още веднъж за голямото четене и за романовата история на философията

Откакто тръгна кампанията по нашата национална ТВ, все си мисля дали пък
"the big read" не беше по-добре да го преведат като "голямото четиво", а не като "голямото четене"?
Но, както и да е, и като "четене" е добре.
Важното е, че става дума за четене на големи четива - романи.
Впрочем, наскоро водещият Георги Тенев, май в последното предаване в неделя каза, че когато са заимствали формата от БиБиСи, при нас са се опитали да го разширят и в него да влезе всякаква по-кратка проза - повести и сборници с разкази, но англичаните не са се съгласили.
Правилно! Никакво отстъпление от голямото. Голямото четиво е голямо, само ако е голямо романно четиво и само голямото романно четиво може да създаде свой собствен свят.
***
Миналият път във форума ме взеха за мезе, че цитирах Ролан Барт, но си е така - истинските романи са това, което са, защото са големи като четива и защото създават свой собствен романов свят, в който читателят може да потъне за седмици и месеци наред, и романовият свят да му/й изглежда много по-вълнуващ от всекидневието.
***
Точно затова някои книги остават недочетени от някои любители на големите четива. Не защото не са хубави, а защото читателят им няма достатъчно време или емоционална енергия, за да си позволи да се пусне да плува в тях.
***
И точно поради това четенето насила на големи четива в средното училище отравя завинаги у някои желанието за голяма литература.

Ние, изпълнителните читателки, каквито бяхме половината от момичетата-отличнички от езиковите гимназии, прочитахме всичко от задължителните романи, но малко от тях ни харесваха.
Насила нито се влиза, нито се остава в един романов свят.

***
Няма нищо ненормално едни хора да захвърлят една книга, а други - друга.
Напротив, би било ненормално на всички да им харесват едни и същи книги.
Това би означавало, че всички имаме една и съща душа.
Ние обаче имаме всеки своята си душа - единствена и неповторима.

Не искам да прозвучи дидактично, но това го е обяснил божественият Платон в диалога "Федър" - понеже има различни видове (ейдоси) и различни родове на душата, затова различни видове слово се харесват на едни хора, а на други - не.

Наистина, в различни периоди от живота харесваме различна литература и четем различните книги от един и същ автор различно.
***
Бате Джимо днес е споменал Том Сойер и Хък Фин. Приключенията на Том ги прочетох три пъти и когато започнах да ги чета за четвърти пъти, разбрах, че знам книгата наизуст, а приключенията на Хък едвам ги дочетох - не ми бяха интересни.
***
Също и с Умберто Еко, споменат от бате Джимо днес.
Почти всички, които са си давали труд да го четат, ценят "Името на розата", малцина дочетоха "Махалото на Фуко", а на мен най-интересна и до ден-днешен от неговите книги ми е "Островът от предишния ден".

Но няма как да не си давам сметка, че "Островът ..." ми е харесал:

първо, защото го четох в най-щастливата година от моя живот;

и, второ, защото "Островът..." в същност не е роман, а е голям, много голям философски диалог, в който главният герой, младият Роберто разговаря с възрастния отец Каспар... и толкова. Това е целият роман.
Разбира се, преди изобщо те да се засекат на необитаемия кораб срещу необитаемия остров и преди да проведат огромната си беседа, Роберто си спомня за своите преживелици и пътешествия до този момент, но все пак цялото това разговаряне е един диалог, декориран отпред и отзад като роман.
Ясно е, че няма как едно такова четиво да се хареса на много читатели.
Даже мисля, че в нашата страна сме само трима (без да се брои преводачката Толя Радева), които сме прочели целия този Умберто Еков диалог, пардон, роман, от край до край.
***
А тази книга на Умберто Еко непрекъснато я рекламирам и я преразказвам накратко, когато преподавам, защото студентите по-може да прочетат нея, отколкото книгата-диалог, която популяризира.

В прототипа на Роберто дьо ла Грив, разбира се, веднага се разпознават две в едно, или двама в неговия образ.
Единият, разбира се, е Галилей, а другият е мореплавателят Америго Веспучи.
Роберто е и двамата.
А отец Каспар е пак две в едно, или двама в един: в него са събрани Сагредо и Симпличо от Галилеовия "Диалог за двете главни системи на света..."
***
Умберто Еко е цар на романовата популяризация на високата култура и ерудиция.
Върши отлична работа и колегиално помага на мнозина от нас чрез романите си.
Като е знаел, че студентите масово не четат Аристотеловото текстче "За небето" и героичните, но неубедителни Галилеови опити да се пребори със старата космология в "Диалог...", хоп - ето, роман-диалог.
***
Но дори и аз, дето съм му такава почитателка, не мога да се заставя да прочета "Баудолино".
Като си помисля този "Баудолино" как си го купих за 18 паунда от Лондон през ноември 2002 г., защото още не беше преведен на български, а на италиански не мога да чета художествено слово...
Но не ми е интересно и това си е.
Започва много увлекателно с плячкосването на Константинопол от рицарите, минава през възникването на университета в Болоня, но в един момент се спича действието някъде около мъгливите мочурища на северна Италия (откъдето е и самият Еко).
Не познавам нито един човек, който да е дочел "Баудолино".

Ако има някой във форума, нека да се обади.
***
Понеже бате Джимо днес е споменал и Фокнър и неговият преводач Кръстан Дянков, ще напиша и че Фокнър беше любим автор на моите дисидентстващи колеги по време на следването. Фокнър, Вонегът и Кен Киси бяха техните любими автори, имам предвид на колегите-мъже.
А Робърт Пърсиг, Фицджералд и Хемингуей бяха по-любими на романтичните читател(к)и.
Между другото, всеки път бате Джимо ни проверява дали го четем внимателно.
Това за "Реквием за една монахиня" сигурно е написано, за да си кажем, че сме го чели в превода на Кръстан Дянков и че той го е превел като "Реквием за една светица" (не знам как е оригиналното заглавие).
Спомням си едни тъжни есенни и зимни вечери в средата на 80-те, когато колегите ми се скъсваха да спорят дали "Полет над кукувичето гнездо" или "Врява и безумство" (за превода на това заглавие също много се спореше) е по-добра.
Може да е било случайно стичане на обстоятелствата, но ако става дума за романи и особено за романи, извън онова, което бяхме длъжни да четем и поради това не харесвахме, с колегите и приятелите от гимназията и университета четяхме най-много и най-вече англоезични автори.

***


А сега още малко за Умберто Еко.
Наистина, човекът свърши огромно количество черна работа по популяризирането на мъчно разбираеми епизоди от историята на идеите и си заслужава славата.
Прояви страхотен нюх към успеха, като първо пусна "Името на розата" - много култура в интригуваща криминална история.
А после, все по-сложно и по-сложно.
Колкото и трудно да се чете "Островът от предишния ден", Галилеовият "Диалог за двете главни системи на света - Птолемеевата и Коперниковата" е десет пъти по-нечитаем.
Уж има трима души, които си говорят - Салвиати, Сагредо и Симпличо - обаче всичко е толкова изкуствено и статично, и толкова нагласени са даже и имената им, че едва ли и учените, и хората на науката, които иначе уж боготворят Галилей, някога прочитат целия диалог.
Понеже днес бате Джимо е писал за великото преводаческо дело на Кръстан Дянков, вземам повода да напиша, че според мен може би най-изпипаното издание на научен превод у нас е двутомникът на Галилей.
Превод на Симеон Тодоров, редактиран от Марин Калинков. Издание на "Наука и изкуство", 1985 г. Абсолютно нищо не знам за тях двамата. Страхотна работа са свършили.
***
Та, в това издание има и превод на прочутия предговор на Алберт Айнщайн към Принстънското издание на "Диалога..." на Галилей.
От него се разбира защо и модерните хора на науката не могат да четат Галилей и какви грешки намират в него.
***
Но всичко това е трудно да се преподава и когато споменеш на студентите името на един популярен автор като Умберто Еко, те се оживяват.
Нали всичко това все някога и някак трябва да се преподава?
Като се каже на студентите, че и Айнщайн обяснява колко спекулативно е конструирал понятията си Галилей и че не е имал как да се защити пред съда на църквата, защото обясненията му на приливите и отливите в световния океан са напълно погрешни, те остават безучастни.
Но като им се преразкажат някои места от разговора на Роберто и Каспар, композиран от Умберто Еко с голямо чувство за хумор, те се развеселяват, разбират и май запомнят за какво иде реч и защо Галилей е прочел 30 реда, с които се е отрекъл от това, че "тя се върти", само и само да спечели още няколко години, в които да си напише на спокойствие "Беседите върху две нови науки..."...
Това, което направи Еко с първите си три най-популярни романа, е голяма негова дарба, но и голям дар за нас, които преподаваме тези истории на идеите.

А що се отнася до четенето на младите хора днес, струва ми се, че те четат доста.
Тук обаче откровено ще споделя и един свой преподавателски ужас от последните няколко месеца.
Преди години, за каквото и да заговорех в първите часове, студентите веднага го асоциираха с нещо от "Матрицата".
Напоследък обаче има една мода да се чете... Дан Браун!
О, ужас!
Тоя шифър на Леонардо и това число Фи ли е, или не знам какво е... ужас.
Нямам думи.

Гледам да им препоръчвам по-добри автори.

***

А Умберто Еко е голям майстор и на късите текстове с майтапи.
Имам един сборник с малки шеговити писания от по 100 реда, който се казва "How To Travel With a Salmon".
Благодарение на това чувство за хумор и в романите му големите идеи на миналото наистина са оживели. (съжалявам за клишето)

***
post scriptum: това са моите "изказвания" във форума на вестник "Сега" преди десет дни, броят от 19 ноември, към статията "Когато бях негър" на Димитри Иванов, наричан от някои форумци "Джимо" или "Бате Джимо".
Слагам написаното от мен и тук, защото по темата за "Голямото четене" и философстването в роман писах преди, но ще пиша и още! :-)

космосът е вечен и единствен

Предстои ни да кажем, че небето не само е едно, но и че не е възможно да възникнат повече, а и още, че доколкото е неунищожимо и непородено, то е и вечно. Нека най-напред да разгледаме какво може да се твърди за самото него. На мислещите по този въпрос би могло да се стори, че не е възможно то да бъде едно и само едно. Защото във всички неща, които дължат възникването и съществуването си било на природата, било на изкуството, формата сама по себе си е нещо различно от формата, обвързана с материя. Така например ейдосът на едно кълбо е нещо различно от златното или бронзовото кълбо, а също и формата на един кръг е нещо различно от бронзовия или дървен кръг. Защото, когато казваме каква е същината на кълбото или кръга, ние няма да включим в определението й златото или бронза, тъй като те не принадлежат на същността. Ако обаче определяме бронзовата или златната сфера, ще ги включим. Такова включване се получава, когато не можем да мислим, нито да схванем нещо, което е отделно съществуващо от извън налично дадения предмет. Понякога нищо не пречи това да е така - например ако вземем един-единствен определен кръг. В такъв случай няма да има никаква разлика между определението на кръга изобщо и на точно този кръг; и няма да има различие между ейдоса, ейдоса в материята и обособените неща. И така, след като сетивното небе съществува, то ще е едно отделно взето нещо - защото всяко сетивно съществува в материята. Ако небето е отделно, обособено нещо, ще има различие между именно това небе и небето изобщо. Следователно това небе и небето изобщо са различни неща, доколкото едното от тях е ейдос и форма, а другото е ейдос, смесен с материя. Но при нещата, които имат някакъв ейдос и форма, обособените, отделни неща или са, или е възможно да бъдат повече. Това е необходимо да стане, както ако ейдосите са самостойни (както някои мислят), така и в случай, че никое от този род неща не съществува отделно. Защото това се забелязва винаги - там, където същността е в материя, съчетанията от същност и материя, които принадлежат на един и същ ейдос, са много и дори безкраен брой. При това положение или има много небеса, или е възможно да има много.

Това са аргументите, въз основа на които би могло да се мисли, че небесата са или че е възможно да бъдат повече от едно. Но все пак е добре да се помисли отново, кои от тези твърдения са обосновани хубаво и кои не са казани хубаво. Това, че определението, взето отделно от материята и определението на формата в материята са различни неща, е добре казано и нека да е вярно. И все пак няма никаква необходимост световете да бъдат повече, нито пък да е възможно да бъдат повече точно по тази причина в случай, че този свят е изграден от цялата съществуваща материя - както е и в действителност. Може би казаното ще стане ясно така: да приемем, че орловостта е извитост на носа или на плътта и плътта е материя за орловостта. Ако се случи всички отделно взети тела да се съберат в една плът и орловостта да й е присъща, то тогава не би имало никакъв друг предмет с това качество, нито пък би било възможно да има. По същия начин приемаме, че материята на човека е плътта и костите. Ако възникне човек, образуван от всичката плът и всички кости и е невъзможно те да се разпаднат, то тогава няма как да съществува друг човек. Същото е положението и в други случаи. Изобщо, където същността е налице в някаква подлежаща материя, там не е възможно да възникне нещо, без да присъства материя. Небето принадлежи към отделно взетите обособени неща, които при това са изградени от материя; но ако то не е съставено от една нейна част, а от цялата, то макар и в този случай „да бъде небе изобщо" и „да бъде точно това небе" да са различни неща, все пак нито би имало друго небе, нито би могло да има повече. Причината за това е, че то е обхванало цялата материя.

Следователно остава да се покаже, че то е изградено от цялото естествено и сетивно тяло. За да си изясним предмета на изследването, нека първо кажем, какво наричаме „небе" и в колко смисъла употребяваме тази дума. Едно значение на „небе" е същността, принадлежаща на най-крайната периферия на Вселената; също това е природното тяло, намиращо се в крайната периферия на Вселената. Обикновено наричаме „небе" онова, което е най-крайно и най-горе, и където смятаме, че е установено всичко божествено. Друго значение на „небе" е непрекъснатото тяло в най-крайната периферия на Вселената, в което се намират луната, слънцето и някои от звездите: и казваме, че тези неща са на небето. Освен това наричаме „небе" тялото, което е обхванато от крайната периферия - защото обикновено определяме като небе цялото и вселената.

След като говорим за небе в три значения, твърдим, че е необходимо цялото, което е обхванато от най-крайната периферия, да се състои от цялото естествено и сетивно тяло, поради това, че нито има някакво тяло извън небето, нито пък е възможно да възникне. Защото, ако има естествено тяло извън крайната периферия, необходимо е то да бъде или просто, или съставно, и да е в определено състояние, което състояние ще е или съгласно природата, или противно на природата. Но то не може да бъде просто. Защото вече беше доказано, че не е възможно онова, което се движи в кръг, да промени своето място. Но не може и онова, което се движи от средата, нито пък установеното в средата да променят своите места. Защото там те не биха се намирали в състояние съгласно природата (тъй като естествените им места са други). Но ако са там противно на природата си, то това външно място би трябвало да отговаря на природата на нещо друго. Защото мястото, което е противно на природата на едно тяло, би трябвало да е съгласно природата на друго тяло. Но вече приехме, че не съществува друго тяло освен посочените. Следователно не е възможно да има просто тяло, което да е извън небето. Но ако не е възможно за просто тяло, няма да е възможно и за смесено; защото ако някъде съществува смесено тяло, там по необходимост съществуват и простите. Впрочем, отвъд небето не е възможно и да възникне тяло: защото то ще бъде или съгласно природата или противно на природата и или просто, или смесено, така че отново ще се появи същото разсъждение. Защото е все едно дали ще обсъждаме дали нещо съществува или дали е възможно да възникне.

От казаните неща става ясно, че извън небето няма и не може да възникне никакво обемно тяло, защото целият свят се състои от цялата материя, която му е присъща (тъй като приехме, че неговата материя е естественото и сетивно тяло). Така че нито съществува повече от едно небе, нито са възниквали, нито е възможно да възникнат, но това небе е едно, единствено и съвършено. Същевременно е ясно, че извън небето няма нито място, нито празно, нито време. Защото във всяко място е възможно да съществува тяло. От друга страна казват, че празното е това, в което няма тяло, но е възможно да се появи. Времето пък е число на движението, а движение без естествено тяло не съществува. Но се доказа, че извън небето няма тяло, нито е възможно да възникне. Следователно е ясно, че отвъд няма нито пространство, нито празно, нито време. Ето защо за нещата там не е естествено да са на някакво място, нито някакво време ги прави да стареят, нито има каквато и да било промяна при каквото и да било от нещата, които са установени отвъд най-външната периферия, но те пребивават неизменими, независими и живеят най-добрия и най-самодостатъчен живот в продължение на цялата вечност. И самото това име „еон” е било произнесено от древните не без божия намеса. Защото границата, която обхваща времето на живота на всяко нещо, отвъд която няма нищо, отговарящо на природата на това нещо, е била наричана „еон” на всяко нещо. Съгласно същото разсъждение границата на цялото небе и границата, която обхваща цялото време и безкрайността, е еон, безсмъртен и божествен, и тази дума е образувана от tÕ ¢eˆ enai (вечно съществуващо). От него зависи – за едни по-смътно, за други по-изчистено – съществуването и живеенето. Защото, както може да се предвиди и от това, което често се пише в общодостъпните философски трактати, всяко първо и най-висше божество по необходимост е неизменно; и действителността свидетелства за казаното. Защото нито има нещо по-могъщо от него, което да го задвижи (тъй като то би било по-божествено от него), нито то има някакъв недостатък, нито е лишено от кое да е от нещата, които са добри за него. И е разбираемо, че се движи с непрестанно движение, защото всички неща, когато достигнат до естественото си място, спират, но за движещото се в кръг тяло мястото, от което тръгва и до което достига, е едно и също.


Аристотел, "За небето", книга Алфа, глава 9, 277 b 27 - 279 b 4

post scriptum: това откъсче е много подходящо за преподаване на Аристотеловата философия в много съкратен вид и за отрицателно време, както обикновено става с колегите от задочното обучение; в него се съдържат в много сбит вид схващания, които преди това вече са били обосновани в книга Алфа или след това се обосновават в следващите книги на "За небето".

За първи път откъсът бе преведен от Николай Гочев и беше включен в "Хронологична антология по философия. От Талес до Дерида", на която сме съ-съставители с Иван Колев и Хари Паницидис, издадена от "Анубис" през 2001 г.

Университетът за мен

УНИВЕРСИТЕТЪТ за мен

“Отношението ми към университета има особен характер. Когато на 18 години пристъпих в аудиториите му, те ми се сториха като сакрални помещения. За мен нямаше нищо по-велико от тях. Имах шанса да видя и чуя знаменити професори и същевременно щастието, все още съвсем непредубедено, да бъда сигурен в това: университетът е велика западноевропейска наднационална институция като църквата. Значи принадлежа към едно общество, което не ме обвързва с държавата, общество, което не иска нищо друго освен истината – неограничена и безусловна.”

Тези думи са на Карл Ясперс. ("Съдба и воля. Провокации". Плевен, ЕА, 1997, с. 23, превод на Лилия Атанасова). Почти същото беше и при мен. Когато на 18 години пристъпих в аудиториите на СУ, бях щастлива, че влизам в храма на знанието. Нещо свято, вeличествено. Тогава изпитвах страхопочитание към всички университетски преподаватели и си мислех, че колкото повече знае един човек, толкова по-добър става. Тогава някак смътно усещах, какво (би трябвало и у нас да) са Университетът и Църквата - единствените европейски институции, които са и наднационални, и универсалистични, и надполитически, и надпартийни. По онова време – 1982 година - беше ясно, че при нас няма как университетът да не е обвързан с държавата и че е невъзможно университетското общество да търси “неограничената и безусловна” Истина. Тогава във всичко предварително се задаваше “единствено правилното и вярното”, онова, което е “всесилно, защото е вярно”. Знаем, кое беше то. И все пак, и въпреки всичко, и тогава университетът беше за мен най-привлекателното, най-важното и най-вълнуващото място.

Надеждите ми за промяна на университета се родиха в края на 1989 г. Ето сега, ето съвсем скоро ще стане! През ноември-декември 1989 г. бяха създадени независимите студентски дружества и тяхната федерация. Като първа и основна своя цел те си поставяха промяната на учебните планове, променянето на начина на преподаване, промяната на съотношението между задължителните и свободноизбираемите дисциплини, изобщо промяната на университетския организъм. Който не вярва, нека да прочете интервюто с председателя на ФНСД Емил Кошлуков от 29 декември 1989 във вестник “Народна култура”, бр. 52.

Това, разбира се, не стана. Още на първата окупационна стачка след първия тур на първите многопартийни избори, започнала на 11 юни 1990 г. стана ясно, че ще се искат само политически промени. Утопистка и наивна мечтателка като мен се опита да убеждава, че освен политическите трябва да поставим и други искания – например за автономия на университета. Тогава написах: освен да бъдем граждани на прероден народ, нека да си припомним принципа за солидарност между преподаватели и студенти, да решим какви ще са основните задачи на академичната ни общност и да съградим университета като европейски дом на знанието и истината. (“Век 21”, бр. 12, 20 юни 1990 г.).

Това, разбира се, не стана. Всички студентски и преподавателски инициативи и дейности през последните 11 години бяха насочени към театъра на бойните действия между червените и сините. Университетът от страх да не бъде аполитичен престана да бъде академичен. Междувременно струва ми се, че стана ясно, че поне през първата четвърт на новия век в нашата страна епичните битки между червените и сините няма да бъдат водени единствено в условията на извънредно положение и военна диктатура. За разлика от един български поет (който между другото твърдеше в свое интервю, че душата на жена, която е родила две деца, е като парцал за бърсане на под) според мен въвеждането на извънредно военно положение е ненормално. Естественото, нормалното политическо развитие ще продължи поне още четвърт век с епични битки между червените и сините. Просто защото страната е сред най-бедните европейски държави, а бедността захранва със сила левите идеи.(Преди повече от две хилядолетия Аристотел е обосновал в “Политика”, че на добре вървят само онези общности, в които по-голямата част от хората притежава по-голямата част от благата. Казано с наши думи: само когато има средна класа и хората от нея са повече от най-богатите и най-бедните взети заедно, само тогава има сигурност и процъфтяване. Всички надежди за стабилност на друга основа са илюзорни.) Дори и ако – дай Боже! – ни вземат в Европейския и Северноатлантическия военен съюз, пак ще е така. Справка: Гърция.

А междувременно дали ще се опомним, че сме академична общност и имаме своите академични университетски проблеми?

Днес е 26 януари, началото на третото хилядолетие. Отварям Закона за научните степени и научните звания, и чета:
“Чл. 16, ал. 1:Хабилитационните трудове и другите научни изследвания и творчески постижения по чл. 10 и 15 трябва да бъдат насочени към решаване на научни и научноприложни проблеми, свързани с нуждите на социалистическото развитие на страната, да съответстват на съвременните постижения на науката и практиката и творчески да ги развиват”…
Чл.17: Когато се преценяват кандидатите за научни звания по чл. 10, 14, се вземат предвид всички представени от тях научни изследвания и творчески постижения, както и техните политически и морални качества”.

Това е. Няма шега, няма измама. Само дето курсивът е от мен. Началото на третото хилядолетие… Българска академична среда? Има ли я или още, вече единадесета година не може да се разсъни? Или все още е в комата, настъпила в средата на 40-те през миналия век?

Ако някой си даде труд да прочете посочените автобиографични работи на Ясперс, колко разлики ще намери между нашата академична хабилитационна ситуация и онези практики, които въвеждат нацистите през 30-те години на миналия век в Германия? Паралелно във времето в Сталиновия СССР става същото.

А изминаха вече 11 години. Възможно е у нас никога да не стане.
Ясперс казва “университетът е велика западноевропейска наднационална институция…”. Тука са Балканите. Тука е страната, където от векове, от богомилството насетне избуяват най-вече гностическо-дуалистични светогледи. В тях няма място за УНИВЕРСИТЕТ.

А може и да е друго. След всяко робство после има лутане в пустинята и то не може да е по-малко от 40 години. Изминали са само единадесет. Душата ми понякога си позволява да мечтае. Реалистично да мечтае, че след време, но не по-рано от още 30 години и тук ще има УНИВЕРСИТЕТ. Но ние, разбира се, няма да сме живи да го видим.

Публикувана за първи път
в бр. 4 на “Литературен вестник”,
януари 2001 г.
Водещ броя – Бойко Пенчев

post scriptum:
Този текст е писан отдавна, в края на 2000 година и публикуван в ЛВ в началото на 2001 г.
За съжаление, написаното в него продължава да е вярно.

Отворете българския правен портал Лекс.бг на адрес http://lex.bg/ и вижте член 5 и член 16 от Закона за научните степени и звания...

Вчера отмина светлият празник на нашия небесен покровител - Свети Климент - и свързаната с юбилея суматоха също отшумява.
Покрай тържествата и ритуалите цивилизационният бон тон не позволяваше да се намеква за проблеми, но, уви, такива има.
Например това, че нашата страна е единствената от бившите соц, в които има специализирани научни съвети и ВАК, и в тях едни хора гласуват анонимно за работи, които не са чели.
Така се решава кой ще защити дисертация, и кой - не, кой ще стане доцент или професор, и кой - не.

В понеделник побързах да сложа снимка от шествието и специално на президента Желев тук, на моя университетски, преподавателско-професионален блог.

Освен всичко останало, президентът Желев ми харесва и заради това, че е един от малцината у нас, които са били назначени за членове на СНС, но са се отказали от правото анонимно да кадруват и са призовали колегите си да се саморазпуснат, за да се премине към друг тип процедури, както е по света.

Но-о-о-о... реалистичният поглед към ситуацията у нас трябва да ни накара да направим следната реалистична прогноза:
едно нещо, което не се е променило за 20 години, няма да се промени и през следващите 30.
Почти 20 години след началото на промените у нас законовата цитадела на научното развитие остава съвършено непоклатима.
В същото време някои колеги ронят крокодилски сълзи във вестниците, че кандидатите за докторанти в нашия СУ тази есен са по-малко от местата!
Еми, как да бъде иначе?!
Да работиш години наред, за да получиш след години труд било за докторска степен, било за хабилитация, анонимното отмъщение на анонимно гласуващи хора?

На 150 годишнината на СУ по всяка вероятност онези от нас, които са останали живи, като отворят Закона за научните степени и звания, пак ще прочетат, че дисертациите и хабилитациите ни трябва да са свързани с нуждите на "социалистическото развитие на страната" и пак ще ги защитават пред анонимно гласуващи хора в СНС-тата.

шествие и тържество

президентът Желев на шествието

В нашия 120 годишен Университет има много хора, които са започвали да пишат дисертации, сиреч ставали са аспиранти (както се казваше преди) или докторанти, както се казва сега, но не всички са завършвали своята аспирантура/докторантура и са написвали, а после и защитавали дисертация.
Президентът Желю Желев е един от малцината, които са написали, но не са могли да защитят дисертацията си.
Че и други неприятности са му се случили заради написването на критична работа срещу Лениновото определение за материята...
А после и заради "Фашизмът".

За всичко това може да се прочете в автобиографичната му книга "Въпреки всичко. Моята политическа биография", ИК "Колибри", 2005. Особено на страниците 84-207.

Днес беше вълнуващ ден за мен, защото по време на шествието за малко повървях редом с него - един от много малкото смели мъже, които са се борили за академична свобода във времето на тоталитарния мрак.
Един от много малкото смели мъже, които са се борили за Свобода у нас във времето на тоталитарния мрак.

Снимката, както и другите три снимки от шествието са направени от Ледето и Николай, които днес също бяха на шествието с голямо вълнение.

шествието днес

поезия в снега

На 19 ноември, в сряда, в 65 аудитория на СУ се състоя второ голямо поетическо четене, което бе отзив за едно предишно, проведено пак там, преди 19 години, в бурните дни на току-що пукналата обществена промяна, през декември 1989 г.
Беше и тъжно, и поетическо - защото доста от поетите, чели тогава, вече не са сред нас, но все пак поезията получи своя малък празник, защото се чуха много стихове.
Четоха свои произведения наши известни поети: Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Иван Теофилов, Александър Шурбанов, Цочо Бояджиев, Георги Борисов, Едвин Сугарев, Силвия Чолева, Бойко Ламбовски, Миглена Николчина, Ани Илков, Кристин Димитрова, Петър Чухов, Дянко Дянов, Аксиния Михайлова, Румен Баросов.
Имаше и няколко млади поети като В:БВ, Димитър Кенаров и един много забавен поет-сатирик Момчил, чиято фамилия не чух...
***
Имаше, разбира се и кратко, но интересно представяне на творческата биография на неформалната група за литература на дисиденти-творци от късния соц "Литературен кръг 39", направено от Иво Петрунов и Пламен Анакиев, които са били организатори на някогашните неформални литературни хепънинги.
***
Преди четенето говори Сашо Кьосев за културната програма около 120 годишнината на Университета, а след четенето млади колеги-културолози представиха своето електронно издание за култура и визуални изкуства "ПИРОН", което скоро ще стане достъпно на сайта на Университета.
На края имаше коктейл.
***
А заглавието към това съобщение е "поезия в снега", защото при току-що навалелия сняг и заледяващите се улици и стълби, всеки ще направи подарък на себе си, ако почете малко поезия в почивните дни в белотата около нас.
***
На снимките се виждат двама от моите любими наши поети - Екатерина Йосифова и Георги Борисов.
Направих снимки на всички четящи поети, но повечето не са се получили добре и затова представям само тях двамата.

из историята на нашия Университет - 15-те години на погроми и репресии

Разправата с Университета и прегазването на университетската автономия

По времето на Втората световна война университетската общност понася загуби, каквито никога преди това по мирно време тя не е позволявала да я сполетят. Въпреки протестите и острите писмени възражения на Академичния съвет, в които се говори от името на цялата преподавателска и студентска колегия, в края на 1940 г. Народното събрание приема антисемитския Закон за защита на нацията, който с редица свои членове засяга евреите – преподаватели и студенти.

Още по-драстична и безскрупулна е политиката на проф. Богдан Филов, който става министър-председател и същевременно водител на просветното ведомство. За жалост, големият учен-археолог и бивш ректор на университета е завладян от нацистките идеи за цялостно ангажиране на държавата с възпитаването на младежта – и в училището, и извън училището, и в сферата на висшето образование. Благодарение на неговата законодателна инициатива се приемат частични изменения в закона за народната просвета, но още по-радикални от тях са измененията в Закона за държавните служители. С тях се засяга пряко университетската автономия, тъй като в него се постановява, че “министър-председателят упражнява общ административен надзор върху държавните служители при всички ведомства. Този надзор министър-председателят упражнява по начин, какъвто намери за целесъобразен” . Едно от правата, които получават премиерът и Министерския съвет, е да уволняват университетските преподаватели. Това е един от основните стожери на академичното самоуправление – редът на назначаването и освобождаването от работа на университетските преподаватели да се определя от университетската, а не от извънуниверситетската власт и в десетилетията преди това академичната общност не е допускала никакви компромиси с това. Академичният съвет и всички факултетни съвети се обявяват категорично срещу тези законови условия за вмешателство на държавната администрация в живота на университета: чрез кореспонденция между Академичния и Министерския съвет, драматични срещи между университетското ръководство и премиера, аудиенция на ректора с монарха. Правителството и парламентът все пак правят частични отстъпки от принципа на тоталитарно-фашистките държави, който проф. Филов иска да наложи – не може да има автономна институция, която да е по-горе от и да остава неподчинена на Министерския съвет. Все пак в законопроекта се гласува добавката, че “научната и преподавателската дейност на академичния персонал в университета не подлежи на контрол от върховната изпълнителна власт и не може да бъде повод за уволнение от Министерския съвет” . Властта отвръща на частичния успех на университета с поредното жестоко орязване на финансовите средства и научните фондове, и с чиновнически министерски диктат върху учебните планове и определянето на срока на следването на студентите от някои специалности .

Агонията на университетската автономия през 1944 г. започва с идването на т. нар. “народна власт” и Червената “армия-освободителка”. Още през есента на 1944 г. заради “активна фашистка дейност” са уволнени 25 преподаватели , като завинаги са отстранени 6-има професори-колаборационисти, участвали в Министерските кабинети, управлявали страната по време на войната. Започват масови чистки сред учителите, инспекторите и директорите на училищата. Техен инструмент са нововъзникналите народни съдилища и народна милиция. През 1945 г. Народният съд осъжда на смърт или на доживотен затвор хиляди (известният британски историк Ричард Крамптън посочва, че макар че официалните данни да сочат 11 667 осъдени, в действителност под възмездието на народните съдилища са попаднали между 30 и 100 хиляди българи ), сред които множество представители на интелигенцията, учителството и преподавателската университетска колегия. Десницата и центърът в българското политическо пространство така биват унищожени през 1944 и 1945 г., а левите некомунистически партии като БЗНС на Н. Петков и социалдемократите биват смазани през 1946 и 1947 г. Техните водачи и депутатите в Народното събрание, представящи некомунистическата левица, биват убити или попадат в “изправителните трудови” лагери.

През 1946 г. се провежда референдумът, а през декември 1947 г. се провъзгласява новата Димитровска конституция.

В тази политическа и законова среда се приемат Законът за БАН, Законът за народната просвета и Законът за висшето образование (1948 г.), които превръщат всички научни и просветни институции в “подведомствени учреждения”, с които безпрекословно се разпорежда централизираната държавно-политическо-партийна власт. Свършено е с българското уподобяване на многовековната европейска идея за университета като надпартийна, независима от политическата власт, автономна и самоуправляваща се институция. Всички български висши образователни институции – Софийският университет “Св. Климент Охридски”, Свободният университет и Висшето техническо училище в София, Варненската търговска академия и Висшето финансово училище в Свищов, Рисувалното училище и Музикалната академия – се превръщат наистина във висши “училища” под надзора на министерството на просветата и Министерския съвет, и подчинени на един общ за всички тях, уеднаквяващ ги Закон. Появяват се и дузина други институционални метастази (като Висшия учебен съвет, който от съвещателен се превръща в прозаконодателен орган, специализираните научни съвети и ВАК, Комитета за наука, изкуство и култура и т. н.), които по съветско-сталинистки модел администрират тотално-тоталитарно науката и образованието .

И за да умре не само идеята за университета, но и споменът за това, че в първата половина на века тя е била приемливо осъществявана и у нас, е трябвало да бъде заличен и споменът за нея. През 1948, 1953 и 1954 г. се извършват нови и нови чистки, докато накрая наистина в университетската преподавателска колегия не остава нито един не просто “буржоазен реакционер” и “фашистки слуга”, но и нито един преподавател, опетнен с това, че е следвал или специализирал в Европа, владеещ западни езици и завладян от европейски идеи за европейски институции .
post scriptum:

за годините на мрака вижте:

* Ричард Крамптън, “Кратка история на България”, С., 1994, превод Ал. Шурбанов, Фондация “Отворено общество”, с. 216 и сл..

* Най-детайлно и документално това унищожаване на автономната традиция на българската наука и образование през четиридесетте години е представено в книгата на Весела Чичовска “Политиката срещу просветната традиция”, УИ “Св. Климент Охридски”, С., 1995 г.

***бележка към последните три постинга за историята на нашия Университет:

Поради това не споделям отрицателно-песимистичните оценки на Александър Кьосев, който говори за симптоматичната липса на легитимационен дебат в днешните практически ориентирани дискусии за проблемите на висшето образование и за това, че у нас не е имало никога философски дискурс за raison d’être на нашия университет. В студията “Университетът между фактите и нормите”, публикувана в “Критика и хуманизъм”, кн. 8, бр. 1/2000 (и с малки съкращения в “Култура”, бр. 19, 19 май 2000 г.) той заявява: “Може би причината за днешното отсъствие е проста – не може да се реставрира нещо, дето не го е имало никога. Липсата на легитимационен дебат не е случайна или от глупост – тя е вкоренена дълбоко в историята на нашия университет”. За тази констатация Ал. Кьосев привлича документи от историята на създаването на Висшето училище в София и първите две десетилетия от неговото съществуване. За мен обаче много по-силни са внушенията от “История…” на проф. Михаил Арнаудов, според когото нашият университет възниква едва след това, 20 години след държавно-административното учредяване на Висшето училище – по време на първата голяма криза и с неотстъпното, неоромантическо, почти анархолиберално отстояване на идеята за автономията като висше средство за постигането на най-висшата цел на университета, академичната свобода. Поне за мен историята на СУ през периода 1907- 1948 г. показва, че при множеството сблъсъци между университета и различните субекти на изпълнителната власт през този период, е възниквал неколкократно обществен легитимационен дебат. Наистина, в нашия дебат, за разлика от немския в началото на ХІХ век, са участвали много повече професионални филолози, отколкото професори по философия, но какво от това? На песимизма на Кьосев бих отвърнала с тъжната си носталгична убеденост, че всичко това, което ни се струва, че не го е имало никога у нас, е било реалност, но то е напълно изличено от колективната памет на днешната българска интелигенция с политически и идеологически механизми, работили ефикасно в продължение на няколко десетилетия.

из историята на нашия Университет - втората криза през 1922 г.

Втората голяма университетска криза също има своята предистория.

 Когато тя се случва, Университетът има вече пет факултета – Историко-филологически, Физико-математически, Юридически, Медицински и Агрономически.
 На власт от април 1920 г. е правителството на БЗНС, водено от Ал. Стамболийски. Трябва да се отбележи, че първата университетска криза избухва заради обида срещу монарха и монархическите блюстители – управляващата Народно-либерална партия. При втората криза пък спречкването е с едни от най-крайните антимонархисти в тогавашния политически спектър…
Зад дребни спречквания по най-различни поводи – като например това, че правителството не разрешило да се ползва залата на Народния театър за празника на Университета през декември 1920 г. - веднага изпъкнали причините за неизбежния конфликт: властта желаела да подчини на своето управление и университетската общност, а тя никога не би могла да позволи това, тъй като сред нея нито бил изтлял споменът за смисъла на отвоюваното през 1907 г., нито било неизвестно значението на думата universitas.
Напротив, преподавателите подготвяли откриването на Богословски и Ветеринарен факултет, с което университетът ни да се “закръгли до истински всеобемен център на знанието – universitas litterarum” .
В продължение на петнадесетте години между 1907 – 1922 г. непрестанно са се появявали документи на академичната колегия при всякакви спорове с министерството и управниците – било при обсъждането на поправки в Закона за университета, било при перманентните разправии за бюджета на университета и заплатите на преподавателите, било при обсъждането на броя на студентите и размера на студентските такси, било при увеличаването на броя на катедрите и преподавателските места, или откриването на нови факултети. В тези документи неизменно присъства тезата за това, че висша и последна дума при окончателното вземане на решение, по който и да било от всички тези проблеми трябва да има Академичният съвет. В добри времена, когато Министерството е било ръководено от сговорчиви министри – най-често членове на университетската колегия или бивши ректори – документите, които излизали оттам, започвали с думите: “Министерството замолва Академическият съвет да вземе решение…”.
В съобщение на Академичния съвет от средата на декември 1920 г. се изреждат принципните положения, по които възникват “недоразумения” между университета и правителството на БЗНС, най-важното от които е: академичният съвет решава, а министерството утвърждава какво и от кого ще се преподава в университета; кои ще бъдат преподаватели в университета и как те трябва като “във всички страни на Европа” да се ползват с активни политически права, а професорите да се избират и за народни представители; какви специалности и факултети ще има, какъв ще е размерът на студентските такси. “Случаите, които са принуждавали университета да реагира против нарежданията на министерството, имат в основата си незачитане на университетската автономия, гарантирана от закона, без която е немислимо правилното развитие на един университет”, обобщава се в Съобщението.
Идват нови пререкания и тежки спорове – по повод на приемането в Народното събрание на бюджета за учебната 1921/1922 г., в който не са зачетени исканията на Академичното ръководство и при внасянето на новия законопроект за народната просвета, изработен от министъра Омарчевски. В своето слово от 8 декември 1921 г. проректорът /сиреч бившият Ректор/ проф. Методи Попов изразява отново убеждението на преподавателската колегия, че “всяка реформа, която засяга вътрешния живот на университета”, трябва “да излиза от самия него и да се взима мнението на университета като ръководно начало…”. В законопроекта се предвиждало университетът да се управлява по правилник, изработен от министерството…
Конкретен повод за разразяването на кризата или по-точно за петмесечната “окупационна стачка ” на Софийския университет дава заповедта на м-р Омарчевски от края на декември 1921 г., с която на ректора проф. Любомир Милетич било наложено дисциплинарно наказание поради това, че в официални документи от името на ректорското ръководство си служел със стария правопис. А земеделското правителство било забранило с министерско постановление използването му. В отговор на своята заповед министърът получава две писма от Академичния съвет със сходно съдържание. В края на второто се напомня на министъра, че “България е конституционна и правова държава, която съгласно чл. 43 от конституцията “се управлява точно според законите”. А тъкмо тия закони поставят на Вашата власт известни рамки и признават на университета точно определени особени права, които съставяват неговата автономия” .
Следват високомерни министерски изявления, изложения и интервюта в официозния печат, в които чиновникът заявява, че университетът е един “подведомствен орган” на министерството , на които Академичният съвет отвръща гордо с три Изложения (от януари, февруари и март 1922 г.), в които се обосновава незаконността на министерските разпоредби. Отново, както и през 1907 г., преподавателската колегия се обединява с убеждението, че заповеди или укази, които противоречат на закона, гарантиращ автономията на университета, нито могат, нито трябва да бъдат изпълнявани.
Последната капка прелива, когато в една от поредните си вестникарски изяви министърът Омарчевски иронично заявява, че “не бил от ония, които “получават шемет в главата при прочитането на думата а в т о н о м и я” и че не му правело впечатление умелото манипулиране на академическия съвет с този израз. Софийският университет, мисли министърът, нямал зад себе си многовековното развитие на западноевропейските университети, не водел потеклото си от някоя средновековна корпорация на учени, за да притезава за особени привилегии, а бил творба на днешната модерна държава, която в признаването си на права на своите научни институти не отивала дотам – да се откаже от собствените си права над тях” . На 10 март 1922 г. Академичният съвет решава, че без удовлетворяването на исканията в Изложенията от 24.ІІ и 1.І е немислимо нормалното и успешно функциониране на университета и че нашият университет не само може, но и трябва да се ползва от “свободите и привилегиите, на които заслужено се радват западноевропейските университети…”. Академичният съвет взема единодушно решение да се преустановят лекциите в университета до удовлетворяването на неговите обстойно обосновани 5 искания, на първо място от които е: “да се отменят досежните постановления на университетския правилник, които в противоречие с закона за народното просвещение, посягат върху автономните права на университета, а свръх това, не са и в съгласие с педагогическите и научни принципи, на които почива университетското образование” . Второто искане е било възстановяване на заличените от бюджета професорски и доцентски длъжности; третото – приемане на “единствено правилното тълкуване на академическия съвет на чл. 324 от закона” за статута на частните доценти; четвъртото – отмяна на незаконните дисциплинарни наказания и незаконните уволнения; петото – намаляване на високите и непосилни студентски такси.
Чрез партийния си орган – официозът “Земледелско знаме” министерският съвет дал да се разбере, че събитията ще се развият, както и през 1907 г. : указ за затваряне на университета и уволняване на целокупната преподавателска колегия. Академичният съвет излиза също със Съобщения за преустановяването на лекциите, в които също дава да се разбере, че няма нищо против събитията да се развият и да завършат както и през 1907 г. : повтарят се двете основни понятия “университетска автономия” и “академична свобода” и двата основни принципа: 1/за ненамесване на министерството в самоуправлението на университета; и 2/за това, че всеки указ, заповед или решение на министерството (или министерския съвет), които противоречат на Закона за университета и гарантираната от него автономия, са по същество противозаконни и поради това не бива да бъдат изпълнявани. Както тези две понятия, така и двата основни принципа са били утвърдени от Петровденската декларация и останалите документи, изработени от преподавателската колегия по време на първата голяма университетска криза.
Историята от 1907 г. се повтаря през 1922 г. Отново студентите се солидаризират с професорите. Отново има бурни дебати в Народното събрание, в които депутати от опозицията и управляващите спорят за това, какъв трябва да е българският университет и може ли или не може той да бъде управляван от управляващите. Отново обществото реагира бързо и недвусмислено в подкрепа на университета: сформира се “Граждански културно-професионален комитет”, обединяващ 21 организации, който издава позив към българския народ. Той завършва с думите, че “свободата на научната мисъл и научното творчество са възможни само при пълна автономия на университета" . Отново има многохилядни събрания и пламенни речи на участници в тях. Отново има студентски манифестации, които отново биват разгонвани от полицията . Отново има писма на министъра, изявления на министър-председателя и становища-отзиви на професорското тяло, които се публикуват в пресата. Становищата на едната и другата страна се преповтарят и препотретват, като се намесва само една нова “идея” на министър-председателя Стамболийски: да създаде в Русе, Пловдив и Варна “университети на народовластнически начала”, в които студентите “сами да избират професорите си”, сиреч чрез гласуване и по вишегласие да присъждат научни степени на своите преподаватели. Това в същност отново повтаря историята от 1907 г., защото и тогава м-р Апостолов се надява, че ще сломи неотстъпчивата преподавателска колегия, като открие нов университет с нови “професори” – гимназиални учители.
И отново развръзката е същата: правителството разбира, че конфликтът с университета е подкопал силно властта му и че е в изгода, както за едната, така и на другата страна да се приемат исканията на Академичния съвет. На 16 август 1922 г. управляващият министерството К. Томов и ректорът Л. Милетич подписват “спогодителен протокол”, с който двете страни се спогаждат министерството да удовлетвори исканията на университета: онези от тях, които са били в неговата компетенция – незабавно, а останалите, които са зависели от решение на Народното събрание – при първа възможност. На 19 август 1922 г. “ректорът разгласява чрез печата за подкачването на нормален живот в университета” , а в тържественото си слово на 8 декември 1922 г. вече в качеството си на проректор (бивш ректор) проф. Л. Милетич заявява:
“Ако и да сме лишени от по-големи материални облаги за своя труд, на каквито образованието и способностите ни дават пълно право, задоволяваме се и с сравнително оскъдните средства, с които нашата държава ни възнаграждава, главно крепени от съзнанието, че в изпълнението на своето мъчно призвание се чувстваме свободни от ония пакостни странични влияния на властта, които спъват духа, убиват творческата мисъл, омаломощават духовната енергия, а главно похабяват моралната независимост на личността, с една дума най-важните морални ценности, без които научното творчество не може да преуспява. Университетската автономия е легалната броня, която охранява тия устои на академическата свобода и която не ние в България сме измислили, а е извоювана в света от представителите на науката за самата наука” .

post scriptum:
и това е откъс от "Какво е това университет?";
и отново почти всички цитати от документи са взети от "Историята..." на проф. Михаил Арнаудов

из историята на нашия Университет - голямата криза през 1907 г.

От възникването си европейските университети поставят като своя цел свободата, свободата на изследването и преподаването. Днес теоретиците, философите и социолозите на образованието също аргументират, че съвременният университетски организъм може да запази жизнеността си и да продължи да се развива преди всичко, ако се осъществява като “управление чрез цели” . Освен от най-общи и абстрактни философски съображения това определение е много важно за нас и поради това, че в продължение на десетки години то е било девиз и на академичното българско самосъзнание, стожер на неговата неотстъпна борба за пълна университетска автономия и независимост.

Нека да обърнем внимание на три епизода от драматичната история на СУ “Свети Климент Охридски”.

Епизод първи: Университетската криза от 1907 г.

Университетската криза от 1907 г. има своята дълга предистория. Всъщност тя започва още със създаването на Висшето училище в София и минава през няколко законопроекта и утвърдени Закони за неговата същност, начин на функциониране и предназначение. От създаването си през 1888 г. до кризата от 1907- 1908 г. Народното събрание и различните печатни издания непрекъснато дискутират “заради какво” и “поради що” имаме висше училище и няма ли да бъде по-евтино и безопасно за държавата да изпраща в странство да се обучават необходимите й за “бъдащето” специалисти. През първите петнадесет години от своето съществуване преподавателската колегия на Висшето училище постепенно узрява за мисията, която стои пред нея – да се самоосъзнае като съградителка на българския университет, да определи неговия смисъл и значение: първо, заради самата наука и обучение, развивани у нас, а после и в полза на обществото. Най-същественият момент от това развитие на преподавателската колегия е решението на Академичния съвет от 29 март 1900 г., с което се постановява: “…академическиятъ съветъ прие да се нарича за напред ъ Висшето училище университетъ, и то “Университетъ въ София” . Събитията от следващите няколко години показват, че университетът наистина е заслужил своето име, че това не е било само куха титла за пред външния, европейски учен свят, а и задължаващото наименование, което непрестанно е напомняло и на преподавателите, и на студентите, че иде реч за висша образователна институция със своя собствена същност и наредба. През януари 1904 г. се приемат Законът за ефорията на университета братя Евлогий и Христо Георгиеви и първият Закон за университета, а на 27 септември 1904 г. в свое решение Академическият съвет “отстоява твърдо своето гледище за ненамисане на министерството, по силата на това, че законът за университета е признавал единството и автономията на университета”.
Самата история на най-голямата криза за Софийския университет започва с “необикновената случка от 3 януарий 1907 г. – демонстрацията против Княза предъ народния театъръ” Още на следващия ден – 4 януари – Министерският съвет приема Указ № 2, който на по-следващия ден излиза в “Държавен вестник”. Указът постановява да се закрие Университета за срок от 6 месеца и “да се уволнят всички професори на Университета, като и доцентите и лекторите” . Академическият съвет се събира на екстрено заседание на 5 януари, на което се решава, че:
“1. Университетът и всички негови учреждения, като съществуващи въз основа на един действащ закон, не могат да бъдат закрити или функциите им временно спрени чрез указ;
2. Уволняване на преподавателския персонал може да става само въз основа на чл. 37 от същия закон.
За това Академическият съвет не намира за възможно да се освободи от правата и длъжностите, възложени нему от закона за Университета, докато тоя закон е в сила и действие” .
Знаменателно в това решение е квалифицирането на Указа на Министерския съвет като нелегитимен, а още по-знаменателно е и самоосъзнаването на отговорността, която е носел Академическият съвет за запазването на същината на Университета. Оттук насетне през следващите десетилетия до началото на 40-те години това ще се повтори многократно.
Следват множество манифести и прокламации, митинги, свикани от студентите или преподавателите, декларации и обсъждания в Народното събрание, които някои видни политици наричат “софизми” . Проф. Ив. Шишманов – един от вдъхновителите и законотворците на кодекса на автономния университет - подава оставка и Н. Апостолов става министър на просветата.
Измежду няколкото важни позиви и прокламации, с които излиза преподавателската колегия най-важно е “Съобщение по университетския въпрос”, което се подготва от Д. Агура, Г. Златарски, Ив. Георгов, Г. Бончев и Вл. Моллов и се публикува в края на юни 1907 г., на Петровден. Поводът за написването на това съобщение е решението на новия просветен министър Апостололов “да отвори Университета съ съвършено нови преподаватели. ”

В Петровденската декларация най-важните заявления са:

“… В няколко заседания наред професорите, като излизаха от основните положения: 1. Че с бруталния акт на правителството от 4 януарий се нанесе едно незаслужено оскърбление на цялата колегия; 2. че колегията е една морална единица, която може да се яви на мястото си отново, само ако нейната чест бъде възстановена напълно; 3. че най-подир спокойствието в предаванията и предаността към научните занятия на професори и студенти са възможни само при пълна автономия на университета, - решиха да поставят исканията си в следните точки:

1. Понеже професорското тяло се смята за оскърбено и онеправдано от съвсем немотивираното уволнение, станало на 4 януарий 1907 г., то настоява да бъде изгладена тая несправедловост и да се възстанови напълно честта на професорите, като се върне цялата професорска колегия обратно в първото й положение от деня на уволнението.

2. Понеже най- същественото условие за нормалното състояние и правилното развитие на един университет, както се изложи в двата позива на професорското тяло към българското общество, е академическата свобода, необходимо условие за което е университетската автономия, професорското тяло настоява, щото редът за назначението и уволнението на преподавателския персонал в университета да става съобразно с наредбите на закона за университета от 1904 г.

3. Понеже само университетската власт може да върши целесъобразна контрола върху учението и поведението на студентите и да упражнява дисциплинарна власт спрямо техните простъпки, които уронват студентското име, професорското тяло, като съзнава своята тежка отговорност за запазване реда в университета и неговия престиж, настоява, щото всички дисциплинарни мерки било спрямо отделни студенти, курсове и факултети, било спрямо целия университет, да изхождат от университетската власт.

4. Понеже университетското тяло е най-компетентно да се произнесе и по другите въпроси за уредбата на университета, необходимо е да бъде изслушано неговото мнение и по другите нововъведения в новия закон, които в някои постановления са противоречиви, а в други нецелесъобразни…” .

С този документ и формулираните искания се създава нашият “неотменим канонъ на университетската автономия”.

Нейният практически непосредствен ефект е обратен на желания: М-р Апостолов назначава нови професори и на 11 юли те провеждат първото си заседание, за да се конституират в академична колегия. На пръв поглед преподавателите от “стария университет” са сбъркали, като са словоизявили гордото академично самосъзнание.

Дори новата учебна 1907/1908 г. започва с “нов Апостолов университет”, с нови преподаватели – довчерашни гимназиални учители.

В тази първа университетска криза, обаче разрешението идва и от недвусмислената подкрепа, изразена в печата от видни наши и чужди общественици и учени (като “Апела към софийските граждани по университетския въпрос”, написан от К. Величков, Ив. Вазов, М. Балабанов, Г. Начевич, В. Теодоров и Д. Мишев и като поздравителните адреси на К. Иречек, В. Ягич и Н. Державин ), и от многолюдни събрания и митинги (като напр. митинга от 14 октомври, провел се на площад "Позитано", на който са присъствали над 10 000 души). Много важно се оказва и бойкотирането от страна на студентите спрямо новия импровизиран “университет”. По-голямата част от старите студенти не се записват в него, а новозаписали се почти няма с изключение на някои правителствени чиновници. В Народното събрание отново започват ожесточени обсъждания на университетския проблем, а междувременно м-р Апостолов изпраща емисари, които да поканят и склонят чужди професори да дойдат да преподават у нас, тъй като е ставало все по-видно, че гордата преподавателска колегия на “стария университет” няма да отстъпи и няма да се самоосвободи от отговорностите, които е имала като легитимно академично ръководство срещу противозаконните укази и постановления на Министерския съвет. Най-заможните български студенти заминават да учат в странство, а няколко видни професори от останалите “безработни” преподаватели на “закрития университет” също отиват в странство, не само за да се занимават с научните си изследвания, но и за да информират международната учена общност за същината на нашенския конфликт и да осигурят нейната морална подкрепа.
На 16 януари 1908 г. се образува ново правителство – на Демократическата партия, ръководено от Ал. Малинов. Министър на просветата става Н. Мушанов, който установява контакт със старата колегия и разрешава проблема радикално. На 28 януари 1908 г. в двореца Врана се подписват два указа. С единия от тях били уволнени всички, без изключение, нови “професори”, а с другия били назначени всички, без изключение, професори от старата колегия.
На 31 януари възстановеният университет най-после отваря врати, а професорската колегия обнародва печатно изявление, което завършва с думите:

“Не можем в тоя тържествен час да не дадем израз на голяма признателност към цялото българско общество, което като един човек се дигна да брани и успя да отбрани своя най-висш културен институт от небивало посегателство. Особена хвала изказваме на българския печат, на българските обществени водители и дейци и на всички научни и обществени корпорации, които застанаха на наша страна.
Почваме пак своята просветителна дейност с твърда воля, достойно да се издължим народу за подкрепата му и за честта, която ни оказа, като храним при туй дълбоко уверение, че отнетата със закон университетска автономия ще бъде още в първата законодателна сесия съгласно с даденото ни от сегашното правителство обещание, подкрепено и чрез изявленията на всички политически народни партии, изново узаконена.
Да живее свободата на българската наука!”

post scriptum: това също е откъс от текста "Какво е това университет?", част от който сложих тук и във връзка с премиерата на преиздадената "История..." на проф. Арнаудов

покана за премиера на преиздадената "История на СУ Свети Климент Охридски от 1888 до 1938 г." от проф. Михаил Арнаудов

Първо ПОКАНАТА:

Уважаеми колеги,


Ректорът на СУ “Св. Климент Охридски”

проф. дин Иван Илчев,

УИ “Св. Климент Охридски”

и Координационният център по честването на 120-годишнината на Софийския университет



Ви канят



на премиерата на новото издание на “История на Софийския университет “Св. Климент Охридски” от Михаил Арнаудов.



Книгата поставя началото на поредицата “Университетско наследство”, която включва издания и преиздания на трудове на емблематични за Софийския университет учени – всяко от тях със специално оформление и богат информационен апарат.



Заповядайте!



17 ноември (понеделник)

18:00 ч.

Ректорат

Зала 1



Да продължим историята!



Малко за книгата от един текст, озаглавен "Какво е това университет?"

Финансовите ограничения през 30-те години и петдесетгодишнината на Университета


През втората половина на 20-те и 30-те години няма толкова продължителни кризи между университета и извънуниверситетската власт, (като кризите от 1907-1908 и 1922 г.), но огромното напрежение между тях се запазва. То се е проявявало най-вече при обсъждането на проектобюджета на университета, тъй като правителствата и на Демократическия сговор, и на Народния блок, и превратаджиите от 1934 г. използват най-перфидното и същевременно най-сигурното средство за обезличаването на университета като независима образователна институция - съкращаването на финансовите средства, “за да се удари косвено автономията му, която е била трън в очите на известни политически лагери” . В това отношение най-драстични са били мерките, наложени от превратаджиите от авторитарния политически кръг “Звено”. Още през есента на 1934 г. се съкращават и сливат 10 катедри от различни факултети, поради липса на бюджетно финансиране. Същото това правителство възнамерява да закрие Богословския факултет, но академичната общност реагира бързо и недвусмислено: за пореден път се декларира, че държавната изпълнителна власт не може да се намесва в автономното самоуправление на университета и това административно намерение бива осуетено.

След падането на деветнадесетомайския режим се изреждат няколко кабинета – на ген. Пенчо Златев и Андрей Тошев и няколко ремонтирани екипа на Г. Кьосеиванов, но всички те действат по един и същ начин спрямо университета: финансови рестрикции и бюджетни съкращения. Авторитетният наш историк проф. Милчо Лалков анализира тази политическа линия така:

“Логично би било правителствата да следват противоположната линия. През втората половина на 30-те години в България настъпва стопанско оживление. То бързо ликвидира последиците от световната икономическа криза. Индексите на индустриално и селскостопанско производство отбелязват непрекъснат растеж. Правителствата на Г. Кьосеиванов, утвърждаващи постепенно едноличното управление на цар Борис ІІІ, успешно осъществяват политиката на етатизъм и модернизация в икономиката. Държавната намеса в народното стопанство, сполучливите опити за регулиране на пропорциите между неговите отделни отрасли помагат на България да избегне новата кризисна фаза, настъпила в развитието на повечето европейски държави пред прага на Втората световна война. Забележимо нараства националният доход. Положително върху държавния бюджет се отразява и външнотърговското обвързване с динамичните, милитаристично изградени икономики на Германия и Италия.

Следователно орязването на университетския бюджет не е последица от слаби държавни финанси. Набиращият скорост безпартиен царски режим влага средства преди всичко в реорганизирането и превъоръжаването на армията, очаквайки реванша след втората национална катастрофа. С поглед към историческата задача на националното обединение, българските управници и сега, по силата на една лоша традиция, загърбват проблемите на образованието, науката и културата. Закономерен резултат от тази традиция са и съкращенията на държавните субсидии за Университета. Всъщност линията на финансови ограничения е проява на политиката за нарушаване на академичната автономия, на университетското самоуправление. Тя е типична за всички авторитарни и тоталитарни режими в Европа и на Балканите, защото отговаря на тяхната принципна същност да държат под контрол институциите с интелектуална сила и мисловна мощ" .

В този контекст на непрекъснати борби на академичната общност срещу недалновидните (в дългосрочна перспектива) и целенасочено-ефикасни мерки (като непосредствен резултат) за подкопаване на университетската институция чрез финансово-субсидийното й обезсилване, като особено събитие изпъква борбата през 1935-1936 г. срещу намерението да се отнеме от Университета фонда за научни изследвания и да се подчини на надзора на министерството. И този път Университетът успява: отново се изказват категорично идеите за автономията на университета и за това, че предписания на изпълнителната власт, които нарушават самоуправлението му, са нецелесъобразни и вредни. Отново се заявява, че университетът ще се самозатвори, така както и през 1922 г. и учебните занятия ще бъдат прекратени, тъй като научните изследвания са онова, което превръща една висша образователна институция в университет, онова, което осмисля и обогатява преподавателската работа, като я предпазва от повторението и монотонизирането. Правителството отстъпва и отменя онази част от Наредбата-закон за разните държавни фондове, публикувана в “Държавен вестник”, която е засягала свободното опериране с фонда за научни изследвания .

Такъв е ходът на събитията, в който се празнува петдесетгодишнината от създаването на Висшето училище в София. Тогава се публикува и “Историята”, написана от проф. Михаил Арнаудов, на Софийския университет “Свети Климент Охридски” през 1938 г. по случай този юбилей . В нашата академична история това е особено събитие. Излизането на един печатен труд може да бъде събитие, съпоставимо с останалите, защото чрез него те се превръщат в обективация на академичната памет и в словоизявление на самосъзнанието на нашата университетска общност. Тази общност тогава получава своята историография-биография на драматичния й петдесетгодишен живот, като при това в нея са изредени не просто всякакви факти и фактченца, а е наложена една многократно изповядана историографска концепция: университетът ни се е родил почти 19-20 години след създаването на Висшето училище, защото университет е онази образователна институция, която не само има свой собствен закон (получен през 1904 г.), но и го брани от намесата на външните политически фактори, като издига автономията като “легална броня” срещу противоречащите на закона за университета министерски разпоредби и заповеди. Разбира се, тази историографска концепция не позволява на проф. Арнаудов да напише “обективна” и безпристрастна история на университета. (Къде под слънцето има “обективна” история на каквото и да било?) Пристрастността на проф. Арнаудов си личи и в това, че при всички по-продължителни и по-краткотрайни конфликти между университета и властта, всички документи, излезли от академичната общност, се цитират в неговата “История…” изцяло, а всички документи, произведени от изпълнителната власт, са цитирани частично, като министерските изявления и интервюта най-често иронично се преразказват или перифразират. Полиграфически на читателя се натрапва и това, че в “История…” са набрани с разредка почти всички изречения, в които се споменава думата “автономия” и принципът за това, че министерството на “просвещението” може да администрира само училищата, но не и висшата образователна институция. Прави впечатление и това, че тази “История…” почти не се интересува от по-широкия политически контекст на големите и малките университетски кризи, а също така напълно пренебрегва и техните общонационални политически следствия. В това отношение, “Историята…”, написана от проф. Арнаудов за петдесетгодишнината на висшето училище е пълен антипод на книгата, публикувана по случай 30-годишнината от полагането на началото на социалистическия университет и на “Историята на СУ”, написана от колектив историци по случай 100 – годишнината през 1988 г. : естествено в годините на зрелия и късния “соц” при доминиращата тогава марксистка историографска парадигма можеше да се публикува само история на университета, в която идеологизираната социологическата редукция е водеща интерпретативна операция. В едната история е хипертрофирана гледната точка на институцията въздигнала в абсолют идеята, че знанието трябва да се търси заради самото знание и че университетът е неговият всекидневен дом, но и култов храм, а в другата е хипертрофирана гледната точка, че университетът е важен, но само доколкото в него всичко става като следствие от случващото се в държавата и обратно - ставащото в университета може да се отрази върху “обществената надстройка”. И докато в книгата на проф. Арнаудов всички изречения, в които се среща думата “автономия”, са отпечатани с разредка, в другите две истории тази дума се среща само в словосъчетания като “призрачната идея за университетската автономия” или “анахроничната буржоазна утопия за автономията”…

В историята на проф. Арнаудов има една пристрастност, която като че ли е по-важна за членовете на университетска общност. Повечето студентски вълнения от втората половина на 20-те и 30 години са доста прибързано предадени . Причините за тях са били различни: понякога политически (например неприязънта на някои студенти към проф. Ал. Цанков като политическа фигура или броженията през 1937 г., когато студентите биват лишени от избирателни права за местните избори, което властта обосновала с това, че по време на следването си студентите не живеят по родните си места); понякога образователно-учебни (искания за облекчаване на изпитните програми или за насрочване на изпити по втора специалност по друго време; искания за отмяна на двегодишния “селски стаж” за студентите-медици или за съкращаване на педагогическия стаж на студентите-хуманитари); понякога исканията са финансови (за намаляване на студентските такси или за получаване на възнаграждение за стажа на студентите-юристи и пр.). Имало е вълнения и на недоволни, неприети кандидат-студенти, към които са се присъединявали политически оцветени протести на студенти. По всички подобни поводи са възниквали безредици, продължаващи от два дни до две седмици, за които проф. Арнаудов казва, че понякога довеждали до сбивания между студенти, изкъртване на врати на канцеларии, трошене на стъкла и пр. Най-неприятното в това е, че в не малко случаи, в които университетската управа за момент се е чувствала безсилна да овладее положението или се е опасявала от разрастването му, е било размахвано плашилото на намесата на полицията и интернирането от нея на студентите по родните им места. Разбира се, след студентските буйства е имало изключвания на студенти завинаги, за една година, за две години и за един семестър (най-голям брой дисциплинарно наказани студенти е имало през 1932 г.), но обръщането към полицията е било акт, чрез който преподавателската колегия е изменяла на принципите, защитавани през 1907 г.: тогава също “професорското тяло” е заявило направо, че намира акцията на студентите “за крайно неприлична и осъдителна”, но въпреки това, неизменно е настоявала, че “колегията е една морална единица” и това убеждение е основният залог за победата й над извънуниверситетската власт. Солидарността между преподаватели и студенти е била една от решаващите причини за успеха над нея и през 1907 г., и през 1922 г., както и непоколебимото отстояване на позицията, че “всички дисциплинарни мерки трябва да се вземат от ръководството на университета”, а не от “органите на реда”, полицията и изпълнителната власт.

