ейдосите на олигархията според "Политика" на Аристотел

Ейдосите на олигархията в “Политика” на Аристотел

След всички тези необходими контекстуализации ще разгледаме по същество и философстването на Аристотел за държавните устройства.

В това отношение той прави качествен скок още със самото определение на това какво изобщо е държавно устройство.

“Държавното устройство е една организация на ръководните длъжности в държавите – по какъв начин са разделени, кой държи властта в държавата и каква е целта на всяка една общност. Законите пък са нещо отделно от факторите, които определят държавното устройство, и длъжностните лица трябва да управляват според тях и да бдят дали не се нарушават". (ІV книга, 1 глава – 1289 а).

“Политика” ни убеждава, че Аристотел взема от своите предшественици – историци и философи – всичко, което може да вземе и в същото време обогатява и усложнява мисленето за държавните устройства. Те се определят не просто от това колко на брой са управляващите, как и в чия полза управляват. На мястото на този безспорен, но беден количествен критерий и измерител на субектите на властта той предлага много по-точен: държавното устройство се конституира в самото разделение на властите – обсъждащата, ръководещата и правораздаващата, или казано с нашите термини, законодателната, изпълнителната и съдебната. Държавното устройство е в конкретната конституционална зададеност и ситуираност на властите една спрямо друга: в това “по какъв начин са разделени”, изобщо разделени ли са в един или друг случай, една от друга ли се рекрутират, или членовете на съдебните и/или законодателните органи се избират/излъчват чрез жребий/ или се подбират по друг признак независимо един от друг. Във всички тези аспекти, както е известно, Аристотел е разполагал с много богат емпиричен материал и теоретични разсъждения. Емпиричният материал е бил събран от неговите студенти в Ликейона: описания на т.нар.“конституции” или най-основополагащите законови положения в 158 полиса, повечето от които гръцки. Един доста усложнен няколкостепенен модел на избиране на властите една от друга, обаче, можем да намерим и съвсем теоретично-хипотетично лансиран от Платон в “Закони” .

Конкретното определяне на основните типове държавни устройства следва Херодот и Платон (ІV кн., 2 гл.). Има три правилни и три “девиантни” полисни уредби. Трите правилни са три в зависимост от броя на върховните суверени на властта: един, няколко или мнозинството. Съответно на това, те са монархия, аристокрация и политейя. Отклоненията или отстъпленията от тях са тиранията, олигархията и лошата, изродена демокрация.

По-нататък трябва да отбележим и това, че Аристотел обобщава своя емпиричен материал с едно наблюдение, което може да се обоснове и по съвсем умозрителен път. В 3 глава на ІV книга той пояснява, че “държавните устройства са преди всичко две – демокрация и олигархия”....
Едно по-нататъшно разграничение на демокрацията и олигархията ни показва, че той в началото прилага и очевидните исторически утвърдени определители:
"... едно устройство е демокрация, в случай че свободните и бедните са повече и държат властта, а олигархия е, в случай че управляват богатите и знатните, които са малцина" (4 глава - 1290 b).

***
Най-важното в мисленето на Аристотел за държавните устройства може да се обобщи в две основни характеристики:

Първо, държавните устройства – каквито и да са те – добри или лоши, монархични или тиранични, аристократични или олигархични, демократични по лошия или по позитивния начин, винаги се стремят към самосъхранение, запазване и самовъзпроизводство. Когато по време на лекциите на курса Актуалната античност. Политическото мислене на античния свят обсъждахме тази особеност на Аристотеловата концепция за полисните уредби, се роди питането: дали това не е някаква зловеща форма на цинизъм от негова страна?

Не, не е. Не става дума за цинизъм, а за телеологизъм, който е така присъщ на Аристотеловото мислене за всичко без изключение. Той е виждал различните полисни уредби като живи организми и в тази органика няма нищо пресилено. Индивидите, които формират корпуса на властта в един полис, изграждат един надличностен, надиндивидуален властови корпус и това своеобразно надиндивидуално властово тяло започва да се стреми към оцеляване и самозапазване за колкото се може по-дълго време. Това организмично схващане по-сетне доминира мисленето и на историка Полибий в неговата телеологична концепция за държавните устройства .

Второ, когато мисли и говори за различните държавни устройства, Аристотел наистина прави това като философ, който има своите собствени философски схващания и свои собствени философски понятия. Освен в оптиката на телеологията, той представя полисните уредби и чрез най-важните си онтологически понятия, или по-точно казано чрез понятията на първата си философия, теологиката. Това е и най-големият му концептуален принос в политическата философия. Според него би било не просто опростенческо, но и напълно несъответно да говорим само за един ейдос на монархията, или за един ейдос на тиранията, или за един ейдос на аристокрацията или олигархията. Не, различните полисни уредби имат различни ейдоси и разновидности.

Ето как са определени ейдосите на олигархията ( oligarchias eide ... ІV кн., 5 гл. 1292 а- 1292):

Един от видовете олигархия пък е този, при който длъжностните лица се определят от имуществен ценз – толкова висок, че бедните да не участват в управлението, макар че са повече, а притежаващите определено имущество да могат да участват. Друг вид пък имаме, в случай че длъжностните лица се определят от висок имуществен ценз и сами избират недостигащите хора (в случай че ги избират измежду всички тях, това, изглежда, е по-скоро аристократически избор, а в случай че само измежду някои ограничени хора - олигархически).
Друг вид олигархия е, когато синът се допуска до властта на мястото на бащата, четвърти вид – когато е налице току-що казаното и управлява не законът, а длъжностните лица. Между олигархиите този вид е съответен на тиранията между монархиите, а между демокрациите - на последния вид демокрация, за който говорихме. Една такава олигархия се нарича династия.
И тъй, толкова са видовете олигархия и демокрация. Не трябва обаче да забравяме, че често се случва така, че едно държавно устройство, което по закони не е демократическо, се управлява демократически поради обичая и начина си на ръководство, а също и обратно – при други държавното устройство е по закони по демократическо, но според начина на ръководство и обичаите си е по-скоро олигархия. Това става най-често след промени на държавните устройства, защото хората не променят устройството изведнъж, а се задоволяват отначало с това да си отнемат взаимно дребни неща, така че законите, които са били в сила досега, остават, но управляват тези, които искат да променят държавното устройство.

В заключителния коментар, който ще направя, ще се огранича с няколко безспорни констатации.

Видяхме, че както за Платон, така и за Аристотел, олигархията не е само един вид, а ейдосите на олигархията са няколко. Всеки ейдос получава своята битийна определеност чрез последната видова разлика, както знаем от Аристотеловата първа философия.

Олигархичните ейдоси са няколко и само най-опростеният от тях е елементарно мисленият “режим на управление на богатите”. Видяхме, че още в “Държавата” чрез безмилостния сарказъм, с който Платон разобличава фасадната анархо-демокрация, се оголва още нещо: при действителната олигархия, все едно дали тя е с фасада на демокрация или на анархия, на власт са не просто неколцина богати. Не, това би било прекалено опростенчество. На власт са “търтеите” казва Платон загадъчно, които се хранят от богатите. Богатите при олигархията не са субект на властта, а са хранителната среда на търтеите.

В класификацията на Аристотел в “Политика” тази афиширана власт на богатите също е посочена като първа, най-видима, най-проста и поради това най-лесно анализируема теоретически форма на олигархията.

Следващите три ейдоса на олигархията са много по-опасни, по-трудно оборими теоретически, по-трудно съборими практически и много по-устойчиви и до днес.

В началото на този текст неприкрито беше заявен интересът ми към този проблем. Както казва Аристотел (1293 b): “политията е, просто казано, смес от олигархия и демокрация”. Удържането на пропорцията в сместа е важно, защото иначе държавното устройство напълно ще се изроди.

Дори и в съвременния свят, в който има стотици страни, признаващи ценностите и целите на демокрацията като най-висша форма на общностна уредба, трудно може да намерим пример за страна, в която пълно и без недостатъци да са осъществени широк набор демократически практики. Напротив, в съвременните многомилионни демокрации властта на народа по необходимост почти навсякъде е представителна, а не пряка; не малък брой са страните, които са президентски, а не парламентарни републики; не малък брой са страните, в които участието в избори не е задължително и това прави представителността още по-формално-представителна; не малък брой са страните, в които милионите гласоподаватели, които все пак чрез своя глас (ако разбира се, редовно упражняват правото си на глас) могат да определят формирането на законодателната и изпълнителната власт, но пък по никакъв начин не могат да изискат отчет и да контролират съдебната власт.

Това са неизбежните несъвършенства на най-съвършената политическа форма на съвместен живот на хората – демокрацията. И тъкмо защото тези иманентни несъвършенства на демокрацията много често на практика водят до олигархия, промислянето на нейните ейдоси както според Платон, така и според Аристотел, е много уместно.

Най-разпространените и днес форми на олигархията, дори и в демократично устроените страни са тези, които Аристотел посочва като трета и четвърта. Специално за третата форма на олигархията – предаването на властта от бащи на синове – и за нейните неизбежни модификации в наши дни като предаване на символна власт и символен капитал много точно описание предлага Пиер Бурдийо в известната си книга “Благородническото съсловие на държавата. Големите училища и духът на тялото”, известна също и с по-кратката английска версия: Homo academicus (gallicus) .

Четвъртата форма на олигархия, която е и най-опасна, е онова привилегироване на определени длъжностни и овластени лица, при което се нарушават два основополагащи принципа на народовластието, за които пише още Херодот в “История” . За да има народовластие трябва: първо, да има върховенство на закона или иначе казано законът да бъде господар, на който свободните граждани да се подчиняват така, както персите се подчиняват на своя цар (VІІ кн., 104); и второ, всички да са равни пред закона, пред законите – прочутият принцип за исономията и исагорията (V кн., 78).

Както Аристотел посочва, при неспазването на принципите за върховенството на закона и равенството пред закона, при привилегироването на едни длъжностни лица, държавното устройство се превръща в несъмнена олигархия.

Също така видяхме, че както Платон, така и Аристотел са много далеч от икономическия редукционизъм и опростеното мислене на олигархията като власт на богатите. Напротив, сарказмът на Платон в “Държавата” добре посочва, че на власт при олигархията са “търтеите”, а не самите богаташи, които са техни хранители и пазители. Същото и даже в още по-изострена форма виждаме при Аристотел, като освен това той критикува своя предшественик за преувеличаването на ролята на икономическите процеси и фактори, която на моменти придобивала повече важност, отколкото й се полага. (Съвсем друг въпрос е дали това не е най-неоснователната от всички критики, отправени от Аристотел към Платон в “Политика”.)

Ето един красноречив цитат в тази връзка:
Глупаво е също да се смята, че устройствата се превръщат в олигархии, поради това, че заемащите ръководните длъжности са алчни и печалбари, а не защото отличаващите се твърде с богатствата си смятат, че не е справедливо имащите да участват в управлението наравно с нямащите...
Глупаво е също да се твърди, че олигархическата държава съдържа две държави – на богатите и на бедните. Защо това да се случи повече на тази държава, отколкото на спартанската или на която и да е друга, където не всички имат равно имущество или не са еднакво добри хора?
Макар че причините, поради които стават промените на олигархиите, са много, Сократ назовава само една – че живеейки разточително и взимайки пари под лихва, хората обеднели, сякаш всички или повечето са били отначало богати. (V книга, 12 глава, 1316 а и сл.)

И последно, но не и по важност. Когато говорим за олигархията и за всички останали форми на държавни устройства, нека да завършим с посочването на една огромна разлика между Платон и Аристотел. Според Платон нито в космоса, нито в човешкия свят може да има промяна за добро и положително развитие. Напротив, както бе споменато и в изложението, космосът периодично бива връхлитан от страшни беди и сътресения, а човешкият свят, когато се променя, върви все на по-зле. При Аристотел е обратното и това ни показва неговият собствен исторически конспект на институционалната история на най-важния полис – Атина. Бавно и полека промените са водели до все по-добро, макар и никога съвършено полисно устройство.

***

бележки към тази заключителна част:

*всички цитати, разбира се, са по превода на Анастас Герджиков;

*Разделението на властите по модела, предложен от Платон в "Закони" е страшно прехвален от Андре Лакс в студията му върху “Закони” в Кембриджската история на гръцката и римската политическа мисъл (цит.съч.)

*За философията на историята на Полибий вж. чудесното наше двуезично издание Полибий. Всеобща история.
Превод от старогръцки Валерий Русинов. С. , 2001, отпечатано от ИК “Рал Колобър”. Двуезично издание. Предговор Александър Фол “Откупът на заложника”; специално за държавните устройства вж. книга шеста.

* Pierre Bourdieu. La noblesse d’ état. Grandes écoles et esprit de corps. Les éditions de minuit. 1989. Pierre Bourdieu. Homo academicus. Polity Press, 1988. Основната цел и на по-пълната френска книга и на по-съкратеното английско издание е да направи социален разрез на Франция, която е сред модерните държави с най-дълъг стаж в републиканстването. От историята знаем с какъв революционен терор веднага след победата на Френската буржоазна революция са характеризират опитите за изличаване на съсловните и класови различия.
Такива все още ли има? Има – и то какви! – социални прослойки. Най-висшата от тях, която разбира се е и най-овластената, е така наречената от Пиер Бурдийо “аристокрация” и тя според него се създава и възпроизвежда в прочутите висши “écoles” – в няколко висши френски училища, които от десетилетия “произвеждат” най-висшите чиновници и управленци в страната, в която преди повече от две столетия е било прокламирано: “Свобода, равенство, братство”. През полето на властта минава една ос, която се крепи върху два полюса – полюсът на икономическия капитал и полюсът на културния капитал. Висшите училища във Франция, при това онези прословути Grandes écoles, които се намират предимно в Париж, “произвеждат културен капитал” и “интелектуален капитал”. Пълен списък на висшите училища, върху които се фокусира той, е даден на с. 189-190 в La noblesse d’ état . В тях най-ясно, според него, може да се види отношението на хомология между йерархиите в социалното пространство и научното пространство. За да покаже правотата на тази своя фундаментална теза, Пиер Бурдийо включва и в двете си книги внушителен емпиричен материал, който започва още с носителите на най-високи награди и постижения от средношколските конкурси, преминава през първокурсниците в подготвителния първи курс в най-висшите “висши” училища и стига до преподавателите в лицеите и университетите. Във всички тези графики, таблици, схеми и чертежи, обхванали биографиите на хиляди хора, водещото за Пиер Бурдийо е желанието да убеди читателите си: 1) в това, че социалният произход е основен детерминант за бъдещото образование и публичния успех на младия човек във Франция; и 2) че наследяването на символния и културния капитал, а не само на икономическия, върви предимно по бащина линия, сиреч, че добрите социални позиции на един баща гарантират ( най-малкото) добро образование и култура за неговите наследници, които при това се придобиват в споменатите висши училища.




*За равното право като равенство пред закона и за върховенството на закона вж. всички статии в сборника със съставители Kurt A. Raaflaub, Josiah Ober and Robert W. Wallace. Origins of Democracy in Ancient Greece. With chapters by Paul Cartledge and Cybthia Farrar. University of California Press, 2007. Особено подробно в текстовете на Robert W. Wallace.Revolutions and a New Order in Solonian Athens and Archaic Greece. Paul Cartledge. Democracy, Origins of: Contribution to a Debate; както и сборника Ober, Josiah and Charles Hedrick (eds.) DEMOKRATIA. A Conversation on Democracies, Ancient and Modern. Princeton University Press. 1996; и голямото изследване на Обер - Ober, Josiah. Political Dissent in Democratic Athens. Intellectual Critics of popular Rule. Princeton University Press. 2002.