Google+ Followers

Friday, November 28, 2008

космосът е вечен и единствен

Предстои ни да кажем, че небето не само е едно, но и че не е възможно да възникнат повече, а и още, че доколкото е неунищожимо и непородено, то е и вечно. Нека най-напред да разгледаме какво може да се твърди за самото него. На мислещите по този въпрос би могло да се стори, че не е възможно то да бъде едно и само едно. Защото във всички неща, които дължат възникването и съществуването си било на природата, било на изкуството, формата сама по себе си е нещо различно от формата, обвързана с материя. Така например ейдосът на едно кълбо е нещо различно от златното или бронзовото кълбо, а също и формата на един кръг е нещо различно от бронзовия или дървен кръг. Защото, когато казваме каква е същината на кълбото или кръга, ние няма да включим в определението й златото или бронза, тъй като те не принадлежат на същността. Ако обаче определяме бронзовата или златната сфера, ще ги включим. Такова включване се получава, когато не можем да мислим, нито да схванем нещо, което е отделно съществуващо от извън налично дадения предмет. Понякога нищо не пречи това да е така - например ако вземем един-единствен определен кръг. В такъв случай няма да има никаква разлика между определението на кръга изобщо и на точно този кръг; и няма да има различие между ейдоса, ейдоса в материята и обособените неща. И така, след като сетивното небе съществува, то ще е едно отделно взето нещо - защото всяко сетивно съществува в материята. Ако небето е отделно, обособено нещо, ще има различие между именно това небе и небето изобщо. Следователно това небе и небето изобщо са различни неща, доколкото едното от тях е ейдос и форма, а другото е ейдос, смесен с материя. Но при нещата, които имат някакъв ейдос и форма, обособените, отделни неща или са, или е възможно да бъдат повече. Това е необходимо да стане, както ако ейдосите са самостойни (както някои мислят), така и в случай, че никое от този род неща не съществува отделно. Защото това се забелязва винаги - там, където същността е в материя, съчетанията от същност и материя, които принадлежат на един и същ ейдос, са много и дори безкраен брой. При това положение или има много небеса, или е възможно да има много.

Това са аргументите, въз основа на които би могло да се мисли, че небесата са или че е възможно да бъдат повече от едно. Но все пак е добре да се помисли отново, кои от тези твърдения са обосновани хубаво и кои не са казани хубаво. Това, че определението, взето отделно от материята и определението на формата в материята са различни неща, е добре казано и нека да е вярно. И все пак няма никаква необходимост световете да бъдат повече, нито пък да е възможно да бъдат повече точно по тази причина в случай, че този свят е изграден от цялата съществуваща материя - както е и в действителност. Може би казаното ще стане ясно така: да приемем, че орловостта е извитост на носа или на плътта и плътта е материя за орловостта. Ако се случи всички отделно взети тела да се съберат в една плът и орловостта да й е присъща, то тогава не би имало никакъв друг предмет с това качество, нито пък би било възможно да има. По същия начин приемаме, че материята на човека е плътта и костите. Ако възникне човек, образуван от всичката плът и всички кости и е невъзможно те да се разпаднат, то тогава няма как да съществува друг човек. Същото е положението и в други случаи. Изобщо, където същността е налице в някаква подлежаща материя, там не е възможно да възникне нещо, без да присъства материя. Небето принадлежи към отделно взетите обособени неща, които при това са изградени от материя; но ако то не е съставено от една нейна част, а от цялата, то макар и в този случай „да бъде небе изобщо" и „да бъде точно това небе" да са различни неща, все пак нито би имало друго небе, нито би могло да има повече. Причината за това е, че то е обхванало цялата материя.

Следователно остава да се покаже, че то е изградено от цялото естествено и сетивно тяло. За да си изясним предмета на изследването, нека първо кажем, какво наричаме „небе" и в колко смисъла употребяваме тази дума. Едно значение на „небе" е същността, принадлежаща на най-крайната периферия на Вселената; също това е природното тяло, намиращо се в крайната периферия на Вселената. Обикновено наричаме „небе" онова, което е най-крайно и най-горе, и където смятаме, че е установено всичко божествено. Друго значение на „небе" е непрекъснатото тяло в най-крайната периферия на Вселената, в което се намират луната, слънцето и някои от звездите: и казваме, че тези неща са на небето. Освен това наричаме „небе" тялото, което е обхванато от крайната периферия - защото обикновено определяме като небе цялото и вселената.

След като говорим за небе в три значения, твърдим, че е необходимо цялото, което е обхванато от най-крайната периферия, да се състои от цялото естествено и сетивно тяло, поради това, че нито има някакво тяло извън небето, нито пък е възможно да възникне. Защото, ако има естествено тяло извън крайната периферия, необходимо е то да бъде или просто, или съставно, и да е в определено състояние, което състояние ще е или съгласно природата, или противно на природата. Но то не може да бъде просто. Защото вече беше доказано, че не е възможно онова, което се движи в кръг, да промени своето място. Но не може и онова, което се движи от средата, нито пък установеното в средата да променят своите места. Защото там те не биха се намирали в състояние съгласно природата (тъй като естествените им места са други). Но ако са там противно на природата си, то това външно място би трябвало да отговаря на природата на нещо друго. Защото мястото, което е противно на природата на едно тяло, би трябвало да е съгласно природата на друго тяло. Но вече приехме, че не съществува друго тяло освен посочените. Следователно не е възможно да има просто тяло, което да е извън небето. Но ако не е възможно за просто тяло, няма да е възможно и за смесено; защото ако някъде съществува смесено тяло, там по необходимост съществуват и простите. Впрочем, отвъд небето не е възможно и да възникне тяло: защото то ще бъде или съгласно природата или противно на природата и или просто, или смесено, така че отново ще се появи същото разсъждение. Защото е все едно дали ще обсъждаме дали нещо съществува или дали е възможно да възникне.

От казаните неща става ясно, че извън небето няма и не може да възникне никакво обемно тяло, защото целият свят се състои от цялата материя, която му е присъща (тъй като приехме, че неговата материя е естественото и сетивно тяло). Така че нито съществува повече от едно небе, нито са възниквали, нито е възможно да възникнат, но това небе е едно, единствено и съвършено. Същевременно е ясно, че извън небето няма нито място, нито празно, нито време. Защото във всяко място е възможно да съществува тяло. От друга страна казват, че празното е това, в което няма тяло, но е възможно да се появи. Времето пък е число на движението, а движение без естествено тяло не съществува. Но се доказа, че извън небето няма тяло, нито е възможно да възникне. Следователно е ясно, че отвъд няма нито пространство, нито празно, нито време. Ето защо за нещата там не е естествено да са на някакво място, нито някакво време ги прави да стареят, нито има каквато и да било промяна при каквото и да било от нещата, които са установени отвъд най-външната периферия, но те пребивават неизменими, независими и живеят най-добрия и най-самодостатъчен живот в продължение на цялата вечност. И самото това име „еон” е било произнесено от древните не без божия намеса. Защото границата, която обхваща времето на живота на всяко нещо, отвъд която няма нищо, отговарящо на природата на това нещо, е била наричана „еон” на всяко нещо. Съгласно същото разсъждение границата на цялото небе и границата, която обхваща цялото време и безкрайността, е еон, безсмъртен и божествен, и тази дума е образувана от tÕ ¢eˆ enai (вечно съществуващо). От него зависи – за едни по-смътно, за други по-изчистено – съществуването и живеенето. Защото, както може да се предвиди и от това, което често се пише в общодостъпните философски трактати, всяко първо и най-висше божество по необходимост е неизменно; и действителността свидетелства за казаното. Защото нито има нещо по-могъщо от него, което да го задвижи (тъй като то би било по-божествено от него), нито то има някакъв недостатък, нито е лишено от кое да е от нещата, които са добри за него. И е разбираемо, че се движи с непрестанно движение, защото всички неща, когато достигнат до естественото си място, спират, но за движещото се в кръг тяло мястото, от което тръгва и до което достига, е едно и също.


Аристотел, "За небето", книга Алфа, глава 9, 277 b 27 - 279 b 4

post scriptum: това откъсче е много подходящо за преподаване на Аристотеловата философия в много съкратен вид и за отрицателно време, както обикновено става с колегите от задочното обучение; в него се съдържат в много сбит вид схващания, които преди това вече са били обосновани в книга Алфа или след това се обосновават в следващите книги на "За небето".

За първи път откъсът бе преведен от Николай Гочев и беше включен в "Хронологична антология по философия. От Талес до Дерида", на която сме съ-съставители с Иван Колев и Хари Паницидис, издадена от "Анубис" през 2001 г.

No comments: