из историята на нашия Университет - втората криза през 1922 г.

Втората голяма университетска криза също има своята предистория.

 Когато тя се случва, Университетът има вече пет факултета – Историко-филологически, Физико-математически, Юридически, Медицински и Агрономически.
 На власт от април 1920 г. е правителството на БЗНС, водено от Ал. Стамболийски. Трябва да се отбележи, че първата университетска криза избухва заради обида срещу монарха и монархическите блюстители – управляващата Народно-либерална партия. При втората криза пък спречкването е с едни от най-крайните антимонархисти в тогавашния политически спектър…
Зад дребни спречквания по най-различни поводи – като например това, че правителството не разрешило да се ползва залата на Народния театър за празника на Университета през декември 1920 г. - веднага изпъкнали причините за неизбежния конфликт: властта желаела да подчини на своето управление и университетската общност, а тя никога не би могла да позволи това, тъй като сред нея нито бил изтлял споменът за смисъла на отвоюваното през 1907 г., нито било неизвестно значението на думата universitas.
Напротив, преподавателите подготвяли откриването на Богословски и Ветеринарен факултет, с което университетът ни да се “закръгли до истински всеобемен център на знанието – universitas litterarum” .
В продължение на петнадесетте години между 1907 – 1922 г. непрестанно са се появявали документи на академичната колегия при всякакви спорове с министерството и управниците – било при обсъждането на поправки в Закона за университета, било при перманентните разправии за бюджета на университета и заплатите на преподавателите, било при обсъждането на броя на студентите и размера на студентските такси, било при увеличаването на броя на катедрите и преподавателските места, или откриването на нови факултети. В тези документи неизменно присъства тезата за това, че висша и последна дума при окончателното вземане на решение, по който и да било от всички тези проблеми трябва да има Академичният съвет. В добри времена, когато Министерството е било ръководено от сговорчиви министри – най-често членове на университетската колегия или бивши ректори – документите, които излизали оттам, започвали с думите: “Министерството замолва Академическият съвет да вземе решение…”.
В съобщение на Академичния съвет от средата на декември 1920 г. се изреждат принципните положения, по които възникват “недоразумения” между университета и правителството на БЗНС, най-важното от които е: академичният съвет решава, а министерството утвърждава какво и от кого ще се преподава в университета; кои ще бъдат преподаватели в университета и как те трябва като “във всички страни на Европа” да се ползват с активни политически права, а професорите да се избират и за народни представители; какви специалности и факултети ще има, какъв ще е размерът на студентските такси. “Случаите, които са принуждавали университета да реагира против нарежданията на министерството, имат в основата си незачитане на университетската автономия, гарантирана от закона, без която е немислимо правилното развитие на един университет”, обобщава се в Съобщението.
Идват нови пререкания и тежки спорове – по повод на приемането в Народното събрание на бюджета за учебната 1921/1922 г., в който не са зачетени исканията на Академичното ръководство и при внасянето на новия законопроект за народната просвета, изработен от министъра Омарчевски. В своето слово от 8 декември 1921 г. проректорът /сиреч бившият Ректор/ проф. Методи Попов изразява отново убеждението на преподавателската колегия, че “всяка реформа, която засяга вътрешния живот на университета”, трябва “да излиза от самия него и да се взима мнението на университета като ръководно начало…”. В законопроекта се предвиждало университетът да се управлява по правилник, изработен от министерството…
Конкретен повод за разразяването на кризата или по-точно за петмесечната “окупационна стачка ” на Софийския университет дава заповедта на м-р Омарчевски от края на декември 1921 г., с която на ректора проф. Любомир Милетич било наложено дисциплинарно наказание поради това, че в официални документи от името на ректорското ръководство си служел със стария правопис. А земеделското правителство било забранило с министерско постановление използването му. В отговор на своята заповед министърът получава две писма от Академичния съвет със сходно съдържание. В края на второто се напомня на министъра, че “България е конституционна и правова държава, която съгласно чл. 43 от конституцията “се управлява точно според законите”. А тъкмо тия закони поставят на Вашата власт известни рамки и признават на университета точно определени особени права, които съставяват неговата автономия” .
Следват високомерни министерски изявления, изложения и интервюта в официозния печат, в които чиновникът заявява, че университетът е един “подведомствен орган” на министерството , на които Академичният съвет отвръща гордо с три Изложения (от януари, февруари и март 1922 г.), в които се обосновава незаконността на министерските разпоредби. Отново, както и през 1907 г., преподавателската колегия се обединява с убеждението, че заповеди или укази, които противоречат на закона, гарантиращ автономията на университета, нито могат, нито трябва да бъдат изпълнявани.
Последната капка прелива, когато в една от поредните си вестникарски изяви министърът Омарчевски иронично заявява, че “не бил от ония, които “получават шемет в главата при прочитането на думата а в т о н о м и я” и че не му правело впечатление умелото манипулиране на академическия съвет с този израз. Софийският университет, мисли министърът, нямал зад себе си многовековното развитие на западноевропейските университети, не водел потеклото си от някоя средновековна корпорация на учени, за да притезава за особени привилегии, а бил творба на днешната модерна държава, която в признаването си на права на своите научни институти не отивала дотам – да се откаже от собствените си права над тях” . На 10 март 1922 г. Академичният съвет решава, че без удовлетворяването на исканията в Изложенията от 24.ІІ и 1.І е немислимо нормалното и успешно функциониране на университета и че нашият университет не само може, но и трябва да се ползва от “свободите и привилегиите, на които заслужено се радват западноевропейските университети…”. Академичният съвет взема единодушно решение да се преустановят лекциите в университета до удовлетворяването на неговите обстойно обосновани 5 искания, на първо място от които е: “да се отменят досежните постановления на университетския правилник, които в противоречие с закона за народното просвещение, посягат върху автономните права на университета, а свръх това, не са и в съгласие с педагогическите и научни принципи, на които почива университетското образование” . Второто искане е било възстановяване на заличените от бюджета професорски и доцентски длъжности; третото – приемане на “единствено правилното тълкуване на академическия съвет на чл. 324 от закона” за статута на частните доценти; четвъртото – отмяна на незаконните дисциплинарни наказания и незаконните уволнения; петото – намаляване на високите и непосилни студентски такси.
Чрез партийния си орган – официозът “Земледелско знаме” министерският съвет дал да се разбере, че събитията ще се развият, както и през 1907 г. : указ за затваряне на университета и уволняване на целокупната преподавателска колегия. Академичният съвет излиза също със Съобщения за преустановяването на лекциите, в които също дава да се разбере, че няма нищо против събитията да се развият и да завършат както и през 1907 г. : повтарят се двете основни понятия “университетска автономия” и “академична свобода” и двата основни принципа: 1/за ненамесване на министерството в самоуправлението на университета; и 2/за това, че всеки указ, заповед или решение на министерството (или министерския съвет), които противоречат на Закона за университета и гарантираната от него автономия, са по същество противозаконни и поради това не бива да бъдат изпълнявани. Както тези две понятия, така и двата основни принципа са били утвърдени от Петровденската декларация и останалите документи, изработени от преподавателската колегия по време на първата голяма университетска криза.
Историята от 1907 г. се повтаря през 1922 г. Отново студентите се солидаризират с професорите. Отново има бурни дебати в Народното събрание, в които депутати от опозицията и управляващите спорят за това, какъв трябва да е българският университет и може ли или не може той да бъде управляван от управляващите. Отново обществото реагира бързо и недвусмислено в подкрепа на университета: сформира се “Граждански културно-професионален комитет”, обединяващ 21 организации, който издава позив към българския народ. Той завършва с думите, че “свободата на научната мисъл и научното творчество са възможни само при пълна автономия на университета" . Отново има многохилядни събрания и пламенни речи на участници в тях. Отново има студентски манифестации, които отново биват разгонвани от полицията . Отново има писма на министъра, изявления на министър-председателя и становища-отзиви на професорското тяло, които се публикуват в пресата. Становищата на едната и другата страна се преповтарят и препотретват, като се намесва само една нова “идея” на министър-председателя Стамболийски: да създаде в Русе, Пловдив и Варна “университети на народовластнически начала”, в които студентите “сами да избират професорите си”, сиреч чрез гласуване и по вишегласие да присъждат научни степени на своите преподаватели. Това в същност отново повтаря историята от 1907 г., защото и тогава м-р Апостолов се надява, че ще сломи неотстъпчивата преподавателска колегия, като открие нов университет с нови “професори” – гимназиални учители.
И отново развръзката е същата: правителството разбира, че конфликтът с университета е подкопал силно властта му и че е в изгода, както за едната, така и на другата страна да се приемат исканията на Академичния съвет. На 16 август 1922 г. управляващият министерството К. Томов и ректорът Л. Милетич подписват “спогодителен протокол”, с който двете страни се спогаждат министерството да удовлетвори исканията на университета: онези от тях, които са били в неговата компетенция – незабавно, а останалите, които са зависели от решение на Народното събрание – при първа възможност. На 19 август 1922 г. “ректорът разгласява чрез печата за подкачването на нормален живот в университета” , а в тържественото си слово на 8 декември 1922 г. вече в качеството си на проректор (бивш ректор) проф. Л. Милетич заявява:
“Ако и да сме лишени от по-големи материални облаги за своя труд, на каквито образованието и способностите ни дават пълно право, задоволяваме се и с сравнително оскъдните средства, с които нашата държава ни възнаграждава, главно крепени от съзнанието, че в изпълнението на своето мъчно призвание се чувстваме свободни от ония пакостни странични влияния на властта, които спъват духа, убиват творческата мисъл, омаломощават духовната енергия, а главно похабяват моралната независимост на личността, с една дума най-важните морални ценности, без които научното творчество не може да преуспява. Университетската автономия е легалната броня, която охранява тия устои на академическата свобода и която не ние в България сме измислили, а е извоювана в света от представителите на науката за самата наука” .

post scriptum:
и това е откъс от "Какво е това университет?";
и отново почти всички цитати от документи са взети от "Историята..." на проф. Михаил Арнаудов