към политическото мислене на Аристотел

Къде да търсим политическото мислене на Аристотел?

Най-непосредственият отговор на този въпрос е, разбира се, “Политика”. Следващото, за което мнозина ще се досетят, е също толкова популярното съчинение на Аристотел “Атинската държавна уредба” (или “Атинската полития”) – кратка, но много информативна политическа история на Атина, която отбелязва основните етапи от развитието на града, най-общите и определящи принципи на законодателното му устройство според “конституциите” на най-видните негови законодатели-конституционалисти, както и политическите институции в полиса от времето на Аристотел .

Малко по-непопулярно и много съмнително като авторство е едно уж негово писмо до Александър, което се е запазило до днес в превод на арабски, а оригиналът – ако изобщо е имало оригинал и ако изобщо негов автор е Аристотел – отдавна е загубен .

Съществува, обаче, и схващане, че ако искаме да разберем политическата философия на Аристотел, преди всичко трябва да прочетем и осмислим “Никомахова етика”, защото етиката е истинският философско-теоретичен фундамент на политическата мисъл, а онова, което четем в трактата “Политика”, е по-скоро изложение по по-приложни, второстепенни и технически проблеми, изводими като решение от етическото философстване . Наистина, философстването за щастието като цел на добрия живот на гражданина на полиса и за неговото постигане преди всичко чрез добродетелите и най-вече чрез най-важната от тях – справедливостта – може да се оправдае като сърцевина на практическата етикополитическа философия на Аристотел. Освен това, различните държавни уредби също се разглеждат в “Никомахова етика” (кн. VІІІ, гл.10), макар и значително по-накратко от анализирането им в “Политика” и в контекста на приятелството.

Да добавим и това, че освен, че е бил вдъхновяван от своя огромен интерес към етиката, конституционализма, философията на правото и философията на политиката, устройството на над 158 полиси, повечето от които гръцки, Аристотел е философствал пред своите студенти и слушатели в Ликейона и за основните принципи на икономиката и стопанството. Това също може да се види както в “Политика”, така и в тематиката на едно съчинение, което, макар и съвсем несигурно и много оспорвано, се свързва с него като предполагаем автор – “Икономика” .

Отново сме поставени пред проблем, аналогичен на тълкуването на Платоновите политически възгледи: текстовете са много и това, което четем в тях, ни представя различни, понякога дори конфликтни възгледи, като най-голямо в това отношение е различието между “Политика” и писмото до Александър.

В този текст, без да отричам значението на “Никомахова етика” и предизвикателството, което отправя към интерпретаторите днес въпросното писмо на Аристотел до Александър, ще обърна внимание преди всичко на най-популярния Аристотелов политически трактат.


Политическите схващания на Аристотел като отрицание, но и продължение на търсенията на Платон

Двайсетте години пребиваване в Академията при Платон са оказали силно влияние върху Аристотел. Наистина, той е бил впечатлен и провокиран от Платоновото мислене по всички въпроси на философското, като с особена критичност отхвърля някои от неговите решения, но снема, продължава и доразвива други. Така е и с политическото му мислене, отразено в “Политика”.

И за “Политика”, както и за “Метафизика” и “За небето” много се спори: дали Аристотел би подредил отделните й части точно в този порядък, в който ги четем днес? Това, което четем днес като първа книга, дали не е било своеобразна кулминация на неговите лекции? Дали не е започвал лекциите си с основните форми на общностна уредба или с проблемите на образованието и възпитанието?

Какъвто и да е бил порядъкът на темите в неговите лекции, днес виждаме, че в тях основна тема отново е критиката на Платоновите схващания, изложени в “Държавата” и “Закони”, като в композицията на “Политика” това критично преосмисляне е поставено – от самия Аристотел или от някой перипатетик след него – доста напред, като своеобразен преамбюл и историческо-концептуално въведение към собственото изложение.

И така, да направим кратък списък на темите и схващанията, които Аристотел подема от Платон, но ги преосмисля чрез своите собствени понятия и по този начин ги освоестява:

Първо, схващането за последователното възникване на човешките общности: семейството, селото или селището, градът-държава или държавата. В “Държавата” Платон е категорично против семейството като човешка общност, но пък в “Закони” вече мисли друго. Аристотел не просто приема семейството като необходимо зло и като нещо, без което не може, както прави Платон в “Закони”, но и показва генетически как човешките общности не просто се уголемяват, но и как произлизат една от друга и как се взаимопредполагат една друга.

Второ, дефинирането на закона като хомология, сиреч консенсус, насочен към гарантирането на правото и провъзгласяването на върховенството му над всички и задължителността му за всички. В “Държавата” тази тема почти отсъства, затова пък е лайтмотив на “Закони”, които поради това са озаглавени по този начин.

Трето, отхвърлянето на идеята за свръхединство на държавата и за недопустимостта на собствеността – не само частна, но и лична, която се предлага в “Държавата”. Аристотел отхвърля обаче и значително по-смекчената концепция на “Закони” за необходимостта от лична собственост, но само в Прокрустовата регламентация на строгите правила, с които частната собственост ще се регулира в определени пропорции, така че никога имотът на най-богатите да не надхвърли повече от 4 пъти имуществото на най-малоимотните. Според него тази калкулация, която се предлага в “Закони”(739 с и сл.) за съществуването на точно 5040 семейства, които да бъдат групирани в 4 ценза, или 4 имотни класи, е невъзможна и неосъществима, а и също толкова вредна, колкото и тоталната забрана на каквато и да било собственост в проекта на “Държавата”.

Четвърто, посочването на целта на държавата или на града-държава и управлението. Целта е да се живее добре и да се постигне общо благо. “Държавата е общността на добрия живот за семействата и родовете в името на един съвършен и независим живот” ІІІ кн. 9 гл. 1280 в. В това отношение, Платон и Аристотел винаги са били съгласни, но виждаме, че методите и средствата, които предписват “Държавата”, “Държавникът”, “Закони” и “Политика” за постигането на тази еднаква цел, са доста различни.

Пето, класифицирането на държавните устройства в зависимост от това кой или колко са онези, които управляват: само един ли е управник, неколцина ли управляват или на власт е мнозинството. Това формира, както знаем, царската власт, аристокрацията и народовластието, които са три хубави форми на обществено устройство. Но пък те имат своите отклонения или отстъпления, когато настъпи развала в управляващия или управляващите и целта на властването стане не добруването на всички, а облагодетелстването на управляващите или още по-лошо – безпричинният произвол и своеволие на управленските капризи на един. В това отношение Аристотел усвоява много както от “Държавата”, така и от формалната класификация на видовете общностни уредби в “Държавникът”.

***

бележки:

*Вж. Аристотел. Политика. превод Анастас Герджиков, встъпителни студии Олоф Гигон и Богдан Богданов, С., 1995г.; изд. “Отворено общество”.
Атинската полития. прев. Харалампи Паницидис, С., 1993 г. Изд. “Христо Ботев”.
Това е и първото съчинение на Аристотел, изцяло преведено на български под заглавие:
Атинската държавна уредба. С., 1904, Българска библиотека № 5, превод и предговор Гаврил Кацаров. Факсимилно преиздадено в: Гаврил Кацаров, Избрани съчинения, том ІІ, УИ “Св. Климент Охридски”, С., 2004, с. 803 – 899. Съставител: доц. д-р Петър Делев.

*Писмото до Александър в превод от арабски на френски е издадено от Йозеф Белявски в издание на Комитета по науките за антична култура на Полската академия на науките. Lettre d’Aristote à Alexandre sur la politique envers les cités. Texte arabe établi et traduit par Józef Bielawski. Commentaire de Marian Plezia. Wroclaw-Warszawa-Kraków. 1976.

*За това, че "Никомахова етика" е по-важната работа по политическата философия на Аристотел, а "Политика" се занимава само с технически подробности вж. книгата на Ричард Краут. Richard Kraut. Aristotle. Political Philosophy. Oxford, 2002.

* за икономико-политическите възгледи вж. Аристотел, псевдо-Аристотел, Ксенофонт и Хиерокъл. В: Икономика. Антични автори за стопанството. прев. Георги Гочев, редакция Николай Гочев.
Библиотека “ДЕЛОС”, С., 2006, СОНМ.

* За разнородния характер и вероятно различните периоди на писане на различните книги на "Политика" вж. Jaeger, W. Aristoteles. Grundlegung einer Geschichte seiner Entwicklung, Berlin, 1923. (Aristotle. Fundamentals of the History of his Development, Oxford, 1934).Подробно по този въпрос вж. и предговора на Олоф Гигон към превода на “Политика” на Анастас Герджиков.

За "средното" и "средата" в "Закони" вж. напр. 728 с – средната хубост на телата; 729 а и сл. за средното имущество; 744 а и сл. не трябва да има нито прекомерна бедност, нито прекомерно богатство; при това полисът е истинският собственик, а семействата де юре не са; те са стопани, които стопанисват полисната собственост :-))).

* Литературата върху Аристотеловата политическа философия също е море, но ще посоча специално два сборника, които бяха основно помагало за нас по време на курса Актуалната античност:

Aristotle and Modern Politics. The Persistence of Political Philosophy. Tessitore, Aristide (editor). University of Notre Dame Press. Notre Dame, Indiana, 2002. Вж. особено студиите на:
Yack, Bernard. Community. An Aristotelian Social Theory. p. 19-46.
Collins, Susan D. Justice and the Dilemma of Moral Virtue in Aristotle’s Nicomachean Ethics. p. 105-129.
Tessitore, Aristide. MacInryre and Aristotle on the Foundation of Virtue. p. 133-161.
O’Connor, David K. Leo Strauss’s Aristotle and Martin Heidegger’s Politics. p. 162-207.
Pinches, Charles R. Liberalism’s Need for Virtue and Christian Theology. p. 208-304
Mara M., Gerald. The Culture of Democracy. Aristotle’s Athenaion Politeia as Political Theory. p. 307-339.
Salkever, Stephen S. The Deliberative Model of Democracy and Aristotle’s Ethics of Natural Questions. p. 342-373.
Miller, Fred D., Jr. Aristotelian Autonomy. p. 375.

Както и двутомникът със статии и студии за Аристотел от поредицата Великите политически мислители.
Great Political Thinkers. Aristotle. Ed. By John Dunn and Ian Harris. Edward Elgar Publishing Limited, 1997. vol. I, ІІ.
И особено статиите в него:
Yack, Bernard. A Reinterpretation of Aristotle’s Political Teleology. p. 458-476.
Keyt, David. Distributive Justice in Aristotle’s Ethics and Politics. p. 200-222.
Harrison, A. R. W. Aristotle’s Nicomachean Ethics, Book V, and the Law of Athens. p. 167-172.