Google+ Followers

Thursday, March 5, 2009

фасадната демокрация според Платон

Фасадната демокрация според Платон – привидна анархия, а зад нея какво?

Истински проблемното и виртуозно ироничното тук е, че когато уж представя същността на демокрацията, разбираме, че всъщност Платон говори за нещо също толкова утопично и несъществуващо никъде както и съвършената му политейя. Под думата “демокрация” Платон “на първо четене” представя една съвършено анархистична политейя. Да, почти през цялото време в VІІІ книга, докато уж говори за нещо, наречено от него “демокрация”, той говори за анархията в най-чист и практически никога неосъществим вид, защото това, което той описва, дори не би могло да бъде и държава, не би могло да бъде каквато и да била устойчива човешка общност.

“В такава държава – продължих аз – няма да има никаква нужда да вземаш участие в управлението дори и когато си способен да управляваш, нито пък да бъдеш управляван, ако не желаеш, нито да воюваш дори когато другите воюват, нито да браниш мира, когато другите го бранят, щом ти самият не желаеш мир. Ако пък, обратно, някакъв закон ти пречи да управляваш или да участваш в съда, независимо от това ти можеш да управляваш и да заседаваш в съда, щом ти харесва това. Такъв начин на живот не е ли на пръв поглед божествен и приятен живот?”(557е)

Всъщност след като е обрисувал тази анархистична утопия, която сигурно би била напълно по вкуса на хипи-движението, малко по-нататък сам Сократ добавя, че демокрацията е “управление приятно, безправителствено и разнообразно, което осигурява равенство, еднакво за равни и неравни”(558 с).

А що се отнася до етологията на демократа, Платон продължава изкусната фамилна сага. В тази квазисемейна история, както видяхме досега, тимократът беше баща на олигарха и дядо на демократа, а олигархът – син на тимократа и баща на демократа. Демократът е внук на тимарх и син на олигарх. За разлика от скъперничеството и стиснатостта на бащата, и честолюбието и славолюбието на дядото, демократът, докато е младеж, преживява мъчително раздвоение и вътрешна борба за отношението си към удоволствията. Регресът в неговия характер идва от все по-голямото и по-голямото самоотпускане във властта на различни удоволствия, последвано от периоди на аскеза и изчистващо въздържание. Непостоянството – това е най-постоянната и устойчива характеристика на демократа. При него излишествата следват строгостта, а пиршествата – поста, гимнастиката и спортуването се заменят с леност и отпускане, философското вглъбение се сменя с политическа ангажираност, интересът към военното дело се изтласква от интереса към търговията... Непостоянен, неустановен, повърхностен и вятърничав. Такъв е човекът, благодарение на когото и чрез когото се крепи демокрацията на думи, анархията – по същество. “Този човек е разнообразен и многолик, понеже има много черти от различни характери, той е прекрасен и хитър, както е и оная държавна уредба, чийто гражданин е той”. (561 е)

Според Сократ надхвърлянето на мярата на богатството е предопределила развалата на олигархията, а надхвърлянето на мярата на свободата изражда т.нар. “демокрация” и води до установяването на тирания. При демокрацията бащите се уподобяват на синовете си и се страхуват от тях; учителите се страхуват от учениците си и ги ласкаят; “метекът се смята за равен на гражданина и гражданинът – на метека”; чужденците също са равноправни на местните жители; йерархия между поколенията няма и младите не уважават възрастните, а напротив – угодничат и ги ласкаят, “за да не изглежда, че са неприятни и деспотични” (563b).

Разбира се, Сократ изтъква и “равенството и свободата на жените по отношение на мъжете и на мъжете по отношение на мъжете”, като това едва ли може да се чете като равноправие и равнопоставеност на двата пола в полисните дела.То е характеристика на сексуалната разкрепостеност, на пълната необвързаност и неустойчивост на сдвояванията в тази анархия, на сексуална революция, граничеща с промискуитет и нарушаваща многовековната традиция на моногамността, пазеща все пак неравенството: освободеност на мъжа в личния му живот и преданата отдаденост на жената на един съпруг и едно семейство.

Тук има и едно много смешно и известно място, в което Сократ се оплаква, че при т.нар. “демокрация” дори животните са по-свободни, отколкото животните в другите държави, а “конете и магаретата обикновено съвсем свободно и тържествено се движат и по пътищата нападат всеки срещнат, който не отстъпва”. (563с).

*
За горчиво-хапливото и подигравателно отношение на Платон към демокрацията, дори и в онази историческа форма, в която тя е била реализирана в Атина, могат да се намерят убедителни лични и биографични обяснения. Те, обаче, дори и да са психологически достоверни, ще омаловажат големия проблем на демокрацията като идея и идеал, който Платон представя тук.

Ако наистина Платон е писал “Държавата” между първото и второто си пътуване до Сицилия, сиреч някъде през 70-те години на ІV век пр. Хр., това ще рече, че Атинската демократическа традиция от основополагането си при Клистен през 509 г. пр. Хр. към този момент вече е имала почти 130 годишна история, но с много прекъсвания и няколко тиранично-олигархични вклинявания, с войни на елините с персите, но и на самите елини помежду им. За цялата тази драматична история на Атина отлично ни осведомява Аристотел в “Атинската политейя”. Ако извадим от този почти 130-годишен период годините на войните и на тиранично-олигархичните управления, и оставим само мирновременния период на изборно-жребийната демокрация, пак ще видим колко много причини е имал всеки рефлексиращ и критично мислещ човек да се пита за механизмите на властта на мнозинството и народовластието. Дори и в годините на максимално добрата си реализация, Атинската демокрация е била представителна, а не пряка, защото в Народното събрание са участвали 500 души, а не всички. Имало е избори, които са се провеждали редовно и сигурно сравнително честно, но пък един и същ човек – Перикъл - прекалено дълго е управлявал, и макар и овластен чрез справедливи избори, за дълго е съсредоточил голяма еднолична власт в ръцете си.

Да не говорим за това, че Народното събрание при обвинения в углавни престъпления е действало и като съд, и тъкмо то е осъдило Сократ на смърт... А дали тази присъда е била справедлива или не – няма да узнаем никога. Според Платон и Ксенофонт това е било чудовищна несправедливост, но според други – едва ли .

С други думи, Платон е имал предостатъчно основания да се замисли и за практиката на осъществяването, и за идеята за народовластие.
***

Най-характерното и главното, което Платон изтъква за народовластието в VІІІ книга на “Държавата” е това, че при демокрацията няма робство и че когато на власт – уж - е народът се обособяват три групи: председателстващите или управляващите, директно наречени “търтеи”, както и техният угоднически антураж; богатите и скромни търговци, които всъщност издържат търтеите; и народът – “земеделците, които не се занимават с политика и не притежават много имот” (565 а).


Кои са търтеи и какво правят те в полиса?

Ако останем, обаче, само с “първото четене” на VІІІ книга, ще сме се предали на “магията на Платон” и ще сме се плъзнали по повърхността.

Когато четем по-внимателно тази книга от “Държавата”, не можем да не се впечатлим от “търтеите”. Какви са тези търтеи и защо Платон използва този образ?
Той си служи с него не един, не два и не три пъти в обсъждането на демокрацията или по-точно на онова, което някои наричат “демокрация”, а то всъщност е нещо друго.

Използването на един и същ образ, и на едно и също сравнение седем или осем пъти при характеризирането на една и съща форма на обществено устройство би ли могло да се приеме за художествена слабост и творческо зацикляне в момента?

В никакъв случай. Не и за Платон, не и в “Държавата”. Вярно е, че има и някои нехудожествени Платонови диалози, особено сред късните, но в “Държавата” всичко е изпипано в литературната си форма до виртуозност.

Тогава?

В такъв случай имаме работа със съвършено старателно подбрано сравнение, което умишлено той натрапва на читателя седем или осем пъти, за да може и най-разсеяният да разбере. В 564 b-с Платон даже прави дихотомично разделение на търтеите: има търтеи с жила и търтеи без жила.

Затова при всяка демокрация има нужда от опитен пчелар, който като лекар и законодател трябва да внимава: ако се появят търтеите, да бъдат изрязани заедно с питите, в които са се впили. По-нататък става ясно, че “търтеи” той нарича управниците, при това (в 564d) подчертава, че търтеите са много по-люти тук, (сиреч при демокрацията), отколкото при олигархията, а още по-нататък (в 564 е), казва, че богатите и техните богатства са истинско “хранилище”, хранителна среда за търтеите, но не те управляват. При израждането на демокрацията в тирания несъмнено пак най-одиозна роля играе и главен отрицателен герой е “търтеят, който жили”. (565с)

Чрез неколкократното натрапване на образа-сравнение на търтея, а и чрез директното назоваване на нещата с истинските им имена при обсъждането на трите части на “демокрацията”, става несъмнено: онова, което до този момент е било наричано “демокрация” и което ни се е привиждало до този момент като анархия, защото и Платон изкусно ни е заблуждавал да ни се привижда то така, се оказва добре замаскирана форма на олигархия.

Когато четем внимателно Платон разбираме, че той се подиграва не с демокрацията като идея и народовластието като идеал, а с претенциите и преструвките, с привидностите и измамностите на демокрацията, която е осъдена винаги и навсякъде да бъде ограничена в осъществяването си . Истинска анархия или безвластие, така както е въжделявано в русоистките или в хипи-утопиите, не може да има.

Когато Платон пише за сексуалната изравненост на жените по отношение на мъжете, за липсата на поколенчески йерархии, за това, че можеш да пребиваваш в някаква човешка общност, без нито да управляваш, нито да си управляван, с това не прави “критика на демокрацията”. Това не е критика, а подигравка с безкритичната отрицателност на утопията, с анархистична фантазия за равенство, равнопоставеност и равноправие.

С тези шегички, че при демокрацията “кучките приличат на господарките си”, а конете и магаретата тържествено шестват из улиците, Платон всъщност ни казва: “Обърнете внимание, скъпи читатели, че дори и всички да са равни, равноправни и равнопоставени – не само възрастни и млади, учители и ученици, жени и мъже, роби и свободни, хора и кучета, коне и магарета – все пак въпросът за властта остава. Кой все пак управлява? Кой решава вместо всички, докато всички тези хора и животни правят каквото пожелаят и по начина, по който го желаят?”

И както вече няколко пъти бе написано, Платоновият отговор на този въпрос не само за олигархията, но и за демокрацията е: “търтеите”.

Ако беше избрал формата на философско-политически трактат или на някаква друга по-теоретична изказност, Платон сигурно би изработил понятие и определение за онова, което в диалога нарича “търтеи”. Но той е предпочел диалогичната художествена форма.

Тогава?

Според мен, многократното натрапване на образа на търтея при обсъждането на демокрацията е знаково. Чрез него Платон ни показва, че при онова, което много често се нарича или се самонарича, и при онова, което се представя или се самопредставя като демокрация, всъщност става дума за друго, а не за власт на народа. Тази демокрация е фасадна, тази демокрация е илюзия, тази демокрация е привидност. Зад фасадната боя и мазилката на фасадата пак има неколцина олигарси, сиреч търтеи, при това, както той сам натъртва “търтеите при демокрацията са много по-люти, отколкото при олигархията”. С други думи, т.нар. “демокрация” много често изглежда като анархия, но всъщност почти винаги е олигархия и тази перфидна олигархия, която е маскирана като демокрация, е много по-лоша и опасна от откровената олигархия.

При демокрацията всички са равни, равноправни и равнопоставени единствено и само в удоволствията. Докато всички те имат равни права на удоволствие, неколцина други консумират удоволствието на властта. Всички могат да си позволят всичко – но това е само за известно време, а после ще се окаже, че е било и привидност - в личния си живот и в междуличностните си отношения, но с това не се снема въпросът за властта.

С други думи, чрез образа на търтеите Платон в “Държавата” ни внушава, че в кошера на демокрацията всички пчели са равни, но търтеите са по-равни от всички тях.

***

следва (още доста като) продължение

3 comments:

hinkoff said...

Е, мисля че най–сетне, представянето на професионалната философия излезе от „взирането в собствения си пъп„ и обърна внимание на простосмъртните дертове на хората:)) С удоволствие очаквам обещаните продължения.
Поздрав:))

dimka said...

Да, много е интересно, Росене!
Политическите възгледи на Платон и Аристотел могат да ни кажат много и днес. Отдавна съм убедена в това.
Първият текст, който написах на тази тема - за приложимостта на Аристотеловите схващания за ставащото у нас - излезе през 2002 г. в списанието "Критика и хуманизъм", в един нарочен брой, наречен "Продължаващата античност".
Е, както си личи от заглавието, броят беше посветен на съвременното звучене на класическото знаене на разни гръцки и римски неща.
***
А миналата година с няколко колеги правихме един двусеместриален курс за политическото мислене на античния свят.
Беше много интересно, но само за нас - водещите.
Студентите бяха малко.
Около десетина.
А във Философския факултет има няколко хиляди студенти.
Сигурно се сещате, че нямаше никакви студенти по политология и социология, защото тях колегите, за съжаление, ги учат, че всичко под слънцето е ново и размислите за обществото на античните са овехтели.
Но те не са.
Ще има още пет или шест части на този текст, които ще се появят през тази и следващата седмица, а после ще сложа и част от бележките под линия, които в този формат не излизат, а също и библиографията към него.
Благодаря за вниманието и насърчението!

hinkoff said...

„че всичко под слънцето е ново и размислите за обществото на античните са овехтели.
Но те не са.„ И напълно споделям този факт.
Нямам представа кои са тези преподаватели, които преподават такива неща, но явно не са си на мястото или имат съвсем друга идея за това как да си заработват заплатите.
Преди време, доста се занимавах с античната древногръцка трагедия и комедия, Аристотеловата „поетика„ и малко Платон. Сега като чета твоите неща, съживи интереса ми към тези времена и концепции:)
Благодаря.