тиранинът е вълк

Тиранията и тиранинът

Характеризирането на последната държавна форма започва не с ирония, а със сарказъм.

“Остава ни да разгледаме най-добрата държавна уредба и най-добрия човек – продължих аз, - а това са тиранията и тиранинът”.(562 а)

Тук вече нищо не може да ни изненада. След това, което става при така наречената “демокрация”, дегизирана като анархия, а по същество власт на търтеи-олигарси, израждането в тирания е непредотвратимо. “Най-голямото и най-жестоко робство се появява от най-голямата свобода” (564 а).

Не може да бъде иначе, ако всички са автономни да имат неограничени свободни желания по отношение на всички и всичко останало: първо, защото конфликтът на желанията на отделните желаещи автономни индивиди е неизбежен; второ, защото удовлетворяването на желанията става със средства, които ще трябва да се вземат от някъде; трето, защото желанията се саморазрастват и стават все по-ненаситни и незадоволими; и най-после, защото дори и всички да са имали равенство, равнопоставеност и изравненост в правото на удоволствия, това, че едни получават по-малко, а други – повече, пак води до издигането на едни от тях над другите.

В държавната уредба, при която има удоволствия без самоограничения и свобода без отговорност, лични права без грижа за общото благо и абсолютно изравняване по отношение на правата без задължението както да управляваш, но и да бъдеш управляван, неминуемо се стига до тирания (564а). Изгубването на мярата на свободата и прекалената свобода е осъдена да премине в прекомерно робство.

В това, което описва като механизъм на израждането на привидната демокрация в тирания и за чудовищния облик и етос на тиранина, Платон не само е обобщил много исторически свидетелства за реално случили се ужасии през V век, както и собствения си горчив опит с тиранина на Сиракуза Дионисий, но и е предусетил много от зловещите черти на тиранично-деспотичните общества на ХХ век. Противно на утопиите на класиците на марксизма и ленинизма, Платон много точно определя, че в държавите на робството и тиранията онзи, който стига до едноличната неограничена власт, ще управлява дълго, в продължение на десетилетия; че ще се управлява чрез зверства и терор; и че тираничната страна ще бъде бедна, много бедна. В утопиите на класиците на марксизма и ленинизма след обобществяването на средствата на производство и след експроприирането на експроприираните се предвиждаше далеч по-оптимистично развитие на обществено-икономическите процеси. Зловещият ХХ век напълно опроверга тези прогнози – и в Европа, и в Азия, и в Африка, и в Латинска Америка.

А що се отнася до етологията на тиранина, Платон изобщо не се колебае. Тиранинът е вълк, тиранинът се е превърнал от човек във вълк, тиранинът е звяр, но това се разбира много късно, необратимо късно и непоправимо късно, след много светотатствени престъпления и неописуеми жестокости, когато най-после “народът ще узнае какво животно е родил”.

Тиранинът става диво животно, и ако любимото сравнение на Платон по отношение на олигарха е търтеят, то за тиранина това е вълкът. Естествено е че това се обяснява с добре познатата Платонова идея за трите части на душата. Тираничната природа се ражда от хипертрофията на животински-желаещата част на душата, която задушава останалите две, за да може човекът с тази деформирана душа бавно и полека, с лицемерие и изкусност в продължение на години да се обгражда с ласкатели, слуги, роби, телохранители и облагодетелствани лица, да избива безогледно съперниците си, дори когато те са най-близки роднини и някогашни приятели, до достигането на абсолютната тиранична власт в държавата.

Тиранинът не случайно бива сравнен със звяр. При тази страшна деформация на душата самата душа вече става душа на див звяр, а не на човек. Да си припомним, че доста по-напред в разговора е дадено определение на справедливостта като най-висша добродетел за човек, постижима единствено и само от съгласуването на трите части на душата в пълна хармония помежду им.

“В действителност, както изглежда, справедливостта е нещо такова, но не за външното изпълнение на своите дела, а по отношение на вътрешните и то както за себе си, така също и за своите, понеже тя никому не позволява да върши чужди за себе си неща, нито различните видове чувства в душата да се отдават на много работи помежду си. Като се разпорежда добре, всъщност със своите дела, явява се господар на себе си и добре урежда себе си, става приятел на себе си и довежда напълно в хармония трите начала на душата (буквално: трите рода, които са вътре в душата – бел. моя ), като че са три предела на хармонията – най-долен, най-горен и среден, и каквото нещо има между тях случайно. Свързва всичко това и от многото достига единство, благоразумие и хармония. Така постъпва независимо дали се касае за печелене на пари или за грижи за тялото, или за обмисляне на обществени или частни въпроси”(443в-444а, финал на разговора между Сократ и Главкон).