Със своята “История…” проф. Арнаудов успява да внуши на читателите си:

Първо, че университетът е една многовековна европейска хуманистична институция, която сакрализира своята цел – академичната свобода. В десетилетните си непресекващи борби през първата половина на ХХ век Софийският университет доказва, че най-доброто законово средство за постигането на тази цел е академичната автономия и непрекъснатото поставяне на тази “легална броня” срещу административния произвол на изпълнителната власт.

Второ, че няма и едва ли ще се намери субект на политическата власт, който да не се опита да ограничи или изобщо да отмени и целите, които си поставя университетът, и средствата, с които ги отстоява. На една от последните страници на своята “История…” проф. Арнаудов обобщава:

“Не е била винаги завидна участта на нашата alma mater. Изникнал като нещо съвсем ново за нашите обществени условия и нашите понятия за зависимост на държавните учреждения от волята на управниците, Софийският университет е трябвало да търпи често натиск от горе, в ущърб на правилното си развитие и на личното достойнство на професорското тяло. Само бавно той печели оная libertas philosophandi et docendi (свободата на разсъждаването и преподаването, свободата на изследването и обучаването), която е призната по вековни традиции и законни гаранции другаде, в западните университети. Ограничаван в своите материални средства, спъван в хармоничното и последователното си изграждане, преследван в проявите на оправданата си критика по отношение на някои просветни и обществени недъзи, които са го засягали непосредствено, нашият университет е трябвало да води продължителни борби за утвърждаването си, давайки и скъпи нравствени жертви. И накрай той получава дотолкова признание на своите законни права и на своите скромни академически привилегии, щото трудно можем да си представим вече повтарянето на някои административни произволи и преследвания от миналото с тяхната тежка атмосфера. Софийският университет идва да потвърди, чрез щастливото преодоляване на толкова несгоди, накърнили често самоуправлението му, знаменитите думи на поета: “Nur der verdient sich Freiheit wie das Leben, der täglich sie erobern muss (Goethe)” – Живот свободен заслужава който за него се преборва всеки ден”. Свободата и спокойната работа под знака на научното изследване предполагат решителност за тяхното отстояване срещу всякакви враждебни сили, особено когато тия сили могат да злоупотребят с властта, дадена им за доброто на държавата. И при човека на науката характерът и живото чувство за законност и чест са необходима предпоставка за успешната му дейност” .




Това е част от текст, посветен на проф. Богдан Богданов и публикуван за първи път в юбилейния сборник по случай неговата 60-годишнина “SYMPOSION, или античност и хуманитаристика”, С., 2000 г., изд. “СОНМ”, съставители: Виолета Герджикова, Николай Гочев и Йоана Сиракова. Различни части от целия текст също така бяха публикувани в “Литературен вестник”, брой 21, 2000 г. с водещ Бойко Пенчев, а също така два различни откъса от него са включени в българското и английското издание (книжно и електронно) на алманаха “Нова публичност” за 2001 г., съставен от Благовест Златанов, издаван от Център за изкуства Сорос – София, отпечатан от “СОНМ”.

и все пак тя не се движи

Нека първо да кажем дали Земята се движи или пребивава в покой. Както вече споменахме, според някои тя е една от звездите, а според други, които я поставят в центъра, тя се върти и движи около центъра като своя ос. Че това е невъзможно, ще стане ясно, като започнем оттук, че ако тя се движи, все едно дали е извън средата на космоса, или е в средата, това движение необходимо ще е насилствено – наистина то не би било движение, което й е собственоприсъщо. И нали иначе всяка една от нейните части би се премествала по същия начин, а сега виждаме, че всички парченца земя се носят по права към средата. Поради това то не би могло да бъде вечно, тъй като е насилствено и противоприродно, а порядъкът в космоса е вечен.

И още, всички тела, които се движат с кръгово движение, се вижда как изостават и се движат с по няколко движения, като изключение прави само първата сфера, така че и за земята ще бъде необходимо – все едно дали тя се премества около центъра или в центъра – да се движи поне с две движения. Ако обаче това наистина става така, тогава ще е необходимо да има измествания и обръщания на неподвижните звезди. Това обаче не се забелязва да става, ами винаги едни и същи звезди изгряват и залязват на едни и същи места спрямо земята.

И още, природосъобразното преместване както на нейните части, така и на Земята като цяло, е движението към средата на вселената. Ето поради това сега тя е разположена в центъра. Тогава някой би могъл да се затрудни от следното: след като едно и също място е както среда на вселената, така и център на земята, тежките тела и частите на земята към коя точно от тези две среди се носят по природа: дали те се носят натам, защото там е средата на вселената, или защото там е центърът на Земята? Необходимо е това да става към средата на вселената; и наистина, леките тела и огънят, които се носят в посока, противоположна на тежките се преместват към най-крайната периферия на мястото, обхващащо средата. Така се е случило обаче, че средата на земята и на вселената е една и съща; значи тежките тела се движат и към центъра на земята, но това е само по съвпадение, доколкото средата на Земята е в средата на вселената. А пример за това че, тежките тела се носят и към центъра на Земята, е следното: преместващите се тежести се носят по една и съща права, а не по някаква друга и сключват един и същ ъгъл с центъра, така че от това също може да се заключи, че те се носят към една среда, която е всъщност средата на земята. Следователно, сега вече стана ясно, че е необходимо земята да е в средата и да е неподвижна – както поради изредените причини, така и поради това, че тежките тела, хвърлени насила нагоре, отново се връщат на съвсем същото място, от което са хвърлени, дори и ако силата, която ги е изхвърлила, да ги е изпратила на безкрайно голямо разстояние.

От всички тези доводи стана ясно, че земята нито се движи, нито е някъде извън центъра. Към това трябва да добавим, че от казаното се разбра каква е причината на пребиваването й в покой. Ако за нея е присъщо по природа да се движи от всяко едно място към средата, както се вижда, докато за огъня е присъщо да се движи от центъра към най-крайното, то тогава ще е невъзможно каквото и да било парченце от нея да се махне от средата по друг начин, освен насила. Наистина, едно тяло има едно движение и простото тяло има просто движение, а противоположните движения не са му присъщи по природа; а точно такива са движенията от и към средата. Ако сега вече е ясно, че никаква частичка от нея не може да бъде преместена от средата, то е ясно и това, че е още по-невъзможно да бъде преместена цялата земя: там, където е естествено да се премества частта, натам е естествено да се премества и цялото; така че ако е невъзможно тя да бъде задвижена оттам, освен чрез някаква много по-могъща сила, тогава ще е необходимо тя да пребивава в покой в средата. В подкрепа на това са и доказателствата на математиците в областта на астрономията: наблюдаваните явления – изменянето на конфигурациите , чрез които се определят съзвездията – съвпадат с онзи порядък, при който в центъра е разположена земята. Нека толкова да бъде казаното за нейното място, и за начина, по който става пребиваването й в покой или движение.
Необходимо е нейната форма да е сферична: всяка част земя има тежест, докато стигне до центъра, а когато една по-малка част земя бъде притисната от по-голяма, по-голямата не е я залива изцяло подобно на вълна, а по-скоро я притиска и двете се сместват една в друга, чак докато достигнат средата. Трябва да се обмисли и онова, което твърдят някои от размишляващите за природата: дали тя не се поражда по начина, по който те казват. Освен това, според тях, преместването й надолу е причинено насилствено. Много по-добре обаче е да се предположи истинното и да се каже, че това става поради това, че по природа тежкото се носи към средата. Когато сместа от всички неща е била във възможност, нещата, които са се отделяли по един и същ начин, са се носили отвсякъде към центъра. Все едно и също се получава, независимо от това дали онези части, които впоследствие са се събрали в средата, са били разпръснати в краищата равномерно или по някакъв друг начин. Това, което е важно, е, че те по един и същ начин се носят от всички страни към един единствен център и тогава става ясно, че масата, която се получава впоследствие от това, ще е еднаква във всички посоки. Щом равно количество се прибавя навсякъде, най-крайното ще е равноотдалечено от средата във всичките си точки: а от това се получава фигурата на кълбото. Освен това, разсъждението няма да се промени, дори и ако допуснем, че нейните части се сместват в средата от всички посоки не по един и същ начин. Наистина, една по-голяма част земя, ако има под себе си по-малка, ще я побутва по необходимост надолу чак до средата, като природният стремеж и на двете е насочен натам, и по-малкото тяло ще бъде побутвано от по-голямото дотам.

Някой би могъл да се затрудни и от още нещо, което ще бъде разрешено така: при положение че Земята е в средата и е сферична, ако към едно от двете полукълба се добави тежест, която е няколко пъти по-голяма от сегашната, тогава вече средата на земята няма да съвпада със средата на цялото на космоса; така че тогава тя или няма да пребивава в покой в средата или пак ще пребивава в покой както и сега, макар че вече няма да е разположена в центъра, накъдето е естествено да се движи. Ето това е затруднението, но не е непосилно то да се проумее, ако се положат усилия и ако се уточни как така смятаме, че всяка произволно голяма величина, която има тежест, се носи към средата. Ясно е, че тя се носи не просто дотам, където нейната повърхност ще докосне центъра, ами трябва колкото се може по-голяма част от нея да се приближи така, щото средата на движещото се да съвпадне със средата, към която се движи. Това е целта на неговия природен стремеж . Няма никаква разлика дали става дума за буца или за произволно взета част земя, или дори за цялата земя. Това, което става, не зависи от малкостта или големината, а се отнася за всичко, което има природен стремеж да достигне до центъра . Така че все едно дали като цяло или на части, необходимо е земята да се носи към средата, докато го обхване отвсякъде и по еднакъв начин, като по-малките части земя са притиснати към уравновесяване от по-големите по силата на натиска вследствие на техния общ природен стремеж.

Ако Земята е била породена, тя трябва да е била породена по този начин, така че да придобие с раждането си сферична форма. А ако не е породена и пребивава неизменно в покой, пак по същия начин тя ще има формата, която би имала при пораждането си, ако преди това е била породена. Към това разсъждение за необходимостта на нейната сферична форма може да се добави още, че всички тежки неща падат към нея под еднакви ъгли, а не под различни, а това е естествено да стане при падане към тяло, което е сферично по природа. Тогава земята или е сферична, или природата й е да бъде сферична. Налага се за всяко нещо да се казва, че е такова и такова, съобразно онова, към което то се стреми по природа или което е налично в него, а не с оглед на онова, което му е наложено насила и противно на природата.

