Google+ Followers

Friday, February 19, 2010

отново за космологията на Аристотел


Текстът на “За небето” и “За възникването и загиването”
като част от Аристотеловия корпус



Когато разказва за живота на Александър Велики, Плутарх на няколко пъти споменава за неговия велик учител Аристотел и за сложните отношения между тях. Едно от разказаните неща в животописа на Александър е следното:

“Александър бил вече в Азия, когато научил, че Аристотел публикувал някои от тези учения. Написал му писмо, в което казвал откровено следното за философията. Ето текста на това писмо:

“ Александър желае всичко добро на Аристотел. Неправилно си постъпил, дето си издал ученията, предназначени само за слушане. Ами по какво ще се различавам от другите хора, ако науките, които съм учил, станат достояние на всички? Аз бих искал да се различавам от хората не само по могъщество, но и със знанията и уменията си във важните неща. Бъди здрав.”


Аристотел успокоил неговото честолюбие и се защитил, като казал, че тия науки, макар да са издадени, все пак не са издадени. Наистина, учението за физиката е написано така, че човек не може нищо да научи, ако предварително няма някакво знание. ”

Това писмо може да е късноантичен анекдот, а може и да е художествена измислица на самия Плутарх, но то ни напомня за няколко абсолютно неразрешими проблема пред изучаването на Аристотеловото наследство.

Ние разполагаме днес с един доста внушителен масив от текстове, наименувани с общото название Соrpus Aristotelicum, но никога и за никой от текстовете, които се съдържат в него няма да бъдем сигурни: първо, тези “произведения” или “трактати” дали са издадени точно в този ред и състав от Аристотел, или от някой от неговите най-непосредствени ученици и следващи схолари на Ликейона (като Теофраст, който станал “ректор” на Ликейона след смъртта на Аристотел или Евдем, който основал филиал на школата на остров Родос), или от някой много, много по-късен издател и редактор – примерно, от Андроник от Родос в средата на първи век преди Христа. Също така, никога няма да узнаем със сигурност кой от тези текстове кога е бил писан, в кой от периодите от неговия интелектуален живот – в късните години на пребиваването в Академията, в годините на пътешествията и на преподаването и възпитаването на Александър, или в последния период, по време на лекционната работа и ръководенето на разнообразната изследователска и събирателска дейност в процъфтяващия Ликейон.

Първият от тези проблеми е предизвикал три типа реакции или отнасяния към текстовете от корпуса. Единият от тях можем условно да наречем “абсолютно безкритично” приемане на текстовете такива, каквито те са се появили в Берлинското издание в средата на ХІХ век, тъй като ръкописите, по които са направени, са били такива и такива. Този тип отнасяне към текстовете е по-скоро нагласа, отколкото индивидуална позиция на един или друг изследовател, но и до ден-днешен, въпреки многото нови поправки, които са направени в издаването на гръцкия текст на едно или друго Аристотелово “произведение”, като цяло както издаването на оригиналните текстове, така и преводите, които се правят на един или друг модерен език, следват реда и композицията на книгите в “трактатите” от Берлинското издание.

Вторият тип отнасяне може да бъде определен като свръх-критичен. Началото му се поставя от Вернер Йегер, който пръв се опитва да проследи по какъв начин се е развивал Аристотел като философ – дали е еволюирал или е деградирал при все по-голямото си отдалечаване от Платон през трите условни периода на неговия живот. Според него, независимо от това каква точно ще бъде оценката на това творческо развитие (или падение, както ще бъде споменато след малко) можем да бъдем убедени, че по един и същ проблем Аристотел е имал различни текстове, обмисляни и писани с различна степен на подробност и с различна стилистика и терминология през съвсем различни години или даже десетилетия . Издателската и редакторска работа на много по-сетнешните съставители на Аристотеловите “произведения” е довела дотам, че днес под едно заглавие са събрани текстчета и записки, между някои от които има дистанция във времето от 20-30 години.

Третият тип отнасяне можем да определим като здравословно-критичен и прагматичен. Виждаме го най-добре представен в пространния коментар на Пол Моро, към двуезичното издание на “За небето” – на гръцкия текст с превод на френски в библиотека Бюде . Вярно е, че повечето от текстовете в Аристотеловия корпус не могат да бъдат приемани като хомогенни и монолитни текстове, но пък и разбиването им на парченца от отделни книги и глави ще бъде както непродуктивно, така и трудно защитимо. Както изисква духът на аристотелизма, да потърсим среден път, което ще рече да приемем, че в архива и в “кабинета” на Аристотел сигурно е имал голям творчески хаос и безпорядък, но все пак главите и книгите на днешните трактати са били тематично и проблематично групирани, а какъв точно е щял да бъде окончателният им ред и подредба, ако той е трябвало да ги подготви за издаване – това можем и да омаловажим.

За томчето, което сега читателят държи в ръцете си, това означава, че четенето може да започне с прочитане първо на “За възникването и загиването”, после с книга Гама и Делта на “За небето”, които може и да са били съвсем обособен текст от лекции върху четирите стихии, и чак след това да се премине към теоретично-космологичната и астрономическата секция от Алфа и Бета.

И все пак, внимателният читател ще забележи доста разлики. “За възникването и загиването” е едно от големите изключения в Аристотеловия корпус: монолитен и цялостен текст, сякаш написан на веднъж или представен на един цикъл от лекции, който е продължил месец-два и е бил представен еднократно в Ликейона, докато “За небето” очевидно е компилация от множество текстове от различен жанр и стил с най-обща тематика – космосът, небето и стихиите. Например, обобщителната 9 глава на книга Алфа и началото на Бета звучат обработено и есеистично, а другите части от тези две книги звучат като записки за лекции, направени с различна степен на подробност. Наистина е възможно някои от главите от четирите книги на “За небето” да са писани още по време на пребиваването на Аристотел в Академията на Платон, а други – примерно абстрактното философстване за модалностите в последните 3 глави на Алфа – 30 години по-късно. Тези трудности при датираните на произведенията като цялост и още повече на някои от частите в тях са довели до шеги като следната, която можем да видим, ако посетим сайта в Интернет на Масачузетския технологичен институт: http://classics.mit.edu/Browse/browse-Aristotle.html. На това място са публикувани множество преводи на английски език на антични автори. На подстраницата за Аристотел, под заглавията на всички негови произведения, които са публикувани в превод там, се вижда: “...написано през 350 г. пр. Хр.”, “...написано през 350 г. пр. Хр.”, “...написано през 350 г. пр. Хр.”...


Диалогът “За философията” и “За небето” и въпросите около тях


Въпросителните около “За небето” са много и в аристотелознанието през ХХ век около тях са се водели много спорове. След като Диоген Лаерций изобщо не споменава в списъка си такова заглавие, кога ли се е появила тази компилация, която са коментирали някои от най-известните неоплатоници и дали всъщност тя не съдържа нещо повече от лекции и есета за природата на космоса и стихиите, които го изграждат? На втората част от този въпрос отговорът на Вернер Йегер е: “За небето” съдържа не само лекциите на Аристотел по тези въпроси, но и откъси от неговото най-интересно ранно произведение – диалогът “За философията” .

Добре известно е, а и сами също можем да си го представим, че по време на 20 годишното си пребиваване в Академията Аристотел далеч не е бил просто Платонов ученик или слушател. Психологически и интелектуално по-достоверно е да си го представим отначало в позицията на нещо като днешния студент-бакалавър, после - като студент-магистър, после в позицията на нещо като докторант, и най-накрая – като творчески и мисловно напълно самостоятелен, но институционално асоцииран изследовател. В полза на тази правдоподобна интелектуална и психологическа биография свиделстват много антични автори, които са чели, цитират и преразказват голяма част от произведенията, които Аристотел написал през тези 20 години. Нито едно от тях не е достигнало до нас.

От каталога на Диоген Лаерций се вижда, че някои от тях по всяка вероятност са били реферативни работи, представящи проблеми, по които Платон е писал в късните си диалози. Също така има заглавия на ранни работи на Аристотел, които са напълно идентични със заглавия на работи на Ксенократ и Спевсип. Изводът от това е ясен: всички Платонови ученици по всяка вероятност са писали задължително писмени работи на една и съща тема и под едно и също наименование. Това са били нещо като техните работи “за заверка” или “за преминаване в следващото образователно ниво”. Да не пропуснем да отбележим и всеизвестния през античността факт, че по време на дългото си пребиваване в Академията Аристотел е писал и поезия, но и от нея също нищо не се е запазило.

От всички тези писани неща – реферати, разработки, стихове – през следващите векове в античността са се запазили само три: диалогът “Евдем, или за душата”, диалогът “Протрептикос” и диалогът “За философията” . Особено четен и харесван през античността е бил диалогът “За философията”, защото в него е имало една пространна част, в която се е говорило за източната философия, преди всичко за магите и Заратустра, но също така и за орфизма. За този диалог са писали Йоан Филопон в коментара на “За душата”, Сириан в коментара на “Метафизика”, Прокъл в “За вечността на света” и Плутарх в “Против Колот”, Секст Емпирик в “Против догматиците”, Цицерон в “За природата на боговете”, Симплиций в коментара на “За небето”, Филон в “За неунищожимостта на света” и други .

