в памет на Михаел Фреде

Михаел Фреде открива първата сесия на международния проект за контекстуализиране на класическото образование в СУ през септември 2005 година


Проф. Михаел Фреде – философът, който се страхуваше от суетата

“Аз съм вандал”, казваше понякога за себе си Михаел Фреде. “Фамилията Фреде се среща в стари вандалски хроники от средата на VІІІ век”.
Извън тази шега Михаел Фреде не оставяше никаква сянка от суета или нескромност в поведението си.
През последните пет години от живота си той посвети себе си на създаването на общност, която да обедини изследователите на античната философия от Централна и Югоизточна Европа.
Той и Майлс Бърниет бяха инициатори на първата и учредителната среща на асоциацията в Делфи през лятото на 2002 г.; той бе основен дискусант на текста на Майлс Бърниет в конференцията върху Тимей на Платон, проведена в Дубровник през април 2004 г.; на всички преводи и коментари на местата от Втора книга на Физика на Аристотел, отнасящи се за случайността и самопроизволността, предложени на семинара в Пилишчаба през лятото на 2006 г., пак той бе основен опонент и критик; той е бил и най-активен участник в тазгодишния семинар върху Закони на Платон, който се е провел във Власти, в Северна Гърция.

Срещнах го за последен път на една кратка двудневна работна дискусия, която се състоя през април тази година в Норвежкия културен институт в Атина. Както винаги пиеше кафе след кафе и пушеше цигара след цигара.
Ерудиция, прецизност, аналитичност, скромност. Така ще го запомня от петте конференции или семинари, на които съм имала възможност да участвам с него и други колеги от нашия район – в Делфи, Дубровник, София, Пилишчаба и Атина.

Проф. Михаел Фреде работеше за развитието на нашата югоизточноевропейска колегия и по други начини – три последователни години той изнасяше лекции в летния университет по антична философия и наука в ЦЕУ в Будапеща.
Също така по негово настояване и с активната му подкрепа издаването на списанието за антична философия и наука Ридзаи се осъществява не къде да е другаде, а в София и негов главен редактор е доц. д-р Иван Христов – преводач на най-трудните и най-оспорваните като понятийност книги от “Метафизика” на Аристотел (и на много други важни произведения на Аристотел и други основополагащи християнски автори).

Проф. Михаел Фреде беше два пъти в България през последните години: през лятото на 2003 г. като участник в среща, организирана от фондацията “Александър фон Хумболт” и през есента на 2005 г., когато започна големият тригодишен международен проект Контекстуализиране на класиката, осъществен от група колеги от катедрата по Класическа филология в СУ с подкрепата на ЦЕУ и на Програмата за подкрепа на висшето образование (HESP) на Институт Отворено общество в Будапеща.

Тогава, при откриването на първата двуседмична сесия на проекта “Контекстуализиране...”, на него заслужено бе оказана честта да я открие с лекцията Класиката като дисциплина – лекция, на която той представи своите теоретични разсъждения, но и практически наблюдения за доброто, но и за недостатъчното в изучаването на античната философия и класическата филология във водещи немски, американски и британски университети. Освен тази лекция, тогава проф. Фреде представи още една Понятието за личност при Епиктет.

Нито една от тези лекции след това не бе публикувана нито на български, нито на английски.
И това не бива да ни учудва. Проф. Михаел Фреде бе много известен с това колко малко от своите работи е разрешил да се публикуват след заемането на професорското място в Оксфорд.

“Най-важната задача за един изследовател на античната философия е да преведе или да коментира поне една книга от поне един текст на Аристотел. Това съм го направил отдавна. Защо да публикувам още?”, казваше той.

Това според мен бе проява на самовзискателност и хиперкритичност. Много дословно написани лекции, много статии и студии, но почти никакви авторски подборки и томове с колекции от тях.
Например, митичните шест лекции, които той е представил като гост-професор на Калифорнийския Университет в Бъркли през есента на 1997 г. за произхода на идеята за воля в късноантичната и раннохристиянската литература. В продължение на десет години издателството на Калифорнийския университет не успяло да го убеди да ги публикува. А проблемът за волята и за свободата на волята в късната езическа античност е бил разработван преди него само от един автор – от Албрехт Диле, който също е бил професор по класическа литература в Бъркли.
На многогодишните увещания на Кларендон прес и на Оксфордското университетско издателство да издадат поне една подборка от негови лекции, статии или студии, проф. Фреде многократно е отвръщал, че е по-добре да издадат някоя от книгите на младите непознати изследователи от Централна Европа. Така, благодарение на неговото препоръчителство през 2005 г. там излезе изследването на Габор Бетег на папируса от Дервени и неговата космология.

Имаше още една негова странност, която бе много коментирана и приживе, и сега, след като той ни напусна. За това е написал и колегата-автор на некролога за него в “Таймс”, който е предпочел да остане анонимен.

Макар че е бил изследовател в Кебъл колидж и професор, Михаел Фреде нито веднъж не прекрачил прага на колежа, към който е бил асоцииран, не е участвал в нито една от традиционните общоколежански вечери и никога не е влизал в разкошния професорски кабинет, който е можел да ползва. Проф. Фреде предпочитал да работи у дома си, да изнася лекции в малки аудитории и да провежда консултациите и тюторските си занимания в Кафе Руж на Литъл Кларендон стрийт.

Не защото е искал да не изглежда прекалено сериозен. Напротив, той винаги беше много сериозен. (Спомням си как на летището в Будапеща миналото лято ми изнесе половин часова лекция за малкоизвестния Евфрат, който бегло е споменат в Живота на Аполоний Тиански на Флавий Филострат. За този Евфрат имах неблагоразумието да спомена, че е твърде незначителен като мислител от късната античност.)

Може би се е страхувал да не бъде иронизиран за това, че е немец, така както и Додс е бил маргинализиран и иронизиран в продължения на десетилетия, заради това, че е ирландец?
Може би наистина не е искал никога да сложи вратовръзка и да се раздели с любимите си избелели джинси?

Може би е искал да бъде далеч от каквито и да било кръгове и групи?
Може би е искал чрез това да се предпази от превъзнасянето и суетата, които се е страхувал, че ще го завладеят, ако пребивава в тежкия професорски кабинет?
Не знам.

Той ни напусна през това лято, ( през 2007), защото при целия си аристотелистки аналитизъм, бе имал неразсъдителността да отиде да плува в морето на 11 август на обед при над 41 градуса в последния ден на симпозиума върху Секст Емпирик.

Остава ни утехата, че ни предстоят нови срещи с неговата мисъл, тъй като по-голямата част от написаното от него като лекции все още не е публикувано.
Неговата най-близка - колегата Катерина Иеродякону - и най-добрият му приятел проф. Майлс Бърниет може би ще успеят да представят на читателите нещо от прецизните му анализи на античната и раннохристиянската философия, които той не се реши да публикува.
...
Михаел Фреде беше висок, слаб и винаги потънал в мислите си.
Имаше много хубаво дълбок басов глас. През последните пет години изглеждаше вдъхновен от новите си занимания. Изучаваше папируса от Дервени, изнасяше лекции в Атинския и Критския университет, участваше в много конференции и семинари, и отказваше участия в няколко пъти повече конференции и семинари.

Беше щастлив, че успя да си купи къща не къде да е другаде, а на улица, която се казва Одос Теорияс (път на Теорията), че тази къща е най-близкоразположената до Акропола от всички на Плака и че живее там с любимата Катерина.

Когато беше в София през септември 2005 г., веднъж, докато разглеждаше икони, ме попита дали мога да отгатна кой е любимият му християнски светец. Не можах.
“Агиос Нектариос”, каза той.
Тогава не знаех нищо за свети Нектарий и чак през това лято, след като разбрах, че Михаел ни е напуснал, отворих Житията на светиите и прочетох за живота и подвизите на този аскет.
...
Михаел беше стеснителен и сърдечен философ-аристотелист, който се опитваше да бъде скромен и да намира мярата във всичко.
Бог да го прости!


София, 2007

на празника на Свети Климент Охридски

***

тези прощални думи за Михаел Фреде бяха публикувани в Литературен вестник в края на 2007 г.,
в брой с водещ Бойко Пенчев

В същия брой бе публикувано и некрологът за него от "Таймс"

Професор Михаел Фреде: авторитетът за Аристотел и стоиците, който придаде изтънчена оригиналност на изучаването на античната гръцка философия

Проф. Михаел Фреде (31 май 1940 – 11 август 2007 г.) бе един от световните лидери в тълкуването на античната гръцка философия. Той бе професор по история на философията в Оксфорд и изследовател в Кебъл Колидж от 1991 до пенсионирането му през 2005 г.

Той почина при плуване в Коринтския залив, по време на участието си в Единадесетия Симпозиум Хеленистикум в Делфи, посветен на Секст Емпирик, Против физиците. Елинистическата философия беше една от главните области на неговото изследване и преподаване, и той бе участник в първия от тези симпозиуми, провеждани веднъж на три години, в симпозиума от 1978. На него той представи Първоначалната представа за причина– текст, който сега е класика, посветен на проследяването на историята на схващането на причините като активни и обвързващ това нововъведение със стоиците. ( Много от нещата, които Аристотел е наричал “причини” не биха могли да бъдат описани като активни.)

Този текст се появи в сборника Съмнение и догматизъм (1980) и бе препечатан в авторския сборник на Фреде Есета по антична философия (1987), в който са събрани повечето от статиите му, писани преди 1986 г.

Тези есета вече разкриват изключително широкия обхват на интересите му в това поле: те включват текстове върху Аристотеловите Категории и Метафизика; върху стоическата епистемология и психология; върху епистемологическите дебати в античната медицина; върху отношението между античните работи по граматика и философските (особено стоическите) дискусии върху логиката и езика; и две разтърсващи изследвания на академическия и пиронисткия скептицизъм. Последните две статии по-късно отново бяха препечатани в един том, издаден в съ-съставителство с Майлс Бърниет Първоначалните скептици: един сблъсък (1997).

Фреде прекара академичната 1984-85 година като изследовател във Wissenschaftskolleg в Берлин. Там той и Гюнтер Пациг (който е бил ръководител на дисертацията му в Гьотинген две десетилетия по-рано) съвместно работиха върху магистралната творба Аристотел. Метафизика. Книга Дзета: текст, превод и коментар (1988), в която предложиха интерпретация на онова, което има широко известната репутация на един от най-трудните текстове в цялата антична философия – седмата книга на Аристотеловата Метафизика.

Според Аристотел сетивновъзприеманите същности, каквито са отделните живи същества (и може би и предметите) са съединености от форма и материя. Така например една бронзова урна се състои от бронз (материята) и оформеността като урна (формата). А едно живо същество се състои от тяло (материята) и душа (формата).
Тук не може да се мисли за душата в християнския смисъл, а по-скоро като за нещо, което позволява на едно живо същество да се включи в онези разновидности на дейност и поведение, които са характерни за живите същества от неговия вид. Например, душата на една котка би било това, което я кара да се държи по котешки.

Най-малко от Средните векове нататък е било питано дали Аристотел е виждал индивидуалността на обособените същности като произтичаща от тяхната материя или от тяхната форма. Фреде и Пациг с много голямо обмисляне и уточняване заеха оспорваната позиция, че според Аристотел формите на обособените същности са също по свой начин индивидуални и тъкмо така те осигуряват индивидуалността на тези същности. Този коментар има широк прием като монументално достижение в аристотелознанието. Разбира се, техните твърдения не се приемат от всички учени, но стана невъзможно те да бъдат пренебрегвани с лекота.

Следващите години доведоха до по-нататъшни съвместни проекти: един том с текстове, посветени на Пациг, озаглавен Рационалността в гръцката мисъл(1996), в съ-съставителство с Гизела Щрикер; сборник, в съ-съставителство с Полимния Атанасиади, изследващ отношението между християнските и езическите схващания за монотеизма (1999); и докладите от 14 Симпозиум Аристотеликум Аристотеловата “Метафизика”. Книга Ламбда (2000), в съ-съставителство с Дейвид Чарлз.
...

Фреде провеждаше семинари върху необикновено широк обсег от философи от античността, включващ, разбира се, Платон и Аристотел, но също така Цицерон, Гален, Секст Емпирик, Александър Афродизийски, Плотин, а освен това имаше семинари и върху теми от стоическата логика, стоическата философия за природата, Епикуровата епистемология и още, и още.

В Оксфорд той привличаше студенти от цяла Европа и ръководеше значителен брой дисертации. Неговите консултации се провеждаха в Кафе Руж на Литъл Кларендон Стрийт. Изборът на такава неформална обстановка за съвсем строга дискусия беше характерно за него като човек.

През последните години той започна активно да се интересува от това, което става на “сцената” на античната философия в югоизточна Европа. Той взе участие в учредителната среща на Югоизточноевропейската Асоциация за Антична философия през 2003 г. Той взе участие в поредица от конференции и семинари през следващите години в Дубровник (Хърватска), Пилишчаба (Унгария), и Власти (Гърция). Ридзаи – едно ново списание за антична философия и наука, издавано в София (България), започна да излиза през 2004 г. Фреде бе активен член на редакционния му съвет и публикува статии както в първия, така и в последния излязъл брой.
...
Фреде е роден в Берлин през 1940 години и е учил предимно в Германия. Той завършва своето средно образование в йезуитската гимназия Санкт Ансгар в Хамбург през 1959 г. Докторска степен получава през 1966 г. в университета в Гьотинген, след като прекарва академичната 1962-63 г. в Оксфорд, където учи при късния Дж. И. Л. Оуън, който остава за него важно влияние. Неговата дисертация – изсечено, прорязващо с проницателността си изследване на схващането за битието, или по-скоро, на употребите на глагола “съм” в един от късните диалози на Платон “Софистът”, бе публикувана през 1967 г. като Prädikation und Existenzaussage.

През 1972 г. факултетът по философия в Гьотинген прие неговото изследване на стоическата логика като хабилитационна работа ( постдокторска дисертация, която след като бъде приета, дава право на автора си да чете лекции във всеки немски университет). Тя бе публикувана като Стоическата логика през 1974 г.

След като работи няколко години в Гьотинген, той замина за Съединените Щати, първо за Университета на Калифорния в Бъркли, 1971-76, където започна да преподава като асистент, но съвсем скоро стана професор. През 1976 г. той стана член на катедрата по философия в Университета в Принстън, където остана в продължение на 15 години. През 1991 г. той остави Принстън заради Оксфорд. След пенсионирането си през 2005 г., Фреде се премести в Атина.

Той остави своята многогодишна спътница Катерина Иеродякону, един син и три дъщери от предишни бракове.

Таймс, 27 септември 2007 г.