още веднъж за голямото четене и за романовата история на философията

Откакто тръгна кампанията по нашата национална ТВ, все си мисля дали пък
"the big read" не беше по-добре да го преведат като "голямото четиво", а не като "голямото четене"?
Но, както и да е, и като "четене" е добре.
Важното е, че става дума за четене на големи четива - романи.
Впрочем, наскоро водещият Георги Тенев, май в последното предаване в неделя каза, че когато са заимствали формата от БиБиСи, при нас са се опитали да го разширят и в него да влезе всякаква по-кратка проза - повести и сборници с разкази, но англичаните не са се съгласили.
Правилно! Никакво отстъпление от голямото. Голямото четиво е голямо, само ако е голямо романно четиво и само голямото романно четиво може да създаде свой собствен свят.
***
Миналият път във форума ме взеха за мезе, че цитирах Ролан Барт, но си е така - истинските романи са това, което са, защото са големи като четива и защото създават свой собствен романов свят, в който читателят може да потъне за седмици и месеци наред, и романовият свят да му/й изглежда много по-вълнуващ от всекидневието.
***
Точно затова някои книги остават недочетени от някои любители на големите четива. Не защото не са хубави, а защото читателят им няма достатъчно време или емоционална енергия, за да си позволи да се пусне да плува в тях.
***
И точно поради това четенето насила на големи четива в средното училище отравя завинаги у някои желанието за голяма литература.

Ние, изпълнителните читателки, каквито бяхме половината от момичетата-отличнички от езиковите гимназии, прочитахме всичко от задължителните романи, но малко от тях ни харесваха.
Насила нито се влиза, нито се остава в един романов свят.

***
Няма нищо ненормално едни хора да захвърлят една книга, а други - друга.
Напротив, би било ненормално на всички да им харесват едни и същи книги.
Това би означавало, че всички имаме една и съща душа.
Ние обаче имаме всеки своята си душа - единствена и неповторима.

Не искам да прозвучи дидактично, но това го е обяснил божественият Платон в диалога "Федър" - понеже има различни видове (ейдоси) и различни родове на душата, затова различни видове слово се харесват на едни хора, а на други - не.

Наистина, в различни периоди от живота харесваме различна литература и четем различните книги от един и същ автор различно.
***
Бате Джимо днес е споменал Том Сойер и Хък Фин. Приключенията на Том ги прочетох три пъти и когато започнах да ги чета за четвърти пъти, разбрах, че знам книгата наизуст, а приключенията на Хък едвам ги дочетох - не ми бяха интересни.
***
Също и с Умберто Еко, споменат от бате Джимо днес.
Почти всички, които са си давали труд да го четат, ценят "Името на розата", малцина дочетоха "Махалото на Фуко", а на мен най-интересна и до ден-днешен от неговите книги ми е "Островът от предишния ден".

Но няма как да не си давам сметка, че "Островът ..." ми е харесал:

първо, защото го четох в най-щастливата година от моя живот;

и, второ, защото "Островът..." в същност не е роман, а е голям, много голям философски диалог, в който главният герой, младият Роберто разговаря с възрастния отец Каспар... и толкова. Това е целият роман.
Разбира се, преди изобщо те да се засекат на необитаемия кораб срещу необитаемия остров и преди да проведат огромната си беседа, Роберто си спомня за своите преживелици и пътешествия до този момент, но все пак цялото това разговаряне е един диалог, декориран отпред и отзад като роман.
Ясно е, че няма как едно такова четиво да се хареса на много читатели.
Даже мисля, че в нашата страна сме само трима (без да се брои преводачката Толя Радева), които сме прочели целия този Умберто Еков диалог, пардон, роман, от край до край.
***
А тази книга на Умберто Еко непрекъснато я рекламирам и я преразказвам накратко, когато преподавам, защото студентите по-може да прочетат нея, отколкото книгата-диалог, която популяризира.

В прототипа на Роберто дьо ла Грив, разбира се, веднага се разпознават две в едно, или двама в неговия образ.
Единият, разбира се, е Галилей, а другият е мореплавателят Америго Веспучи.
Роберто е и двамата.
А отец Каспар е пак две в едно, или двама в един: в него са събрани Сагредо и Симпличо от Галилеовия "Диалог за двете главни системи на света..."
***
Умберто Еко е цар на романовата популяризация на високата култура и ерудиция.
Върши отлична работа и колегиално помага на мнозина от нас чрез романите си.
Като е знаел, че студентите масово не четат Аристотеловото текстче "За небето" и героичните, но неубедителни Галилеови опити да се пребори със старата космология в "Диалог...", хоп - ето, роман-диалог.
***
Но дори и аз, дето съм му такава почитателка, не мога да се заставя да прочета "Баудолино".
Като си помисля този "Баудолино" как си го купих за 18 паунда от Лондон през ноември 2002 г., защото още не беше преведен на български, а на италиански не мога да чета художествено слово...
Но не ми е интересно и това си е.
Започва много увлекателно с плячкосването на Константинопол от рицарите, минава през възникването на университета в Болоня, но в един момент се спича действието някъде около мъгливите мочурища на северна Италия (откъдето е и самият Еко).
Не познавам нито един човек, който да е дочел "Баудолино".

