Първо ПОКАНАТА:
Уважаеми колеги,
Ректорът на СУ “Св. Климент Охридски”
проф. дин Иван Илчев,
УИ “Св. Климент Охридски”
и Координационният център по честването на 120-годишнината на Софийския университет
Ви канят
на премиерата на новото издание на “История на Софийския университет “Св. Климент Охридски” от Михаил Арнаудов.
Книгата поставя началото на поредицата “Университетско наследство”, която включва издания и преиздания на трудове на емблематични за Софийския университет учени – всяко от тях със специално оформление и богат информационен апарат.
Заповядайте!
17 ноември (понеделник)
18:00 ч.
Ректорат
Зала 1
Да продължим историята!
Малко за книгата от един текст, озаглавен "Какво е това университет?"
Финансовите ограничения през 30-те години и петдесетгодишнината на Университета
През втората половина на 20-те и 30-те години няма толкова продължителни кризи между университета и извънуниверситетската власт, (като кризите от 1907-1908 и 1922 г.), но огромното напрежение между тях се запазва. То се е проявявало най-вече при обсъждането на проектобюджета на университета, тъй като правителствата и на Демократическия сговор, и на Народния блок, и превратаджиите от 1934 г. използват най-перфидното и същевременно най-сигурното средство за обезличаването на университета като независима образователна институция - съкращаването на финансовите средства, “за да се удари косвено автономията му, която е била трън в очите на известни политически лагери” . В това отношение най-драстични са били мерките, наложени от превратаджиите от авторитарния политически кръг “Звено”. Още през есента на 1934 г. се съкращават и сливат 10 катедри от различни факултети, поради липса на бюджетно финансиране. Същото това правителство възнамерява да закрие Богословския факултет, но академичната общност реагира бързо и недвусмислено: за пореден път се декларира, че държавната изпълнителна власт не може да се намесва в автономното самоуправление на университета и това административно намерение бива осуетено.
След падането на деветнадесетомайския режим се изреждат няколко кабинета – на ген. Пенчо Златев и Андрей Тошев и няколко ремонтирани екипа на Г. Кьосеиванов, но всички те действат по един и същ начин спрямо университета: финансови рестрикции и бюджетни съкращения. Авторитетният наш историк проф. Милчо Лалков анализира тази политическа линия така:
“Логично би било правителствата да следват противоположната линия. През втората половина на 30-те години в България настъпва стопанско оживление. То бързо ликвидира последиците от световната икономическа криза. Индексите на индустриално и селскостопанско производство отбелязват непрекъснат растеж. Правителствата на Г. Кьосеиванов, утвърждаващи постепенно едноличното управление на цар Борис ІІІ, успешно осъществяват политиката на етатизъм и модернизация в икономиката. Държавната намеса в народното стопанство, сполучливите опити за регулиране на пропорциите между неговите отделни отрасли помагат на България да избегне новата кризисна фаза, настъпила в развитието на повечето европейски държави пред прага на Втората световна война. Забележимо нараства националният доход. Положително върху държавния бюджет се отразява и външнотърговското обвързване с динамичните, милитаристично изградени икономики на Германия и Италия.
Следователно орязването на университетския бюджет не е последица от слаби държавни финанси. Набиращият скорост безпартиен царски режим влага средства преди всичко в реорганизирането и превъоръжаването на армията, очаквайки реванша след втората национална катастрофа. С поглед към историческата задача на националното обединение, българските управници и сега, по силата на една лоша традиция, загърбват проблемите на образованието, науката и културата. Закономерен резултат от тази традиция са и съкращенията на държавните субсидии за Университета. Всъщност линията на финансови ограничения е проява на политиката за нарушаване на академичната автономия, на университетското самоуправление. Тя е типична за всички авторитарни и тоталитарни режими в Европа и на Балканите, защото отговаря на тяхната принципна същност да държат под контрол институциите с интелектуална сила и мисловна мощ" .
В този контекст на непрекъснати борби на академичната общност срещу недалновидните (в дългосрочна перспектива) и целенасочено-ефикасни мерки (като непосредствен резултат) за подкопаване на университетската институция чрез финансово-субсидийното й обезсилване, като особено събитие изпъква борбата през 1935-1936 г. срещу намерението да се отнеме от Университета фонда за научни изследвания и да се подчини на надзора на министерството. И този път Университетът успява: отново се изказват категорично идеите за автономията на университета и за това, че предписания на изпълнителната власт, които нарушават самоуправлението му, са нецелесъобразни и вредни. Отново се заявява, че университетът ще се самозатвори, така както и през 1922 г. и учебните занятия ще бъдат прекратени, тъй като научните изследвания са онова, което превръща една висша образователна институция в университет, онова, което осмисля и обогатява преподавателската работа, като я предпазва от повторението и монотонизирането. Правителството отстъпва и отменя онази част от Наредбата-закон за разните държавни фондове, публикувана в “Държавен вестник”, която е засягала свободното опериране с фонда за научни изследвания .
Такъв е ходът на събитията, в който се празнува петдесетгодишнината от създаването на Висшето училище в София. Тогава се публикува и “Историята”, написана от проф. Михаил Арнаудов, на Софийския университет “Свети Климент Охридски” през 1938 г. по случай този юбилей . В нашата академична история това е особено събитие. Излизането на един печатен труд може да бъде събитие, съпоставимо с останалите, защото чрез него те се превръщат в обективация на академичната памет и в словоизявление на самосъзнанието на нашата университетска общност. Тази общност тогава получава своята историография-биография на драматичния й петдесетгодишен живот, като при това в нея са изредени не просто всякакви факти и фактченца, а е наложена една многократно изповядана историографска концепция: университетът ни се е родил почти 19-20 години след създаването на Висшето училище, защото университет е онази образователна институция, която не само има свой собствен закон (получен през 1904 г.), но и го брани от намесата на външните политически фактори, като издига автономията като “легална броня” срещу противоречащите на закона за университета министерски разпоредби и заповеди. Разбира се, тази историографска концепция не позволява на проф. Арнаудов да напише “обективна” и безпристрастна история на университета. (Къде под слънцето има “обективна” история на каквото и да било?) Пристрастността на проф. Арнаудов си личи и в това, че при всички по-продължителни и по-краткотрайни конфликти между университета и властта, всички документи, излезли от академичната общност, се цитират в неговата “История…” изцяло, а всички документи, произведени от изпълнителната власт, са цитирани частично, като министерските изявления и интервюта най-често иронично се преразказват или перифразират. Полиграфически на читателя се натрапва и това, че в “История…” са набрани с разредка почти всички изречения, в които се споменава думата “автономия” и принципът за това, че министерството на “просвещението” може да администрира само училищата, но не и висшата образователна институция. Прави впечатление и това, че тази “История…” почти не се интересува от по-широкия политически контекст на големите и малките университетски кризи, а също така напълно пренебрегва и техните общонационални политически следствия. В това отношение, “Историята…”, написана от проф. Арнаудов за петдесетгодишнината на висшето училище е пълен антипод на книгата, публикувана по случай 30-годишнината от полагането на началото на социалистическия университет и на “Историята на СУ”, написана от колектив историци по случай 100 – годишнината през 1988 г. : естествено в годините на зрелия и късния “соц” при доминиращата тогава марксистка историографска парадигма можеше да се публикува само история на университета, в която идеологизираната социологическата редукция е водеща интерпретативна операция. В едната история е хипертрофирана гледната точка на институцията въздигнала в абсолют идеята, че знанието трябва да се търси заради самото знание и че университетът е неговият всекидневен дом, но и култов храм, а в другата е хипертрофирана гледната точка, че университетът е важен, но само доколкото в него всичко става като следствие от случващото се в държавата и обратно - ставащото в университета може да се отрази върху “обществената надстройка”. И докато в книгата на проф. Арнаудов всички изречения, в които се среща думата “автономия”, са отпечатани с разредка, в другите две истории тази дума се среща само в словосъчетания като “призрачната идея за университетската автономия” или “анахроничната буржоазна утопия за автономията”…
В историята на проф. Арнаудов има една пристрастност, която като че ли е по-важна за членовете на университетска общност. Повечето студентски вълнения от втората половина на 20-те и 30 години са доста прибързано предадени . Причините за тях са били различни: понякога политически (например неприязънта на някои студенти към проф. Ал. Цанков като политическа фигура или броженията през 1937 г., когато студентите биват лишени от избирателни права за местните избори, което властта обосновала с това, че по време на следването си студентите не живеят по родните си места); понякога образователно-учебни (искания за облекчаване на изпитните програми или за насрочване на изпити по втора специалност по друго време; искания за отмяна на двегодишния “селски стаж” за студентите-медици или за съкращаване на педагогическия стаж на студентите-хуманитари); понякога исканията са финансови (за намаляване на студентските такси или за получаване на възнаграждение за стажа на студентите-юристи и пр.). Имало е вълнения и на недоволни, неприети кандидат-студенти, към които са се присъединявали политически оцветени протести на студенти. По всички подобни поводи са възниквали безредици, продължаващи от два дни до две седмици, за които проф. Арнаудов казва, че понякога довеждали до сбивания между студенти, изкъртване на врати на канцеларии, трошене на стъкла и пр. Най-неприятното в това е, че в не малко случаи, в които университетската управа за момент се е чувствала безсилна да овладее положението или се е опасявала от разрастването му, е било размахвано плашилото на намесата на полицията и интернирането от нея на студентите по родните им места. Разбира се, след студентските буйства е имало изключвания на студенти завинаги, за една година, за две години и за един семестър (най-голям брой дисциплинарно наказани студенти е имало през 1932 г.), но обръщането към полицията е било акт, чрез който преподавателската колегия е изменяла на принципите, защитавани през 1907 г.: тогава също “професорското тяло” е заявило направо, че намира акцията на студентите “за крайно неприлична и осъдителна”, но въпреки това, неизменно е настоявала, че “колегията е една морална единица” и това убеждение е основният залог за победата й над извънуниверситетската власт. Солидарността между преподаватели и студенти е била една от решаващите причини за успеха над нея и през 1907 г., и през 1922 г., както и непоколебимото отстояване на позицията, че “всички дисциплинарни мерки трябва да се вземат от ръководството на университета”, а не от “органите на реда”, полицията и изпълнителната власт.
Със своята “История…” проф. Арнаудов успява да внуши на читателите си:
Първо, че университетът е една многовековна европейска хуманистична институция, която сакрализира своята цел – академичната свобода. В десетилетните си непресекващи борби през първата половина на ХХ век Софийският университет доказва, че най-доброто законово средство за постигането на тази цел е академичната автономия и непрекъснатото поставяне на тази “легална броня” срещу административния произвол на изпълнителната власт.
Второ, че няма и едва ли ще се намери субект на политическата власт, който да не се опита да ограничи или изобщо да отмени и целите, които си поставя университетът, и средствата, с които ги отстоява. На една от последните страници на своята “История…” проф. Арнаудов обобщава:
“Не е била винаги завидна участта на нашата alma mater. Изникнал като нещо съвсем ново за нашите обществени условия и нашите понятия за зависимост на държавните учреждения от волята на управниците, Софийският университет е трябвало да търпи често натиск от горе, в ущърб на правилното си развитие и на личното достойнство на професорското тяло. Само бавно той печели оная libertas philosophandi et docendi (свободата на разсъждаването и преподаването, свободата на изследването и обучаването), която е призната по вековни традиции и законни гаранции другаде, в западните университети. Ограничаван в своите материални средства, спъван в хармоничното и последователното си изграждане, преследван в проявите на оправданата си критика по отношение на някои просветни и обществени недъзи, които са го засягали непосредствено, нашият университет е трябвало да води продължителни борби за утвърждаването си, давайки и скъпи нравствени жертви. И накрай той получава дотолкова признание на своите законни права и на своите скромни академически привилегии, щото трудно можем да си представим вече повтарянето на някои административни произволи и преследвания от миналото с тяхната тежка атмосфера. Софийският университет идва да потвърди, чрез щастливото преодоляване на толкова несгоди, накърнили често самоуправлението му, знаменитите думи на поета: “Nur der verdient sich Freiheit wie das Leben, der täglich sie erobern muss (Goethe)” – Живот свободен заслужава който за него се преборва всеки ден”. Свободата и спокойната работа под знака на научното изследване предполагат решителност за тяхното отстояване срещу всякакви враждебни сили, особено когато тия сили могат да злоупотребят с властта, дадена им за доброто на държавата. И при човека на науката характерът и живото чувство за законност и чест са необходима предпоставка за успешната му дейност” .
Това е част от текст, посветен на проф. Богдан Богданов и публикуван за първи път в юбилейния сборник по случай неговата 60-годишнина “SYMPOSION, или античност и хуманитаристика”, С., 2000 г., изд. “СОНМ”, съставители: Виолета Герджикова, Николай Гочев и Йоана Сиракова. Различни части от целия текст също така бяха публикувани в “Литературен вестник”, брой 21, 2000 г. с водещ Бойко Пенчев, а също така два различни откъса от него са включени в българското и английското издание (книжно и електронно) на алманаха “Нова публичност” за 2001 г., съставен от Благовест Златанов, издаван от Център за изкуства Сорос – София, отпечатан от “СОНМ”.
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
No comments:
Post a Comment