Sunday, May 17, 2015

за Евбея, хората и планините - гост-блогър Любо Георгиев





Гост-блогърът Любо Георгиев, който работи в Народната библиотека "Кирил и Методий" е един от участниците в курса История и култура на островите от югоизточното Средиземноморие. Той споделя с нас своя пътепис за Евбея.


За остров Евбея, хората и планините

„Спирахме на брегове, пълни с нощни аромати,
със чуруликане на птици,
с води, които оставяха по ръцете ни
спомена за едно голямо щастие”[1].


 Пълният фотопътепис можете да разгледате тук:



Претовареният ми велосипед препускаше през Южния парк в пъстрата първомайска петъчна утрин, поскърцвайки и потропвайки палаво. Изпосталял и поочукан от интригите покрай жестоките съкращения на хора в Националната библиотека, аз настъпих пак широкия мускетарски друм, за да се разведря в търсене на волни приключения:

„Опять скрипит потёртое седло и ветер холодит былую рану.
Куда вас, сударь, к чёрту занесло, неужто вам покой не по карману?”[2].

У Пешо Боянеца се сбрахме 13 воини - същото число, както при набега към Лесбос отпреди 5 лета. 4 младежи от компанията на Габи и Жоро обаче се очакваха на мястото на съответния брой ветерани. Докато се мотаехме да чакаме тези юнаци в празничния предиобед, с потрес наблюдавахме заплашително вплътняващия се пътникопоток по Околомръсното шосе. Потеглихме към Елада с 4 коли, отрупани с велосипеди, към 11:30 - тъкмо в пика на трафика.
Пристигнахме на фарове в Глифа, нашето пристанище. Евбея (на новогръцки се произнася Евия) е вторият по големина остров на Гърция, разпрострял се надлъж край брега по посока Атина. Справочниците подчертават, че между него и континента има силно течение, което ежедневно в точно определено време сменя посоката си. Евбея достига най-близо до материка на юг при Халкида - главния град на острова. Там още векове преди Христа бил изграден мост, по който се преминава безплатно. Пътят до и от моста би ни отнел обаче още стотици километри шофиране. Предпочетохме да си платим по 2,30 Е за билет за ферибот. От Глифа тръгват 2-3 кораба сутрин и още толкова – следобед. Плаването трае 30 мин. и все пак е морско изживяване. Същевременно то е и отчетлив синор, разграничаващ велопохода от автопътешествието.


Васко художникът намери чудно плажче вляво от пристана, където пренощувахме. Като най-ранобуден по изгрев наблюдавах брадат мъж с многозъбец, обикалящ брега. После Зоя обясни, че Евбея била смятана за острова на повелителя на моретата Посейдон. Пръв поздравих Васко за рождения му ден и той ме почерпи с празнично кафе елинико. Зажаднял и за гръцка приказка, разпитах продавачката в магазинчето на пристанището какво интересно има в северната част на Евбея. Тя препоръча минералните извори, водопадите, реките, конете и подчерта, че тъкмо северната част е по-зелената и по-живописната.

След кратко плаване и малко велоезда се насладихме на горещата вода, която свободно се влива в морето под хотел „Сила” в Лутра Едипсу. Спуснахме се лежерно на запад по равни крайморски пътчета. Турски поданик, грък християнин от Цариград, ми даде вода и се разговорихме с него за първомайските сблъсъци на площад „Таксим” насред Града на двата континента. „Ефендико”-то на крайбрежен рибен ресторант настоятелно ни помоли да не бивакуваме на плажчето пред неговото заведение „за да не ни удари ток с тези палатки”. Съседът му обаче бе любезен, разприказва се с нас, покани ни да ползваме водата му. Притеснявахме се от вятъра, но проблем при първата нощувка на острова се оказаха комарите, особено за младежите без палатки. Две от момчетата учеха във Франция, един се занимаваше с озвучаване и един следваше медицина в Софийския университет. Вечерта се наслаждавахме на чудни отблясъци в равното море, докато вдигахме наздравици с узото от рожденика. Дали блестяха рибки-неонки, или пък лунната пътека?




Във ведрата утрин стръмните брегове, опасващи отвсякъде огледалната повърхност на морето, напомняха за фиордите от сериала „Викингите”. Пладнувахме в закътан сред гора внушителен по размери бивак с отличен излаз към плажа, който очакваше летните си гости. В изпъстрена с макове нива край бивака снимах коне.



