тимокрацията, олигархията и демокрацията според "Държавата"

Тимокрацията и тимократът

Този космологико-нумерологичен мит, обаче, с който Платон си служи тук, в “Държавата”, е наистина само съвсем общо и кратко скициран, особено ако го сравним с големия апокалиптичен мит в “Държавникът”. Сякаш Платон в “Държавата” при обяснението на различните общностни устройства не иска да изневери на големите си философски убедености и все пак той иска да види и етико-антропологическите измерения на тяхната последователна деградация в самия човешки свят, в самия човек, в самата му душа и самия му етос.

Не без основание можем да определим Платоновия подход към този проблем в “Държавата” като психологически и даже на моменти с нюанси на психоанализа. В упадъка и израждането на държавата към управление на честолюбците – т.нар. тимархия или тимокрация, после в упадъка и израждането й в олигархия, сетне – в демокрация, и накрая в тирания, Платон скицира хипотетичните биографии на хипотетични мъже, които преживяват определени травми в детството и младостта си, като впоследствие заради тях отглеждат в себе си определени качества, които пък на свой ред разклащат устоите на полисите, в които те достигат до властта.

Тимокрацията, казва Платон чрез Сократ е нещо средно между аристокрацията и олигархията, в нея са смесени добро и зло. В историческата генеалогия на тимокрацията, започнала след голямата космическа развала, се посочва, че тя възниква в държава, в която мъдреците не достигат до ръководните места, просто защото все още няма достатъчно много такива достатъчно “безизкуствени и строги мъже”, а повече са мъжете “със смесен характер”. В тимократичната държава се издигат “по-буйни и по-невъздържани мъже, пригодни по природа повече за война, отколкото за мир”, пестеливи на своето, но прахосници за общото, отдадени на удоволствията, но най-вече покорени от своето честолюбие и славолюбие.

Без преувеличение Платон може да бъде наречен и “баща на психоанализата” заради тази пространна “психоанализа на тимокрацията или тимархията”, която той прави на това място в “Държавата” и която после са повтаря и при другите форми на общностна уредба. Майката, която вечно недоволства от своя съпруг пред невръстния син, травмиращото детство, неуспелият и нереализиран баща, който – според майката – не е достатъчно овластен, богат и прочут... С една дума, не само цялата световна философия, но и цялата последваща психоанализа е коментар под линия на Платон.


Олигархията и олигархът

Следващата форма на развала на общностната уредба е олигархията, която е определена като “държавна уредба, която зависи от имуществената оценка на хората и при която управляват богатите, а бедните нямат никакво участие в управлението” (550 d).

Тимархията се изражда в олигархия, когато в държавата богатството и богатите станат по-ценни и по-ценени от добродетелта и добродетелните хора. “На мястото на надменните и честолюбиви люде се явяват алчни за богатства и обичащи парите”(551 а). Разбира се, след това се правят и необходимите законодателни поправки, чрез които се определя и каква е сумата, която трябва да притежава управникът-олигарх. Колкото по-голям е размерът на имуществения ценз, толкова по-недостъпна е олигархията за мнозинството от мъжете, а колкото по-малък е, толкова тя е по-достъпна. Не бива да пропускаме и това, че според Платон “това управление сe установява или със силата на оръжието, или чрез терор...”(551 b).

Недостатъците на олигархията, според Сократ са един от друг по-големи.
Първо, изискването за притежаването на определено състояние подкопава държавата, защото то подменя най-необходимото изискване, което е определено и разгърнато много подробно преди това в обрисуването на идеалната политейя: изискването да имаш качества, които не са просто въпрос на даденост, а са придобити чрез дълго многогодишно образование, прилежание, режим и подготовка.

Второ, олигархията е нещо лошо, защото тя раздвоява държавата чрез богатството при едни и неговата липса у други. Това, което в началото на изкачването на пътя, е било определено като “най-голямата злина” в полисите в убогата реалност на пещероподобното обиталище: във всяка една държава има всъщност две държави – държава на бедните и държава на богатите.

И трето, макар и зададено като реторичен въпрос, а не като безпрекословно твърдение: при наличието на неравномерна собственост, има и търговия, продажби, резки и бързи обогатявания на едни и разоряване на други.

Естествено, след тази обща преценка на олигархията и нейните недостатъци, Платон отново се връща към по-сериозния въпрос: как и защо става така? На този въпрос отново отговорът е психологически и етически.

Според него синът на тимарха логично става олигарх, при това
никоя друга промяна не може да бъде така бърза и действена, както промяната на юношата от честолюбив в сребролюбив (553 а). По различни начини тимархът претърпява голям житейски неуспех: при един поради своето неумение, при друг - поради липса на управленски или воински качества, при трети - поради алчност, а често някой тимарх страда само и единствено заради клеветите и ненавистта на враговете си, които несправедливо го осъждат: на смърт, на изгнание или на конфискуване на имуществото.

Синът на тимарха “изхвърля от престола на душата си честолюбието и гневливостта. Унижен от бедността, той се насочва към забогатяване, бавно и по малко събира пари чрез икономии и труд...
А своята разумност, мисля, и своята пламенност, като захвърли на земята, където му попадне, започва да робува само на споменатите чувства, не си позволява никакво друго занимание и изследване освен по какъв начин малкото му пари да станат повече, а така също вече не се учудва на нищо и нищо друго не почита освен богатството и богатите хора, не търси почит от нищо друго освен чрез притежаваните от него пари и всичко друго, което води към това” (553 с-е).

Психологическият и етически портрет на олигарха получава още няколко силни, точни и справедливи квалификации: олигархът е сребролюбив, пестелив, трудолюбив, свит в желанията си от стиснатост, печалбар, понякога измамник, привиден благодетел, но всъщност злобен опекун на сираци, въздържан в удоволствията, но само поради страх да не изгуби богатството си.


Демокрацията и демократът

Появата на демокрацията е логична. При олигархията малцина забогатяват прекомерно, а други обедняват прекомерно и после чрез насилие мнозинството стига до властта. “Следователно демокрацията произхожда, мисля аз, когато бедните победят и едни от хората на другите партии избиват, други изгонват, а на останалите предават равни права за власт и управление. Обикновено висшите държавни длъжности се раздават чрез хвърляне на жребий” (557 а).

Освен в генеалогията на демокрацията, неизбежно и непредотвратимо породена от олигархията на експлоататорите-експроприатори, които трябва да бъдат експроприирани, както ще каже векове по-късно Маркс, Платон прави едно друго важно уточнение. Същност на олигархията е богатството, а на демокрацията – свободата. Има обаче една мяра, която при надхвърлянето й, унищожава държавната уредба. Надхвърлянето на мярата на богатството и съсредоточаването му в ръцете на малцина унищожава олигархията и я превръща в демокрация, която Платон дефинира като власт на бедните, но и на свободните. Надхвърлянето на мярата на свободата, обаче, според него ще доведе до нещо още по-страшно и най-страшно – до тиранията.

Когато четем тази пасажи от “Държавата” трудно можем да не се разсмеем от някои Платонови сравнения. За пръв път от много време насам в разговора на събеседниците не се е чувала ирония. Тук най-после от сърце Сократ се забавлява, а останалите събеседници изглежда нямат нищо против.

Иронично демокрацията се определя като “най-добрата от всички държавни уредби. Като изпъстрена дреха с различни цветове, така и тая държавна уредба, у красена с всякакви нрави, изглежда най-хубава... подобно на децата и жените, които се заглеждат в пъстрото, и обикновеният народ ще сметне тази държавна уредба за най-добра” (557 с).

Иронията на Сократ се разгръща и нататък, но тук се вижда и нещо друго освен нея. Лесно и оше на първо четене можем да видим колко много Платон като че ли изопачава, защото повече или по-малко неговите общи характеристики на олигархията, аристокрацията, царската власт, а по-късно и на тиранията като че ли съответстват на реално осъществени политически устройства.

И всъщност проблематичното тук не е в това, че Платон е пристрастен и че не е можел да бъде безпристрастен, защото сам той и неговите най-близки приятели и роднини не са принадлежали към партията на демократите в Атина, а са били от противоположната партия – на аристократите, на богатите и знатните. Проблематичното не е и в това, че все пак в Периклова Атина, примерно, той е можел да види някои практики и механизми на полисната демокрация – с всичките й условности, ограничености и недостатъци.


***
следва (още много)