политическото и правното справедливо

Аристотел

Никомахова етика

Книга Епсилон

VІІ част

В политическото справедливо има деление: едно, което е по природа и друго, което е по закон. Онова, което е по природа, има еднаква сила навсякъде и не зависи от това как се мисли или не се мисли за него. От друга страна, наложеното от закона е онова, което по начало не се е отличавало с един или друг начин на ставане – например, когато се дава откуп от няколко мини, или да се принесе в жертва козле, а не две овце, или за всичко останало, което се урежда чрез законово постановяване, както е принасянето на жертви в чест на Брасид и всички неща, които се решават чрез гласуване.

На някои им се струва, че всичко справедливо сред хората стои по този начин: че от една страна, което е по природа, е неизменно и навсякъде има една и съща сила, така като огънят и тук, и в Персия гори, а пък справедливите неща те виждат, че са променливи. Това, обаче, не е така, а ето по какъв начин е: макар че при боговете това изобщо не е така, при нас, хората има неща, които стават по природа, а всичко природно се променя. Обаче, все пак като цяло в човешкия свят едни неща са по природа, а други не са по природа. Ясно е кои са по природа сред нещата, които биха могли да стават и по друг начин, и кои неща не са по природа, а са постановени от закона и споразумяването, въпреки че и двата вида са еднакво променими. И същото разграничение може да се пригоди и за друго: по природа дясната страна на човека е по-силна, но все пак всеки може да стане еднакво ловък и с двете си страни.

А онези неща от справедливите, които са съгласно споразумяването и полезното, приличат на мерните единици: та нали мерките за вино и зърнени храни не са еднакви навсякъде, но когато се продават на едро са по-големи, а когато се купуват на дребно – по-малки. По подобен начин справедливите неща, които не са по природа, а са съобразени с мнението на хората, не са едни и същи навсякъде, както не са еднакви и политическите им уредби, но една-единствена сред тях е най-добра по природа.

Всичко справедливо и законосъобразно във всеки един случай е съотнасяне на всеобщото към даденото: защото много неща се правят как да е, а определените като справедливи и законосъобразни са винаги конкретно обособени, и наистина според всеобщото.

Има, обаче, разлика между несправедливото изобщо и несправедливата постъпка, и също – между справедливата постъпка и справедливото: та нали, несправедливото, от една страна е или по природа, или по постановление; щом е такова, когато вече е сторено, то е несправедлива постъпка, но преди още да е извършено е по-скоро несправедливо изобщо.

По същия начин е и за справедливата постъпка. Общото име, с което се наричат, е „правораздаване”, а справедливата постъпка е поправянето на несправедливата. За всяка една от тях – какви са техните ейдоси и колко са, и към какво точно се отнасят, по-късно ще трябва да се помисли.

VІІІ част

Щом справедливите и несправедливите неща са такива, каквито се каза, както за това „да се постъпва несправедливо (спрямо друг)”, така и за това „да се правораздава” се говори, когато става дума за действане с умисъл. Когато стават неумишлено, те не са нито несправедливо постъпване, нито правораздаване, а се наричат такива по съвпадение: макар и такива работи да се случват, те по случайност се оказват справедливи или несправедливи.

А от друга страна, както несправедливото постъпване, така и правилното се определят от това дали са доброволни или са недоброволни.

Когато нещо лошо е злоумишлено, то се порицава и това е несправедливото постъпване; така че ще има някакво несправедливо, което обаче по никакъв начин не е несправедливо деяние, при положение, че е извършено недоброволно, без умисъл.

А за умисъл говоря, както вече бе казано и по-рано, когато някой напълно осъзнава всичко, което зависи от него и не е в неведение за това, което прави – кого засяга, чрез какво си служи и какво цели с това деяние. Например, кой е ударен, с какво точно и заради каква точно цел, като при това нито едно от тях не е нито случайно, нито е насила (както би станало, ако някой, хващайки ръката му, го накара да удари трето лице; наистина, това не зависи от него).
Възможно е да се случи така, че удареният да е баща на удрящия, а той знае само, че е човек и е един от присъстващите, обаче не знае, че той е тъкмо баща му . По същия начин трябва да се правят разграничения и за целта, и изобщо за цялото деяние.

А когато нещо е неизвестно или дори и да не е неизвестно, но все пак да не е зависимо от човека или е извършвано от него по принуда, тогава то е неумишлено.

Та нали и сред нещата, които стават по природа, има много, които осъзнаваме – и сред онези, които вършим, и сред другите, които изпитваме – само че нито едно от тях не е умишлено или непредумишлено, каквито са остаряването и умирането. По подобен начин е и със несправедливите и справедливите, и със свързаните с тях по случайност: ако някой върне заем недоброволно, а поради страх, не може да се каже, че нито става нещо справедливо, нито че той постъпва правилно, а само, че го прави като съпътствие на друго действие.

По същия начин и за онзи, който е принуден да не върне заем и неохотно се оказва в това положение - за него трябва да се каже, че постъпва несправедливо спрямо друг и върши несправедливи неща изобщо по случайност. А от нещата, които вършим доброволно, едни са предумишлени, а други не са. Предумишлени са тези, които предварително сме обмислили, а не са резултат на съзнателен избор другите, които не са били подложени на предварителна обмисляне.

Значи, има три вида вреди в човешките общности: от една страна, онези, които се извършват в неведение, са грешки – тогава, когато нито извършеното, нито засегнатият, нито средството, нито целта не са предполагани. Например, някой не е възнамерявал да хвърли нещо или не точно това, или не точно по този човек, или не точно заради това, обаче резултатът е такъв, какъвто изобщо не е бил поставян за цел, като да речем, ако някой е мислел само да побутне някого, а го е пробол, или не е бил целен точно този човек или не точно с това средство.

Когато, от друга страна, вредата се случва по някакъв паралогичен начин, без злоумисъл, тогава имаме грешка (нали човек греши, когато началото на деянието е в самия него като причина, а за лош късмет говорим, когато началото е извън извършителя). Когато човек знае какво прави, но го прави непредумишлено, тогава имаме несправедлива постъпка, каквито са онези, които се извършват поради гняв или други страсти, изпитвани по необходимост или в съгласие с природата ни на човешки същества. В такова състояние такива хора нанасят вреди и грешат, като постъпват несправедливо, а деянията им са несправедливи, но те не стават изцяло и завинаги несправедливи, нито порочни: защото нанесената вреда не е поради поквара.

Когато обаче някой действа предумишлено, той е несправедлив и порочен. Затова и деянията, извършени от гняв, не се преценяват в съда като предварително замислени: начинател на станалото не е този, който е движен от гнева, а този, който го е разгневил. И още, може да се спори не за това дали е трябвало да стане така или не, а за справедливото: защото гневът е отговор на очевидна несправедливост. Защото те не спорят за това дали е трябвало да се случи така, както става в търговските отношения, при които по необходимост единият е нечестен, освен ако не става дума за забравяне. Напротив. Когато има съгласие каква е работата, те спорят на чия страна е справедливото (а пък обмислящият не е в неведение), понеже единият смята, че е ощетен от несправедливост, а другият – че не е така.

Когато обаче някой вреди след обмислен избор, той действа несправедливо: ето вече при тези несправедливи постъпки несправедливо постъпващият става несправедлив, когато нарушава правилото за аналогичното или съразмерното.

По същия начин и справедливият човек е този, който предумишлено постановява справедливо, а пък справедливо постановяване е само доброволно постановеното.

А от неволните деяния някои са простими, но други са непростими. Онези грешки, които са сторени не само неосъзнато, но и поради незнание, са простими, но обаче другите, които не са поради незнание, а поради несъзнаване, причинено от страст, която нито е естествена, нито е човешка, не са простими.


IX част 11 глава

Някой обаче би се затруднил, дали достатъчно са били разграничени това да си потърпевш от несправедливо постъпване и да действаш несправедливо, като първо се запита дали е така, както каза Еврипид, като изрече странното:
С късо слово: майка ми бе убита от мен,
но умишлено ли го сторих, а тя доброволно прие,
или неохотно прие тя неумишленото?... .

Дали е истинно да се каже, че доброволно някой може да е потърпевш на несправедливо постъпване спрямо него, или това е винаги недоброволно, (така както и несправедливото деяние е винаги умишлено)? И следователно, всичко е така или иначе, или в някои случаи е умишлено, а в други е неумишлено? По подобен начин е и с това да си потърпевш на справедливо съдебно постановление: та нали това да се постановява справедливо в съда е винаги умишлено,
така че е смислено да се противопостави съответното на всяко едно от тях по подобен начин: да си потърпевш както на справедливо, така и на несправедливо постъпване е или доброволно, или недоброволно. Някой би помислил това за безсмислено в случая със справедливото третиране, ако то винаги е умишлено – обаче някои хора биват третирани справедливо, без те да го искат.

Освен това, още повече би се затруднил някой да разграничи дали всеки претърпял несправедливост всъщност е онеправдан, или е както в общия случай при всяко едно извършване и претърпяване на действие: възможно е по случайност да бъдеш съпричастен на справедливи неща както в действането, така и в претърпяването – ясно е, че по подобен начин ще е и със съпричастността към несправедливите неща. Защото нали не е едно и също „да правиш несправедливи неща” и „да действаш несправедливо”, както и това „да претърпиш несправедливи неща” не е тъждествено на това „да бъдеш онеправдан”. По подобен начин е и със „ действеното съдебно правораздаване” и „получаването на оправдание”: невъзможно е да има онеправдаване, ако няма онеправдаващ или да има оправдаване, ако няма правораздаващ оправдаващ.

Ако в абсолютен смисъл това „да постъпваш несправедливо” означава „да навредиш умишлено”, а пък „умишлено” означава да знаеш на кого навреждаш, чрез какво и по какъв начин, а пък невъздържаният човек доброволно вреди сам на себе си, тогава той доброволно би се третирал несправедливо и е допустимо той изобщо сам на себе си да причини несправедливост. И още, поради невъздържаност някой може доброволно да позволи на друг да му навреди и тогава ще излезе, че съвсем доброволно той се е оставил да бъде онеправдан. Или това разграничение не е правилно, ами към него трябва да се добави и следното: към фразата „да вредиш на някого, като знаеш на кого, чрез какво и по какъв начин” да се добави „противно на неговото желание”?

Значи, някой доброволно може да се остави да му се навреди и да бъде потърпевш на несправедливи неща, но никой доброволно не е онеправдан. Никой не иска това, даже и невъздържаният, който го прави против волята си: та нали никой не желае нищо, което да не мисли, че е хубаво, а пък невъздържаният прави неща, за които не мисли, че трябва да се правят.

А този, който дава притежанията си на друг – както Омир казва, че Главк дал на Диомед , не е потърпевш на несправедливост:

“Зевс олимпийски лиши предводителя Главк от разсъдък,
тъй че смени той със цар Диомеда доспехи от злато
с медни доспехи и даде сто вола отбрани за девет”.

От него зависи да даде своето си, но да претърпи несправедливост не зависи от него. Трябва да има друг, който да е извършител на несправедливото действие. Ясно е, значи, че претърпяването на несправедливо действане на друг не става доброволно.


12 глава

И още. От всичко, избрано за разглеждане до тук, остават още две, за които трябва да се каже: дали постъпва несправедливо този, който дава повече от заслужаваното, или този, който го получава; и дали някой може да е потърпевш на несправедливост, извършена от самия него. Ако първото от казаното е възможно и този, който разпределя, постъпва несправедливо, а не този, който получава повече от полагащото му се, то този, който дава повече на друг, отколкото на себе си, като съзнава това и го прави доброволно, постъпва несправедливо спрямо самия себе си. Умерените хора изглежда ще постъпят така (както трябва), а пък снизходителният човек е този, който взема най-малко за себе си. Или нищо от тези не е така просто? Защото той пък може да пожелае да има повече от някакво друго благо, каквото е славата или нещо друго, което безусловно е хубаво. И още, затруднението се разрешава от разграничението на значението “да постъпваш несправедливо”: той не претърпява нищо, което да е противно на желанието му, така че не може да се каже, че е потърпевш на несправедливо действие спрямо него, защото дори и да има такова, то само му вреди.

Очевидно е, че разпределящият постъпва несправедливо, а не винаги този, който получава повече от полагащото му се: не този, който е приел резултата от несправедливото действане, го е извършил, а този, който съзнателно го е направил – ето тук е началото на действието, а в случая ще рече, че това е разпределящият, а не получаващият.

И още. Тъй като “да действаш” има много значения, както например неодушевено нещо може да убие, или ръката, или домашният помощник, на когото му е наредено, но за него не се казва, че действа несправедливо, макар че все пак прави несправедливи неща.

И още, ако някой е издал присъда в неведение на нещо, той не действа несправедливо от гледна точка на законовото справедливо, нито пък издадената присъда е несправедлива, и все пак в някакъв смисъл е несправедлива: защото нали законовото справедливо е нещо различно от първоначално определеното справедливо. Ако обаче, някой съдия издаде присъда по несправедлив начин, като знае , то той се облагодетелства чрез получаване на повече признателност или мъст, отколкото в случая се полага.
Значи, сякаш някой би могъл да прецени несправедливата постъпка и този, който благодарение на това отсъди по несправедлив начин, получава повече, отколкото му се полага. Та, ако става дума за нещо земеделско, той ще получи в повече не от земеделското, а пари.


13 глава

А пък хората си въобразяват, че от тях самите зависи да действат несправедливо и поради това според тях справедливото е лесно постижимо. Но това не е така: да спиш с жената на съседа или да удариш някого наблизо, или да дадеш пари на ръка е лесно и зависи от нас самите, но при определено предразположение на душата нито е лесно, нито зависи от нас самите.
По същия начин хората си въобразяват, че да знаеш кои са справедливите и кои - несправедливите неща, не е кой знае каква мъдрост, понеже законите казват за тях и не е трудно това да се схване (само че законовите предписания сами по себе си не са справедливите неща по друг начин, освен като съпътствие) .

Обаче, как точно трябва да се извършват и как да се разпределят справедливи неща – ето това е много повече работа, отколкото познанието за всички неща, свързани със здравето. Понеже и в този случай е лесно да имаш познание за меда, за виното, за кукуряка, за обгарянето и за изрязването, ала как трябва да се прилагат за постигане на здравето, на кого и кога – толкова много е познанието, което трябва да има някой, за да е лекар .

Поради това същото някои си въобразяват, че на справедливия му е присъщо не по-малко и това да постъпва несправедливо спрямо други, понеже един справедлив човек според тях не само по-малко, ами даже повече би могъл да извърши всяко едно от тези неща спрямо всекиго: и с жена на друг да преспи, и да удари някого; и мъжественият може да си захвърли щита и да дезертира от боя в бяг в която и да е посока .

Но паникьосването и несправедливото действане спрямо друг не означават просто да се правят тези неща, освен като съпътствие, а да ги правиш понеже имаш определено предразположение на душата, така както и да лекуваш и да връщаш здравето на хората не се състои просто в това да оперираш или да не оперираш, или да прилагаш медикаменти или да не прилагаш медикаменти, а е в това, че всичко това се прави по определен начин .

Та значи справедливите неща са сред тези, които са причастни на благата в абсолютен смисъл, а при всички тях има и излишък, и недостатък. При някои от тях изобщо не може да става дума за излишък, както например е по отношение на боговете, а на други нито частица от благата не носи полза, както е по отношение на непоправимо лошите, ами на тях всичко им вреди, а за други пък в някаква мяра те са добри. И поради това те са в човешкото.