Университетът за мен

УНИВЕРСИТЕТЪТ за мен

“Отношението ми към университета има особен характер. Когато на 18 години пристъпих в аудиториите му, те ми се сториха като сакрални помещения. За мен нямаше нищо по-велико от тях. Имах шанса да видя и чуя знаменити професори и същевременно щастието, все още съвсем непредубедено, да бъда сигурен в това: университетът е велика западноевропейска наднационална институция като църквата. Значи принадлежа към едно общество, което не ме обвързва с държавата, общество, което не иска нищо друго освен истината – неограничена и безусловна.”

Тези думи са на Карл Ясперс. ("Съдба и воля. Провокации". Плевен, ЕА, 1997, с. 23, превод на Лилия Атанасова). Почти същото беше и при мен. Когато на 18 години пристъпих в аудиториите на СУ, бях щастлива, че влизам в храма на знанието. Нещо свято, вeличествено. Тогава изпитвах страхопочитание към всички университетски преподаватели и си мислех, че колкото повече знае един човек, толкова по-добър става. Тогава някак смътно усещах, какво (би трябвало и у нас да) са Университетът и Църквата - единствените европейски институции, които са и наднационални, и универсалистични, и надполитически, и надпартийни. По онова време – 1982 година - беше ясно, че при нас няма как университетът да не е обвързан с държавата и че е невъзможно университетското общество да търси “неограничената и безусловна” Истина. Тогава във всичко предварително се задаваше “единствено правилното и вярното”, онова, което е “всесилно, защото е вярно”. Знаем, кое беше то. И все пак, и въпреки всичко, и тогава университетът беше за мен най-привлекателното, най-важното и най-вълнуващото място.

Надеждите ми за промяна на университета се родиха в края на 1989 г. Ето сега, ето съвсем скоро ще стане! През ноември-декември 1989 г. бяха създадени независимите студентски дружества и тяхната федерация. Като първа и основна своя цел те си поставяха промяната на учебните планове, променянето на начина на преподаване, промяната на съотношението между задължителните и свободноизбираемите дисциплини, изобщо промяната на университетския организъм. Който не вярва, нека да прочете интервюто с председателя на ФНСД Емил Кошлуков от 29 декември 1989 във вестник “Народна култура”, бр. 52.

Това, разбира се, не стана. Още на първата окупационна стачка след първия тур на първите многопартийни избори, започнала на 11 юни 1990 г. стана ясно, че ще се искат само политически промени. Утопистка и наивна мечтателка като мен се опита да убеждава, че освен политическите трябва да поставим и други искания – например за автономия на университета. Тогава написах: освен да бъдем граждани на прероден народ, нека да си припомним принципа за солидарност между преподаватели и студенти, да решим какви ще са основните задачи на академичната ни общност и да съградим университета като европейски дом на знанието и истината. (“Век 21”, бр. 12, 20 юни 1990 г.).

Това, разбира се, не стана. Всички студентски и преподавателски инициативи и дейности през последните 11 години бяха насочени към театъра на бойните действия между червените и сините. Университетът от страх да не бъде аполитичен престана да бъде академичен. Междувременно струва ми се, че стана ясно, че поне през първата четвърт на новия век в нашата страна епичните битки между червените и сините няма да бъдат водени единствено в условията на извънредно положение и военна диктатура. За разлика от един български поет (който между другото твърдеше в свое интервю, че душата на жена, която е родила две деца, е като парцал за бърсане на под) според мен въвеждането на извънредно военно положение е ненормално. Естественото, нормалното политическо развитие ще продължи поне още четвърт век с епични битки между червените и сините. Просто защото страната е сред най-бедните европейски държави, а бедността захранва със сила левите идеи.(Преди повече от две хилядолетия Аристотел е обосновал в “Политика”, че на добре вървят само онези общности, в които по-голямата част от хората притежава по-голямата част от благата. Казано с наши думи: само когато има средна класа и хората от нея са повече от най-богатите и най-бедните взети заедно, само тогава има сигурност и процъфтяване. Всички надежди за стабилност на друга основа са илюзорни.) Дори и ако – дай Боже! – ни вземат в Европейския и Северноатлантическия военен съюз, пак ще е така. Справка: Гърция.

А междувременно дали ще се опомним, че сме академична общност и имаме своите академични университетски проблеми?

Днес е 26 януари, началото на третото хилядолетие. Отварям Закона за научните степени и научните звания, и чета:
“Чл. 16, ал. 1:Хабилитационните трудове и другите научни изследвания и творчески постижения по чл. 10 и 15 трябва да бъдат насочени към решаване на научни и научноприложни проблеми, свързани с нуждите на социалистическото развитие на страната, да съответстват на съвременните постижения на науката и практиката и творчески да ги развиват”…
Чл.17: Когато се преценяват кандидатите за научни звания по чл. 10, 14, се вземат предвид всички представени от тях научни изследвания и творчески постижения, както и техните политически и морални качества”.

Това е. Няма шега, няма измама. Само дето курсивът е от мен. Началото на третото хилядолетие… Българска академична среда? Има ли я или още, вече единадесета година не може да се разсъни? Или все още е в комата, настъпила в средата на 40-те през миналия век?

Ако някой си даде труд да прочете посочените автобиографични работи на Ясперс, колко разлики ще намери между нашата академична хабилитационна ситуация и онези практики, които въвеждат нацистите през 30-те години на миналия век в Германия? Паралелно във времето в Сталиновия СССР става същото.

А изминаха вече 11 години. Възможно е у нас никога да не стане.
Ясперс казва “университетът е велика западноевропейска наднационална институция…”. Тука са Балканите. Тука е страната, където от векове, от богомилството насетне избуяват най-вече гностическо-дуалистични светогледи. В тях няма място за УНИВЕРСИТЕТ.

А може и да е друго. След всяко робство после има лутане в пустинята и то не може да е по-малко от 40 години. Изминали са само единадесет. Душата ми понякога си позволява да мечтае. Реалистично да мечтае, че след време, но не по-рано от още 30 години и тук ще има УНИВЕРСИТЕТ. Но ние, разбира се, няма да сме живи да го видим.

Публикувана за първи път
в бр. 4 на “Литературен вестник”,
януари 2001 г.
Водещ броя – Бойко Пенчев

post scriptum:
Този текст е писан отдавна, в края на 2000 година и публикуван в ЛВ в началото на 2001 г.
За съжаление, написаното в него продължава да е вярно.

Отворете българския правен портал Лекс.бг на адрес http://lex.bg/ и вижте член 5 и член 16 от Закона за научните степени и звания...

Вчера отмина светлият празник на нашия небесен покровител - Свети Климент - и свързаната с юбилея суматоха също отшумява.
Покрай тържествата и ритуалите цивилизационният бон тон не позволяваше да се намеква за проблеми, но, уви, такива има.
Например това, че нашата страна е единствената от бившите соц, в които има специализирани научни съвети и ВАК, и в тях едни хора гласуват анонимно за работи, които не са чели.
Така се решава кой ще защити дисертация, и кой - не, кой ще стане доцент или професор, и кой - не.

В понеделник побързах да сложа снимка от шествието и специално на президента Желев тук, на моя университетски, преподавателско-професионален блог.

Освен всичко останало, президентът Желев ми харесва и заради това, че е един от малцината у нас, които са били назначени за членове на СНС, но са се отказали от правото анонимно да кадруват и са призовали колегите си да се саморазпуснат, за да се премине към друг тип процедури, както е по света.

Но-о-о-о... реалистичният поглед към ситуацията у нас трябва да ни накара да направим следната реалистична прогноза:
едно нещо, което не се е променило за 20 години, няма да се промени и през следващите 30.
Почти 20 години след началото на промените у нас законовата цитадела на научното развитие остава съвършено непоклатима.
В същото време някои колеги ронят крокодилски сълзи във вестниците, че кандидатите за докторанти в нашия СУ тази есен са по-малко от местата!
Еми, как да бъде иначе?!
Да работиш години наред, за да получиш след години труд било за докторска степен, било за хабилитация, анонимното отмъщение на анонимно гласуващи хора?

На 150 годишнината на СУ по всяка вероятност онези от нас, които са останали живи, като отворят Закона за научните степени и звания, пак ще прочетат, че дисертациите и хабилитациите ни трябва да са свързани с нуждите на "социалистическото развитие на страната" и пак ще ги защитават пред анонимно гласуващи хора в СНС-тата.