Централна тема на този диалог е била божествеността и вечността на небето, на небесните тела. Може би още в него Аристотел е заявил своето убеждение, че светът е вечен, при това – за разлика от написаното от Платон в “Тимей” – вечен е означавало не просто неунищожим и непогубим в бъдеще, но и непороден, невъзникнал.

На тези уводни страници няма да се разпростираме подробно върху невероятно разгорещените спорове в аристотелознанието на ХХ век за това в каква степен философските качества на Аристотел са зависели от близостта му или противопоставянето му на Платон и за хронологично-еволюционните хипотези за неговото мисловно променяне. За това има две солидни изследвания, представящи две взаимно изключващи се хипотези – те принадлежат на Вернер Йегер и на Ингемар Дюринг...
...
Но и двамата датират “За небето” в последните години на пребиваването на Аристотел в Академията, но го тълкуват по съвършено различен начин и в абсолютно противоположна интерпретативна схема: според единия развитието на Аристотел като мислител е било бездънно пропадане поради отдалечаването и противопоставянето на учителя, а според другия пътят на Аристотел е път на “блудния син” или по-точно казано на “изгубената овца”, която в края на живота си все пак се върнала в стадото на платонистите при добрия пастир – стария учител.

За добро или за зло, общото съгласие на аристотелознанието през ХХ век по отношение на “За небето” се изчерпва кажи-речи само с това: хронологичното му фиксиране след “За философията” и преди “За възникването и загиването”.

И други световноизвестни изследователи посочват като основни стъпала в хронологията на космологическите и онтотеологическите работи на Аристотел следната последователност: най-ранен е диалогът “За философията”, единодушно определян за интелектуална кулминация на Академическия му период; след това са се появили “За небето”, книга І и ІІ; след това VІІ и VІІІ кн. на “Физика”, а като последна се определя теологическата книга Ламбда на “Метафизика”. Както посочихме и по-горе, Ингемар Дюринг има друго мнение за датирането на Ламбда, но хронологиите, очертани от авторитетите на сър Дейвид Рос, Уйлям Гатри и Ханс фон Арним в това отношение си схождат .

С това достигаме до въпросите, по които не само че няма единодушие, а тъкмо обратното - в историята на аристотелизма и платонизма, и в модерното платонознание и аристотелознание за тях има такова разнообразие от нюансирани интерпретации и тълкувания, че дори няма да успеем бегло да ги изредим.

Това са проблемите:

*Как и поради какви причини от едно обяснение на движението на планетите, предложено в “За небето” (като движещи се в посока противоположна на общото движение на сферата на неподвижните звезди) се стига до усложнената небесна кинематика на небесните сфери, предложена в 8 глава на книга Ламбда на “Метафизика” (по образеца на моделите на Евдокс и Калип)?

*Какъв е онтотеологическият смисъл на космологията на “За небето” и има ли в нея място за първо неподвижно движещо? Различно ли е разбирането за божественото в битието, предложено от “За небето” и от “Метафизика”?

*Различна ли е онтотеологията на “За небето” от онтотеологията на “Метафизика”?

*Различна ли е телеологията на “За небето” от теологията на “Метафизика”?


Оставяме на българския читател удоволствието сам да разсъждава и сам да търси своя отговор на тези въпроси. Преводите на тези текстове вече са налице .

***

До този момент много малко откъси както от “За небето”, така и от “За възникването и загиването” (със заглавие “За раждането и загиването”) са били публикувани на български в превод на проф. Христо Данов в антологията “Антична философия”, в съставителство и с встъпителна студия на проф. дфн Ради Радев, която претърпя вече няколко издания от 1977 г. насам.

Преводът на “За небето” бе направен по изданието The Loeb Classical Library. Aristotle. On the Heavens. With an English Translation by W. K. C. Guthrie. Harvard Univ. Press, 1945, 2000. Гръцкият текст в него по изданието на D. J. Allan.
Също така разбирането на трудните места, които никак не са малко, бе подпомогнато от консултиране с превода и коментара на Пол Моро от изданието Aristote. Du ciel. Texte etabli et traduit par Paul Moraux. Introduction Paul Moraux. Paris, Les belles lettres, 1965; както и на превода на А. В. Лебедев от изданието Аристотель. Сочинения в 4-х томах. Академия наук СССР. Институт философии. Издательство “Мысль”: Том ІІІ: Физика. Перев. В. П. Карпов. О небе. Перев. А. В. Лебедев. О возникновении и уничтожении. Перев. Т. А. Миллер. Метеорологика. Перев. Н. В. Брагинска. Вст. ст. И. Д. Рожанский, М., 1981 г.

Четенето и разбирането на “За небето” днес е подпомогнато от голямото коментарно издание на Лео Елдерс Elders, Leo. Aristotle’s Cosmology. A commentary on the De caelo. Assen, MCMLXVI. На този коментар съм разчитала многократно, далеч преди да започне работата по превода.В някой случаи с удоволствие поглеждах и към превода на Дж. Л. Стокс на сайта на Масачузетския технологичен институт - J. L. Stocks’s translation of Aristotle. De caelo: http://classics.mit.edu/Browse/browse-Aristotle.html. Този превод е до такава степен литературно обработен и стилистично огладен, до такава степен са запълнени елиптичните места в оригинала, че при четенето му човек никога не би могъл да предположи, че преведеният автор е Аристотел.


По време на работата върху превода на “За небето” с първоначален вид на превода на книга Алфа се запознаха Мария Николова, Цена Желязкова и Люба Никифорова. Съвместната работа с тях по проблемите на Платоновата и Аристотеловата философия през последните две академични учебни години ми даде много. Ползотворно и конструктивно беше и сътрудничеството ми с редактора на превода Владимир Маринов – многообещаващ и перспективен млад колега, благодарение на когото преводът на “За небето” бе значително коригиран и подобрен. Колегиалното сътрудничество с колегата Димитър Илиев и дискутирането на неговия превод на “За възникването и загиването”, както и разпалените обсъждания върху основните термини със студенти от специалностите философия и класическа филология също бяха ценен опит за всички нас.

***

Посвещавам този превод на “За небето” на Стефан Хинков – един невероятно ерудиран човек и оригинален мислител, запленен от Изтока, чийто живот е бил отровен от репресивния апарат на Държавна сигурност в годините на тоталитарното мракобесие.
Той размишлява и до днес в самота, далеч от врявата и суетата на политическите и академичните върхушки у нас, и дава пример на мнозина от нас смислен и почтен живот.


Архангеловден, 2006

Б Е Л Е Ж К И:

* Писмото на Александър до Аристотел: Цитира се преводът на Богдан Богданов в изданието “Плутарх. Избрани животописи. С., 1969, Народна култура, с. 16-17

*Работите на Йегер: Jaeger, W. Entstehungsgeschichte der Metaphysik des Aristoteles, Berlin, 1912. Jaeger, W. Aristoteles. Grundlegung einer Geschichte seiner Entwicklung, Berlin, 1923. (Aristotle. Fundamentals of the History of his Development, Oxford, 1934).

* Изданието на Пол Моро: Aristote. Du ciel. Texte etabli et traduit par Paul Moraux. Introduction Paul Moraux. Paris, Les belles lettres, 1965. р. clviii-clxx.

*Jaeger, W. Aristoteles. Grundlegung einer Geschichte seiner Entwicklung, Berlin, 1923, S. 125-169: Die Programmschrift “Peri philosophias”

* Фрагменти от и за тези работи са събрани в следните издания: V. Rose. Aristotelis Fragmenta. Lipsiae, 1886; R. Walzer. Aristotelis Fragmenta. 1963; W. D. Ross. Aristotelis Fragmenta Selecta. Oxford, 1955. Специално за “Протрептик” вж. W. G. Rabinowitz. Aristotle’s Protrepticus and the Sources of its Reconstruction. Berkeley and Cambridge, 1957. Düring, Ingemar. Aristotle’s Protrepticus and the Sources of its Reconstruction, Göteborg, 1961; Cornelia J. de Vogel. Greek Philosophy. Vol. II, Leiden, Brill, 1963.

* Тези и други свидетелства за ранните работи на Аристотел са дадени по-подробно в: Aristotelis Fragmenta Selecta. Recognovit brevique adnotatione instruxit W. D. Ross. Oxonii, 1955, 1974, p. 73-96.

* Вж. Ing. Düring, Aristoteles. Darstellung und Interpretation seines Denkens. Heidelberg, 1966.

* Вж. Hans von Arnim, Die Entstehung der Gotteslehre des Aristoteles. Wien und Leipzig, 1931; Sir David Ross, ‘The Development of Aristotle’s Thought’. In: Aristotle and Plato in the mid-Fourth Century. Göteborg, 1960. Ed. by I. Düring and G. E. L. Owen; p. 1-17; W. K. C. Guthrie, A History of Greek Philosophy. Cambridge, 1981 (1983), vol. VI, p. 243-276.

* Вж. библиографията за множество интерпретаторски решения на тези въпроси. Сред най-новите са текстовете в сборника, издаден от Михаел Фреде и Дейвид Чарлс. Вж. Michael Frede-David Charles (eds.) Aristotle’s Metaphysics Lambda: Symposium Aristotelicum. Clarendon Press, Oxford, 2004. Вж. също и István Bodnár. Teleology Across Natures. In: Rhizai. A Journal for Ancient Philosophy and Science. Vol. II, No1, 2005, p. 9-29.

No comments: