните впечатления – незабравими, снимките, макар и направени през последните години само с телефончетата ни, са хиляди и хиляди.
    Поради това през този семестър се почувствахме напълно подготвени, а и задължени за споделяне на наученото и за провеждане на този избираем курс. Всеки път Николай Гочев започва с кратко изложение за географията и историята на острова от античността до наши дни. След това колегите от двете магистърски програми, които активно участват в случващото се, представят своите прочити на важни откъси от историографски или литературни произведения - най-често на историците от античността, но понякога и на съвременни гръцки поети, в които става дума за острова, за който говорим този път, а в последната, трета част на часовете обикновено идва моят ред. Задачата ми е да говоря за най-абстрактното, но и за най-конкретното. Това ще рече, че в някои случаи, когато имаме много мислители, свързани по един или друг начин с някой от островите, говоря за тях: например, във втората лекция, посветена изцяло на Сицилия, говорих най-много за малко известния питагореец Екфант от Сиракуза, за Емпедокъл от Акрагант и разбира се, споменах и за Горгий от Леонтини. В лекцията за Самос говорих малко за премного известния Питагор, а много повече – за по-малко известния космолог, астроном и философ Аристарх. Стана дума и за философската антропология и за философията на историята и властта в „Историята” на Херодот – в разказчетата му за тирана Поликрат и за неговия египетски приятел, владетеля Амасис. На лекцията за Закинт взех повод от чудния живот на костенурките, които се излюпват в горещите пясъци на залива Лаганас, за да се върнат пак там след точно определен брой години, за да поговоря за числата като битиеопределящ принцип в живата природа и за възгледите на питагорейците и Аристотел за числата-в-живото. На лекцията за Кефалония, разбира се, говоренето беше за „пещерата на нимфите” там, досущ като описаната от Омир в „Одисея”, но и поразително съответстваща на описанието на пещерата, в която всички ние сме приковани като затворници, според началото на Седма книга на „Държавата” на Платон. На лекцията за Керкира говорих за мрачната философска антропология на Тукидид в „История на Пелопонеската война” (откъсът, върху който се съсредоточих, е тук http://dimkasdiary.blogspot.com/2010/03/blog-post_30.html ).
На лекцията за Крит стана дума за катастрофалните последици и заника на най-старата, Минойската култура на острова след изригването на вулкана на Санторини, в античността наричан Стронгюлос, но още повече – за поразяващия мрачен магнетизъм, който са упражнявали страховитите истории за внезапни и унищожителни природни катаклизми върху въображението на Платон: за апокалиптичните митове в неговите диалози, които изобилстват с много страховити разкази за унищожаването на острови, земи и народи понякога само за един ден и една нощ – в „Тимей”, „Държавникът” и „Критий”.

И така, какво се случи и какво предстои – с връзки към местата в блога и тематични албумчета от профила ми във фейсбук. Много често колеги споделят, че трудно се ориентират тук в блога, а още по-трудно се намират и албумите от снимки във фейсбук поради множеството му рубрики и ето поради това, малко по-обобщено:

1.  Въведение към курса, 24 февруари.

2.   Първите две лекции, на 10 и на 17 март, бяха посветени на Сицилия. Пътувахме дотам за няколко дни през юни 2003 г. Ето един мой пътепис за Сицилия, публикуван първоначално в списанието за университетска култура „Следва” на НБУ: http://dimkasdiary.blogspot.com/2015/03/blog-post_11.html

3.   На 24 март се придвижихме на Изток, към Йонийските острови и говорихме за Закинт, Кефалония и Итака. Бяхме една седмица на Закинт и един ден на Кефалония през август 2011 г.
Няколко поста има тук. Три поста за Закинт с текст и снимки:

Два поста за Кефалония с текст и снимки:

4.  На 31 март говорихме за Керкира и Пакси. Постове тук на блога за тях - три поста със снимки, но без текст за Керкира от юли 2012 г.: http://dimkasdiary.blogspot.com/2012_07_01_archive.html
Един пост с текст и снимки от островчето на свети Гай – Пакси: http://dimkasdiary.blogspot.com/2012/08/blog-post.html

5.   На 7 април говорихме за о-в Крит. Постовете на блога ми са от юни 2010 г.:
За пътуването от София до Атина, от Атина до Ираклион, а после и до Ретимно, както и за програмата на семинара върху псевдо-Аристотеловия текст „За небето” в Университета на Ретимно:
Но и един за двореца в Кносос, озаглавен с цитат от Омир „дворец сред море винобагро”:

6.  На 21 април говорихме за остров Самос. На него сме били най-кратко. Само няколко часа, през август 2004 г. Бяхме базирани за една седмица в Кушадасъ и всеки ден посещавахме някой от старите елински йонийски градове – Ефес, Приене, Милет, руините от храма на Аполон и Артемида в Дидима; Хиераполис и природния феномен Памуккале. В един от тези дни с корабче отидохме и се върнахме от пристанището на Ефес до Самос. На острова за няколкото часа, с които разполагахме, можахме да разгледаме само Археологическия музей. Всички наши снимки са все още само на хартия, но за това пък в търсачките има достатъчно снимки на експонати от този много богат музей, който дава отлична информация за острова в древността и за светилището на Хера в него. Вижте тук изображения от търсачката на Google: https://www.google.bg/search?q=archaeological+museum+of+samos&espv=2&biw=1920&bih=971&tbm=isch&tbo=u&source=univ&sa=X&ei=-lFHVdWqPI-Q7AbWk4GQBg&ved=0CGAQsAQ&dpr=1

7   7.  На 28 април говорихме за остров Хиос. Него посетихме през август 2014 г. и направихме стотици снимки, повечето от които са във фейсбук:

a. От Солун, Хиос и Смирна, днес Измир:
б. Островчетата около Ойнуса и Хиос:
в. от Археологическия и Византийския музей на Хиос:
г.   разходки из Хиос – в манастир, каменни градчета и плажове, покрити с вулканични камъни:

8.  На 5 май ще говорим за Самотраки. Албум във фейсбук, озаглавен „Седмица на Самотраки”:

9.   На 12 май ще говорим за Лесбос. Три албумчета от пътуването ни дотам през август 2012 г. със стотици снимки на профила ми във фейсбук:

а. От Кавала до Митилене:
б. От Лесбос до Айвалък и Пергамон, и после назад:
в. И от Метимна, и от Пломари:

10.             В оставащите четири лекции, на 19 и 26 май, на 2 и 9 юни, в ред, който допълнително ще бъде уточнен, ще говорим за Тасос, Миконос, Делос, Санторини и Родос (впечатления от 2005 г.). Някои албумчета за тях във фейсбук и тук:

а.  От Миконос, Делос и Санторини, посетени през 2013 г.:
б. От Тира и Неа Камени – от музея, склоновете и вулкана:
https://www.facebook.com/dimka.gocheva.3/media_set?set=a.10200481979200113.1073741828.1476266691&type=3

Ето и един пост с две съвсем кратки клипчета: какво се вижда от върха на
Делос и как изглежда кратерът на вулкана на Санторини: 
http://dimkasdiary.blogspot.com/2013/09/blog-post.html

в. За Тасос - засега само тук на блога, но скоро и с албум във фейсбук: http://dimkasdiary.blogspot.com/2009/12/blog-post_06.html

Всички, които желаят и имат възможност, нека да заповядат всеки вторник от 16.30 часа в ауд. 176 на Ректората. За практически съвети и препоръки, можете да ми пишете по електронната поща.