нищо не се е променило

каменоломните на Сиракуза


Тукидид. История на Пелопонеската война

Трета книга. пар. 80-81.

Междувременно привържениците на демокрацията на Керкира, обзети от страх пред нападението на пелопонеските кораби, влезли в преговори както с молителите, така и с другите свои противници, за да бъде спасен градът, и убедили някои от тях да се качат на корабите: все пак успели да попълнят екипажите на 30 кораба, докато очаквали нападението. Пелопонесците пък, след като до пладне опустошавали земята, отплавали, а привечер им било съобщено със сигнални огньове, че 60 атински кораба се приближават откъм Левкада… Когато разбрали, че атическите кораби се приближават, а противниковите са отплавали, керкирците въвели в града месенците, които преди били отвън, и заповядали на корабите, които имали екипажи, да заобиколят острова в посока към Хилайския залив, и докато те пътували, започнали да убиват когото от враговете хванели. Дори убедените от самите тях да влязат в техните корабни екипажи били заставени да слязат на брега и избити; а като влезли в храма на Хера, уговорили около 50 души от молителите да застанат пред съда и осъдили всички на смърт. А мнозинството от молителите, които не се съгласили да се явят пред съда, започнали да се убиват един друг в самия храм, някои се обесили по дърветата, а другите се самоубили кой както могъл.
В продължение на седемте дни, през които пристигналият с шестдесетте кораба Евримедонт останал на острова, керкирците продължавали да избиват тези, които смятали за свои врагове, с обвинението, че са губители на демокрацията, но някои загинали и поради лична вражда, а други – от ръцете на длъжници заради парите, които те имали да им връщат; царяла смърт във всякакъв облик. Каквото става обикновено при подобни обстоятелства, нищо не било спестено, ами дори го надминавало. Действително баща убивал сина си, откъсвали молители от храмовете и пред тях ги посичали, а някои загинали, зазидани в храма на Дионис.

82. До такава свирепост достигнала борбата на групировките, а изглеждала още по-ужасна, защото тогава се проявила за първи път, докато по-късно от такива борби беше разтърсван, тъй да се каже целият елински свят и навсякъде при раздори предводителите на демокрацията привличаха на помощ атиняните, а тези на олигархията – лакедемонците.
И докато по време на мир не биха имали повод, нито биха били склонни да ги призовават, то сега, по време на войната, беше много по-лесно спечелването на съюзници и за двете страни, когато замисляха някакъв преврат с цел да нанесат вреда на противника, а оттук и да извлекат изгода за себе си. И вследствие на раздорите множество бедствия сполетяха градовете, бедствия, каквито е имало и докато човешката природа остава все същата, винаги ще има, дори да бъдат по-незначителни и да променят облика си, доколкото настъпват всякакви промени в обстоятелствата. Защото по време на мир и благосъстояние както държавите, така и частните лица имат по-благородни убеждения поради това, че не попадат в принудителни затруднения.
Войната обаче, като премахва ежедневното благополучие, учи на насилие и приравнява начина на мислене на повечето хора към настоящето. И така, в градовете започнаха да избухват метежи и тези, в които това ставаше по-късно в сравнение със слуховете за предишните, значително надминаваха изобретателността им както с коварството на нападенията, така и с безсмислието на отмъщенията.

Дори обичайното значение на думите спрямо действията бе променено своеволно.
Безразсъдната храброст се считаше за жертвоготовно мъжество, предвидливото изчакване – за благовидна форма на страхливост, здравомислието – за прикриване на малодушие, а съобразяването с всяко нещо – за негодност за нищо; безумното буйство се приписваше на мъжки жребий, а плановете за безопасност бяха удобен предлог за отклоняване от действия.
Негодуващият се смяташе за неизменно предан, а който му противоречеше – за подозрителен. Някой, който сполучваше със заговор, беше проницателен, а който се досещаше за него – още по-способен. А който полагаше усилия да няма нужда от всички тези неща, беше обявяван за предател спрямо партията и уплашен от противниците. Накратко, хвалеха този, който успяваше да изпревари в състезанието със злодея, както и онзи, който скланяше към зло човек, който не го замисляше.

И ето че и сродникът ставаше по-чужд от политическия съратник, който по-често беше безусловно готов за дръзки начинания. Защото подобни сдружения не се създаваха с подкрепата на съществуващите закони, а противозаконно и с користна цел. Доверието в тях се крепеше не толкова на общоприет закон, колкото на съвместно престъпване на законите. Удачните предложения на противниците се приемаха като предпазна мярка, ако те имаха предимство, а не от благородни подбуди. Да отмъстиш някому, се ценеше повече, отколкото да не пострадаш от него. Сетне, ако някога имаше помирителни клетви, те важаха в момента, дадени поради безизходицата, когато и на двете страни не им оставаше нищо друго; но щом се удадеше случай, който успееше с дързост да изпревари незащитения, мъстеше с повече наслада заради доверието, отколкото ако беше в открит бой и от една страна, разчиташе на безопасността, а от друга (поради това, че беше надделял с измама), придобиваше славата на хитроумен човек. Впрочем повечето хора предпочитат да минават за ловки злодеи, отколкото за благородни глупци и от второто се срамуват, докато с първото се гордеят.

А причина за всичко това е стремежът към власт, породен от користолюбие и честолюбие. От тях идва и склонността на избраниците към съперничество. Действително и едните, и другите заставаха начело в градовете с благовидни слова за предимствата както на политическото равноправие на масите, така и на здравомислието на аристокрацията, но докато на думи обявяваха, че награда за тях е грижата за общото благо, по всякакъв начин се бореха помежду си за превъзходство, дръзваха на най-големи жестокости, достигаха до още по-страшни отмъщения, като не се ограничаваха в рамките на справедливостта и ползата за държавата, ами се съобразяваха винаги с печалбата на едната или другата групировка и след като достигаха властта било чрез незаконно гласуване, било с насилие, бяха готови да удовлетворяват моментната си съперническа рeвност. Така че нито едните, нито другите държаха на благочестието и които успяваха под покритието на благопристойни думи да извършат чудовищни дела, се ползуваха с още по-добра слава. А неутралните граждани биваха погубвани и от едните, и от другите, било защото не подкрепяха никого, било поради завист, че са останали невредими.

83. Така поради междуособиците в целия елински свят се възцариха всевъзможни видове пороци и благонравието, с което благородството има най-много общи черти, след като беше осмяно, изчезна, а взе връх противопоставянето едни на други при пълно недоверие; наистина нямаше нито твърда дума, нито страшна клетва, която да може да ги примири, и тъй като всички бяха дълбоко убедени, че постигането на сигурност е безнадеждно, повече се грижеха да не пострадат, отколкото можеха да се доверяват.

И по-простите хора в повечето случаи надделяваха, защото те се страхуваха да не би поради собствената си ограниченост и съобразителността на противниците си да се окажат по-слаби в разсъжденията и да не би поради хитроумието им да станат жертва на техните козни и затова храбро пристъпваха към дела. А тези, които високомерно смятаха, че биха могли да предвидят всичко и че няма нужда от сила за неща, които могат да се свършат с ум, в повечето случаи загиваха незащитени.

84. И така именно в Керкира били извършени за пръв път повечето от тези изстъпления. Хората били свидетели на всички насилия, на които могат да се отдадат хора, които се бунтуват против неправдите на една власт, която е неспособна за разумна умереност, и на всички престъпления, за които има възможност да бъдат извършени, и специално онези престъпления, които се извършват, за да се избавят хората от постоянна бедност или пък най-вече когато, притиснати от страдания, хората се стремят да присвоят чуждо богатство. Хората са били най-сетне свидетели на всички безпощадно жестоки постъпки, до които може да се стигне вече не от алчност, а когато един заслепяващ бяс противопоставя хората едни срещу други. По време на тази криза животът в държавата бил разтърсен от основи, а човешката природа взела връх над законите, тъй като тя впрочем била свикнала да ги нарушава, за да извършва беззакония и изпитвала наслада, за да покаже, че тя просто не владее своя бесен гняв, че е по-силна от правото и че воюва срещу всякакво превъзходство. Иначе хората не биха предпочели отмъщението пред свещените правила и грубия интерес пред зачитането на справедливостта, ако завистта не притежаваше една гибелна сила. Отнасяйки се по този начин с презрение към законите, които в това отношение важат навред и върху които всеки гради своята надежда, за да може да се избави в случай на беда, хората си позволяват, за да отмъстят на други, да унищожават законите предварително и да не запазят от тях нищо за онзи ден, в който някой, който се окаже в опасност, ще има нужда от някой от тях.

***

цитира се по превода на Светлана Янакиева (пар.8о-83) и Милко Мирчев (пар.84) от изданията:
Тукидид. История на Пелопонеската война. С., 1979, ДИНИ,
превод Милко Мирчев, редакция, предговор и коментар Христо Данов.
Тукидид. Избрани страници. С., 1988, “Народна култура”.
Съставителство и превод от старогръцки Светлана Янакиева. Предговор Александър Фол: Двата живота на Тукидид.