Google+ Followers

Wednesday, March 11, 2015

еврика: Сиракуза


Еврика: Сиракуза




Какво бе за мен Сиракуза до лятото на 2003 година?


    Вече повече от петнадесет години, откакто започнах да изучавам по-сериозно античността, първата ми асоциация, когато чуех “Сиракуза”, бе името не на Архимед, а на Екфант.
    Екфант от Сиракуза е бил първият в няколко важни аспекта за историята на мисълта. Той е бил нещо като първият умерен скептик, тъй като говорил – далеч преди софистите и скептиците - за ограничеността на човешкото знание и за това, че е невъзможно да достигнем до истинно знание за съществуващото. Вместо това, казвал той, всеки представя своето собствено разбиране като истина за нещата. Също така той е бил и първият атомист, който заговорил за наличието на “неделими”, които се характезирали според него с три важни качества, отличаващи ги едно от друго: големина, форма и сила. За разлика от по-сетнешните и много по-прочути от него атомисти, той мислел, че те се движат не поради тежестта си или поради въздействието на някакъв външен тласък, а по волята на някаква божествена сила, която той наричал “нусът” и “душата”. С тези си идеи той предварил не само Левкип и Демокрит, но и Анаксагор. Той е бил и първият космолог, който твърдял, че космосът е идея на божествения нус, че е кълбовиден и е възникнал под въздействието на божествената сила. Още по-интересното е, че той твърдял, че Земята е в центъра на космоса и се движи от запад на изток, като колело, около оста си. Да напомним, че все още никой не бил излагал подобни космологични хипотези. А неговите съвременници, ранните питагорейци, стигнали още по-далеч: те вярвали, че в центъра на космоса не се разполага нито слънцето, нито земята, а Божественото Светило, което те наричали “Майката на боговете” или “Зевсовата Стража”. Тези идеи на Екфант за геоцентричния космос са били споделяни и от питагорееца Тимей и поради това Платон ги слага в устата на своя герой Тимей в едноименния диалог. Почти две хилядолетия по-късно идеите на Екфант от Сиракуза и на Тимей от Локри ще дадат подтик на Коперник и Галилей за търсене на нови космологични модели, в които, като за начало, трябвало да се ревизира догмата за неподвижността на земята.
     Разбира се, за мен Сиракуза е и мястото, до което е пътувал Платон три пъти, за да се възползва от приятелствата си с двамата Дионисиевци. Платон наивно се опитвал да убеди първо Дионисий Стари, а после и Дионисий Млади, че може да се направят опити за изграждането на един полис, по-съвършен от дотогавашните, който да бъде ръководен от умни и мислещи хора. Но както знаем, това за него се развило с много опасни перипетии: първият път бил предаден на някакви съмнителни хора от Спарта, които се двоумели дали да го изоставят на безлюден остров или да го продадат в робство. Откупът за неговото освобождение бил платен от Аникерид. А при второто му посещение отново животът му бил в опасност. Добре, че на помощ му се притекъл известният питагореец Архит – философ, математик, изобретател, музиколог. С приятелската си намеса Архит довел до успешен край поредната Сиракузка авантюра на Платон.


       Тези и много други подобни асоциации ме занимаваха, когато с моя спътник в живота замислихме нашето Сиракузко приключение. С помощта на щедри роднини през лятото на 2003 наистина успяхме да отидем и да прекараме няколко дни в Сиракуза - най-големия и най-важния град в древността на Тринакрия, сиреч “Триъгълният” остров, както са наричали Сицилия тогава.


           Как пътувахме дотам?
        
        За нашето пътуване дотам избрахме такъв маршрут, че да видим “другата” Гърция и “другата” Италия. Обикновено Гърция се свързва с Атина, Солун, островите, Делфи, Олимпия и т.н. Италия живее в представите на повечето хора с образите на градовете от централната и северната й част. Обаче и в Гърция, и в Италия има и друго. Решихме този път да видим това “друго” на Италия и Гърция.
        И така, ние пътувахме с автобус от София през Солун до Янина, а оттам и до Игуменица. Това е прочутият Hodos Egnatia или Виа Егнатия, който е бил ползван от античността насам като най-пряката връзка между Салоники и Адриатика. Този път през северозападната част на Гърция, показва другото лице на нейната необикновена природа и релеф – високите, труднодостъпни планини в Епир, през които минава само едно шосе. В по-голямата си част това шосе е тясно, без мантинела и се вие по самия ръб на пропасти, които, колкото повече се приближава Янина, толкова по-дълбоки и страшни стават. Пътят, много меко казано, не е в  особено добро състояние, но като компенсация за това движението по него и в двете посоки е много натоварено: освен безброй коли и автобуси с пътници, по него се вият и колони с тежкотоварни камиони, пренасящи стоки от и за пристанищата в Игуменица и Солун. От множество табели по пътя се разбира, че в момента с пари на Европейския съюз се строи нов път, с много тунели, който ще бъде и по-кратък, и много по-безопасен. Дано. Най-интересното на този участък от нашия маршрут беше, че за наша огромна изненада минахме и покрай прочутите скали Метеора, които са не просто природен феномен, но и убежище на обитавани и до днес скални манастири. Минаването по този път за нас бе особено мъчително около Мецово, където преди години в катастрофа загинаха наши колеги...
       След дванайсетчасовия изтощителен път (без да се брои престоят на границата) най-после видяхме лятната мъгла, която се стелеше в юнското утро над езерото в Янина. Кратка почивка, разходка  и обяд на брега на това езеро, и после отново през планината, по също толкова тясно и претоварено от движение шосе към Игуменица. Едва оцеляхме в 40 градусовия следобеден пек, а към полунощ най-после успяхме да се качим на кораба, с който пресякохме Адриатика.
     Много обичам да пътувам с кораб, а този беше може би най-големия и най-луксозния, с който някога съм пътувала. Докато чакахме най-после да дойде нашият ред и ние да се качим в него, видяхме как огромният му търбух погълна няколкостотин автомобила и камиона в няколкоетажния си гараж. Почти веднага след отплуването на ферибоота “Суперфаст” от Игуменица, излязохме на палубата. Беше необикновено. От юг, откъм Африка се носеше неописуемо горещ вятър, сякаш някаква небесна пещ лъхаше жега. А беше минало полунощ!
         На другия ден рано сутринта, когато се събудих, видях Николай залепен за прозорчето на каютата. Не че друг път не съм го виждала размечтан и отнесен. Но този път беше и щастлив. Просто защото видя в ранното утро искрящия бряг на Южна Италия. “Представи си, Диме, само за една нощ пресякохме това море, а в миналото хората, от които ние се интересуваме, понякога  са чакали попътен вятър повече от две седмици, за да изминат това разстояние за още две!”
         На пристанището в Бари първо изпаднахме в кратко вцепенение. А после трябваше да решим как да продължим нататък, защото в нашата Сицилийска авантюра не всичко беше предварително решено и осигурено. Поразходихме се малко и видяхме един хубав средиземноморски град с чудни сгради, буйна тропическа растителност, фонтанчета, отлично поддържани паркчета, големи пусти търговски булеварди и тесни каменни улички с веещи се над тях простори, по които в неделната утрин пъргавите домакини вече бяха окачили своето пране. С огромно огорчение ще си позволя да отбележа, че това беше и последният чист град, който видяхме в Италия.
         След като се разбра, че между градовете на Южна Италия и Сицилия няма нито автобуси, нито маршрутки, решихме да пътуваме с експрес.
        
***
         Първата ни спирка и нощувка беше в някогашния Тарент – града на славния конструктор, философ и музикален теоретик Архит. Приятелят и спасителят на Платон. Още докато пътувахме с таксито от гарата до хотела, Николай се надвеси в движение от прозореца, за да снима две импозантни дорийски колони. Уви, от античността са останали само те. При нашата следобедна разходка се убедихме, че в днешния Таранто има много внушителни постройки, но повечето от тях са заплашително суров нов ампир и са построени по времето на възхода на фашизма през 30-те години на ХХ век. Естествено, с неизбежните барелефи на орли и лъвове по тях и с тежки колони. Докато оглеждахме повече от скромните останки от античността, разхвърляни по крайбрежния булевард на стария град, не пропуснах случая да проявя своето заклето местно патриотарство. “Без преувеличение, в Зарата, моя роден град, останките от античността са къде-къде повече, отколкото в Тарент”.
          И така, още в Таранто разбрахме нещо, в което се убедихме и на следния ден, когато минахме през Сибарис, Кротоне, Метапонто и Реджо ди Калабриа. От някогашните Тарент, Кротон, Метапонт и Регион не е останало почти нищо. Тези градове, които преди две и половина хилядолетия са били най-богатите и най-цивилизованите градски центрове на т.нар. Велика Гърция, местата, в които са основани най-важните питагорейски общности, днес или са малки железопътни възли като Сибарис, Кротоне и Метапонто, или са големи съвременни градове, в които няма никаква романтична сянка от античността. Вярно е, че и днес Таранто, Реджо ди Калабрия и Сиракуза са големи градове. Понеже са възлови пристанища, те не са загубили значението си през хилядолетията. Но днес в тях има огромни промишлени квартали и пристанищни съоръжения, а останките от античността са събрани предимно в музея в Реджо.
        Най-смешното нещо, което ни се случи по време на следобедната ни разходка в Таранто, бе следното. Засилваме се ние с бодряческия устрем на японски туристи към една голяма стара крепост, която се намира върху най-издадената част на сушата. От пръв поглед си личеше тежък каменен градеж отпреди няколко века. А на входа на крепостта любезно, но твърдо ни отпратиха неколцина униформени мъже с фуражки. Оказа се, че това било военна база! И наистина, Таранто е на много закътано място в Йонийския залив на Йонийско море. Точно там, където “токът” се захваща за “подметката” на “ботуша”. А освен това, има и още един голям вътрешен залив, скрит зад тесен проток. Тъкмо като за военна база. Ама ние, като сме се захласнали да търсим миналото...
        После затърсихме на картата на града музея и го намерихме. Там имаше една много интересна експозиция за Леонардо да Винчи и другите трима прочути архитекти, инженери и изобретатели на Ренесанса – Филипо Брунелески, Такола и Франческо ди Джорджо. Имаше много експонати-макети на машините и механизмите, създадени от тях, повечето от които се задвижваха чрез множество зъбчати колела. Разбира се, от всички тях за мен най-поразителна беше възстановката на онази прочута летателна конструкция, скицирана от Леонардо: две огромни крила, за които се е предполагало, че ще могат да се задвижват от човек, застанал в тяхната сглобка, който с ръцете и краката си ще задвижва десет малки колелца, а те ще препредават своето движение на крилата. Мечтата на Икар, но и на Архит, който е живял тъкмо в този град и – както казват античните източници – се опитвал да конструира малки летящи играчки-гълъби, за да разбере как може да се направи нещо по-голямо, което да лети. А може би ги е правел просто, за да зарадва децата, на които ги е подарявал?... Кой знае.
         След музея навлязохме в един квартал на Стария град, който се намира между големия Йонийски залив, протока и малкия вътрешен залив, около който пък е разположен новият модерен град. Този квартал се състоеше предимно от големи каменни сгради, строени преди два-три века. Когато изминахме само няколко метра навътре, Николай ме попита: “Диме, не усещаш ли някаква странна миризма?” “Усещам”, натъртих аз. “Мирише на бедност и на мръсотия”. Да, за съжаление тази част от Стария град на Таранто се оказа един призрачен град. Почти всички тези огромни каменни сгради, построени преди два-три века, днес са абсолютно необитаеми, без стъкла на прозорците, запуснати. Не разбрахме защо е така. Дали нямат канализация? Или е много скъпо да се поддържат тези огромни каменни помещения, да се осветляват и отопляват?
         От целия този квартал, в сравнително добра форма и прилично поддържани бяха само къщите на крайбрежната улица, при това не всички. А иначе в този призрачен квартал имаше и няколко хубави стари църкви като Сан Доменико Маджоре, която снимахме само отвън. В момента, в който щракнахме с фотоапарата, чухме зад гърба си шум. Обърнахме се. А, нищо особено. Просто някой за по-лесно изхвърли боклука си от прозореца направо на площада. Около нас се валяха най-обикновени битови отпадъци – обелки, опаковки и прочие. Пред църквата Сан Доменико Маджоре, построена в началото на ХІV век...
        Едно от най-приятните неща, които ни се случиха вечерта на този първи ден в Италия, беше вечерта в ресторанчето, в което седнахме. Не след дълго дойдоха и други клиенти, които седнаха на масата точно срещу нас. Онези от тях, които трябваше да седнат с гръб към нас, се обърнаха към нас, усмихнаха се и ни се извиниха, за това, че им се налага да ни дадат гръб. Тази любезност и внимание към съвършено непознати хора ми се хареса много.
          
***
       На другия ден сутринта отново се качихме на експреса и пропътувахме с него няколко часа съвсем сами в най-хубавия вагон на влака покрай цялото Йонийско крайбрежие. През първите няколкостотин километра железопътната линия беше в близост да слюдесто блещукащото море, а от другата страна най-често се ширеха маслинови горички. Минахме през Метапонто, Сибарис и Кротоне, които днес са малки незначителни селища и транспортни преразпределителни гарички. А всяка година ми се случва поне по веднъж да преподавам нещо за питагорейците и винаги, когато споменавам имената на тези градове, ме полазват тръпки. Преди две хилядолетия и половина това са били места, където разумът е открил, че математиката е мистика. Както знаем още от училище, в Питагоровата теорема било оповестено, че ако построим квадрат върху диагонала на един правоъгълен триъгълник, неговата площ ще бъде равна на площта на квадратите, построени върху катетите му. А в случай, че триъгълникът е и равнобедрен и катетите му са с дължина единица, какво се получава като величина на диагонала? Получава се нещо, за което днес ние спокойно казваме, че е корен квадратен от две, сиреч ирационално число. За математиците-мистици, живели по тези места, това обаче било ужасяващо. Как така ще се получи резултат, който не е цяло положително число!? Още по-ужасяващ за тях бил резултатът, получаван от стотиците хиляди опити да се намери някаква константа, която да изрази съотношението между диаметъра и обиколката или площта на окръжност. Каквито и опити да били правени в питагорейските школи по тези места преди две хиляди и петстотин години, било с радиуса, било с диаметъра, било за обиколката, било за квадратурата на кръга, все се получавало като константа едно и също никога несвършващо число, което можело да се раздели отново и отново, и отново, до безкрай. Едно от нещата, които се разправят за ранните питагорейски общини е това, че техните членове на щафети в продължение на години и десетилетия изчислявали и изчислявали, а делителят все не можел да изчерпи делимото без остатък...
     Три века по-късно Архимед просто нарекъл това  числото “пи” и определил, че неговата стойност е като съотношението на числата 22 към 7. За три века станало повече от ясно, че това мистично “пи” може да бъде ползвано като отношение на двете цели естествени числа 22 към 7. А тези две числа, ако бъдат свързани с операцията деление, както знаем, не дават краен и завършен резултат. Днес казваме, че това просто е една безкрайна непериодична дроб, но някога питагорейците са изпадали в мистичен ужас от това. Как така ще се вижда нещо безкрайно? И на всичко отгоре в тази безкрайна делимост няма никаква периодичност, никакъв ритъм, никакъв ред! Лицето на безкрайността и нейната принципна несъизмеримост с човешкия разум. Числото “пи” – тайната на разбирането и за окръжността, и за сферата. Естествено, поради това питагорейците обявили, че от десетте двойки противоположности, структуриращи всички неща, най-важна е първата – противоположността между крайното и безкрайното. И че най-съвършените и божествени тела сред равнинните и пространствените фигури са окръжността и сферата.
        И така, любувахме се на чудното море и маслиновите дръвчета, на слюдестите отблясъци от водата, Николай се хвърляше от единия на другия прозорец да снима колкото се може повече гледки, а аз се опитвах да назубря нещо от учебничето по италиански, но всъщност си мислех за стотиците питагорейци - мъже и жени, които в древността се лишавали от имуществото си в полза на школите, в които влизали, за да се запознаят с мистиката на числата в аритметиката, астрономията, геометрията и акустиката, и за да слушат за безсмъртието и преселението на душите. Както можем да се досетим, такива сектантски медитативни общности не можели да оцелеят дълго. Не че някой имал нещо против теорията за метемпсихозата или изчисленията-теореми на Архит за най-малкия общ делител при естествените числа. Напротив. Никой не се притеснявал от окултно-мистичните знания, преподавани в питагорейските школи или от това, че и рационалното там било представяно като окултно-тайнствено. Непоносимото, разбира се било в това, че в школите влизали доста богати хора, които дарявали имуществото си на езотеричните братства, в които се пазело в пълна тайнственост откритието за ирационалните числа и безкрайността на резултата при търсенето на постоянна стойност за пресмятане на квадратурата от кръга. Според мен основната причина за разтурването на питагорейските общности от разгневените им съграждани е било не подозрението, че там в пълна конспирация се укриват някакви езотерични математически открития, а гневът на разярените наследници, които не можели да влязат във владение на полагащото им се по право, заради увлечението на техните близки по математическите мистицизми. 
        Докато експресът ни носеше покрай Йонийското море, все се питах защо плажовете са така малко. Няколко часа по-късно, когато вече пътувахме в Сицилия с теснолинейката от Месина до Сиракуза, отново ме впечатли това: никъде не се виждат пясъчни плажове като онези, които са така изобилни по нашенското черноморие. Няколко дни по-късно, когато се връщахме обратно отново с експрес, изминахме около стотина километра по горното крайбрежие, където е Тиренското море, след което линията пресече “ботуша” в най-тясната част на “стъпалото” и отново излезе на Йонийското море. Все едно къде се движиш: покрай Йонийското, Тиренското или Средиземното море, в Южна Италия се набива на очи това: почти никъде по крайбрежието няма плажове. Може да се каже даже, че почти никъде няма бряг или широка брегова ивица. Сякаш внезапно стръмните склонове на хълмовете и планините решават да се хвърлят надолу и се изгубват в морето. Почти навсякъде линията на железницата е само на някакви си метри от морето ( и аз се питах линията, като е толкова близо до морето, то не я ли залива по време на прилив). От другата й страна само няколко метра по-нататък вече почват стръмните възвишения. Те са особено смайващи около Локри – родното място на прочутия Тимей. Когато видях странните и причудливи форми на планинските склонове около Локри, нямаше как да не си спомня онова място от космогоничния мит-монолог на персонажа Тимей в същия Платонов диалог. Демиургът, казва там Тимей, си играе с меката утроба на материята, оформя някакви фигурки, след това ги връща обратно в безформената хаотичност, от която ги е извлякъл, смачква ги, прави други и т.н. Та, хълмовете около Локри са точно като произведение от играта на демиурга с безформената хаотичност и пространственост.

     Още по-силно е усещането за внезапност, когато се пътува с влакчето от Месина до Сиракуза или обратно. От Таормина, почти сто километра надолу по линията, от прозореца на влака непрекъснато се вижда Етна. Разбира се, когато влакът не е в някой от многобройните дълги тунели. От едната страна море, а от другата – внезапно, без никакво успокоение в границата на брега, сушата започва стръмно да се въздига, за да достигне има-няма петдесет километра по-навътре внушителната височина от 3323 метра.

     Етна! Когато я виждах в късната юнска вечер от прозореца на влакчето, не можех да повярвам на очите си, че това малко облаче, което се вижда на върха на планината, не е никакво облаче, а е пушещият кратер на единствения действащ вулкан в Европа. Етна, планината-вулкан, в която се е хвърлил ексцентричният чудотворец Емпедокъл. Етна и Емпедокъл – едно сдвояване на вулканичната планина и екстатичния мислител, за които е писал кой ли не от античността та чак до двамата приятели Мартин Хайдегер и Рьоне Шар.

       Например Лукреций в “За природата на нещата” пише:

“...първо място заема Емпедокъл от Агригент, роден на бреговете на триъгълния остров, дето се плискат вълните на Йонийското море и разпръскват наоколо капки от зелената си вода; бурното море чрез тесен пролив отделя бреговете на Италия от този остров. Там е грамадната Харибда, там бученията на Етна заплашват, че гневът на пламъците отново се събира и тя отново ще почне да бълва и да изхвърля от гърлото си огън и отново ще издигне чак до небето мълниеносните си пламъци. Тази обширна страна изглежда в много отношения достойна за учудване от страна на човешкия род и заслужава да бъде посетена, понеже изобилствува с прекрасни неща и е защитена от силата на един многоброен народ; обаче тя никога, струва ми се, не е притежавала нещо по-прочуто и по-уважавано, нито по-възхитително и по-ценно от този мъж.”  

      А иначе в Италия, и особено в Сицилия по пътя от Месина до Сиракуза, и особено около Таормина и Лентини ( някогашният Леонтини – родното място на великия софист Горгий) окото се дави в ярките субтропически цветове на храстите и дърветата: сини, лилави, цикламени, жълти. Колкото по на юг се отива, толкова повече бледо-сивкаво-зеленикавите цветове на маслинените дръвчета отстъпват на бодливи гигантски маслено-тъмно-зелени растения, на огромни дървета, обсипани с неоново-синьо-лилави цветове и на храсти в крещящо жълто или цикламено, впити в камениста или червеникава почва.
      
    Три денонощия след като потеглихме от София, пристигнахме в Сиракуза.

    
     Най-после в Сиракуза

     Първите ми впечатления от приближаването към Сиракуза бяха от огромната й индустриална част, през която електричката се виеше почти час. На перона на гарата се вееше седемцветното знаме на италианските пацифисти и голям транспарант с надпис: “Сиракуза – град за мир и човешки права”.
     Когато пристигнахме в хотела, за който имахме резервация отдавна, беше вече много късно и много тъмно, но от прозореца нахлуваше една една особена влажност и мирис на солено, която не прилича на мириса на никое друго море. Упойващата миризма от сърцето на морето в средата на земята...
***
     На другия ден започнаха нашите туристически обиколки. Сигурно мнозина са  забелязали, че в туристическите справочници обикновено доста се хиперболизира ценността на всичко, за което се говори в тях. В някои книжки и справочници за Сицилия се среща фразата: “в нея може да видите следите от мириади култури”. Е, наистина, не са мириади, но са повече от десет: праисторически обитатели; гръцки колонизатори; картагенски мореплаватели и търговци; Пуническите войни между тях и римляните; вековното присъствие на римските владетели и набезите на франки, вандали и готи; а след тях три столетия на византийско управление, а после арабско господство, а после господари стават нормани, след тях шваби, след тях испанци... Наистина превратна е историята на триъгълния остров и той е бил управляван от кого ли не в предишните хилядолетия. Италианците стават трайни негови обитатели и управници едва през последните два века.
     И все пак в Сиракуза най-много са следите от праисторическите и от гръко-римските времена. Ето какво ни казва един прочут римски философ и оратор:

     “... Сиракуза е най-големият гръцки град, най-красивият от всички по земята. И това е самата истина. И мястото му е колкото непристъпно, толкова приятно наглед и откъм морето, и откъм сушата; и пристанищата му са в чертите, така да се каже – в скута на града. Макар и да имат различни входове, те се съединяват и сливат помежду си. На това място морски ръкав разделя единия квартал, наричан Острова, от останалия град, а тесен мост го свързва с него и го включва в границите му.”

     Това са думи на Цицерон от известната му реч срещу безчинствата и вандалщината на Верес в Сицилия и Сиракуза – “най-хубавия и най-богатия” град в “провинцията”. По-нататък Цицерон обяснява, че Сиракуза всъщност е била по негово време (а и днес все още е) един мега-тетра-полис, състоящ се от четири по-малки полиса. Първият от тях е Островът, или Ортигия, който е свързан със сушата така, както при нас в Несебър са свързани старият и новият град. Ортигия, или както днес й казват, Ортиджа винаги е била място, обитавано от владетелите на града. Вторият мини-град е Ахрадина, в който са били разположени най-важните обществени сгради и институции, и жилищните квартали на заможните и знатни граждани. 
        
      “Третият град се нарича Тиха”, пише Цицерон, “защото в него има старинен храм на Фортуна; там се намира и огромен гимназий, както и многобройни храмове; тази част е най-гъсто застроена и населена. Четвъртият град е Неапол, наречен така, защото е бил построен последен. В най-високата му част има огромен театър, а освен него – два превъзходни храма: на Церера и на Либера, а също и една великолепна и величествена статуя на Аполон Теменит, която Верес не би се поколебал да отмъкне, ако можеше да я пренесе”.

       Какво може да види днес любителят на античността от онова, което някога е било “най-големият”, “най-красивият от всички градове на земята”, “най-богатият” от всички гръцки градове? Останките от античността са доста. Човек може да им се наслади най-вече в Археологическия парк и перфектно уредената експозиция на Археологическия музей. Археологическият парк се намира на територията на някогашния мини-полис Ахрадина. Той се е разпрострял в едно огромно пространство с много буйна растителност и в него могат да се видят отлично съхранените гръцки театър от трети век пр. Хр. и най-големият римски амфитеатър на територията на Сицилия, както и руините от т.нар. “замък на Евриал”, издигнат от Дионисий през ІV в. пр. Хр. като типична крепост. Гръцкият театър е място, на което са играни за първи път “Перси” на Есхил и всички творби на бащата на комедията, сиракузеца Епихарм. А римският амфитеатър, както можем да се досетим, е бил арена на гладиаторски борби и водни представления.
      На територията на археологическия парк, сред пищни субтропически храсти и дървета, освен в театъра и амфитеатъра, туристите най-много се стичат и в една пещера, която има странната форма на ушна мида и силна акустика. Пещерата се нарича “ухото на Дионисий” и си има своя кръстник: художникът Микеланджело да Караваджо я посетил през ХVІ век и съчинил легендата, че това е мястото, където тиранинът Дионисий затварял пленниците си, за... да може да ги подслушва. И наистина. Дори и най-леко прошепнатите думи отекват и могат да бъдат чути от някой, който е на входа или на горния й отвор. А пещерата не е никак малка – дълга е 65 метра и е широка 23 метра.
      В непосредствена близост до археологическия парк е и Музеят “Паоло Орси”, който е най-модерният и най-големият от европейските музеи, излагащи експонати от античността. На площ от 9 000 кв.м. посетителите могат да видят над 18 000 неща от глина, кост, дърво, камък, метал, мрамор, бронз, стъкло и пр., всяко едно от които си струва и виждането, и внимателното оглеждане. Разбира се, има и светещи табла, и аудио, и видео-материали за най-важните експонати, чертежи и схеми, и какво ли не още за любопитните. Един цял ден едва стига, за да се поогледа човек и да добие бегла представа за Сицилия в античността. В самото начало на “История на Пелопонеската война” Тукидид пише за острова: 

      “Разказва се, че най-старите жители на една част от неговите земи били циклопите и лестригоните. За техния произход обаче аз не мога да кажа нито откъде са дошли, нито къде са отишли. Трябва да се задоволим с това, което ни се разказва от поетите и което всеки знае за тях.
       Експозицията на музея “Паоло Орси” се опитва да очертае историята на най-големия средиземноморски остров, като пробягва през достоверното и фактически неоспорваното още от времето на Тукидид, а именно: първите, автохтонните обитатели на острова са били сиканите и едно от двете негови стари имена е тъкмо това – Сикания. После посетителят вижда предметчета от всички онези прастари епохи, завършващи на –лит; прелита през експонатите от първите гръцки колонии и стига до многобройните зали с керамика и скулптура, с макети на архитектурни паметници и мозайки от апогея на Сиракуза във вековете, когато тя е била столица на острова и на морето в средата на земята.
        Има и едно много малко музейче, което обикновено големите туристически потоци отминават, а то е само на няколко крачки встрани от големия археологически музей. Става дума за Музея на папируса, защото Сиракуза е била единственото място извън Египет, където в античността се е отглеждал папирус и от него се е правило какво ли не – като се почне от листовете, върху които може да се пише, рисува и чертае, и се стигне до всевъзможните панери, кошници, сандали, столове и маси, и прочие мебели и предмети на бита, та се стигне дори и до изобретяването на лодки. Музеят е малък, но когато излезе от него, човек по-силно усеща египетското, картагенското и критското влияние върху града, който в далечното минало в продължение на няколко века е бил центърът на средиземното море.

***
      От останките от античността няма как да не впечатли и храмът, който се намира в самото начало на стария град Ортигия. Доколкото разбрах, археолозите и историците продължават да спорят дали този храм е бил посветен на Аполон или на Артемида, или и на двамата. Както и да е. На когото и да е бил посветен, това е най-старият дорийски храм-периптер в Сицилия. Колоните му са зашеметяващи. Както и повечето постройки в местата, по които е имало много обитатели, и този храм през вековете се е превръщал в какво ли не. Както и останалите сиракузки храмове, и този е бил плячкосан от Верес и войниците му, които отмъкнали от него статуите, че даже и вратите, изработени от злато и слонова кост. Византийците го превърнали в църква, а арабите след тях – в джамия. Норманите го имали за “базилика”, но испанците го ползвали като казарма. И все пак, и днес в него могат да се видят няколко страшни колони от времето, в което това е бил най-красивият град на земята, както казва Цицерон. 
***
       Впрочем, усещането за миналото в Сиракуза непрекъснато се подхранва не само от историческите и архитектурните паметници, но и от географските, и по точно казано от геоморфните особености на града. Става дума за следното: в Сиракуза, и особено там, където е била Ахрадина, в същинската част на града, разположен на сушата, има няколко огромни ями с дълбочина от по няколко десетки метра и площ от стотици квадратни метри. Това са прочутите Сиракузки каменоломни, от които в продължения на столетия е бил добиван варовик. Предполага се, че преди време, те не са били ями, каквито са сега, а че са били прокопани като минни галерии, но с времето тунелите са се срутили и сега това са огромни зеещи пропасти с отвесни варовикови стени. Въпросните каменоломни, и особено онази от тях, която днес се нарича “Каменоломната на капуцините”, са станали безмълвен свидетел на едно от най-големите поражения на атиняните: злощастния край на Сицилийската авантюра, която е една от решителните перипетии в многогодишния Пелопонески конфликт. Тукидид ни казва:

       “По-голямата част от атиняните нямали идея за големината на острова, нито за броя на неговите жители – елини и варвари, и не си давали сметка, че започвали една война, която по значение едва ли била по-малка от онази, която водели срещу пелопонесците”. 
       В описанието си на психологическата и пропагандната кампания в Атина, в разкриването на военно-тактическата подготовка на участниците в Сиракузката война – както на завоевателите, така и на бранителите, Тукидид се извисява до абсолютните върхове не само на историографията, но и на драматургичната характеропис. Речите, които той е сложил в устите на безскрупулния Алкивиад и на доблестния Никий, описанието на военните действия и клопките на тактическото надхитряне, които предопределят изхода на похода,  разказите за трагичната саможертва на най-добрите атински пълководци – всичко това прави Тукидид много повече от историк. А що се отнася до причината за войната на атиняните срещу сиракузците, Тукидид, без никакви патриотарски скрупули и с прямотата на великите творци заявява: “... атиняните решили да водят война. Истината е, че те искали да завладеят целия остров, но прикривали това свое намерение под благовидния претекст, че желаят да окажат помощ на свои сънародници и предишни съюзници.”
      Знаем, че завоевателният апетит на  атиняните ги довел до фиаско: и сухопътната войска, и флотата им били напълно унищожени. А въпросните каменоломни се превърнали в затвор, в който били захвърлени атинските военнопленници и не по-малко от седем хиляди намерили смъртта си в тях.
      Днес каменоломните не изглеждат зловещи, поне на пръв поглед, тъй като по стръмните им варовикови стени е избуяла каква ли не растителност – треви, храсти, увивни растения и дървета с височина десетки метри. Няколко такива по-големи и по-малки “латомии”, или каменоломни има дори в самия Археологически парк. От една от тях е израснало едно гигантско дърво, за което така и не можахме да разберем фикус ли е или магнолия. Точно такива гигантски смокини и фикуси ( или може би магнолии) растат и в Атина, около Акропола и Плака. И все пак, магнолията ( или фикус), което расте в една от ямите в Археологическия парк на Сиракуза е най-голямото дърво, което съм виждала през живота си. Корените му са в ямата, в течение на вековете се е разделило на няколко ствола, протягащи се на десетки метри, а клоните и листата му се ширят на десетки квадратни метри и се извисяват над оградата на парка. Колко ли столетия ( а може би хилядолетия) е запомнило това гигантско дърво и колко суетна слава е надживяло?



                Християнската Сиракуза


       Сиракуза е много важен град не само за ерудитите, които се стремят към опознаване на езическата античност, но и за християните.
        По пътя на свети апостол Павел към Рим, Сиракуза се оказва важна стъпка. След двуседмично изтощително пътуване през Адриатика, Павел и неговите сподвижници, както и войниците, които ги пазят, се спасяват на Малта. Там престояват три месеца, през което време светият апостол лекува болни и върши чудеса. Както пише в последната 28 глава на Деяния на светите апостоли:
“11. След три месеца отплувахме с един александрийски кораб, който бе презимувал на тоя остров и носеше знака на Диоскурите.
12. И стигнахме в Сиракуза, дето останахме три дни.”