Ако има някой във форума, нека да се обади.
***
Понеже бате Джимо днес е споменал и Фокнър и неговият преводач Кръстан Дянков, ще напиша и че Фокнър беше любим автор на моите дисидентстващи колеги по време на следването. Фокнър, Вонегът и Кен Киси бяха техните любими автори, имам предвид на колегите-мъже.
А Робърт Пърсиг, Фицджералд и Хемингуей бяха по-любими на романтичните читател(к)и.
Между другото, всеки път бате Джимо ни проверява дали го четем внимателно.
Това за "Реквием за една монахиня" сигурно е написано, за да си кажем, че сме го чели в превода на Кръстан Дянков и че той го е превел като "Реквием за една светица" (не знам как е оригиналното заглавие).
Спомням си едни тъжни есенни и зимни вечери в средата на 80-те, когато колегите ми се скъсваха да спорят дали "Полет над кукувичето гнездо" или "Врява и безумство" (за превода на това заглавие също много се спореше) е по-добра.
Може да е било случайно стичане на обстоятелствата, но ако става дума за романи и особено за романи, извън онова, което бяхме длъжни да четем и поради това не харесвахме, с колегите и приятелите от гимназията и университета четяхме най-много и най-вече англоезични автори.

***


А сега още малко за Умберто Еко.
Наистина, човекът свърши огромно количество черна работа по популяризирането на мъчно разбираеми епизоди от историята на идеите и си заслужава славата.
Прояви страхотен нюх към успеха, като първо пусна "Името на розата" - много култура в интригуваща криминална история.
А после, все по-сложно и по-сложно.
Колкото и трудно да се чете "Островът от предишния ден", Галилеовият "Диалог за двете главни системи на света - Птолемеевата и Коперниковата" е десет пъти по-нечитаем.
Уж има трима души, които си говорят - Салвиати, Сагредо и Симпличо - обаче всичко е толкова изкуствено и статично, и толкова нагласени са даже и имената им, че едва ли и учените, и хората на науката, които иначе уж боготворят Галилей, някога прочитат целия диалог.
Понеже днес бате Джимо е писал за великото преводаческо дело на Кръстан Дянков, вземам повода да напиша, че според мен може би най-изпипаното издание на научен превод у нас е двутомникът на Галилей.
Превод на Симеон Тодоров, редактиран от Марин Калинков. Издание на "Наука и изкуство", 1985 г. Абсолютно нищо не знам за тях двамата. Страхотна работа са свършили.
***
Та, в това издание има и превод на прочутия предговор на Алберт Айнщайн към Принстънското издание на "Диалога..." на Галилей.
От него се разбира защо и модерните хора на науката не могат да четат Галилей и какви грешки намират в него.
***
Но всичко това е трудно да се преподава и когато споменеш на студентите името на един популярен автор като Умберто Еко, те се оживяват.
Нали всичко това все някога и някак трябва да се преподава?
Като се каже на студентите, че и Айнщайн обяснява колко спекулативно е конструирал понятията си Галилей и че не е имал как да се защити пред съда на църквата, защото обясненията му на приливите и отливите в световния океан са напълно погрешни, те остават безучастни.
Но като им се преразкажат някои места от разговора на Роберто и Каспар, композиран от Умберто Еко с голямо чувство за хумор, те се развеселяват, разбират и май запомнят за какво иде реч и защо Галилей е прочел 30 реда, с които се е отрекъл от това, че "тя се върти", само и само да спечели още няколко години, в които да си напише на спокойствие "Беседите върху две нови науки..."...
Това, което направи Еко с първите си три най-популярни романа, е голяма негова дарба, но и голям дар за нас, които преподаваме тези истории на идеите.

А що се отнася до четенето на младите хора днес, струва ми се, че те четат доста.
Тук обаче откровено ще споделя и един свой преподавателски ужас от последните няколко месеца.
Преди години, за каквото и да заговорех в първите часове, студентите веднага го асоциираха с нещо от "Матрицата".
Напоследък обаче има една мода да се чете... Дан Браун!
О, ужас!
Тоя шифър на Леонардо и това число Фи ли е, или не знам какво е... ужас.
Нямам думи.

Гледам да им препоръчвам по-добри автори.

***

А Умберто Еко е голям майстор и на късите текстове с майтапи.
Имам един сборник с малки шеговити писания от по 100 реда, който се казва "How To Travel With a Salmon".
Благодарение на това чувство за хумор и в романите му големите идеи на миналото наистина са оживели. (съжалявам за клишето)

***
post scriptum: това са моите "изказвания" във форума на вестник "Сега" преди десет дни, броят от 19 ноември, към статията "Когато бях негър" на Димитри Иванов, наричан от някои форумци "Джимо" или "Бате Джимо".
Слагам написаното от мен и тук, защото по темата за "Голямото четене" и философстването в роман писах преди, но ще пиша и още! :-)