И още, явленията, които наблюдаваме чрез сетивата, са в тази посока. Затъмненията на луната не биха приемали такива вътрешни форми, ако тя не беше сферична. Сега, при различните си фази във всеки лунарен месец, луната има всички тези разновидности (виждаме я както като права, така и като изпъкнала, така и като вдлъбната линия). А когато има лунни затъмнения, винаги вътрешната определяща линия е дъгообразна, така че щом тя бива затъмнявана от Земята, която се намира между нея и Слънцето в този момент, то тогава Земята по форма е сферична и периферията й е кълбо.

И още, начинът по който възприемаме звездите, ни показва не само, че периферията й е кълбо, но й че като величина Земята не е много голяма: нали дори и малко да променим мястото си на земята и да отидем на юг или на север, веднага звездите на небесния хоризонт се променят, така че онези, които са точно над главите ни, се променят и не остават едни и същи, когато се движим на север или на юг. И наистина, някои от звездите, които се виждат, когато човек е в Египет или около Кипър, изобщо не се забелязват в земите на север, и обратно: звезди, които в северните земи никога не изчезват от полезрението, в южните земи изгряват и залязват. Така, от всички тези съображения става ясно, че формата на земята е кълбо, но също и че нейната сфера не е голяма. В противен случай промяната на такова малко разстояние на земята не би водило така бързо до толкова очебийна промяна.

Поради това онези, които предполагат, че има свързаност на района около Херакловите стълбове с околностите на Индия, и по този начин обосновават, че морето е едно, всъщност изглежда не поддържат чак толкова невероятно мнение. Като доказателство за това те добавят и това, че и на двете най-крайни места има слонове от един и същ животински род, което според тях убеждава, че крайните точки се съприкосновяват. А онези от математиците, които се опитват да изчислят големината на нейната обиколка, я определят в стадии на четиридесет мириади.

От всички тези доказателства е ясно не само, че по необходимост масата на земята трябва да е сферична, но и че в сравнение с останалите звезди величината й не е голяма.

Аристотел, "За небето", книга Бета, глава 14, 296 а 24 - 298 а 20

Земята е в центъра на космоса и е неподвижна

От друга страна, Анаксимен, Анаксагор и Демокрит казаха, че причината, поради която Земята пребивава в покой, е нейната плоскост. Тя не сече, а се разпростира нашироко върху въздуха, който е разположен под нея (това, изглежда, е свойство на всички плоски тела: дори и ветровете ги помръдват трудно поради съпротивлението, което им оказват). Те казват, че съвсем същото прави и земята благодарение на широчината си спрямо въздуха, разположен под нея: той пребивава в покой, притиснат отдолу, и не може да се премести поради липса на достатъчно място, точно както става и с водата в клепсидрата. А за това, че въздухът може да носи голяма тежест, когато е покрит от нея и е неподвижен, те привеждат много доказателства. Първото е, че ако формата на земята не бе плоска, тя не би пребивавала в покой. При все това, както казват те, много повече големината на земята, отколкото плоскостта й е причина за нейния покой. Въздухът, който е в много голямо количество, е притиснат натясно и не може да намери излаз нагоре – поради това и той пребивава в покой. От друга страна, въздухът е много, защото и земната маса, която го ограничава на повърхността му, също е много голяма. Така че това би било налице, дори и ако Земята беше сферична, щом като притежава такава грамадна величина: според техните разсъждения, тя пак би пребивавала в покой.

Изобщо, цялата тази разправия с онези, които говорят така за движението, не е за някакви дреболии, а за нещо цялостно и за вселената. Отначало трябва да се определи, дали на телата по природа е присъщо движение или не, както и дали не им е присъщо не по природа, ами насилствено. Щом тези въпроси вече сме ги обсъждали до ръба на възможностите ни, сега ще трябва да си послужим с постигнатото налице.

Ако на нещата по природа не им е присъщо никакво движение, тогава те няма да бъдат задвижвани и насила; а ако нямат движение нито по природа, нито насила, тогава изобщо нищо няма да бъде задвижвано. Но ние вече определихме по-напред, какво става по необходимост в такава ситуация, и също така, към него се прибавя изводът, че нито едно от тях не може да почива в покой, тъй като както движението е присъщо или насила, или по природа, така е и с покоя.

Обаче, от друга страна, ако има някакво движение, което да им е присъщо по природа, тогава за тях не би имало само насилствено движение или само насилствен покой. Така че, ако сега Земята пребивава в покой насила, то и събирането й в центъра е станало насила, носена от така наречената “вихрушка”. (Тъкмо тази е причината, изтъквана от всички онези, които наблюдават какво се случва с течностите и във въздуха: при завихряне в тях по-големите и по-тежките тела винаги се носят към центъра на вихрушката.) Поради това, според всички онези, които обявяват космоса за породен, земята се е събрала в центъра, а що се отнася до пребиваването й в покой, те търсят причината и за това, като някои от тях разсъждават по същия начин, а именно: причината е в плоскостта и величината й. А според други, като например Емпедокъл, изключително бързото движение на небето в кръг около нея пречи на преместването й, както става и с водата в един черпак. Наистина, когато черпакът бива завъртян в кръг, много често онова, което е в него, остава под бронза на загребващата част и все пак не се изсипва, както е естествено да се излее надолу, пак по същата причина. И все пак, ако я няма нито вихрушката, нито плоскостта, които да пречат на движението на земята, а и ако въздухът отдолу бъде премахнат, накъде ще започне да се движи тя? Излиза, че към центъра тя се е придвижила насила, и значи пребивава там насила: тогава ще да е необходимо тя да има някакво движение съобразно природата. Дали обаче то ще е нагоре или надолу, или накъде? Има някакво движение по необходимост: ако придвижването нагоре или надолу са равностойни и нито едно от тях не е по-добро от другото, и ако въздухът над земята не й пречи да се движи нагоре, защо тогава въздухът под нея да трябва да й пречи да се движи надолу? Та нали едни и същи причини трябва да въздействат по един и същи начин върху едни и същи неща?

И още, като възражение против Емпедокъл би могло да се каже и друго: когато елементите са били разделяни от Раздора, каква е била причината земята да остане да пребивава в покой? Със сигурност тогава “вихрушката” не би могла да причини това.

Също така е безсмислено да не се съобрази, че в предишния цикъл частите на земята са били отнесени от вихрушката в средата на космоса, но каква е причината, поради която в сегашния космически цикъл всички тежки тела се носят към нея? Със сигурност вихрушката не се приближава към нас. И още, по каква причина огънят се носи нагоре? Всъщност, съвсем не поради вихрушката. Ако той се носи нанякъде, накъдето е естествено за него, ясно е, че това трябва да се предположи и за земята. Обаче, също така, вихрушката не може да разграничи тежкото и лекото, ами предварително наличните тежки и леки неща са се придвижили сами – едните към центъра, а другите са излезли в най-външната част. Следователно, още преди вихрушката е имало тежко и леко. Тогава как така те са се обособили едно от друго и как за тях е станало естествено да се носят, и накъде? В безкрая, който съществува според тях, не е възможно да има нагоре и надолу, а тъкмо чрез последните две се определят тежкото и лекото.

Повечето наши предшественици се занимаха с тези причини. Има обаче и други, какъвто например е Анаксимандър сред древните, които казват, че Земята пребивава в покой поради така наречената “еднаквост”: според него, онова, което е устроено в средата и което е съотнесено с всички най-крайни точки по подобен начин, не би се движило нито нагоре, нито надолу, нито встрани; от друга страна, не е възможно да има едновременно и движение в противоположни посоки, така че тя по необходимост пребивава в покой. Това е казано изключително впечатляващо и все пак не е вярно. Според това разсъждение трябва да е необходимо всяко едно нещо, което би се случило да бъде поставено в средата, да остане там неподвижно, така че и огънят щеше да остане в покой: защото наистина изказаното свойство не е присъщо единствено на земята. Но това не е ни най-малко необходимо. Земята, изглежда, не само пребивава в покой в средата, но и се носи към центъра (нали накъдето се носи всяка една нейна част, по необходимост натам се носи и цялата земя). А накъдето всяко нещо се носи според природата си, там и то остава в покой според природата си. Следователно, това не става поради еднаквата съотнесеност на земята към най-крайните точки на цялото, защото тази съотнесеност е обща за всички елементи, а пък това да се носи към центъра е присъщо само на земята.

Също така е безсмислено да се изследва поради каква причина земята пребивава в покой в средата, а да не се изследва защо огънят остава в покой в най-външната сфера. Ако на него по природа е отредено най-външното място, ясно е, че и за земята трябва да има някакво място, което да е по природа. И ако това място – средата, не е нейно, ами тя пребивава там по необходимостта, наложена от подобното съотнасяне (както е и аналогията с косъма, който не се къса, когато силата на опъването е равномерно разпределена по дължината му, а също и с човек, който е измъчван както от глад, така и от жажда, но е еднакво отдалечен както от храната, така и от напитките – и той също ще остане на мястото си по необходимост), тогава на тях ще им се наложи да проучат защо огънят пребивава в най-крайните сфери.

Удивително е и това, че се изследва пребиваването в покой, а не се изследва движението на стихиите-елементи: поради каква причина, ако нищо не им пречи, едната се движи нагоре, а другата – към средата.

Обаче нищо от казаното от тях не е истинно. Все пак има едно нещо, което по случайност е вярно: това, че е необходимо в средата да пребивава в покой всичко, за което не е свойствено да се движи нито насам, нито натам. Но по-нататък, съобразно същото това разсъждение, ще излезе, че тялото няма да остане в покой, а ще бъде движено – макар и не като цяло, а на разпокъсани части. Същото това разсъждение може да бъде пригодено и към огъня. Необходимо е, ако той бъде поставен в средата, да остане там в покой по същия начин, по който и земята: та нали и той ще е съотнесен по съвсем същия начин с която и да било от най-крайните точки на вселената. Обаче, всъщност огънят ще се задвижи от средата към най-крайната периферия, както и изглежда, че се премества, ако нещо не го препятства. Само че не целият огън ще се придвижи към един единствен ориентир (това е единственото необходимо следствие от разсъждението за еднаквата съотнесеност), а ще има съразмерност: аналогична част от огъня ще се насочи към аналогично голяма по размер част от периферията. Да кажа, например, една четвърт от огъня ще се насочи към една четвърт от най-крайното, защото нито едно от телата не е точка. И така както при сгъстяването на нещо голямо, то се смества в някакво по-малко място, по същия начин и когато нещо се разрежда, от по-малкото се получава по-голямо. Така че и земята би се изместила встрани от средата по силата на същото това правило за съотнасянето по еднаквост, ако всъщност по природа това не беше нейното място.

Ето това са почти всички схващания, които засягат формата и мястото й, както и покоя и движението й.

Аристотел, "За небето", книга Бета, гл. 13, 294 b 14 - 296 а 23