        Тъкмо поради това пред Катедралата - Duomo – на централния площад Piazza del Duomo в Ортигия са поставени статуи на светите апостоли Петър и Павел. Любопитно е, че в Катедралата са вградени колони от стар античен храм на Атина, построен през първата половина на пети век пр. Хр. През седми век, когато Сиракуза и цяла Сицилия били владение на византийците, старият храм бил превърнат в християнска базилика, която през ХVІІІ век била достроена и украсена с цялата пищност на барока.
         Днес пазителка и закрилница на града, а и на цяла Сицилия, е Санта Лучия. На нея е посветена една от най-големите и интересни църкви в града, разположена на едноименния площад. И ако в катедралата в Ортигия е вграден античен храм, то в църквата на покровителката на Сиракуза смело е протегната ръка към съвременното изкуство. Това,  което ме впечатли особено много в “Санта Лучия” бяха модернистичните платна с абстрактна живопис, които украсяваха колоните и стените на храма.
        Трябва да спомена и нещо друго, превърнало Сиракуза в изключително важно място за християните. Едно чудо. На 29, 30 и 31 август 1953 г. в дома на младото семейство Анджело Янузо и Антонина Джусто се случило нещо невероятно. По времето на първата си бременност Антонина Джусто изгубила зрението си, но когато започнали родилните мъки и докато раждала детето си, прогледнала. Първото нещо, което Антонина видяла, било, че малката гипсова статуетка на Мадоната, която била един от сватбените им подаръци, плаче. Това продължило три дни и предизвикало небивало стълпотворение в дома им. Проглеждането на Антонина по време на раждането на детето й и плачещата Мадона светкавично превърнали дома на младото бедно семейство в място за поклонение на стотици вярващи. На 19 май 1954 г. кардинал Руфини полага първия камък на бъдещото светилище “Мадона делле Лакриме”, а строежът на храма над светилището и криптата е започнат през 1984 и окончателно завършен през 1995 г.
      Към  криптата има 18 входа и вътре в нея са обособени 12 параклиса, така че вярващите от всички християнски деноминации да намерят своето място, в което да се помолят. И както и в църквата “Санта Лучия”, в криптата на светилището “Мадона делле  Лакриме” наред с параклисите с най-традиционните олтари, икони и скулптури, характеризиращи от една страна православните, а от друга – католическите храмове, наред със скромността на протестантските църкви, може да се видят и два смайващи параклиса, в които смело се експериментира с модерното изкуство като израз на религиозните дирения на човека.
       Строителството на храма над криптата е продължило дълго. Сега това е една импозантна бетонна шатрообразна постройка, най-високата в Сиракуза. Възвисява се на 94 метра, а от нея сутрин в 8, по обед в 12 и вечер в 18 часа се разнася някаква хубава мелодия, която така и не разбрах каква е точно, но предполагам че в нея се пее нещо за Божията Майка, която утешава болните, бедните и страдащите по целия свят.
       Честно казано, нямам нищо против модернистичните естетически подстъпи към вярата, но повече ми допаднаха абстрактно живописните платна по стените на “Санта Лучия”, както и трогателните традиционни скулптури в градинката на “Мадона делле Лакриме”, отколкото голямата бетонна палатка, която се издига над светилището.


Туристическите впечатления

       Нека да ви кажа и кои са нещата, които ме впечатлиха най-много като туристка. Тези според мен е хубаво да се знаят, особено ако човек се отправя натам за първи път.
       В Южна Италия и Сицилия не се говорят никакви други езици освен италиански, при това тамошният е силен местен диалект, в който много от сричките се изяждат. Например “Калабрия” се произнася “Кабрия”. Английски се разбира само от работещите на рецепциите в хотелите. На няколко пъти ми направи впечатление, че в южна Италия, ако те чуят да говориш английски, много често можеш да бъдеш изгледан така, както те гледат в Будапеща, ако те чуят да говориш руски.
        Понякога непознаването на италианския създава големи затруднения. Например при прехвърлянето от “ботуша” на “острова” и обратно. В своята “История на Пелопонеската война” Тукидид на едно място в четвърта книга пише: 
        “Този проток се намира в морето между Регион и Месена, където разстоянието между Сицилия и континента е най-късо. Това е тъй наречената Харибда, където според преданието преплувал Одисей. Тъй като този морски ръкав е много тесен и през него минават течения, идващи от две съседни големи морета – Тиренското и Сицилийското – и тези течения предизвикват в него вълнение, с право този ръкав се смята за опасен”. 
        Днес вече туристът не се плаши от Харибда, но се затруднява не на шега: той трябва да измине траекторията железопътна гара-автобус-морска гара-корабче (или обратно), но нито на жп гарата, нито на морската гаричка, нито на корабчето, който и да било ще ви разбере или ще ви обясни нещо, ако не говорите италиански. Всички обяснителни табели и разписания навсякъде са само на италиански, както и менюто в местата за хапване и пийване.
         Но пък който поне чете езика, се оправя, а онзи, който говори италиански, печели благосклонното отношение и помощта на хората в трудни ситуации. Например, при пътуването ни с влака от Тарент, днешния Таранто до Реджо ди Калабрия, което трябваше да продължи седем часа, се оказахме без вода. Оказа се, че няма бюфет или ресторант, което не бяхме допускали за експрес, а още сутринта в осем и половина беше 35 градуса по Целзий. Николай любезно попита един от много кондуктори, които се сменяха на всяка гара, къде да намерим вода. Още на следващата спирка той му помогна и дори струва ми се задържа влака с минута-две, докато Николай купи от най-близкото магазинче на перона две големи бутилки със спасителната минерална вода.
    
      Точно затова е хубаво, човек да прочете поне половината от учебник за начинаещи и да научи няколкостотин думи и няколко десетки фрази, ако се отправя натам.
               

                            Улици, пътища, шофиране

      Друго полезно нещо, което е добре да се знае, особено ако сте турист-пешеходец е това, какво е състоянието на улиците в Сиракуза. По-голямата част от улиците изобщо нямат тротоари. Защо са им тротоари, след като там изобщо няма пешеходци. Всички се придвижват или с автомобили или с мотоциклети. Дори и тийнейджърите карат малки мотопедчета. А по малкото улици и булеварди, където има тротоари, те са широки не повече от две педи, както е с няколкото главни улици, свързващи града със стария град върху полуострова Ортигия. Има още една неприятна изненада, която очаква туриста-пешеходец късно вечерта. Дори и улиците, по които си се придвижил преди няколко часа, защото там има тротоарчета,  в късните вечерни часове са окупирани от коли, паркирани по тротоарите.
         После, тъкмо защото там няма пешеходци и почти няма тротоари, едва ли някой ще се изненада и от шофирането. В Сиракуза се шофира безобразно. Особено водачите на мотопедите и мотоциклетите, които са предимно млади хора, карат като бесни.
         Там няма обществен транспорт. В малкото случаи, в които има някакви автобусни линии, както е в Реджо ди Калабрия с линията между железопътната и морската гара, на спирките изобщо не може да се разбере автобусите от коя линия спират там, на какъв интервал се движат, а билетите за тях се продават ... в кафенетата.
          Между градовете на Сицилия няма автобусни линии. От един до друг град се отива само с автомобил или по третокласната железопътна мрежа. Отказахме се да отидем до Агридженто, някогашния Акрагант, градът на славния Емпедокъл, когато разбрахме че дотам ще трябва да пътуваме от Сиракуза пет часа с пътнически влак, с прекачване.
                     
Ресторантите и пицариите като проявители на
традиционната култура

         Ще започна бележките си за тях с нещо, което ще изненада мнозина. Ресторантите там затварят в 21.45 часа. Точно така. Няма грешка. Когато се върнахме в България и разказах това на една позната, тя каза: “Ами щом затварят толкова рано, значи нямат сиеста”. Нищо подобно. Както навсякъде по средиземноморието и там три часа и половина следобед по улиците почти няма жива душа и всичко е затворено. И въпреки това вечерта в десет без петнадесет почти всички ресторанти и пицарии затварят. Какво да правиш – патриархално-семейна култура. Тук контрастът с Гърция е просто поразителен. В Гърция общо взето, особено през шестте топли месеца на годината, животът едва-едва започва в десет без петнадесет. А в Южна Италия и Сицилия – обратното. Това е времето, когато всички задължително трябва да се приберат вкъщи и може би поради това собствениците на ресторантите и пицариите се съобразяват със семейно-патриархалната традиция, освобождават персонала си и затварят в десет без петнадесет. Да не пропусна да спомена, че в ресторантите менюто първо се предлага на мъжа и също така първо се сервира на мъжа. Менюто е само на италиански.
     И още нещо за затворената патриархална култура. В Сиракуза, която е няколкостотин хиляден град, не видях никъде да има интернет-кафета или клубове. В нашия хотел имаше интернет-ъгълче. В един от последните дни на нашия престой реших да си проверя пощата. Като чуха за това, на рецепцията настана някакво объркване. Момичето от рецепцията се обади на някакъв телефон, после се разтърси за някакъв жетон и най-накрая го намери. Не бяха минали и две минути, откакто седнах пред компютъра в ъгъла на фоайето и при мен с усмивка дойдоха момичето от рецепцията и момчето от бара отсреща. “Синьора, нали нямате нищо против да погледаме малко какво правите? Любопитни сме, Вие сте първият гост на хотела, който иска да ползва Интернет.” Направо не повярвах, но през няколкото дни на пребиваването ни там така и не видях каквото и да било място за Интернет в този голям град. Няколко месеца по-късно в един наш седмичник прочетох как един от нашите най-разтерзани публицисти горко страда от това, че “вече е свършено с локалните уюти”. Посещението в Южна Италия и Сиракуза у мен остави обратното впечатление: това е един особен locus, който напук на глобализацията пази своята затвореност и традиционната си култура. Този град сякаш не се интересува особено от света навън и прави всичко възможно да се изолира от многобройните си посетители. Колкото и да е странно да се чуе, в този град почти никъде не могат да се видят свободно разхождащи се туристи. Автобуси извозват туристите от хотелите им до Археологическия парк и обратно. Впрочем някои местни жители дори не знаят къде се намира той. Тълпи от шляещи се неорганизирани туристи няма. На третия ден от престоя в този град ти става ясно, че туристите биват по-скоро изтърпявани, а не насърчавани да дойдат отново или да поканят и други да отидат там.
     Като се прибави към всичко това и липсата на тротоари, липсата на пешеходци и липсата на градски транспорт, усещането за пълното доминиране на частното над общностното по тези места става непреодолимо.
***
    Да се върна на ресторантите и яденето. Колкото и невероятно да ви се струва, в Южна Италия и Сицилия в ресторантите и пицариите в менюто няма рубрика “салати”. Първата вечер, когато нощувахме в Тарент, в ресторантчето в което хапнахме, сервитьорът разбира се, не ме разбра, за какво го питах. Когато изпрати управителката, тя също се изуми, сякаш чува за най-невероятното питане на клиент. “Vegetables?! Salads?!” Тя повтори моите думи така, сякаш за първи път в живота си чуваше, че и това може да се яде. А от хора, които често са ходили в Северната и централната част на Италия разбрах, че там никъде не може без insalata verde. Все пак, колкото и странно и неизпълнимо да е прозвучало това питане, накрая ни донесоха салата, която представляваше един голям зелев лист, нарязан на широки ивици, полят със зехтин и поръсен с червен пипер. Както и да е, може би в бедния Юг това да се  ядат зеленчуци извън дома изглежда като прекалено голяма глезотия? Обаче по стелажите и зеленчуковите щандове по улиците и в супермаркетите е пълно с какви ли не зеленчуци и плодове. И въпреки това, единственото място, където видяхме, че все пак се сервират и ядат салати, в Сиракуза беше едно ресторантче по крайбрежната алея в Ортиджа, или Ортигия. Съдържателката там беше чужденка. А почти всички салати включваха онези малки, миниатюрни червени доматченца, които, разправят, били толкова типични за острова.
    Както всеки може да се досети, менюто там навсякъде изобилства от “паста” – пици, спагети, лазаня, тортелини. Това, което ми се услади особено много, бяха  пиците от соево брашно, които се предлагаха в една пицария, близо до нашия хотел. Тя се казваше Le jardin du gurmet и собственикът й беше французин. Макар че Сицилия е прочута с вината си, а и за мен също през студените месеци на годината in vino veritas, докато бяхме там не се престраших да опитам нито веднъж прочутите местни червени вина. Беше толкова горещо през всички дни на нашия престой: следобедите термометрите се качваха до 40 градуса. Затова пих само италианска бира, която никак не беше лоша. За тази преценка можете да ми се доверите напълно – аз съм заралийка и разбирам от хубава бира. От вкусово-гастрономическите спомени оттам си струва да спомена ридзото ди Йонио – това е ориз, приготвен с всякакви морски дарове, като интересното беше, че мидите в него бяха сложени с черупките, а те бяха така лъснати, че чак изглеждаха като калайдисани. В тази част на страната много се пие и типичното южноиталианско caffe ristretto – еспресото, което като количество е като един напръстник, но пък е истинска кофеинова бомба.
     Едно от нещата, които няма да забравя оттам, е и портретът на Берлускони, който висеше на стената в най-треторазредната квартална пицария в близост до нашия хотел. Първата вечер, когато все още не знаехме колко рано се затварят кръчмите в Сицилия, щем не щем, трябваше да хапнем там. Въпреки че на масите имаше вазички с изкуствени цветя и мушами, пиците бяха вкусни. Впрочем, справедливостта изисква да допълня, че според Николай портретът на човека на стената не беше на Берлускони, а сигурно на някакъв роднина на собствениците, който поразително прилича на него. На това място за първи път вкусих и невероятно солените каперси. Едно нещо, което така и не разбрах какво точно е – някакъв миниатюрен зеленчук, който е така маринован и осолен, че само едно такова като вкусих и си спомних за думите на Платон от “Държавата”. Докато разговаря със събеседниците си за идеално устроения полис, в един момент Сократ казва на Главкон, че “който желае да има здраво тяло, той трябва да се въздържа от всички подобни неща” и изрично уточнява, че има предвид сиракузките пиршества и сицилийските гощавки (404 с). Явно пикантните подправки и убийственото солено и кисело на сиракузките ястия са били известни още тогава. Пък и Платон, както знаем, лично се е уверил в това няколко пъти.

      
      Пътят обратно - за два дни пет морета

      По обратния път от “острова” към “ботуша”, при второто преминаване през “Харибда” имахме две изпитания. Влакчето, с което тръгнахме призори от Сиракуза, пристигна в Месина с повече от час закъснение, а за зла врага беше събота. Оказа се, че в събота корабчетата са много по-малко и само благодарение на вежливия италиански на Николай, след няколко кросчета насам - натам по перона с багажа се хвърлихме в последната минута на последното предиобедно ферибоотче, което отпътува от Месина към Вилла сан Джовани. Ако го бяхме изпуснали, щяхме да изпуснем и експреса след това, и кораба за обратния път през Адриатика. Та, струва ми се, че диспечерът, който командваше вдигането на мостчето, по което във ферибоотчето се товарят пътниците, колите и камионите, ни помогна, защото чу да го питат на италиански. Този добър човек щедро ни остави няколко минути, за да притичаме до мостика на другите корабчета – до Реджо ди Калабрия, да видим, че най-ранното от тях ще отплува чак следобеда и да изприпкаме обратно до последното предиобедно ферибоотче за Вилла сан Джовани.
        И така, преминахме отново през “Харибда”, оставихме Средиземно море зад себе си, но сърцата ни бяха свити. Имахме по-малко от час, за да се придвижим от Вилла сан Джовани до Реджо, а трябваше да стигнем дотам, за да си вземем експреса. Изпуснехме ли го – изпускахме и вечерния ферибоот от Бари, за който имахме билети отпреди месец. Но с Божията помощ излязохме от затруднението. Оказа се, че експресът от Реджо до Бари не се движи по съвсем същия маршрут като експресът от Бари до Реджо и на нас не ни се налагаше да ходим никъде, а просто да се качим на влака, който за наш късмет в тази посока минаваше през Вилла сан Джовани.
       Когато разбрахме, че не ни се налага да хвърчим с такси до Реджо, се строполихме от изтощение и облекчение в най-близкото кафене до гарата и около половин час се опитвахме да се свестим. Свестихме се дотам, че да забележим колко са мръсни тротоарите наоколо и каква спечена микстура от кал, листа, клонки и фасове изравнява разликата между тротоарите и пътното платно на улиците. Честна дума, градовете в Южна Италия са по-мръсни от София. А дотогава все си мислех, че София е най-мръсният град в Европа.
       В пътуването с експреса към Бари ни съпровождаше приятна гледка: линията минаваше по горната част на ботуша и се виеше плътно по крайбрежието на Тиренското море. То изглежда по-синьо и по-различно и от Йонийското, и от Средиземното. После линията кривна навътре към сушата и пресякохме с  влака стъпалото на ботуша в тясната му част, като след час и нещо вече бяхме от другата му страна откъм Йонийския залив на Йонийското море.
      Този път обаче не се любувахме на чудната гледка на следобедното mare da Ionio. Отново бяхме със свити сърца. Щяхме ли да стигнем навреме в Бари? Имахме само час и нещо да се придвижим от гарата до морската гара в Бари.За чест на италианските железници, близо осемчасовият път на експреса завърши точно в тази минута, в която бе предвидено да завърши по разписание.
      Оттук нататък вече бе по-лесно и отново Божията помощ бе на наша страна. На перона на гарата в Бари ни пресрещна един таксиджия, който една седмица преди това се опита да ни хване за мющерии да ни вози оттам до Таранто. Той ни позна, познахме го и ние, но този път решихме да му станем клиенти. Човекът ни закара на морската гара точно до мястото, откъдето тръгваше нашия ферибоот. Този път избегнахме инфарктните ситуации. Качихме се на кораба с цял половин час преди той да отплава по разписание. Бяхме щастливи: отново на прекрасния “Суперфаст”, отново през Адриатика, отново обратно към Гърция – на път към една страна, език и култура, които познавахме далеч по-добре от местата, които напускахме...
      На следващия ден призори пристигнахме в Игуменица – лъсната, изметена и чиста като всички селища в Гърция. Оттам поехме обратно към Янина, където първо решихме да отидем на служба в църквата, защото беше неделя, а после прекарахме няколко спокойни часа в разходка из старата част на града с неговата османска крепост и Музея на византийското изкуство. Вече ни се виеше свят от жегата, от умора и от пресищане с впечатления.
      Следобеда със сетни сили се качихме на автобуса за последното пътуване от нашата Сиракузка авантюра – по виещия се път без мантинела над пропастите на Пинд, после покрай Метеора и Трикала, и накрая по пътя към Солун – покрай Бялото море, което в късната неделна вечер на най-дългия ден в годината наистина белееше под изсветляващото небе.

Бележка за цитатите:

Лукреций Кар се цитира по превода на Марко Марков в изданието “За природата на нещата”, С., НИ, 1971.
“История на Пелопонеската война” се цитира по превода на Милко Мирчев в изданието на ДИНИ, С., 1979.
“Държавата” на Платон се цитира по превода на Александър Милев в изданието на НИ, С., 1981.
Речта на Цицерон от втората сесия на процеса срещу Верес ( четвърта реч за статуите) се цитира по превода на Владимир Атанасов в изданието “Цицерон. Избрани речи”, съст. и уводна студия Анна Николова, С., "Наука и изкуство", 1983.
      


 

       Пътеписът беше публикуван в 10 и 11 брой на списанието на НБУ "Следва" през 2004 и 2005 г., а после - и в книгата ми ΠΟΙΚΙΛΙΑ. Една книга за класическите гръцки мислители, УИ "Св. Климент Охридски", 2013 г.

       Следващата седмица във вторник - ако е живот и здраве - ще говоря за философите Екфант, Емпедокъл и Горгий на курса за културата и историята на Средиземноморието. 

No comments: