Saturday, May 9, 2015

за войната и мира




    



                                                          
Първо четиво



ПОХОДЪТ КЪМ ФРОНТА

      По изгрев, в деня на свети Йоан, след Богоявление, получихме заповед отново да потеглим напред, натам, където няма делници и празници. Трябвало, викат, да поемем линията от Химара до Тепелени, която дотогава държаха хората от Арта. Защото те от първия ден се биеха непрекъснато и бяха останали почти наполовина и повече не издържаха.

      Дванадесет дена вече, откак бяхме останали назад по селата. И точно когато ушите ни отново свикваха със сладките скърцания на земята и плахо сричахме лая на кучето или тътнещия звън на далечната камбана, имало, викат, нужда да се върнем към единствените звуци, дето досега познавахме: бавния и тежкия – на оръдията, сухия и бързия – на картечниците.


      Нощ след нощ непрестанно вървяхме, един след друг, като слепци, с мъка отлепяхме нозе от калта, а понякога затъвахме в нея до коленете. Защото често ръмеше вън, по пътищата, както и в душите ни. Малкото пъти, когато спирахме да поотдъхнем, дума не обелвахме, а, сериозни и мълчаливи, на светлината на оскъдна борина една по една си деляхме стафидите. Друг път, когато имаше сгода, сваляхме дрехите набързо и по цели часове яростно се чешехме до кръв. Че ни бяха налазили до шията въшки, а това и от умората по-трудно се понася. Накрая от тъмното някъде се чува изсвирването – знак да тръгнем, и отново като скотове потегляме напред, да скъсим разстоянието, преди да съмне, и да се превърнем в открита мишена на самолетите. Защото Господ не отбира от мишени и тям подобни, а както си му е навикът, буди деня в един и същи час.


     Тогава, заврени в деретата, скланяхме глава към тежката страна, откъдето не излизат сънища. А птиците ни се ядосваха, задето не обръщахме достатъчно внимание на думите им или задето без причина загрозявахме природата. Друг вид селяни бяхме, с друг вид мотики и железарии, проклети да са.


      Дванадесет дена вече, откак бяхме останали по селата, оглеждахме с часове формите на лицата си. И тъкмо когато очите ни отново свикваха с познатите стари черти и плахо осъзнавахме голата устна или заситената от съня буза, ето че през втората нощ сякаш отново започнахме да се променяме, през третата – още повече, а през последната, четвъртата, вече не бяхме същите. А и вървяхме като безредна тълпа, бяхме от всички поколения и набори, някои от сегашно време, други от много по-старо – те побеляваха от излишната брада. Навъсени войводи с кърпи на глава и озверели попове, сержанти от 97-а или 12-а, страховити сторонници, люшнали брадви на рамо, изгнаници и щитоносци, по които още имаше кръв на българи и турци. Всички заедно, безмълвни, безброй години, задъхвайки се един до друг, пресичахме планинските гребени и клисури, без да мислим за нещо друго. Защото подобно на хората, връхлетени от несполука, които навикват на Злото и накрая му сменят името, наричат го Орис или Съдба, така и ние напредвахме с това, което наричахме Проклятие, като да казвахме Мъгла или Облак. С мъка отлепяхме нозе от калта, а понякога затъвахме в нея до коленете. Защото често ръмеше вън, по пътищата, както и в душите ни.


      Че бяхме много близо до мястото, където няма делници и празници, нито пък болни и стари, нито бедни и богати, това разбирахме. Щото и онзи тътнеж – като от буря там зад планините – все повече се усилваше, докато накрая ясно четяхме бавния и тежкия звук на оръдията, сухия и бързия на картечниците. И още, защото все по-често сега се случваше да се натъкваме на идващи от другата страна бавни процесии от ранени. Санитарите с червен кръст върху лентата на ръката полагаха носилките на земята, плюеха в дланите си и очите им бяха подивели за цигари. И след туй, като чуваха накъде сме тръгнали, клатеха глава, разказваха истории за поличби и знамения. Ала единственото, което забелязвахме, бяха ония гласове в тъмнината, които все още горещи, се издигаха от катрана и жупела на преизподнята: „ох, майчице”, „ох, олеле, майчице”, а понякога, по-рядко – едно задушено сумтене, същинско хъркане, дето тия, които знаят, казват, че било хриптенето на смъртта.


     Някой път мъкнеха със себе си и пленници, заловени малко преди това, по време на внезапните набези на патрулите ни. Дъхът им вонеше на вино и джобовете им бяха пълни с консерви или шоколади. А ние нямахме, че бяха прекъснати мостовете ни назад. Малкото наши мулета бяха без сили сред снега и хлъзгавия калищак.


     И ето, най-после тук-там се показаха далечните пушеци, те растяха нагоре и се явиха на хоризонта първите червени, светли ракети.


                                                                   откъс от Одисеас ЕлитисДостойно ест.
                                                  превод Цветана Панициду и Владимир Левчев, С., 1987,

                                                                   "Народна култура", с. 28-30

                                                                                 ***  



            Да не забравяме никого и нищо.
            
                                                  

No comments: