От възникването си европейските университети поставят като своя цел свободата, свободата на изследването и преподаването. Днес теоретиците, философите и социолозите на образованието също аргументират, че съвременният университетски организъм може да запази жизнеността си и да продължи да се развива преди всичко, ако се осъществява като “управление чрез цели” . Освен от най-общи и абстрактни философски съображения това определение е много важно за нас и поради това, че в продължение на десетки години то е било девиз и на академичното българско самосъзнание, стожер на неговата неотстъпна борба за пълна университетска автономия и независимост.
Нека да обърнем внимание на три епизода от драматичната история на СУ “Свети Климент Охридски”.
Епизод първи: Университетската криза от 1907 г.
Университетската криза от 1907 г. има своята дълга предистория. Всъщност тя започва още със създаването на Висшето училище в София и минава през няколко законопроекта и утвърдени Закони за неговата същност, начин на функциониране и предназначение. От създаването си през 1888 г. до кризата от 1907- 1908 г. Народното събрание и различните печатни издания непрекъснато дискутират “заради какво” и “поради що” имаме висше училище и няма ли да бъде по-евтино и безопасно за държавата да изпраща в странство да се обучават необходимите й за “бъдащето” специалисти. През първите петнадесет години от своето съществуване преподавателската колегия на Висшето училище постепенно узрява за мисията, която стои пред нея – да се самоосъзнае като съградителка на българския университет, да определи неговия смисъл и значение: първо, заради самата наука и обучение, развивани у нас, а после и в полза на обществото. Най-същественият момент от това развитие на преподавателската колегия е решението на Академичния съвет от 29 март 1900 г., с което се постановява: “…академическиятъ съветъ прие да се нарича за напред ъ Висшето училище университетъ, и то “Университетъ въ София” . Събитията от следващите няколко години показват, че университетът наистина е заслужил своето име, че това не е било само куха титла за пред външния, европейски учен свят, а и задължаващото наименование, което непрестанно е напомняло и на преподавателите, и на студентите, че иде реч за висша образователна институция със своя собствена същност и наредба. През януари 1904 г. се приемат Законът за ефорията на университета братя Евлогий и Христо Георгиеви и първият Закон за университета, а на 27 септември 1904 г. в свое решение Академическият съвет “отстоява твърдо своето гледище за ненамисане на министерството, по силата на това, че законът за университета е признавал единството и автономията на университета”.
Самата история на най-голямата криза за Софийския университет започва с “необикновената случка от 3 януарий 1907 г. – демонстрацията против Княза предъ народния театъръ” Още на следващия ден – 4 януари – Министерският съвет приема Указ № 2, който на по-следващия ден излиза в “Държавен вестник”. Указът постановява да се закрие Университета за срок от 6 месеца и “да се уволнят всички професори на Университета, като и доцентите и лекторите” . Академическият съвет се събира на екстрено заседание на 5 януари, на което се решава, че:
“1. Университетът и всички негови учреждения, като съществуващи въз основа на един действащ закон, не могат да бъдат закрити или функциите им временно спрени чрез указ;
2. Уволняване на преподавателския персонал може да става само въз основа на чл. 37 от същия закон.
За това Академическият съвет не намира за възможно да се освободи от правата и длъжностите, възложени нему от закона за Университета, докато тоя закон е в сила и действие” .
Знаменателно в това решение е квалифицирането на Указа на Министерския съвет като нелегитимен, а още по-знаменателно е и самоосъзнаването на отговорността, която е носел Академическият съвет за запазването на същината на Университета. Оттук насетне през следващите десетилетия до началото на 40-те години това ще се повтори многократно.
Следват множество манифести и прокламации, митинги, свикани от студентите или преподавателите, декларации и обсъждания в Народното събрание, които някои видни политици наричат “софизми” . Проф. Ив. Шишманов – един от вдъхновителите и законотворците на кодекса на автономния университет - подава оставка и Н. Апостолов става министър на просветата.
Измежду няколкото важни позиви и прокламации, с които излиза преподавателската колегия най-важно е “Съобщение по университетския въпрос”, което се подготва от Д. Агура, Г. Златарски, Ив. Георгов, Г. Бончев и Вл. Моллов и се публикува в края на юни 1907 г., на Петровден. Поводът за написването на това съобщение е решението на новия просветен министър Апостололов “да отвори Университета съ съвършено нови преподаватели. ”
В Петровденската декларация най-важните заявления са:
“… В няколко заседания наред професорите, като излизаха от основните положения: 1. Че с бруталния акт на правителството от 4 януарий се нанесе едно незаслужено оскърбление на цялата колегия; 2. че колегията е една морална единица, която може да се яви на мястото си отново, само ако нейната чест бъде възстановена напълно; 3. че най-подир спокойствието в предаванията и предаността към научните занятия на професори и студенти са възможни само при пълна автономия на университета, - решиха да поставят исканията си в следните точки:
1. Понеже професорското тяло се смята за оскърбено и онеправдано от съвсем немотивираното уволнение, станало на 4 януарий 1907 г., то настоява да бъде изгладена тая несправедловост и да се възстанови напълно честта на професорите, като се върне цялата професорска колегия обратно в първото й положение от деня на уволнението.
2. Понеже най- същественото условие за нормалното състояние и правилното развитие на един университет, както се изложи в двата позива на професорското тяло към българското общество, е академическата свобода, необходимо условие за което е университетската автономия, професорското тяло настоява, щото редът за назначението и уволнението на преподавателския персонал в университета да става съобразно с наредбите на закона за университета от 1904 г.
3. Понеже само университетската власт може да върши целесъобразна контрола върху учението и поведението на студентите и да упражнява дисциплинарна власт спрямо техните простъпки, които уронват студентското име, професорското тяло, като съзнава своята тежка отговорност за запазване реда в университета и неговия престиж, настоява, щото всички дисциплинарни мерки било спрямо отделни студенти, курсове и факултети, било спрямо целия университет, да изхождат от университетската власт.
4. Понеже университетското тяло е най-компетентно да се произнесе и по другите въпроси за уредбата на университета, необходимо е да бъде изслушано неговото мнение и по другите нововъведения в новия закон, които в някои постановления са противоречиви, а в други нецелесъобразни…” .
С този документ и формулираните искания се създава нашият “неотменим канонъ на университетската автономия”.
Нейният практически непосредствен ефект е обратен на желания: М-р Апостолов назначава нови професори и на 11 юли те провеждат първото си заседание, за да се конституират в академична колегия. На пръв поглед преподавателите от “стария университет” са сбъркали, като са словоизявили гордото академично самосъзнание.
Дори новата учебна 1907/1908 г. започва с “нов Апостолов университет”, с нови преподаватели – довчерашни гимназиални учители.
В тази първа университетска криза, обаче разрешението идва и от недвусмислената подкрепа, изразена в печата от видни наши и чужди общественици и учени (като “Апела към софийските граждани по университетския въпрос”, написан от К. Величков, Ив. Вазов, М. Балабанов, Г. Начевич, В. Теодоров и Д. Мишев и като поздравителните адреси на К. Иречек, В. Ягич и Н. Державин ), и от многолюдни събрания и митинги (като напр. митинга от 14 октомври, провел се на площад "Позитано", на който са присъствали над 10 000 души). Много важно се оказва и бойкотирането от страна на студентите спрямо новия импровизиран “университет”. По-голямата част от старите студенти не се записват в него, а новозаписали се почти няма с изключение на някои правителствени чиновници. В Народното събрание отново започват ожесточени обсъждания на университетския проблем, а междувременно м-р Апостолов изпраща емисари, които да поканят и склонят чужди професори да дойдат да преподават у нас, тъй като е ставало все по-видно, че гордата преподавателска колегия на “стария университет” няма да отстъпи и няма да се самоосвободи от отговорностите, които е имала като легитимно академично ръководство срещу противозаконните укази и постановления на Министерския съвет. Най-заможните български студенти заминават да учат в странство, а няколко видни професори от останалите “безработни” преподаватели на “закрития университет” също отиват в странство, не само за да се занимават с научните си изследвания, но и за да информират международната учена общност за същината на нашенския конфликт и да осигурят нейната морална подкрепа.
На 16 януари 1908 г. се образува ново правителство – на Демократическата партия, ръководено от Ал. Малинов. Министър на просветата става Н. Мушанов, който установява контакт със старата колегия и разрешава проблема радикално. На 28 януари 1908 г. в двореца Врана се подписват два указа. С единия от тях били уволнени всички, без изключение, нови “професори”, а с другия били назначени всички, без изключение, професори от старата колегия.
На 31 януари възстановеният университет най-после отваря врати, а професорската колегия обнародва печатно изявление, което завършва с думите:
“Не можем в тоя тържествен час да не дадем израз на голяма признателност към цялото българско общество, което като един човек се дигна да брани и успя да отбрани своя най-висш културен институт от небивало посегателство. Особена хвала изказваме на българския печат, на българските обществени водители и дейци и на всички научни и обществени корпорации, които застанаха на наша страна.
Почваме пак своята просветителна дейност с твърда воля, достойно да се издължим народу за подкрепата му и за честта, която ни оказа, като храним при туй дълбоко уверение, че отнетата със закон университетска автономия ще бъде още в първата законодателна сесия съгласно с даденото ни от сегашното правителство обещание, подкрепено и чрез изявленията на всички политически народни партии, изново узаконена.
Да живее свободата на българската наука!”
post scriptum: това също е откъс от текста "Какво е това университет?", част от който сложих тук и във връзка с премиерата на преиздадената "История..." на проф. Арнаудов
Нека да обърнем внимание на три епизода от драматичната история на СУ “Свети Климент Охридски”.
Епизод първи: Университетската криза от 1907 г.
Университетската криза от 1907 г. има своята дълга предистория. Всъщност тя започва още със създаването на Висшето училище в София и минава през няколко законопроекта и утвърдени Закони за неговата същност, начин на функциониране и предназначение. От създаването си през 1888 г. до кризата от 1907- 1908 г. Народното събрание и различните печатни издания непрекъснато дискутират “заради какво” и “поради що” имаме висше училище и няма ли да бъде по-евтино и безопасно за държавата да изпраща в странство да се обучават необходимите й за “бъдащето” специалисти. През първите петнадесет години от своето съществуване преподавателската колегия на Висшето училище постепенно узрява за мисията, която стои пред нея – да се самоосъзнае като съградителка на българския университет, да определи неговия смисъл и значение: първо, заради самата наука и обучение, развивани у нас, а после и в полза на обществото. Най-същественият момент от това развитие на преподавателската колегия е решението на Академичния съвет от 29 март 1900 г., с което се постановява: “…академическиятъ съветъ прие да се нарича за напред ъ Висшето училище университетъ, и то “Университетъ въ София” . Събитията от следващите няколко години показват, че университетът наистина е заслужил своето име, че това не е било само куха титла за пред външния, европейски учен свят, а и задължаващото наименование, което непрестанно е напомняло и на преподавателите, и на студентите, че иде реч за висша образователна институция със своя собствена същност и наредба. През януари 1904 г. се приемат Законът за ефорията на университета братя Евлогий и Христо Георгиеви и първият Закон за университета, а на 27 септември 1904 г. в свое решение Академическият съвет “отстоява твърдо своето гледище за ненамисане на министерството, по силата на това, че законът за университета е признавал единството и автономията на университета”.
Самата история на най-голямата криза за Софийския университет започва с “необикновената случка от 3 януарий 1907 г. – демонстрацията против Княза предъ народния театъръ” Още на следващия ден – 4 януари – Министерският съвет приема Указ № 2, който на по-следващия ден излиза в “Държавен вестник”. Указът постановява да се закрие Университета за срок от 6 месеца и “да се уволнят всички професори на Университета, като и доцентите и лекторите” . Академическият съвет се събира на екстрено заседание на 5 януари, на което се решава, че:
“1. Университетът и всички негови учреждения, като съществуващи въз основа на един действащ закон, не могат да бъдат закрити или функциите им временно спрени чрез указ;
2. Уволняване на преподавателския персонал може да става само въз основа на чл. 37 от същия закон.
За това Академическият съвет не намира за възможно да се освободи от правата и длъжностите, възложени нему от закона за Университета, докато тоя закон е в сила и действие” .
Знаменателно в това решение е квалифицирането на Указа на Министерския съвет като нелегитимен, а още по-знаменателно е и самоосъзнаването на отговорността, която е носел Академическият съвет за запазването на същината на Университета. Оттук насетне през следващите десетилетия до началото на 40-те години това ще се повтори многократно.
Следват множество манифести и прокламации, митинги, свикани от студентите или преподавателите, декларации и обсъждания в Народното събрание, които някои видни политици наричат “софизми” . Проф. Ив. Шишманов – един от вдъхновителите и законотворците на кодекса на автономния университет - подава оставка и Н. Апостолов става министър на просветата.
Измежду няколкото важни позиви и прокламации, с които излиза преподавателската колегия най-важно е “Съобщение по университетския въпрос”, което се подготва от Д. Агура, Г. Златарски, Ив. Георгов, Г. Бончев и Вл. Моллов и се публикува в края на юни 1907 г., на Петровден. Поводът за написването на това съобщение е решението на новия просветен министър Апостололов “да отвори Университета съ съвършено нови преподаватели. ”
В Петровденската декларация най-важните заявления са:
“… В няколко заседания наред професорите, като излизаха от основните положения: 1. Че с бруталния акт на правителството от 4 януарий се нанесе едно незаслужено оскърбление на цялата колегия; 2. че колегията е една морална единица, която може да се яви на мястото си отново, само ако нейната чест бъде възстановена напълно; 3. че най-подир спокойствието в предаванията и предаността към научните занятия на професори и студенти са възможни само при пълна автономия на университета, - решиха да поставят исканията си в следните точки:
1. Понеже професорското тяло се смята за оскърбено и онеправдано от съвсем немотивираното уволнение, станало на 4 януарий 1907 г., то настоява да бъде изгладена тая несправедловост и да се възстанови напълно честта на професорите, като се върне цялата професорска колегия обратно в първото й положение от деня на уволнението.
2. Понеже най- същественото условие за нормалното състояние и правилното развитие на един университет, както се изложи в двата позива на професорското тяло към българското общество, е академическата свобода, необходимо условие за което е университетската автономия, професорското тяло настоява, щото редът за назначението и уволнението на преподавателския персонал в университета да става съобразно с наредбите на закона за университета от 1904 г.
3. Понеже само университетската власт може да върши целесъобразна контрола върху учението и поведението на студентите и да упражнява дисциплинарна власт спрямо техните простъпки, които уронват студентското име, професорското тяло, като съзнава своята тежка отговорност за запазване реда в университета и неговия престиж, настоява, щото всички дисциплинарни мерки било спрямо отделни студенти, курсове и факултети, било спрямо целия университет, да изхождат от университетската власт.
4. Понеже университетското тяло е най-компетентно да се произнесе и по другите въпроси за уредбата на университета, необходимо е да бъде изслушано неговото мнение и по другите нововъведения в новия закон, които в някои постановления са противоречиви, а в други нецелесъобразни…” .
С този документ и формулираните искания се създава нашият “неотменим канонъ на университетската автономия”.
Нейният практически непосредствен ефект е обратен на желания: М-р Апостолов назначава нови професори и на 11 юли те провеждат първото си заседание, за да се конституират в академична колегия. На пръв поглед преподавателите от “стария университет” са сбъркали, като са словоизявили гордото академично самосъзнание.
Дори новата учебна 1907/1908 г. започва с “нов Апостолов университет”, с нови преподаватели – довчерашни гимназиални учители.
В тази първа университетска криза, обаче разрешението идва и от недвусмислената подкрепа, изразена в печата от видни наши и чужди общественици и учени (като “Апела към софийските граждани по университетския въпрос”, написан от К. Величков, Ив. Вазов, М. Балабанов, Г. Начевич, В. Теодоров и Д. Мишев и като поздравителните адреси на К. Иречек, В. Ягич и Н. Державин ), и от многолюдни събрания и митинги (като напр. митинга от 14 октомври, провел се на площад "Позитано", на който са присъствали над 10 000 души). Много важно се оказва и бойкотирането от страна на студентите спрямо новия импровизиран “университет”. По-голямата част от старите студенти не се записват в него, а новозаписали се почти няма с изключение на някои правителствени чиновници. В Народното събрание отново започват ожесточени обсъждания на университетския проблем, а междувременно м-р Апостолов изпраща емисари, които да поканят и склонят чужди професори да дойдат да преподават у нас, тъй като е ставало все по-видно, че гордата преподавателска колегия на “стария университет” няма да отстъпи и няма да се самоосвободи от отговорностите, които е имала като легитимно академично ръководство срещу противозаконните укази и постановления на Министерския съвет. Най-заможните български студенти заминават да учат в странство, а няколко видни професори от останалите “безработни” преподаватели на “закрития университет” също отиват в странство, не само за да се занимават с научните си изследвания, но и за да информират международната учена общност за същината на нашенския конфликт и да осигурят нейната морална подкрепа.
На 16 януари 1908 г. се образува ново правителство – на Демократическата партия, ръководено от Ал. Малинов. Министър на просветата става Н. Мушанов, който установява контакт със старата колегия и разрешава проблема радикално. На 28 януари 1908 г. в двореца Врана се подписват два указа. С единия от тях били уволнени всички, без изключение, нови “професори”, а с другия били назначени всички, без изключение, професори от старата колегия.
На 31 януари възстановеният университет най-после отваря врати, а професорската колегия обнародва печатно изявление, което завършва с думите:
“Не можем в тоя тържествен час да не дадем израз на голяма признателност към цялото българско общество, което като един човек се дигна да брани и успя да отбрани своя най-висш културен институт от небивало посегателство. Особена хвала изказваме на българския печат, на българските обществени водители и дейци и на всички научни и обществени корпорации, които застанаха на наша страна.
Почваме пак своята просветителна дейност с твърда воля, достойно да се издължим народу за подкрепата му и за честта, която ни оказа, като храним при туй дълбоко уверение, че отнетата със закон университетска автономия ще бъде още в първата законодателна сесия съгласно с даденото ни от сегашното правителство обещание, подкрепено и чрез изявленията на всички политически народни партии, изново узаконена.
Да живее свободата на българската наука!”
post scriptum: това също е откъс от текста "Какво е това университет?", част от който сложих тук и във връзка с премиерата на преиздадената "История..." на проф. Арнаудов
No comments:
Post a Comment