Google+ Followers

Tuesday, March 3, 2009

проблемът не е от вчера

Олигархията и олигархът според Платон и Аристотел

В този текст ще се опитам да представя колко затрудняващо, но и плодотворно е усилието да се проследи развитието на Платоновото и Аристотеловото мислене по един основен философско-политически проблем, който ми се струва особено актуален за нашата съвременна ситуация – при това не само у нас, но и в много страни по света. Проблемът за олигархията като същинска форма на общностно устройство на съвместния живот на хората в една политейя, в една държава, която най-често привидно и на повърхността си има друга, демократична форма.


Политическото мислене в диалозите и писмата на Платон


Каквото и да ни интересува от политическите проблеми, осмислени от Платон, е можем да го видим бегло представено или впечатляващо анализирано не в един, а в няколко негови диалога: “Апология на Сократ”, “Критон”, “Протагор”, Горгий”, “Менексен”, “Алкивиад”, “Тимей” и “Критий”, но най-вече в три от тях, които даже са озаглавени по съответния упътващ начин - “Държавата”, “Държавникът” и “Закони”. Ако добавим към тях и писмата му, особено пространното автобиографично Седмо писмо, ще се озовем в една доста сложна ситуация . За някои политически проблеми без преувеличение можем да намерим няколко доста различаващи се постановки и изказвания в различните текстове.

Причините, поради които “Държавата” е най-популярна сред всички философско-политически текстове на Платон, а и изобщо сред Платоновите диалози , са много, но сигурно най-важни сред тях са както разнородността и сериозността на поставените въпроси от практически всички сфери на философското, изчерпателността, с която са обмислени всички дискутирани теми, но така също и художествената изкусност на композицията и формата.

Така е и с проблема за различието на държавните устройства и в частност, с характеристиката на олигархията и олигарха. Затова в този текст ще се огранича с опит за осмислящо представяне на този най-известен и най-четен през последните два века Платонов диалог и с няколко съвсем общи бележки за теоретизирането по същия проблем в “Държавникът” и “Закони”.


Ейдосите на политическото в “Държавата”

Проблемът за различните видове държавно устройство нахлува в разговора в “Държавата” в един относително късен етап. Събеседниците вече изглеждат уморени и почти напълно убедени от всичко, което е било изговорено и обсъдено до този момент и особено от всичко, което до този момент е казано от “Сократ”, от литературно-философския персонаж Сократ. Няма го вече напрежението и високият градус на противопоставянето, което толкова ефектно е драматизирано в първите две книги, когато само заради своевременната намеса на останалите събеседници Сократ бива предпазен от побоя, който Тразимах иска да му нанесе.

Почти всички важни митове, политически и философски разсъждения, внушения и твърдения вече са направени. Кога една политейя би била най-добре устроена, защо в нея не трябва да има собственост, от която следват бедност за едни и богатство за други; защо не трябва да има семейства и наследственост, а напротив - жените и децата трябва да са общи; какво образование и възпитание трябва да се получава в идеалната политейя; кои са степените на душата и защо те са точно разум, разсъдък, вяра и предположение; защо в космоса и битието като цяло ние хората можем да бъдем оприличени на затворници, обитаващи подземно пещероподобно жилище; защо държавници трябва да стават философите, сиреч защо държавата може да бъде управлявана добре само от мъжете, съзерцавали идеите; защо науките за познаване на битието са четири – геометрия, астрономия, музика, диалектика и защо на свой ред и в диалектическия метод има четири степени.

Разговорът сякаш е изкачил най-високия връх на една планина, превалил го е и се спуска по своето било. Смисловата кулминация е отминала и сякаш от най-високия връх на смисъла на философското прозрение, до който са достигнали всички заедно, водени от Сократ, бавно и полека се спускат надолу, като отново се връщат към теми, които преди изкачването са забелязали, но са ги отминали, защото са се стремели към достигането на най-високото, към поглеждането от него и оглеждането от него на всичко значимо – за битието и човека, за космоса и за мисленето, за душата, за познанието, за поезията, математиката и музиката, за отговорността и задължеността на мъжа-философ след осмислянето на всичко това.

И ето, като своеобразно спиране за почивка по пътя на слизането надолу, групата на разговарящите се отбива в тема, която преди това Главкон е забелязал, но пък Полемарх и Адимант са предизвикали Сократ да продължат по-нависоко и нагоре към по-труднодостъпни, но по-важни теми.

Ето как Главкон напомня: 543 d:

- Това не е мъчно – рече той. Почти както сега, след като разсъждаваше за държавата, ти подчертано заяви, че смяташ именно такава държава за добра, а така също и подобния на нея човек, макар че ти, както изглеждаше, можеше да говориш за още по-добра държава и за още по-добър човек. Щом пък тази държава е правилна, то ти наричаше другите погрешни. Доколкото си спомням ти говореше за четири форми на държавна уредба, за които заслужава да поговорим и да видим техните недостатъци, а така също и за хората, които са подобни на всеки един от тия четири вида (букв.те са четири ейдоса – бел.моя) държавна уредба, но след като узнаем това и след като се съгласим помежду си кой човек е най-добър и кой е най-лош, да знаем дали най-добрият е най-щастлив и най-лошият е най-нещастен, или не е така. И когато аз попитах кои четири форми на държавна уредба ти имаш пред вид, тогава Полемарх и Адимант се намесиха в разговора и ти заговори с тях и тоя разговор продължи досега.


Напомнянето на Главкон резюмира какво е ставало до този момент в разговора. В опитите да се определи справедливостта като най-важна лична етическа добродетел, събеседниците са се насочили и към очертаването на справедливото, мислено като съвкупността от всички общностни установености за постигането на най-доброто за една най-добра човешка общност. Целият утопизъм и нормативизъм на този проект не е бил изпускан нито за момент да се изплъзне към нещо по-ниско и маловажно, при цялото непрекъснато осъзнаване на невъзможността за оставане на върха.

Оттук идва и първата най-едра характеристика и на четирите вида държавна уредба, за които предстои да се говори. Каквото и да се каже за тях, както и да бъдат характеризирани те, както и да бъдат оразличени, все пак общото между всички тях е това, че те са реални и осъществени в несъвършения пещероподобен мрачен свят, който обитаваме. Те са реалносъществуващи, а онова, което до този момент са търсели събеседниците, са приоблачните висини на един имагинерен философско-политически проект, който като най-високите планински върхове може да бъде постигнат само след продължителна подготовка, но в него не може да се остане завинаги. При слизането надолу към реалносъществуващото и всекидневно обитаваното, Сократ очертава следните жалони (544 a и сл.): Отстъпленията от идеалния проект за държавна уредба са, първо, критската или спартанската организация; после, голямото зло, олигархията; след нея идва още по-лошото - демокрацията; а тиранията е четвърта и най-голяма злина сред всички тях. Властта, която се наследява, е поставена на “междинно място”, сякаш неутрално и равноотдалечено от всички тези четири форми.


Има още нещо, което оприличава четирите основни вида на не-идеални общностни уредби. Всички тези разновидности на обществено успройство не са интересни сами по себе си и заради самите тях. Те са интересни като инструмент за опознаване на друго. Всички те трябва да бъдат разгледани, за да се види кой е най-добрият и съответно – най-лошият човек.

С други думи, Платон отново напомня, че в този диалог той държи политическата теория да е изцяло доминирана от етическата, за разлика например от “Държавникът”, където политическото теоретизиране е напълно обусловено от катастрофичния космологичен мит за сътресенията, които периодично стават в създадения от демиурга космос. Етико-антропологическото тук е по-важно за него от полисно-икономическото теоретизиране. Това, което става в полиса, е причинено от това, което става в душите на хората – но наистина, не на всички, а на управляващите. Съответно на това и цялото политико-икономическо теоретизиране е като правене на уголемен материален модел, на материален продукт, произлязъл и обусловен от невидимите движения и изменения на невидимите нематериални души и нрави. В продукта-следствие могат по-забележимо да се видят истинските причини в създаващите причинители. Да напомним, че с реципрочно мисловно движение, но в противоположната посока започва преминаването от справедливостта към справедливото в един доста по-ранен стадий на диалога.
Тук, в този етап от разговора това отново се повтаря.


544е: Или смяташ, че държавните уредби произхождат от нищо, а не от нравите в държавите, които нрави натам влачат другите, накъдето сами пълзят?

Като игра на думи, но напълно оправдано можем да кажем, че в обсъждането на различните полисни уредби в “Държавата” тяхната етиология приема формата на етология. Причините за промените и изражданията на държавните уредби от лоша в още по-лоша и най-лоша са нравите, при това нравите на управниците, поради които се променят и управите.


Битийно-космическото обяснение

Има обаче и една голяма космическа причина, която води до най-първата примордиална развала на съвършената политейя. Уж чрез хора на музите, които уж говорят сериозно, а всъщност се шегуват и “подиграват с нас като с невръстни деца” (546 а и сл.) литературно-философският персонаж Сократ лансира следната квазимитична история: постепенното низходящо упадане на съвършената политейя ще се случи по неизбежност, по очевиден и неотменим битиен закон, “защото всичко създадено подлежи на унищожаване”. Поводът и началото на развалата ще тръгне от една усложнена и изпълнена със странна символика математическа мистика на числата, които определят космическите цикли и предопределят бракосъчетанията и качествата на потомствата. Казано накратко: космическата подредба и зависимостта на земното от небесните цикли ще доведе до време, когато на земята ще се смесят златното, сребърното, медното и желязното поколение. Тогава ще започнат раздорите, тъй като златното и сребърното поколение теглят човечеството към добродетелите и към древното състояние, а желязното и медното – към материални придобивки, алчност и собственост.

Този мит е скициран на едро и в него има много енигматични твърдения, особено нумерологичните, или по-точно казано геометрично-аритмологическите, около които може много да се спори, но като безспорно може да се изведе следното: предназначението му е да обясни битийно-космическата предопределеност на развалата на съвършената политейя .

След тази първа промяна, дължаща се на това, че всичко родено все някога загива, Платон използва отново етико-етологическите обяснения. Горчивината на предупреждението му е несъмнена, но и философски оправдана. Дори и някога да се осъществи този бленуван политическо-философски проект, упадъкът на съвършената политейя от едно в друго и по-долно, а после още по-долно общностно устройство все някога ще започне, защото нищо създадено и породено веднъж във времето, не може да пребъде вечно и неизменно във вечността. А първата и най-непосредствена промяна в политейята тогава ще е: отново ще се появи онова, което най-първо е било премахното при нейното хипотетично основаване - собствеността. Появи ли се отново собствеността, ще дойде и неравенството в имуществото и притежанията, бедността и богатството, ще започне и упадъкът, и израждането на общностното към все по-лошо.

...
следва продължение - текстът е дълъг и обстоятелствен :-)))

No comments: