Google+ Followers

Wednesday, April 28, 2010

снизхождението е най-висшето справедливо в правното справедливо



Аристотел

Никомахова етика

Книга Епсилон

Х част 14 глава


Сега ни предстои да кажем за снизходителността и снизходителния, как точно се съотнася снизходителността към справедливостта и как – снизходителното към справедливото. На размишляващите за тях не им се виждат нито абсолютно тъждествени, нито като различни по род. Когато хвалим снизходителното и съответно – мъжа който има такова качество, секаш понякога към другите похвални страни пренасяме и него, като по този начин показваме, че по-снизходителното е по-добро. Но когато се следва определението, тогава изглежда неуместно снизходителното да е хем нещо похвално, хем да е различно от справедливото. Или справедливото не е нещо отлично, или снизходителното не е справедливо, ако приемем, че са различни едно от друго; а ако и двете са отлични, тогава са тъждествени едно на друго.

Ето в тези питания се състои объркването относно снизходителното, но от друга страна по някакъв начин и двете предположения са правилни и не са взаимно противоположни. Защото снизходителното е някакъв вид справедливо, но е по-хубаво от справедливото и все пак не е по-хубаво от него като някакъв друг род.

Следователно, справедливото и снизходителното са тъждествени и макар че и двете са отлични, снизходителното е по-висше. А объркването се получава от това, че снизходителното е хем справедливо, хем не е съвсем строго в буквата на закона, а е един вид подобряване на законосъобразното справедливо.

Причината за това е, че законът винаги е всеобщ, но в някои случаи не е съвсем правилно да се произнесе присъда, която да е всеобща. Значи, в случаите, в които е необходимо да се произнесе всеобщо съждение, но се оказва, че то не е правилно, тогава законът обхваща преобладаващото, а не абсолютно всичко, без да остава в неведение за сгрешеното. И въпреки това правилността му не се накърнява: като погрешността не е нито в закона, нито в законодателя, а е в самата природа на работата: материята на нещата, които трябва да се извършат на дело е такава.

Значи, когато законът казва какво е всеобщото, а някакъв казус излиза извън всеобщото, точно тогава е правилно да се поправи изпуснатото, доколкото то е било подминато от законодателя, който в случая е сбъркал, тъй като се е изказал в абсолютен смисъл. Това същото и самият законодател би постановил в случая, ако може да се озове на конкретното място и ако би могъл да знае предварително (за такъв казус), би го постановил със закон.

И поради това то е справедливо и е по-хубаво от някакъв вид справедливо, но не от справедливото в безусловен смисъл, а от грешка, породена от несъобразяване с условното . И ето такава е природата на снизходителното – да коригира закона и пропуснатото от него заради всеобщото. Това наистина е причината и поради която не може за всичко да има закон – за някои неща не е възможно да се постанови закон и поради това те се уреждат с постановления.



В случай на неопределеност и канонът е неопределен, така както при строежа на домове на остров Лесбос се използва равнило от олово, защото то се намества към очертанията на камъка и не остава просто мерило-шаблон: по същия начин и постановленията са за конкретни случаи.

Та, ясно е какво е снизходителното и това, че то е справедливо и по какво е даже по-хубаво от справедливото. От това е очевидно и кой човек е снизходителен. Този, който предпочита тези решения и ги прилага на дело, който не е буквалистично справедлив за налагане на по-лошото наказание, а е по-склонен към по-мека присъда, дори и когато има помощта на закона – ето той е снизходителен и точно тази предразположеност на душата е снизходителност, която обаче е някакъв вид справедливост, а не някаква съвсем различна предразположеност на душата.



ХІ 15 глава

А дали е възможно човек да е несправедлив спрямо самия себе си, е очевидно от всичко, казано дотук.

От една страна някои справедливи неща са постановени от закона в съгласие с цялата добродетелност, както например законът не позволява човек да се самоубива, а тези неща, които не са позволени, са забранени. И още, когато някой противно на закона навреди на друг предумишлено и това не е отговор на предишна вреда, той постъпва несправедливо, а е предумишлено постъпващ така онзи, който знае на кого и чрез какво вреди. Този пък, който в състояние на гняв си прерязва гърлото и умишлено прави това въпреки здравия разум, което не е позволено от закона – следователно, постъпва несправедливо. Но спрямо кого? Спрямо полиса, но не и спрямо самия себе си? Той страда предумишлено, а предумишлено никой не бива самоонеправдан. Поради това полисът го наказва и се отнася без почести към човека, погубил сам себе си, доколкото той е постъпил несправедливо спрямо полиса. И още, доколкото несправедливият е единствено и само постъпващ несправедливо в дадена ситуация, а не напълно покварен, няма как той да самоонеправдае самия себе си (това е различно от предишното: в някакъв смисъл несправедливият е също толкова порочен, колкото и страхливият, защото както единият, така и другият не са в плен на цялата порочност, така че той не постъпва несправедливо съобразно същата тази порочност): това би било едновременно да отнемеш и да дадеш на един и същ човек едно и също, което обаче е невъзможно. Обаче винаги по необходимост справедливото и несправедливото са (резултат от взаимодействията на) мнозина.

И още, който прави нещо предумишлено, го прави по свой избор и то предварително обмислен: и поради това не изглежда да постъпва несправедливо някой, който е пострадал от нещо и след това си го връща. А когато някой сам себе си онеправдава, тогава има едновременност на понасянето и на извършването. И още, това би било равносилно на предумишленото онеправдаване.

Към тези неща да се прибави : никой не извършва несправедливост, която да не е някаква част от несправедливите деяния – за никого не може да се каже, че изневерява със собствената си съпруга, че се промъква с взлом през стените на собствения си дом или че краде от собствените си пари.

Като цяло проблемът за несправедливото постъпване спрямо самия себе си се разрешава с помощта на разграничението за това може ли някой доброволно да бъде онеправдан. Очевидно е, че и двете неща са лоши – както да понасяш несправедливост, така и да извършваш несправедливост (едното означава да получиш по-малко, а другото – повече от средищното, така както е и със здравословното в лекарското изкуство, и онова, което води до добра телесна кондиция в гимнастиката). И все пак по-лошото от тях е извършването на несправедливост. Защото, от една страна извършването на несправедливост става с лошота и е порицаемо, при това или със завършена лошота в абсолютен и безусловен смисъл на думата, или с почти такава (нали не всичко умишлено е поради несправедливост), а това да претърпиш несправедливост става без лошота и несправедливост. Значи, от една страна, претърпяването на несправедливост само по себе си е по-малкото зло, но по случайност нищо не пречи понякога да се окаже по-лошото. Само че изкуството не се занимава със случайното, а например, лекарското казва, че пневмонията е по-сериозна болест от препъването, макар че понякога по случайност може да се случи другото да е по-сериозно, ако например препъналият се поради падане бъде пленен или убит.

Метафорично казано и съобразно подобието – няма как човек да прояви справедливото спрямо самия себе си, ами то се проявява в отношението на човека към другите, и особено ако става дума не за цялото справедливо, а за господарското или стопанското.
Съобразно тези разсъждения подобието е като при онази част от душата, която има дял в разума и отношението й към неразумната част . Като наблюдават тези неща, на тях им се струва, че има и несправедливост спрямо самия себе си, защото при тези деления на душата една част може да страда въпреки желанията на другите две части; по същия начин между тях самите има някакво справедливо, както е и с управляващия и управлявания.

Ето това да е разграниченото за справедливото и останалите от етическите добродетели.

край на Книга Епсилон