***

Виждаме, че Платоновото представяне на различните държавни уредби в “Държавата” не дава особени шансове на социалния оптимизъм и на идеята за прогреса. Напротив, дори и някога някъде да се създаде нещо като приближение на утопичния съвършен модел, все ще настъпи момент за битийното възмездие, според което всичко създадено подлежи на унищожение. А започне ли веднъж промяната, тя води до все по-неудържима деградация и израждане на полисните устройства във все по-лоши и по-лоши. Непредотвратимата развала на държавните устройства достига до този мрачен финал, когато управляващите се превръщат от хора в диви зверове.

Но както и в “Горгий”, където се тематизира проблемът за несправедливостта и несправедливото, така и в “Държавата” етико-политическите размишления завършват с един поучителен мит за отвъдното възмездие.

На края на разговора в “Държавата” Сократ преразказва разказа на Ер, син на Армений, роден в Памфилия. (614 b): “Той бил убит през време на война. Когато започнали да събират труповете на убитите след десет дена, неговото тяло било намерено запазено и пренесено в къщата му, за да бъде погребано. Но тука той лежал дванадесет дена върху кладата и се съживил. След като се съживил, Ер започнал да разказва това, което видял там”.

“Там” има съд и съдии, и тези, които са извършили неправди понасят наказания, а които са постъпвали добре получават небесна награда. После следва нов жизнен цикъл.

Страшни и вечни адски мъки, обаче, чакат тираните и злодеите (615 с –616).


***

някои бележки по постовете досега от този текст:

*Вж. Платон. Диалози. Пълно библиографско описание на четирите тома, издадени от “Наука и изкуство” – в библиографията накрая, както и на друго място на този блог, пост от септември.
“Държавата” се цитира по превода на Александър Милев, а “Държавникът” – по превода на Донка Марковска.

*Платон. Закони.
Превод, бележки, библиография и индекс: Невена Панова (книги І –ІV,VІ -VІІ) и Георги Гочев (книги V, VІІІ-ХІІ).
Редакция: Георги Гочев (кн. І, ІІІ, ІV, VІ и VІІ) и Николай Гочев (кн. ІІ, V, VІІІ-ХІІ)
Предговор Богдан Богданов; встъпителна студия “Прагматичната метафизика на “Закони”” от Георги Гочев.
Под общата редакция на Николай Гочев.
Библиотека “ДЕЛОС”. С., 2006, СОНМ.

*Платон. Седмо писмо. Платон поздравява роднините и съмишлениците на Дион.Превод Стоян Терзийски. В: Продължаващата античност. Специален тематичен брой на "Критика и хуманизъм". 2002/, кн. 13. Водещ броя Доротея Табакова. с. 207-231.

* За значимостта на "Държавата" и нейното първенство като най-четен и коментиран Платонов диалог в англоезичния свят вж. Джулия Аннас. Античната философия. Изд. “Захарий Стоянов”, С., 2007. Превод Капка Герганова. с. 46-79

* Митът за неизбежната битийно-космическа развала с неговата математическа мистика е сред най-непроницаемите места в “Държавата”. За математическите енигми в диалога вж. Майлс Бърниет M.F Burnyeat. Plato on why mathematics is good for the soul. In: British Academy Symposium. Mathematics and Necessity: Essays in the History of Philosophy. Ed. Timothy Smiley.

*За неизбежното и заслужено осъждане на Сократ. Много подробно за това вж. Сьорен Киркегор. Върху понятието за ирония. УИ “Св. Климент Охридски”, С., 1993 Превод от датски Стефан Начев. Встъп. студия Исак Паси. Крайно отрицателно и крайно осъдително спрямо Сократ – макар и по съвсем други причини е и отношението на Ницше във всички места, в които споменава за него.
В по-съвременната класическа филология и изследване на античната философия тезата за заслуженото осъждане на Сократ се подкрепя от Грегори Властос.


* С други думи Платон достатъчно добре показва в “Държавата”, че онова, което се самонарича “демокрация”, почти никога не е наистина демокрация. В това отношение той е далечен предшественик на нашумелия напоследък Томас Кародърс и на неговата проницателна работа за различните видове дефектни демокрации. Вж. Томас Кародърс. Краят на парадигмата на прехода. В: РАЗУМ. 2003/1 (03). С.18-33. Превод Ирена Алексиева.

* По разглежданите тук проблеми, но и за други свързани с тях в “Държавата”, “Държавникът” и “Закони” много полезни са обзорните студии съответно на Малкълм Скофийлд, Кристофър Роу и Андре Лакс в The Cambridge History of Greek and Roman Political Thought, ed. by Christopher Rowe and Malcolm Schofield, 2000.


следват продължения