Вчера, на 24 май 2015 г., във виртуалното пространство се роди един нов топос за аналитична публицистика. Новото място се нарича Memoria de futuro, сиреч Памет за бъдещето.
Душа на новото издание е вдъхната от неговата главна редакторка госпожа Христина Христова.
Можете да прочетете нейното програмно редакционно слово и да видите рубриките, авторите, текстовете и
дизайна на електронното списание ето тук: http://memoriabg.com/
В началото са словата на главния редактор:
http://memoriabg.com/2015/05/23/pamet-za-budeshteto/
Тяхно мото е:
„Кажи на императора,
че великолепната зала е срутена на земята,
Аполон е изгубен,
той вече няма нито подслон,
нито пророчески лавър,
нито извор, който да говори.
И водата на словото вече е няма.“
Пития*
че великолепната зала е срутена на земята,
Аполон е изгубен,
той вече няма нито подслон,
нито пророчески лавър,
нито извор, който да говори.
И водата на словото вече е няма.“
Пития*
*Думи, разпространявани в Античността като последното пророчество на последния оракул в Делфийското светилище на бог Аполон. Изречени са от Пития пред Орибазий, пратеник на император Юлиан (360-363 г.). Тази среща е увековечена в историческия роман на Гор Видал „Юлиан“.
„…εἴπατε τῷ βασιλῆι· χαμαὶ πέσε δαίδαλος αὐλά.
οὐκέτι Φοῖβος ἔχει καλύβαν, ὀυ μάντιδα δάφνην,
οὐ παγὰν λαλέουσαν. ἀπέσβετο καὶ λάλον ὕδωρ.“
οὐκέτι Φοῖβος ἔχει καλύβαν, ὀυ μάντιδα δάφνην,
οὐ παγὰν λαλέουσαν. ἀπέσβετο καὶ λάλον ὕδωρ.“
Няма ли я вече водата на словото?
На това място авторите ще се опитват изворът на логоса и като истинска мисъл, и като истинско слово да не пресъхва.
Мотото на първата колонка на редактора е меланхолично.
Настроението е минорно.
Първото изречение от посланието казва: "Мракът около нас се сгъстява".
Може би точно това споделено усещане за мрачността на утрото в раждащия се прекрасен нов свят обединява авторите в неговия първи брой.
И все пак, докато можем, ще мислим, ще пишем и ще говорим за светлината.
А дори и когато няма никаква надежда да избутаме и да укрепим - ако не за постоянно, то поне за малко по-дълго от мимолетното - камъка на вярата и разума на върха на билото, пак като Сизиф трябва да го тласкаме всеки ден отново и отново нагоре по хълма.
Защото, както пише Албер Камю във финала на "Митът за Сизиф":
"Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив".
(превод Пенка Пройкова и Венелин Пройков. Албер Камю. Чужденецът. Митът за Сизиф. Чумата. Падането. С., "Народна култура", 1982, с. 191.)
На добър път на списанието!
No comments:
Post a Comment