Monday, March 16, 2009

приносът на Аристотел към политическата философия

В “Политика” има няколко важни схващания, които не са нови в абсолютен смисъл, защото преди Аристотел да ги обоснове теоретически, вече в една или друга форма, макар и за кратко време или на няколко пъти за кратък период от време са били реализирани практически в историята на Атинската демокрация, която сам той кратко, но точно описва. Това е интересно и е важно да се подчертае. Аристотел не е някакъв новатор, който измисля и обосновава някакви нечувано нови и неизвестни до този момент обществени модели или властови механизми. Платон с предложеното в “Държавата” изглежда много повече като новатор и съчинител, а Херодот съвсем не е. Но нито един от тях тримата, а към тях можем да добавим и Сократ, както и всички софисти, не е измислил царската власт или тиранията, аристократичното управление или олигархията, демократичните практики, които лека-полека в живота на Атина от Клистен до Перикъл макар и за кратки периоди са ставали реалност.

И все пак, всички те като политически мислители са важни, продължават да ни интересуват и без преувеличение са ни необходими и днес, заради начините, по които обмислят и аргументират философско-политическите си схващания. Без тази теоретична обосновка векове по-нататък сигурно би било трудно, ако не и невъзможно да се мисли за определени форми на социалното, а тези форми биха изглеждали като причудливи и случайни, исторически преходни явления, изчезнали със залеза на полисния свят.

Така, макар и не новатор като теоретик или практик-причинител на политически явления като действащ политик, Аристотел все пак може да претендира, че е първият мислител, който като философ – с понятия, в детайли и убедително - разгръща следните политически тези:

Гражданин е всеки свободнороден мъж, който има право да участва в съда и народното събрание и изобщо в съдебните и съвещателни институции. Разбира се, в това отношение Аристотеловата теория също е повлияна и рамкирана от практиката на времето, защото неговата концепция за гражданина изключва от гражданството жените, преселниците, родени в други градове и робите. Някои от софистите в това отношение са били доста по-напред в хуманизма, отколкото Платон и Аристотел.

Държавата-град е самодостатъчна общност от хора, които притежават частна и споделят обществена собственост. Тук също теорията му следва практиката и историята на гръцките полиси – мащабът на основната човешка политическа общност е градът-държава, държавата с големина на град, а не селото, племето или огромните необятни размери на близкоизточните царства.

Човешкото същество трябва да притежава различни добродетели и едни от тях са му необходими в качеството му на човек, а други – в качеството му на гражданин (ІІІ книга). Тук и особено в “Никомахова етика” етикополитическото мислене на Аристотел навлиза в нова сфера, защото до този момент, включително и при Платон в мисленето за добродетелите има едноплановост и монолитност, при която общностното изцяло преобладава. Аристотел вече обсъжда добродетелите на индивида като индивидуалност, като личност, която влиза в лични, но не публични отношения с други индивиди (например, добродетелите на жената като съпруга, майка и стопанка, макар и не гражданка), или добродетелите на приятелството, или изобщо добродетелите, проявявани в междуличностните отношения, които се създават в отношенията между хора, но в качеството им на частни лица, а не като граждани, които изпълняват една или друга политическа функция или властова роля.

Също така Аристотел може да претендира, че е първият елински философ, който теоретично отстоява идеята, че политическата власт е властта, с която се управляват равни по произход и свободни хора (ІІІ, 4 гл.), както и определението на най-висшата власт като онази, която управлява дължавата, а от нея се определят и видовете държавно устройство (ІІІ, 6 гл.). Наистина, той не е първият грък, който изобщо се ангажира с такова убеждение, защото по същество това е била носещата конструкция на голямата конституционна промяна в Клистеновата реформа на Атина и голямата разлика между Солоновата и Клистеновата уредба. Също така, ако трябва да посочим друг автор, който преди него прославя Атинската практика до властта да стигат всички граждани, които се третират като равни в своя граждански произход и са свободни като хора, този автор несъмнено ще е Тукидид и знаменитата реч “на Перикъл” в “История на Пелопонеската война”, която възхвалява точно тези характеристики на Атинската демокрация.

Има поне още три важни идеи, които дори и да не са изказани в абсолютен хронологичен смисъл за първи път от Аристотел, са така добре аргументирани от него в “Политика”, че са станали необорима част от неговата практическа философия, от нейното наследство и влияние през много по-късни векове и епохи. Едната от тях е разграничението между политическото и експертното, между политическите и експертните знания. В това отношение той категорично се различава от Платон, който наистина има известни диалектически игри и забавления по този въпрос, какъвто например е целият диалог “Протагор”, но все пак в почти всички останали диалози твърдо стои на позицията за управлението на интелектуален елит, на царе-философи, на философи-държавници, както е в “Държавата” или на “надарения с разум цар”, както е в “Държавникът”.

В съзвучие с това е и друга важна теза, която Аристотел защитава теоретично в “Политика” и имплицитно внушава чрез историята на атинските полисни порядки в “Атинската политейя”. Това е принципът: институциите на управлението са по-важни от управляващите индивиди. Колективните органи за управление са за предпочитане пред едноличното или груповото управление. Институциите трябва да бъдат регулирани чрез правила и ред, да се съобразяват със закони, а не да се приватизират от личности, които да ги ръководят от личната си – неизбежно пристрастна и ограничена - гледна точка и според личната си необективна преценка (ІІІ кн., 11 гл. и сл.).
И накрая, последно в този ред на изброяване, но не и по важност. Има още една много важна концепция на Аристотел, за която може би той наистина може да претендира, че е пръв и при това не просто пръв в качеството на философ, който я е аргументирал, но и пръв сред гърците, който я е изказал изобщо. Това е Аристотеловата концепция за средната по имущество класа. Наистина и в “Закони” на Платон в няколко случая и по различни поводи се прокарва виждането, че средното е нещо хубаво, че средата във всяко отношение е за предпочитане, особено когато става дума за съвкупната бедност или богатство на една цяла политическа общност .

Да не говорим за това какво значение придобива тази концепция за средата при определянето на доброделите като средното, като средата между крайностите на прекомерното и недостатъчното в “Никомахова етика”.

В “Политика” Аристотел прави и икономическа версия на теорията за средата като най-важното стопанско условие за запазването на оптималното от всички устройства – политията. “... Ясно е, че най-добрата политическа общност е тази, която е такава благодарение на средната класа, и че добро държавно устройство могат да имат такива държави, в които средната класа е многобройна и по възможност по-силна и от двете останали , а ако не, то поне от едната” (ІV кн., 11 гл.)

***
цитира се преводът на Анастас Герджиков


(следва)

2 comments:

Rosen Hinkov said...

Извине ме Димка, но по всичко личи че си много добре подготвена по твойта дисциплина „Антична древногръцка философия„. Предполагам че така се казва. Може и да греша името.
Може би това са твои лекторски разработки, за пред студенти, които трябва да потърсят в библиотеката съответнит книги, посочени по долу, след лекция.
Но аз като читател на твоя блог, не виждам твоя анализ на загатнатите, цитирани теми. Анализи, с примери от Платон и Аристотел. Твойто мнение и тълкуване на произведенията. Всъщност ти даваш един сдъвкан анализ, който така или иначе, който ако иска да не го приеме, да ходи в библиотеката и да прочете книгите които си посочила, за да сравнява.
Аз лично предпочитам твойте разработки и ако имам някакви съмнения в тях или предпочитания, да си направя справка, тогава.
Това е само препръка.
Поздрави.

Димка Гичева-Гочева said...

Здравейте, Росене,
Много благодаря за коментарите.
Наистина, този блог е замислен като професионално-академичен и преподавателски.
Много по-директно и с много по-остър език се изказвам или поне съвсем до скоро се изказвах във форума на "СЕГА", например.
Точно този текст, който на части публикувах тук, завърших наскоро и затова реших да го предложа на вниманието на читателите ми тук.
Освен това, този текст го писах бавно, защото се опитвах да бъда максимално ясна и недвусмислена, без обаче да бъда директна.
Значително по-директно съм написала един друг текст, за който Ви бях споменала и преди, отпреди няколко години.
Но, специално днешната заключителна част, може би ще отговори на някои от очакванията Ви за по-голямо аналогизиране с проблемите на актуалния ден.
Има и още нещо, за търсенето на мярата между яснотата и директността.
Когато озаглавих онази част за Платон "Фасадната демокрация според "Държавата"", това не беше ли ачик-ачик?
Колко още по-директно да се изразя?
Това е достатъчно ясно. Не мога да напиша: "Вижте какво, колеги, Томас Кародърс откри колелото, когато написа, че не всичко, което се самонарича "демокрация", всъщност е демокрация. Това колело го е открил и описал Платон в "Държавата"..."
Или, с този гениален образ-сравнение за търтеите и за това, че в кошера на демокрацията всички пчели са равни, но някои са по-равни от тях.
Всъщност това - според мен - е далечен предвестник на анти-утопията на Оруел в "1984", но според мен, както читателите на блога, така и студентите, които имат интерес към всичко това, са достатъчно интелигентни и някои даже може и да се обидят, ако много обстоятелствено им се обясняват неща, които се разбират от раз.
Все едно аз да Ви попитам: "Ама, в онова разказче на Вашия блог не става ясно, като сте бил на концерта на Джудас Прийст, дали е било хубаво или не, щото музиката е била оглушително силна..."
Та, ето и за мен, в този текст, от който сложих последната част днес, това беше и една от целите ми. Да не е казано всичко съвсем плакатно-пропагандно, но да е недвусмислено като послание.
И последно, но не и по важност. Понеже натрупах вече доста години - и в живота, и в преподаването - съвсем уверено мога да напиша, че през последните десет години почти всички студенти се ужасяват и отвращават от директното политиканстване и пропагандиране.
Публичното пространство е препълнено с кухи фрази и празна реторика, с изтъркани банализми и изветрели приказки без елементарна художественост или образност, без ерудиция и без чувство за хумор, намек и виц.
Затова и когато пиша, и когато преподавам напоследък се опитвам да не набивам извода или изводите ми като единствено възможни, а да посоча посока за размисъл по проблема.