Изгладнели след добро каране се нахвърлихме върху гиросите в Лимни. Хубав разговор се получи в цветарницата срещу кръчмата с гиросите. Там препоръчаха за бивак детската площадка край брега югоизточно от градчето, която се оказа наистина подходящо място.
Във вторник прекосихме острова от юг на север. Нагорнището над Лимни излезе върло, но друмът бе осеян с чешми и параклиси за отмора на пътника. Следобеда отморихме в сянката на черквата в с. Строфилия. Последва спускане към морето, при което Евгени падна и се ожули на завой, докато снимаше с камерата. Веднага бе умело превързан – та нали имахме сред нас и бъдещ лекар, и бивша мед. сестра, и фармацевт. Награда за катеренето и шеметното спускане ни беше прекрасният плаж край св. Анна. Този плаж, обърнат на изток (за разлика от дотогавашните посетени от нас заливи на Евбея), ме изпълни със спокойствие, с усещането, че съм си на нашето море. За пръв път през това пътешествие тук устроихме лагера си преди мръкване. Нощта ухаеше на цъфнал лимон и на всякакви приятни южни аромати. Грейнаха златисти светлини под маслиновите дървета пред близкия хотел. Алеята към него се очертаваше от горящи факли, басейнът синееше, две-три изискани двойки вечеряха в просторния ресторант, червена и жълта лампи показваха мястото на яхтата, пристанала пред хотела. Младежите се бяха събрали в кръг около Боянеца, който беседваше с тях като един нов Платон в своята крайбрежна Академия.




Никак не бързахме да потеглим в облачната сутрин, а разговаряхме за химия, медицина и аеродинамика, докато наблюдавахме над нас разнообразните маневри на два изтребителя. Бойни самолети често ревяха в небето и през други дни. Изглежда разтресената от кризата Гърция не допускаше да предостави защитата на своето въздушно пространство на чуждестранни натовски авиации, за разлика от така стабилната макроикономически и политически коректна България.
Последва едно още по-стръмно изкачване, сандалите се пързаляха по бетона (при голям наклон асфалтът отстъпва място на набраздения бетон). Край пътя разхлаждахме устата си с плодовете на кактуси, лимони, портокали, помело или грейпфрут и със студената вода на чешмите. След като бетонът свърши, се опитахме да продължим покрай морето по черни пътища сред маслиновите горички – едно решение, изпълнено с кал, пот, свеж вятър, укори, спукани гуми, ухание на зехтин, изхлузващи се багажи и чудни пейзажи… След дълго лутане и едно стабилно одиране, с виещи спирачки се спуснахме на пустия плаж на празна вилна зона. Уморени, изнемогвахме без бира и храна в това забутано място като някакви изпаднали 13 малки негърчета. В този критичен момент взех участие в предвождания от Ненко рейд за провизии в по-следващото село Ахлади. Прегазихме дръзко с колелата тъмната река в прохладата на падащия мрак. Оставили багажа си на брега с лекота се устремихме по асфалта нагоре. Изрусената магазинерка от Ахлади твърде се трогна от пристигането на медика Сашо, защото на времето сама беше идвала в София да люби някакъв студент по медицина. Докарахме достатъчно провизии и спретнахме чудна вечеря на пустия бряг.




На сутринта плажът се оказа отличен за гмуркане. За пръв път срещнах под водата калмар. Беше с трапецовидна форма и се придвижваше плавно с леко пърхане на мантията си. Пулихме се с взаимно любопитство един на друг известно време, после ми стана студено и заплувах застрашително към него, за да го накарам да пусне боя. Осмокракият обаче просто ускори като ракета в обратната посока и изчезна от погледа ми. Сашо предположи, че калмарът хаби боята си само при истинска заплаха, а не при такива непохватни стойки като моите.
Когато почивахме на сянка на един завой по нагорнището, при нас се изкачи мъж с пълен скут портокали, които ни раздаде. Сполай му, оказаха се много сладки! Морякът, върнат на село от кризата, ни наблюдавал предишния ден как блуждаем из черните друмища. Преди кризата плавал на танкер, в екипажа му работели и двама българи. Впрочем, в селата, които прекосявахме, често споменаваха за българки, които там се грижели за местни старици. Поговорихме си с щедрия моряк за Русия и за жаждата на някои групи да владеят света.


Малкото дупки по гладкия асфалт на островните пътища бяха ясно очертани с бяла боя, като със стрелки бе отбелязано откъде да се заобикалят.
Трябваше да прекъснем следобедната си дрямка в сенките на черквата на съседното село заради погребение.
Вечерта на българския Гергьовден (гърците го празнуват на 23 април) се установихме на живописния плаж под с. Елиника. Появиха се неприлични предложения най-сетне да си запалим огънче за уют. Аз бях твърдо против и подчертавах, че тормозените от пожари гърци са изключително строги към подобни деяния. Каква огромна разлика има между първите ни велосипедни пътешествия в Гърция и това! Преди 15 години бяхме стреснати и плахи. На границата гръцките полицаи тогава ни заплашиха, че ако се забавим с ден от разрешените 5, ще ни върнат с белезници. Тогава разпъвахме палатките по здрач далеч от селища и пътища и гледахме рано да ги съберем. Сега обаче наподобявахме банда шумни рокери, волни и дръзки и безгрижно опъвахме катуна си из най-живописните места. Особено младежите се държаха с увереността на пълноправни граждани на ЕС.
Когато отидох да разгледам покрайнините на плажа под с. Елиника, си припомних за аналогичен случай с колегата Одисей. Той строго предупредил изгладнелите си спътници да не пипат свещените крави на Хелиос, но юнаците пренебрагнали риска и си отяли на телешко. В резултат само Одисей успял да се завърне в Итака, при това бавно и с безкрайни перипетии.
Щом се завърнах на плажа, с радост видях, че спътниците ми не бяха наклали огън. Ненко също настоял, че за огън глобите в Елада са безмилостни. С тревога установих обаче, че някакво палаво биче проявяваше прекален интерес към култовия ми бял чувал от сезал, в който си нося спалните пособия, както и към палатката ми със сочнозелен цвят. Вещите бяха спасени от пастта на младия скот не толкова от опитите ми да се сражавам с него като тореадор, колкото от оная крава, майка му, която си го извика.
Именникът Жоро, който лани толкова ми помагаше със спуканите гуми на преизпълнения с тръни остров Лимнос, врътна бутилка узо. Поздравихме го със старата градска песен за колоездача св. Георги. Тъкмо ревяхме:

„Се зададе свети Гьорги со велисопедо, едо, едо…
От Евбея, от песоко един змей изскочи
и му викна „Ела, Гьорги, со велисопедо…”

          и срещу плажа грейнаха два ярки фара. По-късно дойде още един джип. Двама мъже в черно, преметнали автомати, заповядаха някой да им се яви. Отидох като гъркоезичен. Отговорих чистосърдечно на въпросите откъде сме, колко сме, има ли жени сред нас и колко, откъде идваме, накъде отиваме. Провериха ми личната карта. Един спътник ми напомни да ги питам какви са. Рекоха, че са брегова охрана. Привикаха и останалите един по един. Почти изблъскали Пешо, когато се опитал да види номерата на джиповете им. Напомниха ни накрая, че дивото къмпиране е забранено и да не цапаме. Добре, че не бяхме наклали огън!
          Сутринта на забележителния плаж под с. Елиника се гмурках не с харпун, както при първото ми идване с колело в Гърция, а модерно и екологично, с водоустойчива кинокамера. Снимах сюнгери, бързото свиване на една анемония след като я докоснах, водна пещерица.
     В с. Певки остронавтите[3] хапнахме сочно сувлаки и пладнувахме на пристанището, където силен вятър брулеше паркираните ни велосипеди и вдигаше пенливи „зайчета“. Селото било предпочитано от сръбски летовници. На един стълб в Певки видях реклама за екскурзия в Банско. Прекосихме после крайречното с. Вистрица – вероятно славянско име. Първоначално мислехме да стануваме на плажа пред неработещо заведение, което би ни предоставило закрила при очаквания дъжд. В крайна сметка обаче дръзко предпочетохме живописен малък залив с палми, срещу който пурпурът на залеза очертаваше островче с крепостна кула.

          Мълнии пробляснаха, докато вечеряхме. Бурните пориви на вятъра светкавично раздраха една палатка, а моята бе обърната с дъното нагоре. Започнах да се боря за нейното сгъване като прасе с тиква, светейки си с налапания фар на колелото (за да ми е по-малко багажът, бях сторил грешката да не си взема челник). Младите мъже пъргаво ми се притекоха на помощ - Сашо осветяваше, Данчо и Тони мачкаха преливащото от вятър платнище, Евгени диреше из пясъка колчетата. Без тяхната помощ нямаше да се справя с палатката, сполай им! Нощната буря показа, че островът бързо ни беше преобразил от разнородна сбирщина туристунгери в един сплотен отбор, действащ съзвучно. Този наш опит може да бъде от полза за организаторите на тиим билдинг.
          Енергично карахме до пристанището Агиокамбос. В напразно очакване на порой спах под навеса на будката за билети за ферибота. Отплавахме от Евбея в зори.

          „И много да са пролетните утрини,
          когато с толкоз радост и любов
          ще влизаш във невиждани пристанища”[4].

     Кръгът на действието окончателно се затвори, когато на кея в Глифа отново срещнахме същия Посейдон с неговия многозъбец, поел пак на лов за калмари.
          Велосипедите свистяха от високата скорост, докато с пренасящите ги автомобили преминавахме под заснежените върхове на Оса, Олимп, Славянка, Беласица, Пирин, Витоша… Бързахме към София, където ни очакваха славни празници – Денят на победата и на Европа; честването на Солунските братя, представянето на книгата на Надето…




[1] Сеферис, Г. Аргонавти. Прев. С. Гечев.
[2] Боярский, М. Песня мушкетёров (Д'Артаньян и три мушкетера).
[3] Тази дума научих от Рали.
[4] Кавафис, К. Итака. Прев. С. Гечев.

No comments: